Никога не казвай никога

3. И колелото се върти

Понеделник сутринта Ема седеше пред грънчарското колело в кабинета по приложни изкуства в гимназия „Холиър“. Тя беше обградена от купчини сивкава глина, дървени инструменти за рязане и резбоване и несиметрични бокали, подредени върху дървени летви, в очакване да бъдат изпечени в пещта. Въздухът миришеше на мокра пръст и наоколо се носеше непрекъснатото бръмчене на въртящи се грънчарски колела и потракването на тромави крака върху педалите.

Мадлин седеше на стол вдясно от Ема и гледаше грънчарското си колело така, сякаш е уред за мъчение.

— Какъв е смисълът да се изработват грънци? Тези неща не ги ли продават в „Потъри барн“1?

Шарлът изсумтя.

— В „Потъри барн“ не продават грънци! Да не би да смяташ, че в „Крейт & Баръл“ продават щайги и бъчви?

— А в „Пиър 1“ се продават стълбове? — изкиска се Лоръл, която седеше пред тях.

— Момичета, по-малко разговори, повече творчество — каза госпожа Гилиъм, инструкторката им по приложни изкуства, която обикаляше между колелата, подрънквайки с гривната на глезена си. Госпожа Гилиъм беше от онези хора, чийто вид разкриваше от километри, че е учител по приложни изкуства. Обличаше се с широки жарсени панталони, жакардови фланелки и дизайнерски огърлици, които носеше върху туники от ръчно боядисан плат, миришещи на мухлясало пачули. Говореше с патос, напомняйки на Ема за една възрастна социална работничка на име госпожа Туерк, която винаги говореше така, сякаш рецитира монолог от Шекспир. И ето ни отново тук, Ема… дали в този дом за храненичета в Невада към теб са се отнасяли добре?

— Отлична работа, Ниша — пропя госпожа Гилиъм, когато мина покрай масата за гланциране, където няколко ученици боядисваха грънците си в пастелни тонове. Ниша Банерджи, която заедно със Сътън беше капитан на отбора по тенис, се обърна и се ухили триумфално на Ема. В очите й проблесна искрена омраза, от която Ема изпита страх. Още щом влезе в живота на Сътън й стана ясно, че Ниша и Сътън бяха имали сериозни сблъсъци, и Ниша винаги я гледаше с лошо око.

Ема извърна глава и сложи една топка глина в центъра на колелото, захлупи я с шепи и бавно го завъртя, придавайки й постепенно формата на бокал. Лоръл тихичко подсвирна.

— Откъде знаеш как да го направиш?

— Ами… късмет на начинаещия. — Ема сви рамене, сякаш не е направила кой знае какво, но ръцете й леко трепереха. В главата й се появи новинарско заглавие: Майсторски грънчарски умения разкриват Ема Пакстън, която се преструва на Сътън Мърсър. Скандал! В Хендерсън Ема беше посещавала курсове по грънчарство. След училище прекарваше часове пред колелото; това беше предпочитаната алтернатива пред прибирането у дома при Урсула и Стив, нейните приемни родители-хипита, с които живееше по онова време и които не вярваха в къпането. Правилото за избягването на всякакви миещи препарати се прилагаше върху тях, дрехите им и осемте им мърляви кучета.

Ема разряза бокала с ръка и въздъхна с фалшиво разочарование, когато творението й се изкриви.

— Дотук с успеха ми.

Щом госпожа Гилиъм влезе в пещта, където изпичаха керамичните съдове, Ема погледна към Мадлин и махна крака си от педала на грънчарското колело. Приятелките на Сътън продължаваха да изглеждат най-вероятните убийци на близначката й. Но все още не бе намерила никакви доказателства за това.

Тя избърса ръцете си с кърпа, извади айфона на Сътън и прегледа календара.

— Ъъъ, мацки? — рече тя. — Някой помни ли кога за последен път си изрусявах кичурите? Забравила съм да го отбележа в календара, а искам да си направя сметка кога да отида пак. Дали не беше… на трийсет и първи август?

— Какъв ден беше това? — попита Шарлът. Тя изглеждаше изморена, сякаш цяла нощ не бе спала. Притисна глината твърде силно и превърна купата, която правеше, в разкашкана палачинка.

