Никога не казвай никога

20. Зловещите вампири вляво, шпионите — вдясно

— Добре дошли! — Един пъпчив тийнейджър със сатенена черна пелерина в стил Дракула, пластмасови вампирски зъби и коса, заострена на шпиц по средата на челото, изскочи на вратата на „Чудовищния магазин“, най-добре зареденият с парти тоалети магазин в Тусон. — Мога ли да ви помогна? Като ви гледам, момичета, направо ми се иска да ви ухапя! — Като се засмя, гласът му прозвуча по-скоро като на Графа от „Улица Сезам“.

— Пфу, недей! — отвърна Лоръл, минавайки покрай него. Дракула покри част от лицето си с пелерината, имитирайки вампир, и се скри зад щанда.

Беше четвъртък вечерта, няколко часа след придворното парти, и Ема и Лоръл бяха тръгнали на лов за костюми за бала. Честно казано, Ема умираше от желание да си остане в леглото свита на кълбо и да благодари на щастливата си звезда, че прожекторът падна на няколко сантиметра вляво от нея, но накрая се поддаде на неспирните увещания на Лоръл. Все пак балът беше само след два дни — времето изтичаше. И макар че нямаше кавалер, тя трябваше да се появи със стил. Но дори пазаруването й се струваше рисковано, защото Лили и Габи можеха да бъдат навсякъде. Ема не спираше да проверява скритите им туитър акаунти, но никоя от тях не беше публикувала нищо ново след последния туит на Габи. Искаше да намери още нещо за тях — нещо конкретно, недвусмислено, но беше претърсила без успех спалнята на Сътън, къщата, айфона, всички социални мрежи, две гардеробчета и всичко останало, за което можа да се сети.

Лоръл хвана Ема за ръката и я поведе към рафтовете с костюми, които заемаха почти всеки сантиметър от магазина. По стените бяха окачени вили за сено, блестящи островърхи шапки, зловещи маски и паяци. Криви огледала правеха тялото на Ема да изглежда или изпъкнало, или невероятно издължено. Както можеше да се очаква от тонколоните гърмеше „Трилър“ на Майкъл Джексън, а Дракула и колежката му — високо момиче, стегнато в кожено бюстие, — танцуваха под ритъма му. Лоръл се устреми към полите с обръчи „Садърн бел“ и погали с ръка копринената тафта.

— Мисля си за нещо ретро. — Тя завърза връзките на едно боне под брадичката си и се завъртя наляво и надясно. — Какво мислиш? Отива ли ми?

Въпреки умората си, Ема се усмихна.

— Определено. — Двете се разкикотиха. Поне веднъж Ема наистина се почувства близка с Лоръл, почти като с истинска сестра. Единственото, което липсваше, беше самата Сътън.

Какво ли не бих дала, за да мога в този момент да бъда заедно с Ема и Лоръл в магазина, да пробваме глупави шапчици и изкуствени носове. Появата на кръвната ми сестра щеше да промени много неща. Ема и аз щяхме да бъдем истинско семейство, каквото не бях имала досега. Нямаше да ревнувам родителите си, че обичат нея повече от мен. Щяхме да бъдем винаги заедно; щях да дам всичко от себе си, за да имаме най-добрите отношения.

Ема и Лора огледаха корсетите с конусовидни чашки като на Мадона, роклите на френски примадони и рафтовете с розови балерински полички, каквито Ема беше умолявала Беки да й купи, когато беше на четири години. Няколко минути по-късно Лоръл измъкна един леопардов костюм, огледа го и поклати глава.

— И този не става. Трябва да е просто идеален!

— Това е просто един бал — промърмори Ема. — Защо се връзваш толкова?

Разнесе се скърцане на метал, когато Лоръл премести цял сноп закачалки на ляво.

— Кейлъб много обича Хелоуин. А аз искам всичко да е както трябва. — Тя прехапа устната си.

Ема не можа да се сдържи и се усмихна.

— Харесваш ли го?

Лоръл я погледна смутено.

— Знам, че разказва много тъпи вицове. Освен това знам, че е в отбора по тенис, което не е кой знае какво. Но той е много мил. И ни е много весело заедно.

