Никога не казвай никога

1. Този прекрасен живот

— Терасата е насам. — Загорялата управителка с нос като копче грабна четири подвързани с кожа менюта и с маршова стъпка се понесе през трапезарията на кънтри клуб „Ла Палома“ в Тусон, Аризона. Ема Пакстън, Мадлин Вега, Лоръл Мърсър и Шарлът Чембърлейн я последваха, промъквайки се между масите, заети от мъже с жълтокафеникави сака и каубойски шапки, жени с бели гуменки и деца, които дъвчеха органични пуешки кренвирши.

Ема седна в едно от сепаретата на хоросановата веранда и се зазяпа в татуировката върху врата на управителката, която се отдалечаваше с плавни движения — китайски йероглиф, който най-вероятно означаваше нещо стандартно — или вяра, или хармония. Терасата имаше изглед към планината Каталина и всеки кактус и скален блок изпъкваха силно на яркото утринно слънце. На площадката за голф, която се намираше на няколко метра от тях, се бяха събрали група играчи, които съзерцаваха колите си или проверяваха своите блекбърита за обаждания. Преди да пристигне в Тусон и да се потопи в живота на своята близначка, Ема беше стъпвала в кънтри клуб единствено като обслужващ персонал на игрището за миниголф край Лас Вегас.

Аз, от друга страна, познавах това място като петте си пръста. Докато седях невидима до моята близначка, залепена за нея като балон, завързан за китката на малко дете, в съзнанието ми проблесна спомен. Последният път, когато ядох в този ресторант, нашите ме бяха довели тук, за да отпразнуваме много добрия ми успех — кръгло пет — нещо, което рядко ми се случваше. Ароматът на чушки и яйца ме накара да си спомня любимото ми ястие — яйца на очи „хуевос ранчерос“, направени с най-вкусните наденички чоризо в цял Тусон. Какво ли не бих дала само за една хапка.

— Четири доматени сока с резенчета лайм — изчурулика Мадлин на появилата се сервитьорка. Когато момичето бавно се отдалечи, Мадлин изпъна снага в характерната си поза на примабалерина, преметна черната си коса през рамо и измъкна една сребърна плоска бутилчица от натруфената си чантичка. Тя разклати течността в бутилчицата.

— Можем да си направим „Блъди Мери“ — каза тя и им намигна.

Шарлът прибра кичур червеникавозлатиста коса зад луничавото си ухо и се ухили.

— Едно „Блъди Мери“ направо ще ме събори. — Лоръл се ощипа по загорелия нос. — Още ме държи от снощи.

— Купонът определено имаше успех. — Шарлът огледа отражението си в изпъкналата част на лъжицата. — Какво мислиш, Сътън? Успяхме ли да те изпратим по подобаващ начин по пътя към зрелостта?

— Като че ли има мнение. — Мадлин смушка Ема. — През повечето време теб даже те нямаше.

Ема преглътна. Все още не можеше да свикне с тоя тип драки, които се разменяха само между дългогодишни приятелки. Само допреди шестнайсет и половина дни тя живееше в приемно семейство в Лас Вегас, търпейки мълчаливо противния си заварен брат Травис и обсебената от знаменитостите приемна майка Кларис. Но тогава тя попадна на качен в интернет клип за удушаването на момиче, което изглеждаше досущ като нея — от овалната форма на лицето и високите скули до синьо-зелените очи, чийто цвят се променяше в зависимост от светлината. След като се свърза със Сътън, загадъчната си двойничка, и установи, че те всъщност са отдавна разделени близначки, Ема отпътува за Тусон, замаяна и развълнувана, нетърпелива да се срещне с нея.

И още на следващия ден Ема научи, че Сътън е била убита — и че тя ще бъде следващата, освен ако не се съгласи да заеме мястото на Сътън. Макар че този живот в лъжа я измъчваше, макар кожата й да настръхваше всеки път, когато някой я наричаше Сътън, Ема не виждаше друг изход. Но това не означаваше, че ще си стои мълчаливо и ще остави трупа на сестра си да се въргаля някъде. На всяка цена трябваше да разбере кой е убил Сътън. Така не само близначката й щеше да получи правосъдие, а и самата Ема щеше да си върне живота и да се опита да запази новото си семейство.

Сервитьорката се върна с четири чаши доматен сок и още щом им обърна гръб, Мадлин разви капачката на бутилчицата от неръждаема стомана и наля от прозрачната течност на всички. Ема прокара език по зъбите си и настроеният й на журналистическа вълна мозък веднага сътвори водещо изречение: Непълнолетно момиче хванато пияно в местен кънтри клуб. Приятелките на Сътън… да речем, че обичаха да живеят на ръба. Във всякакъв смисъл.

— Е, Сътън? — Мадлин плъзна чашата с подправен доматен сок към Ема. — Смяташ ли да ни обясниш защо заряза купона за собствения ти рожден ден?

Шарлът се наведе напред.