Ема отново прегледа календара.

— Ами… беше денят преди купона у Ниша. — Денят преди Мадс да ме отвлече край каньона Сабино, взимайки ме за Сътън. Или може би защото знаеше, че не съм Сътън. — Два дни преди да почне училище.

Шарлът погледна Мадлин.

— Това не беше ли денят, когато ние…

— Не — сопна й се Мадлин, стрелвайки Шарлът с леден поглед. След това се обърна към Ема. — Никоя от нас не знае къде си била в онзи ден, Сътън. Някой друг ще трябва да ти излекува амнезията.

Флуоресцентната светлина се отразяваше в порцелановата кожа на Мадлин. Тя гледаше Ема с присвити очи, сякаш я предизвикваше да зареже темата. Шарлът ги изгледа последователно, внезапно застанала нащрек. Дори Лоръл стоеше вцепенена пред тях.

Ема зачака, знаейки, че е напипала нещо, с надеждата, че някой ще й подскаже какво е то. Но когато напрегнатата тишина се проточи, тя се отказа. Втори дубъл, помисли си тя, бръкна в джоба си и стисна сребърния амулет-влакче.

— Както и да е. Напоследък си мисля, че е време за някой нов номер в Играта на лъжи.

— Страхотно — промърмори Шарлът и отново се съсредоточи върху въртящата се купчина глина върху грънчарското й колело. — Някакви идеи?

В другия край на стаята едно момиче си миеше ръцете в умивалника, а от пещта се разнесе силен трясък.

— Номерът, когато откраднахме колата на мама, беше жесток. — Тя си спомни, че беше гледала точно този клип на компютъра на Лоръл. — Може би трябва пак да направим нещо подобно.

Мадлин кимна, замислена.

— Може би.

— Само че… да бъде малко по-смахнат — продължи Ема, произнасяйки думите, които беше репетирала предишната нощ в спалнята на Сътън. — Например да оставим нечия кола в автомивката. Или да я вкараме в басейна. Или да я изоставим на железопътната линия.

Щом спомена железопътната линия, Шарлът, Лоръл и Мадлин изведнъж се напрегнаха. Стомахът на Ема се сви. Бинго.

— Много смешно. — Шарлът удари силно буцата глина с юмрук.

— Забрави ли, че повторенията са забранени? — изсъска Лоръл през рамо.

Мадлин избърса чело с опакото на ръката си и погледна Ема.

— Да не би да се надяваш, че и ченгетата ще се появят пак?

Ченгетата. Опитвах се с всички сили да си спомня. Но онзи проблясък с железопътната линия просто избледня.

Ема погледна към приятелките на Сътън. Усещаше устата си пресъхнала. Но преди да успее да формулира следващия си въпрос, интеркомът в стаята пропука.

— Внимание! — разнесе се тъничкото гласче на Аманда Донован, ученичка от горните класове, която четеше ежедневните съобщения. — Време е да обявим победителите в тазгодишния конкурс за Хелоуин, за които гласуваха нашите талантливи момчета от отборите по футбол и волейбол и прекрасните ни атлети! Партито е след две седмици, гоблини и призраци, така че побързайте да се сдобиете с билети преди да са свършили! Аз и кавалерът ми вече го направихме!

Мадлин сви отвратено устни.

— Че с кого би могла да отиде Аманда? С чичо Уес?

Шарлът и Лоръл се изкискаха. Чичото на Аманда беше Уес Донован, спортен говорител, който имаше собствено предаване по радио Сириус. По време на сутрешните си обявления Аманда толкова често споменаваше името му, че Мадлин се закле, че те са тайни любовници.

— Моля, присъединете се към поздравленията за Нора Алварес, Мадисън Кейтс, Дженифър Морисън, Зоуи Мичъл, Алиша Янг, Тинсли Цимерман…

При обявяването на всяко име Мадлин, Шарлът и Лоръл реагираха, като показваха вдигнат или насочен надолу палец.

— … и Габриела и Лилиана Фиорело, нашите първи хелоуински близнаци! — заключи Аманда. — Поздравления, дами.

