Никога не казвай никога

21. Услуга с подтекст

— Здрасти, мацки! — викна весело Лоръл и на устните й грейна усмивка. — Това ще бъде страхотно!

— Няма проблем! — Очите на Габи проблеснаха от Ема към Лоръл. Устните й потръпнаха, сякаш се опита да скрие усмивката си. — Всички знаем колко отчаяно иска Сътън да си прибере колата.

— Да, за да може отново да й я приберат — промърмори Лили под носа си.

Прониза ме зловеща тръпка.

Лили поведе Ема към белия им джип, който стоеше на паркинга.

— Хайде. Едно малко птиче ми подсказа, че паркингът приключва работа в четири.

— Но… — опъна й се Ема — не е необходимо да ходя точно днес…

— Глупости — отвърна бързо Лили. — Нямаме нищо против. Нали за това са приятелите?

— Вие сте най-великите! — Лоръл бръкна в чантата си и извади ключовете. — Приятно посрещане на Флойд, Сътън!

Ема погледна през рамо към Лоръл, убедена, че на лицето й са изписани безпомощност и страх, но Лоръл просто безгрижно й махна с ръка за довиждане. Тя метна през рамо найлоновата торбичка от магазина и тръгна към фолксвагена си.

Лили отвори със замах задната врата на джипа.

— Първо дамите — рече тя със сладък глас, посочвайки на Ема облечената в черна кожа седалка. Ема се поколеба, обмисляйки колко далеч би стигнала, ако побегне с всички сили.

— Какво има, Сътън? — подразни я Габи, забелязвайки нежеланието на Ема. — Да не си се стреснала от нещо в магазина? Да не те е страх, че още някоя лампа ще ти падне на главата?

Ема преглътна тежко, думите на Габи я прерязаха като с нож. Сърцето й никога не беше тупкало толкова бързо. Но тя си помисли, че точно сега близначките не биха могли да й направят нищо — не и след като Лоръл знаеше, че са с нея. Ема изпъна рамене, отметна тъмната си коса през рамото и се взе в ръце.

— Не, стреснах се, като видях облеклата ви — сопна им се тя, оглеждайки блузата на точки и карираната пола на Лили. — Да не би някой да е бил надрусан, като се е обличал тази сутрин?

Лили изсумтя.

— В последния брой на „Воуг“ пише, че на мода са смесените десени.

— Човек би си помислил, че ти ще си наясно с това — подигра й се Габи.

— Какво е това отношение, дами? — Ема се опита да прозвучи ядосано. — Да не би все още да сте сърдити заради номера, който ви погодихме на партито?

— О, Сътън, моля ти се. — Лили отвори пасажерската врата. — Мина ни още преди да започне.

Габи бутна Ема на задната седалка, която ужасно миришеше на „Скитълс“. Близначките Туитър седнаха отпред и Габи запали двигателя. Очите й срещнаха емините в огледалото за обратно виждане.

— Към полицейския паркинг, нали?

Ема кимна, а близначките Туитър се спогледаха и се изкискаха, което накара стомаха й да се свие. После Габи излезе от паркинга и сви наляво при светофара. Лили пишеше нещо на айфона си. Ема успя да зърне иконата на Туитър. Тя се наведе напред, умирайки си да надзърне. Дали Лили не пишеше нещо в тайния си акаунт? Дали не пращаше тайно послание на Габи?

Лили вдигна глава, забелязвайки Ема. Тя се обърна рязко настрани, преструвайки се, че не гледа. Лили покри екрана с ръка и се ухили. Ема извади телефона си, погледна, но не видя ново съобщение.

Габи излезе на магистралата и започна да се промъква между колите, като едва не пресече пътя на една бързо движеща се цистерна с мляко.

— Вълнуваш ли се за утре, Сътън? — Тя се извърна назад и погледна Ема.

— Габи! — изпищя Ема, сочейки магистралата. Как въобще й позволяваха да сяда зад волана? На болните от епилепсия дават ли им шофьорски книжки?

Устата на Габи се изкриви в усмивка. Тя не се обърна напред.

— Но, Сътън, аз мислех, че обичаш да живееш на ръба!

— Ю-хуу! — извика пискливо Лили, докато пръстите й летяха по клавиатурата на айфона.

Колите край тях надуваха клаксони. Ема усети, как я облива студена пот. Тя сложи ръка върху рамото на Габи.

— Габи, моля те!

Накрая, малко преди да се сблъскат челно с приближаващ джип „Чероки“, Габи се обърна спокойно напред и върна джипа обратно в тяхното платно, сякаш въобще не са се намирали в опасност.