На Ема й бяха необходими няколко минути, за да осъзнае, че Лоръл всъщност иска одобрението й и се извинява за това, че е избрала момче, което може би не отговаря на стандартите, наложени в групата.

— Важното е да се чувствате добре заедно — каза тя и се усмихна искрено на Лоръл. — Мисля, че е страшно сладък.

Лоръл грейна.

— Наистина ли?

Ема кимна.

— Наистина.

Устните на Лоръл се разтегнаха в широка усмивка на облекчение. Знаех какво означават за нея думите на Ема. Докато бях жива, никога не я бях окуражавала по този начин.

На съседния рафт бяха подредени ангелски крила, бюстиета и високи до бедрата ботуши.

— А Кейлъб харесва ли те? — попита Ема.

Лоръл перна с пръст прикрепеното към една лента за глава перо.

— Според Габи и Лили се интересува.

Ема се опита да запази спокойно изражение на лицето си. Тя не искаше Лоръл да забележи как потрепна при споменаването на близначките Туитър.

Лоръл се изкиска.

— Дано не са ме излъгали като отмъщение за това, че се опитахме да ги изкараме по прашки на сцената.

Поне не се опитаха да пуснат грамаден прожектор върху главата ти.

— Мислиш ли, че ще ни простят шегата? — попита Ема, опитвайки се да прозвучи безразлично.

Лоръл притисна една опръскана с кръв булчинска рокля към тялото си и кимна.

— В разгара на партито споделиха, че номерът страшно им е харесал. Не мога да повярвам, че са очаквали да им скроим номер. Мислех, че сме се подсигурили. Може би сме ги подценили.

Меко казано, помислих си аз.

Ема прокара пръсти по едно украсено с пайети бомбе.

— Значи докато бях в лекарския кабинет, Габи и Лили са били през цялото време в залата? — Тя си спомни шумовете в коридора. Стъклените парчета по пода. Зловещото усещане, че някой я подслушва и я наблюдава.

— Ами да… — Лоръл и хвърли един бърз поглед. — Защо?

Ема не отмести поглед от купчината костюми на най-различни неща за ядене: оранжев морков с фалическа форма, кръгла поничка с наподобяващи пиявици розови пръски и захарни целувки.

— Просто ми се стори, че зърнах Габи в коридора.

Лоръл се ухили.

— Може да е бил призрак! — рече тя със закачлив, дрезгав глас, сочейки към маската на Призрачното лице от филма „Писък“.

Без малко да избухна в смях: Лоръл си нямаше и най-малката представа какво става. Но призракът, който Ема бе чула в коридора, със сигурност не бях аз.

Лоръл отново премери окървавената булчинска рокля и я преметна през ръка.

— Това ще свърши работа. Ти намери ли си кавалер? Може би някой на име Аааалекс?

Тя разтегли името и игриво щипна Ема за ръката.

— Алекс е просто приятелче — отвърна бързо Ема и се обърна на другата страна.

— Да бе, да!

— Сериозно ти говоря. Вече ти казах, че се запознахме на тенис лагера. Освен това е момиче. Накратко от Александра.

Лоръл вирна глава и погледна колебливо Ема.

— Момиче, което мисли за теб и чака с нетърпение да поговорите? — попита тя, цитирайки думите от есемеса на Алекс.

Камбанките на вратата зазвъняха и в магазина влязоха мъж, облечен с костюм на тънки райета и две малки русокоси момчета. Хлапетата изтичаха към закачалките с военни униформи и започнаха да се стрелят с пластмасови автомати. Ема ги гледаше как се промъкват между рафтовете, макар да бе напълно наясно, че Лоръл не сваляше очакващите си очи от нея. Знаеше много добре, че ако не й каже, тя щеше да продължи неуморно да й досажда. Колкото повече въпроси задаваше, колкото повече подробности измисляше Ема, толкова по-голяма беше възможността Лоръл да я хване в лъжа.

Тя си пое дълбоко дъх и се обърна към Лоръл.

— Добре. Наистина има едно момче.

Очите на Лоръл светнаха.

— Кое?

— Итън.

— Итън… кой?

— Ландри. — Стори й се много странно и притеснително да произнесе името му на глас.

Устните на Лоръл се разтегнаха в несигурна, леко развеселена усмивка.