Мадлин премигна няколко пъти, сякаш се опитваше да се отърси от сън.

— Близначките Туитър? Придворни дами?

Шарлът изсумтя.

— Че кой би гласувал за тях?

Погледът на Ема скачаше от едната към другата, опитвайки се да не изостава. Габи и Лили Фиорело, близначките Туитър, бяха двуяйчни близначки от техния клас. И двете имаха големи сини очи и медноруси коси, но се различаваха по някои белези, като например бенката на брадичката на Лили или устните на Габи, които бяха същите като на Анджелина Джоли. Ема все още не беше наясно дали Габи и Лили са членове на групичката им; те също гостуваха на Шарлът онази нощ, когато незнайният нападател се опита да удуши Ема, но не участваха в Играта на лъжи. С отнесените си изражения, еднаквите си разсъждения и пристрастеността си към айфоните, те оставиха у Ема впечатлението за пух без съдържание, момичешки еквивалент на нискокалоричен захарен памук.

Аз обаче не бях на същото мнение. Ако имаше нещо, което бях научила, то това бе, че видът много често лъже…

Сякаш по поръчка четири телефона иззвъняха едновременно. Шарлът, Мадлин, Лоръл и Ема грабнаха айфоните си. На екрана на еминия се появиха две съобщения, едно от Габи, едно от Лили. „Знаехме, че сме прекрасни!“ — гласеше есемесът на Габи.

„С нетърпение очаквам да си сложим короните!“ — беше написала Лили.

— Примадони — обади се Мадлин, която седеше до нея. Ема погледна към нейния телефон. Мадлин беше получила същите съобщения.

Шарлът само изсумтя, загледана в телефона си.

Айфонът на Ема отново изпиука. Лили й беше пратила ново послание. „Кои са най-прекрасните от всички? На ви сега!“.

— Ами значи официално отпадат от къмпинга след танците — обяви Шарлът.

— Пак ли ще ходим? — попита Лоръл и сбърчи нос.

— Това е традиция — отвърна рязко Шарлът. После погледна към Ема. — Нали, Сътън?

Къмпинг? Ема повдигна вежди. Тези момичета не оставяха впечатлението, че са любителки на природата. Но побърза да кимне.

— Точно така.

— Може би трябва да опитаме онези страхотни горещи извори в планината Лемън — каза Мадлин, завивайки тъмната си коса на кок. — Габи и Лили казаха, че са пълни с минерални соли и карат кожата да се чувства невероятно.

— Стига сме говорили за Габи и Лили — изпъшка Шарлът, пристягайки синята си лента за глава. — Не мога да повярвам, че трябва да им подготвяме купон. Няма да могат да се търпят.

Ема се намръщи.

— Защо трябва да им подготвяме купон?

За миг всички се втренчиха в нея. Шарлът цъкна с език.

— Забрави ли за малката организация, наречена Комитет за организиране на балове? Единствената дейност, с която се занимаваш още от първи курс?

Ема усети как пулсът й се учестява. Насили се да пусне едно фалшиво „Хе-хе“.

— Това беше ирония. Да си чувала някога за нея?

Шарлът завъртя очи.

— Да, но за нещастие това парти няма как да бъде иронично. Трябва да надминем миналогодишното.

Ема затвори очи. Сътън… в балния комитет? Вярно? Когато Ема постъпи в гимназията „Хендерсън“, тя и най-добрата й приятелка Алекс обичаха да се подиграват на глупачките от балния комитет. Всички те се държаха префърцунено, бяха обсебени от печенето на тарталетки, окачането на гирлянди и подбирането на най-идеалните бавни парчета за танц.

Но от онова, което си спомнях, членуването в комитета за организирането на ежегодния бал на „Холиър“ беше голяма чест. Освен това училището имаше строга политика по отношение на организаторите — те нямаха право да участват в танцовия конкурс, което бе причината Аманда да не съобщи и моето име. Ако не ме лъжеше паметта обаче, на последния бал аз бях влязла с наперена стъпка в залата, закичена с лентата на победителя.

