Никога не казвай никога

30. Какво се случи след това

Чакалнята на спешното отделение е пълна с народ: плачещи болни бебета, някакъв изцапан мъж със строителна каска и мръсен палец, в който е забит гигантски трън, група възрастни, които изглеждат с единия крак в гроба. Ние петте седим изпънати на столовете, не разглеждаме списания, не гледаме смотаните местни новини по телевизията, просто сме вперили погледи в двойната врата, която ни разделя от спешното и Габи.

Когато пристигаме в болницата, Габи вече е вкарана в операционната. Единственото нещо, което ни казват сестрите след като връхлитаме вътре, е да чакаме и ни посочват столовете в чакалнята, където вече нервно крачи Лили.

Пристигат господин и госпожа Фиорело и аз изпадам в ужас, че Лили ще им разкаже какво наистина се е случило. Не го прави. Вместо това се вкопчва в тях и избухва в сълзи. Те сядат далеч от нас, нервничат, разглеждат списанията, без да ги разлистват. В косата на госпожа Фиорело има ролки, а господин Фиорело е нахлул нещо, което подозрително прилича на чехли за баня. Но пък часът и без това е около един сутринта.

След като минава около половин час, Лили скача и отива при една от жените на рецепцията. Госпожа Фиорело тръгва след нея; господин Фиорело се обляга назад и затваря очи. Когато жената за пети път казва на Лили, че не може да види сестра си, тя изпищява:

— Ами ако Габи е мъртва? Ами ако има нужда от кръвта ми?

Лоръл избухва в сълзи. Мадлин изгризва последния си лакиран нокът. Шарлът не спира да криви лице, сякаш всеки момент ще повърне.

— Съжалявам — казвам им тихо аз, убедена, че ме смятат за абсолютна кучка. — Не знаех, че това ще…

— Млъкни, моля те! — изсъсква Шарлът и забива нокти в хълбоците си. — Не ме карай да съжалявам, че не разказах всичко на ченгетата.

На вратата на спешното се появява един оплешивяващ лекар на средна възраст, облечен с болнична престилка и хирургическа шапчица, забеляза Лили и майка й и тръгва към тях. Господин Фиорело и ние четирите скачаме и хукваме нататък. Стомахът ми се свива. Лицето на лекаря е изопнато, сякаш се кани да съобщи лоши новини. Той щрака непрекъснато химикалката, която държи в ръка и криви уста.

— Вие ли сте семейството на Габриела Фиорело? — пита той.

Родителите на Лили кимват. Господин Фиорело прегръща госпожа Фиорело и Лили през раменете и ги притиска към себе си.

— Габриела е имала епилептичен припадък — казва лекарят. — Той се получава при промяна на електрическата активност по повърхността на мозъка. Малко е поразтърсена, но сега си почива и скоро ще бъде наред.

Лили се ококорва.

— Тя е добре? Но защо е припаднала?

Щракането на химикалката не спира.

— Припадъкът може да бъде причинен от инфекция, но ние изследвахме кръвта й и не открихме нищо такова. Може да бъде причинен и от мозъчен тумор, но електромагнитният резонанс не показа такъв. Най-вероятно…

— Ами от страх? — прекъсна го Лили.

Лекарят вдига въпросително вежди.

— Може ли страхът да е причина за припадъка? — пита Лили. — Ако някой много, адски много я е уплашил? — Тя се обръща и ме поглежда. Аз се свивам под погледа й.

— Вероятността е много малка — казва лекарят. — Според нас Габриела има епилепсия. Най-вероятно я е имала по рождение, но болестта може да остане латентна в продължение на години, преди да се прояви. Защо е избрала точно тази вечер да надигне грозната си глава, никога няма да разберем.

— Епилепсия? — повтаря Лили и го гледа невярващо. — Но… това не е ли сериозна болест? Само изродите страдат от епилепсия!

— Лилиана! — Госпожа Фиорело я стрелва с раздразнен поглед.

— Това не е вярно — отвръща внимателно лекарят. — Епилепсията може лесно да се контролира. Много пациенти дори не получават повторно припадъци. Но просто за да сме сигурни, Габриела ще трябва да пие лекарства до края на живота си. Извадила е голям късмет, че не е получила припадъка докато е карала кола или е била някъде сама. Чудесно е, че всички вие сте били с нея, когато се е случило, и сте повикали линейка.

Поглеждам крадешком към останалите, чудейки се дали ще се разприказват. Все пак линейката не беше извикана заради Габи, а заради това, че бях спряла колата на линията. Но никой не обелва ни дума.

Родителите на Габи кимват и благодарят на лекаря. Той сочи белите поклащащи се врати.

— Ако искате, можете да я видите. Малко е замаяна, но питаше за вас.

Ние се втурваме в спешното, подминаваме стаята на сестрите и две празни легла и намираме Габи на малко болнично легло, в кабинка със спуснати завеси. Тя е облечена в избеляла болнична нощница, лицето й е изпито и пребледняло.

Лили изтичва при нея и я прегръща силно, от което леглото изскърцва.

— Толкова се радвам, че си добре — прошепва тя, гласът й е задавен от сълзи.

— Напълно съм наред — казва Габи. Изглежда изморена, но наистина е добре.

След като прегръща родителите си, тя ни се усмихва.

— Здрасти, мацки.

Ние прегръщаме Габи. Тялото й е толкова дребно. След това се прегръщаме всички, изпълнени с облекчение, благодарност и нервна енергия. Лили прегръща дори мен и ме притиска силно към себе си.

— Помни ми думите — промърморва тя в ухото ми. — Номерът може и да имаше щастлив край, но двете с Габи ще ти го върнем. Няма да знаеш кога, няма да знаеш къде, но по един или друг начин ще ти го върнем.

Аз махвам презрително с ръка. Близначките Туитър да ми скроят номер? Да бе, да. Аз вече не съм онова уплашено момиче от чакалнята. Отново съм Сътън Мърсър, момичето, което е пример за всички. Момичето, от което всички се страхуват. Момичето, на което всичко му се разминава.

— С нетърпение го чакам — предизвиквам я аз.

Лили дори не мигва.

— Играта започва, Сътън.

— Играта започва — отвръщам аз.