— Наистина ли?

Ема се напрегна, почувства се уязвима. Все едно беше свалила маската на Сътън и Лоръл внезапно беше видяла нея.

— Ние сме просто приятели — каза тя колкото се може по-равнодушно. — Понякога излизаме да се помотаем заедно.

— Но Итън Ландри не се сприятелява с никого. — Гласът на Лоръл все още беше изпълнен с недоверие. — Той е господин Предпочитам Да Бъда Сам.

Малките момчета тичаха из магазина сякаш беше бойно поле. Баща им сложи кредитната си карта на щанда и погледна извинително момичето с коженото бюстие.

— Ами предполагам, че се е променил — каза Ема.

— Ти си най-подходящият човек, който да го промени. — Лоръл се нареди зад мъжа, за да плати роклята. — Трябва да кажеш на всички, че си падаш по него! Това ще сътвори чудеса за популярността му!

— Не мисля, че това го интересува — възрази Ема.

Но Лоръл като че ли не я чуваше.

— Трябва да го поканиш за кавалер на бала!

Убедеността в гласа на Лоръл прободе Ема право в сърцето. Ако беше поканила Итън няколко дни по-рано, сигурно щяха да отидат заедно.

— Той вече си има дама — отвърна тя с равен глас.

— Тогава го накарай да я зареже! — Лоръл подаде кредитната си карта на Драку-смотаняка. Той пъхна роклята в жълта найлонова торбичка, без да сваля очи от Лоръл. — И преди си го правила! — продължи тя. — Виж какво, Сътън, виждала съм го да те гледа в училище. И когато се появи на твоето парти с онези цветя… очевидно адски е хлътнал по теб.

— Мислиш ли? — Ема уви около пръста си един разнищен конец.

— Абсолютно — рече твърдо Лоръл.

Ема хвана ръката на Лоръл, внезапно изпълнена с топлота и желание да я защити. Габи и Лили, двете момичета, с които Лоръл беше близка приятелка, може би бяха убили сестра й. Трябваше ли да го крие от нея?

Лоръл погледна към ръката на Ема, която държеше нейната.

— Това пък за какво беше? — попита меко тя.

— Лоръл, аз… — започна Ема. Може би трябваше да й каже. Може би Лоръл заслужаваше да знае истината.

Сестрата на Сътън грабна окървавената рокля от щанда.

— Да?

Тя се усмихваше доверчиво. Очите й блестяха нежно. Думите се надигнаха в Ема, готови да излетят навън, но в този миг телефонът на Сътън изпиука, нарушавайки мълчанието. Ема погледна към екрана му. Беше ново съобщение от Алекс. „ОТИВАМ ДА СИ ВЗЕМА ПИЛЕШКО БУРИТО! ЗАВИЖДАШ ЛИ?“, беше написала приятелката й. Към есемеса беше прикрепена снимка на Алекс, застанала пред „Локо Мексико“, ресторанта, по който двете с Ема се бяха побъркали — там правеха най-вкусното гуакамоле в града. Ема се накани да пусне телефона обратно в чантата си, когато погледът й беше привлечен от една ръждясала табела близо до „Локо Мексико“. „Паркинг за конфискувани автомобили“. Зад телената ограда се виждаха няколко коли.

В главата на Ема светна сигнална крушка. Полицейският паркинг. Колата на Сътън беше там. Ема все още не я беше огледала — ами ако в нея има нещо, което да свърже близначките Туитър с убийството на Сътън?

— Лоръл — каза отново Сътън, докато двете излизаха от магазина. — Можеш ли да ме закараш до полицейския паркинг? Мисля, че е време да си прибера колата.

Лоръл изненадано вдигна вежди, сякаш не го беше очаквала. Но после поклати глава и погледна часовника си.

— Днес няма да мога. След двайсет минути започва часът по алгебра. Какво ще кажеш за утре?

— Няма нужда — разнесе се глас точно зад Ема. — Ние ще те закараме още сега.

Ема се обърна и зяпна от изненада. На тротоара, под лъчите на заслепяващото аризонско слънце, стояха близначките Туитър. И се хилеха озъбено на Ема като две лъвици, които тъкмо бяха сгащили плячката си в ъгъла.