— Или ако ни кажеш, ще трябва да ни убиеш?

Ема примигна, щом чу думата убиеш. Мадлин, Шарлът и Лоръл бяха заподозрени номер едно за убийството на Сътън. Предишната седмица някой се опита да удуши Ема с медальона на Сътън, когато бяха останали да преспят у Шарлът и човекът, който го беше направил, или беше много добър в обезвреждането на многобройните аларми в къщата… или вече е бил вътре. А предишната нощ, на купона по случай рождения ден на Сътън, Ема откри, че приятелките й са направили клипа с удушването на нейната близначка. Всичко беше само шега; приятелките на Сътън бяха членове на таен клуб, наречен „Игра на лъжи“, който се гордееше с това, че плаши до смърт членовете си и другите деца в училище. Ами ако приятелките на Сътън бяха решили да стигнат много по-далеч? Първият път са били прекъснати от Итън Ландри, единственият истински приятел на Ема в Тусон, но може би по-късно са довършили Сътън.

За да се успокои, Ема отпи голяма глътка от доматения сок, подправен с алкохол и призова онази Сътън, която криеше в себе си — момичето, за което бе разбрала, че е саркастично и нахално и не търпи глупостите на другите.

— Ау! Липсвах ли ви? Или се притеснихте, че някой ме е отвлякъл и ме е захвърлил мъртва в пустинята? — Тя погледна към трите лица, които я бяха зяпнали, опитвайки се да открие нещо като проблясък на вина. Мадлин зачопли напукания лак по ноктите си. Шарлът спокойно отпи от своето „Блъди Мери“. Лоръл погледна към игрището за голф, сякаш току-що бе видяла там някой познат.

Тогава айфонът на Сътън иззвъня. Ема го измъкна от чантата си и погледна към екрана. Имаше съобщение от Итън.

Ема затвори очи и си представи лицето на Итън, гарвановочерната му коса и езерно-сини очи, и начина, по който я гледаше — както никое момче не я беше гледало досега. Заля я вълна от копнеж и облекчение.

— От кого е? — Шарлът се наведе през масата, като едва не закачи с гърдите си малките кактуси, които служеха за украса. Ема покри екрана с ръка.

— Изчерви се! — Лоръл я посочи с пръст. — Да не би да имаш ново гадже? Затова ли избяга снощи от Гарет?

— Мама е. — Ема бързо изтри текста. Приятелките на Сътън нямаше да разберат защо беше напуснала купона с Итън, загадъчното момче, което се интересуваше повече от звездите, отколкото от популярността. Но Итън беше най-нормалната личност, която Ема беше срещнала в Тусон — и единственият човек, който знаеше коя е тя в действителност и защо е тук.

— И какво точно се случи с Гарет? — Шарлът сви блестящите си устни с цвят на боровинка. През последните две седмици Ема бе осъзнала, че Шарлът е най-властната от четирите — и най-несигурната във външния си вид. Слагаше си твърде много грим и говореше на твърде висок глас, сякаш иначе никой нямаше да чуе какво има да каже.

Ема побутна със сламката си бучката лед на дъното на чашата. Гарет. Вярно. Гарет Остин беше гаджето на Сътън — или по-точно бившето й гадже. Предишната нощ подаръкът му за Сътън се оказа голото му, изпълнено с желание тяло и кутийка презервативи.

За мен беше доста болезнено да видя съсипаното лице на приятеля си, когато Ема го отблъсна. Можех само да гадая как сме си прекарвали заедно, но знаех, че връзката ни не е била на шега. Макар че сега той сигурно мислеше другояче.

Лоръл присви ясните си сини очи и отпи от чашата си.

— Защо избяга от него? Да не би гол да изглежда странно? Да не би да има трето зърно?

Ема поклати глава.

— Нищо подобно. Проблемът е в мен, не в него.

Мадлин разкъса опаковката на сламката си и издуха през нея въздух към Ема.

— По-добре побързай да си намериш друг. Годишният бал е след две седмици и трябва да си намериш кавалер преди всички свестни момчета да бъдат заплюти.

Шарлът изсумтя.

— Все едно това я е спирало някога.

Ема примигна. Предишната година Сътън беше отмъкнала Гарет от Шарлът.

Признавам, че това не ме прави най-добрата приятелка. И съдейки по тетрадките й, които бяха одраскани с името му, както и по снимките, скрити под леглото й, тя очевидно още си падаше по него — което й даваше доста добър повод да ме иска мъртва.

Върху кръглата маса падна сянка. Над момичетата се извиси мъж със зализана назад коса и лешникови очи. Синята му тениска с яка беше колосана, а панталоните му в цвят каки бяха идеално изгладени.

— Татко! — възкликна Мадлин с треперлив глас и самоувереното й изражение се изпари за миг. — Аз… не очаквах да те видя днес тук!