— Ние сме страшно развълнувани за бала, Сътън — каза тя, продължавайки разговора, все едно нищо не се беше случило. — Това е голяма нощ за нас. Направо ще умреш, като ни видиш!

Ема примигна.

— Моля? — Тя хвана дръжката на вратата, умирайки от желание да скочи навън.

Лили се изкиска.

— Костюмите ни са невероятни.

— Боже, какво си мислеше, че имаме предвид? — попита Габи, подхилквайки се. Момичетата отново се спогледаха, сякаш знаеха, че направо подлудяват Ема.

И тогава Габи изведнъж зави и се озова пред един мръсен паркинг. Върху телената ограда беше закачена табела, на която пишеше „КОНФИСКУВАНИ АВТОМОБИЛИ, ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ТУСОН“. Когато влязоха вътре, от малката, прашна сграда излезе един дебел мъж с бръсната глава, който махна с ръка на Габи да свали прозореца.

Веднага, щом колата намали, Ема отвори вратата и изскочи навън.

— Сътън! — извика Габи. — Какво правиш, по дяволите?

— Нататък ще се оправям сама — извика в отговор Ема и изпълнена с облекчение, се изправи до работника, който имаше грамадни мускули и зловеща татуировка, която се подаваше под яката му. — Но ви благодаря, че ме докарахте!

Близначките Туитър се помотаха около вратата, сбърчили вежди. После Лили сви рамене и каза нещо на Габи, което Ема не можа да чуе. Двете се усмихнаха и Габи подкара джипа на задна скорост.

Докато минаваха покрай Ема, и двете й помахаха.

Ема изчака сърцето й да се успокои. След това се обърна към служителя на паркинга.

— Дойдох да си взема колата — каза тя с дрезгав глас.

— Насам, моля. — Служителят я поведе към сградата. — Ще ми трябва шофьорската ви книжка и кредитната карта.

Ема извади шофьорската книжка на Сътън от портмонето си и му я подаде. Служителят написа нещо на прашната клавиатура и се загледа в екрана. Веждите му се сбърчиха.

— Сътън Мърсър? — повтори той. — Волво от 1965 година?

— Точно така — отвърна Ема, припомняйки си подробностите от полицейското досие на Сътън.

Мъжът я изгледа продължително и подозрително.

— Тук пише, че сте си прибрали колата преди около месец.

Ема примигна.

— Какво?

— Ето го тук. Взели сте я сутринта на трийсет и първи август. Платили сте пълната глоба. — Той извъртя монитора, за да покаже екрана на Ема. Тя погледна към сканирания формуляр за освобождаване на превозно средство. Там, на края на листа, стоеше подписът на Сътън.

В съзнанието ми блесна спомен: идвала съм тук и преди. Спомних си счупения химикал, с който подписвам формуляра. Спомних си, как телефонът ми звънва и ме облива вълна от щастие. Но преди да погледна към екрана, видението се замъглява и изчезва.

Ема погледна към подписа на Сътън, онова заоблено С, завъртулките на буквата М. Това беше поредната ясна следа към онова, с което се беше занимавала Сътън в деня на смъртта си, но като че ли разследването й беше направило голям завой наляво. Защо Сътън не беше казала на никого, че онзи ден си е прибрала колата? И къде се намираше тя сега?

Мъжът се прокашля, откъсвайки Ема от мислите й.

— Това е вашият подпис, нали?

Ема имаше усещането, че езикът й е направен от олово. Тя не знаеше как точно да отговори. Дали да каже, че не е и да обяви колата за открадната? Ами ако го направи и полицията открие трупа на Сътън в багажника? Ема веднага ще бъде арестувана — без всякакви други улики тя щеше да бъде най-вероятният убиец на сестра си: нещастната близначка, която се опитва да избяга от бедния си живот.

— Ами… сигурно съм се объркала — рече тя с дрезгав глас. След това се обърна и излезе под лъчите на заслепяващото слънце. Служителят я изпрати с поглед, поклащайки глава и мърморейки си под носа, че в днешно време всички хлапета се друсат. Когато Ема излезе от паркинга и се накани да си повика такси, за да се прибере у дома, проблясък на нещо червено привлече погледа й. Някаква фигура се скри зад изоставената стара сграда на „Бъргър кинг“ от другата страна на оградата. Макар че бе успяла да я зърне само за миг, Ема беше почти сигурна, че фигурата има мръсно руса коса като на близначките Туитър.

Те със сигурност наблюдаваха сестра ми. Единственото, което не знаех, беше какво смятаха да предприемат по-нататък.