Зачудих се: дали Ема щеше да е все още тук, за да заеме мястото ми на тазгодишния бал? Възможно ли бе убийството ми да не бъде разкрито дотогава? Възможно ли беше Ема да продължи да живее в лъжа толкова дълго? Тези мисли ме накараха да потреперя от страх. Освен това усетих вече добре познатата болезнена тъга: за мен повече нямаше да има балове. Край на евтините гривни с изкуствени цветчета, дългите лимузини и купоните след бала. Липсваха ми дори глупавата музика и смотаните диджеи, които смятаха, че дълго време след танците ще бъдат в устата на всички момичета. Когато бях жива, просто пропусках всичко това покрай ушите си, като едва отразявах някои по-интересни моменти, без да оценявам какво съм имала.

Звънецът иззвъня и момичетата наставаха от колелата. Ема отиде до умивалника и протегна ръце под струята хладна вода, за да отмие глината. Докато се бършеше, телефонът на Сътън, който лежеше в чантата й, отново звънна. Ема изпъшка и го извади. Нима Габи и Лили пращаха нов есемес?

Но се оказа имейл съобщение от собствения акаунт на Ема, който беше заредила в телефона на Сътън. „От Алекс“ — гласеше подателят. — „Мисля си за теб! Обади се, когато можеш. С нетърпение чакам да поговорим! Целувки“. Ема стисна айфона, чудейки се какво да отговори. От дни не беше писала на Алекс, единствената друга личност, освен Итън, която знаеше за пътуването й до Аризона. Но при нея Ема си беше спестила истината: Алекс все още си мислеше, че Сътън е жива и е посрещнала Ема. Понякога сутрин, след като се събудеше, Ема се опитваше да си представи какъв би бил животът й, ако това наистина се беше случило и всички изминали събития и заплахи са били просто сън. Тя дори започна нов раздел в дневника си, озаглавен „Какво бихме правили двете със Сътън, ако тя беше тук“. Тя би могла да покаже на сестра си как да прави френски понички, нещо, което беше научила, докато работеше в едно заведение след училище. Сътън щеше да я научи как да си подвива миглите, което Ема така и не успя да усъвършенства. И може би щяха да си разменят местата на училище, да посещават различни часове, да се представят една за друга. Не защото трябваше, а защото искаха.

Изведнъж Ема изпита натрапчивото усещане, че някой я наблюдава. Тя рязко се обърна и установи, че в кабинета по приложни изкуства вече няма никой. Но от коридора в нея се взираха два чифта очи. Това бяха Габи и Лили, близначките Туитър. Щом усетиха, че Ема ги е забелязала, те се подсмихнаха, приближиха главите си и зашушукаха. Ема потрепна.

Някой докосна ръката й и тя отново се сепна. До нея стоеше Лоръл, облегната на големия сив казан с влажна глина до умивалника.

— О, здрасти. — Сърцето на Ема туптеше в ушите й.

— Просто те чакам. — Лоръл отметка кичур руса коса през рамо и погледна към айфона в ръцете на Ема. — На някой интересен човек ли пишеш?

Ема пусна телефона на Сътън в чантата си.

— Всъщност не. — Мястото, където преди минута стояха близначките Туитър, сега беше празно.

Лоръл я хвана за ръката.

— Защо отново спомена за номера с влака? — попита тя с нисък, остър глас. — Никой не го смята за забавен.

Ема плувна в пот. Тя отвори уста, но от там не излезе ни звук. Думите на Лоръл потвърждаваха написаното в бележката: Другите може и да не искат да си спомнят номера с влака, но аз ще го помня завинаги. В онази нощ се беше случило нещо. Нещо ужасно.

Ема си пое дълбоко дъх, изпъна рамене и прегърна Лоръл през кръста.

— Не бъди толкова чувствителна. Хайде, да тръгваме. Тук мирише на магаре. — Тя се надяваше, че думите й ще прозвучат по-безгрижно, отколкото се чувстваше в действителност.

Лоръл стрелна Ема с поглед, но след това я последва в препълнения коридор. Ема въздъхна с облекчение, когато Лоръл тръгна в противоположната посока. Чувстваше се така, сякаш бе успяла да избегне голям куршум.

Или може би е отворила кутията на Пандора, помислих си аз.