Господин Вега гледаше полупразните им чаши. Ноздрите му потрепнаха, сякаш беше подушил алкохола. Усмивката не слезе от лицето му, но в нея се усещаше нещо фалшиво, което разтревожи Ема. Той й напомняше за Клиф, приемният баща, който продаваше коли втора ръка близо до границата на Юта и за секунди се превръщаше от избухлив баща в мазен продавач.

Господин Вега помълча още миг. След това се наведе напред и стисна голото рамо на Мадлин. Тя леко примигна.

— Поръчвайте каквото искате, момичета — каза той с нисък глас. — Аз черпя. — После се обърна рязко по военному и тръгна към вратата, която водеше към игрището за голф.

— Мерси, тате! — извика след него Мадлин. Треперенето в гласа й едва се усещаше.

— Колко мило — промърмори колебливо Шарлът след като мъжът си отиде, хвърляйки поглед към Мадлин.

— Да. — Лоръл прокара показалец по ръба на чинията си с форма на мида, избягвайки да поглежда към Мадлин.

Всички изглеждаха така, сякаш искат да кажат още нещо, но не го направиха… или не посмяха. Семейството на Мадлин беше пълно с тайни. Брат й Теър беше избягал преди Ема да пристигне в Тусон. Тя непрекъснато виждаше плаката със снимката му и надписа „Изчезнал“.

За миг изпита носталгия по някогашния си живот, безопасния си живот — не беше и предполагала, че някога ще се затъжи за дните си като хранениче. Беше пристигнала в Тусон с мисълта, че е намерила всичко, за което би могла да си мечтае: сестра и семейство, които да я накарат да се чувства завършена. Вместо това намери семейство, което без да го осъзнава, беше разбито, мъртва близначка, чийто живот с всяка изминала минута изглеждаше все по-сложен и потенциални убийци, които надничат иззад всеки ъгъл.

Кожата й пламна от твърде голямото напрежение. Ема бутна стола си назад и той се отмести със стържене.

— Веднага се връщам — каза тя и се измъкна вдървено през двойната врата, която водеше към тоалетната.

Озова се в празна стая, изпълнена с огледала, плюш, кожени дивани с цвят на коняк и плетен панер, в който имаше лак за коса „Нексъс“, тампони и малки бутилки антибактериален гел. Във въздуха ухаеше на парфюм, а от стерео колоните се носеше класическа музика.

Ема се отпусна в стола пред една от тоалетните масички и се загледа в отражението си в огледалото. В нея се взираше овално лице, обрамчено от вълниста коса с цвят охра и очи, които на определена светлина изглеждаха синьо-лилави, а на друга — морскосини. Същото лице като на момичето, чийто образ се усмихваше щастливо от семейните портрети във фоайето на дома Мърсър, същото момиче, чиито дрехи дразнеха кожата на Ема, сякаш тялото й усещаше, че мястото му не е в тях.

А на врата на Ема висеше сребърният медальон на Сътън — същият, с който убиецът се бе опитал да я удуши в кухнята на Шарлът, същият, за който Ема бе сигурна, че Сътън е носила, когато е била убита. Всеки път, когато докосваше гладката сребърна повърхност или забелязваше проблясъка му в огледалото, той й напомняше, че всичко това, колкото й да я караше да се чувства неудобно, бе необходимо, за да открие убиеца на сестра си.

Вратата се отвори и в помещението нахлуха шумовете от трапезарията. Ема се обърна и видя да влиза русо момиче с розова тениска с логото на клуба.

— Ъъъ, ти ли си Сътън Мърсър?

Ема кимна.

Момичето бръкна в джоба на панталонките си.

— Един човек остави това за теб. — Тя й подаде синя картонена кутийка от Тифани. На мъничкото етикетче върху капака пишеше: За Сътън.

Ема гледаше кутийката, страхувайки се да я докосне.

— От кого е?

Момичето сви рамене.

— Един куриер го остави преди малко на рецепцията. Приятелките ти казаха, че си тук.

Ема колебливо взе кутията, а момичето се обърна и излезе през вратата. Капакът се отвори с лекота, разкривайки кадифена кутийка за бижу. През ума й минаха хиляди предположения. Една малка, изпълнена с надежда част от нея се надяваше, че е от Итън. Или пък от Гарет, който се опитваше да си я върне.

Кутийката се отвори със скърцане. Вътре имаше блестящ сребърен амулет с формата на локомотив.

Ема го погали с пръсти. От скритата кадифена торбичка под капака се подаде къс хартия. Тя измъкна мъничко хартиено руло, което се оказа бележка, написана с печатни букви.

Ема пъхна бележката обратно в кутията и я затвори. Номерът с влака. Предишната нощ в стаята на Лоръл тя беше прегледала поне петдесет шеги от „Играта на лъжи“. Никоя от тях нямаше нищо общо с влак.

Амулетът се отпечата в съзнанието ми и изведнъж ми проблесна нещо. Влакова свирка, която свисти в далечината. Писък и приближаващи се светлини. Беше ли… бяхме ли…?

Но споменът избледня също тъй бързо, както се беше появил.