Никога не казвай никога

32. Мигът, който всички очакваме

Бзззт. Бзззт.

Ема отвори очи и се огледа. Лежеше в спален чувал на пода в дневната на семейство Мърсър. Телевизорът със спрян звук примигваше, по масата бяха разхвърляни торбички и кутийки с тайландска храна, а по пода лежаха няколко броя на „Ю Ес Уийкли“ и „Лайф енд Стайл“. Електронният часовник показваше 2:46 сутринта. До нея спяха Шарлът, Мадлин и Лоръл, а Габи и Лили се бяха свили край камината, стиснали здраво в ръце новичките си членски карти в клуба „Игра на лъжи“.

Бзззт.

Телефонът на Сътън примигна до възглавницата на Ема. На екрана пишеше ИТЪН ЛАНДРИ. Ема веднага застана нащрек. Измъкна се от спалния чувал и излезе на пръсти в коридора. Къщата беше тъмна и зловещо тиха, единственият звук беше тиктакането на часовника във фоайето.

— Ало? — прошепна тя в телефона.

— Къде си? — извика Итън от другата страна. — Цяла нощ се опитвам да се свържа с теб!

— А?

— Не получи ли съобщенията ми? — Итън звучеше задъхано, сякаш беше тичал. — Трябва да говоря с теб!

О, сега искаш да говориш с мен, помисли си Ема, поглеждайки през прозореца. На завоя беше спряла познатата червена кола. Тя пусна завесата и подръпна тениската си надолу, за да покрие коремчето си.

— Пред къщата ли си?

Последва пауза. После Итън въздъхна.

— Да. Минах наблизо и видях колата на Мадлин пред вас. Можеш ли да излезеш?

Ема не знаеше как да приеме присъствието на Итън пред дома на семейство Мърсър посред нощ. Ако беше някой друг, сигурно щеше да си помисли, че я следи. Поне този път беше използвал телефона си, вместо камъчета.

— Часът е три сутринта — рече тя с леден глас.

— Моля те!

Ема прокара пръсти по ръба на купата, която беше поставена върху масичката в коридора.

— Не знам…

— Моля те, Ема?

Главата й започна да пулсира. Мускулите я боляха от катеренето в пещерата. Точно в този момент нямаше никакви сили да се прави на недостъпна.

— Хубаво.

Когато Ема се появи в двора, светлината в колата на Итън угасна.

— Защо не отговаряше на обажданията ми? — попита той, когато тя стигна до тротоара.

Ема погледна към телефона на Сътън. Вярно, там имаше шест есемеса и пропуснати обаждания от Итън. Не ги беше забелязала преди — беше й твърде забавно с приятелките на Сътън, които разкрасяваха Габи и Лили, пиеха кафе ликьор „Калуа“, играеха „Дене Дене Ревълюшън“ и разбира се, посвещаваха Габи и Лили в „Играта на лъжи“.

— Бях заета — отвърна тя с твърда нотка в гласа. — Реших, че и ти си зает.

Итън сви рамене и отвори уста, но Ема протегна ръка да го спре.

— Преди да кажеш каквото и да било, искам да знаеш, че не са Габи и Лили. Въобще не са тези, за които ги мислех. — Тя се стараеше да използва „аз“ вместо „ние“, сякаш това бе единствено нейно разследване, а не на двамата.

Итън се намръщи.

— Какво се случи?

Ема си пое дълбоко дъх и му разказа всичко.

— Беше просто номер — завърши тя. — Габи и Лили наистина са се ядосали заради припадъка, но те не са убийците на Сътън. Просто са искали да станат част от „Играта на лъжи“.

Итън се облегна на вратата на колата си. Няколко къщи по-нататък едно куче нададе самотен вой.

— Освен това не са пуснали прожектора върху главата ми — продължи Ема, потръпвайки при спомена. — Мисля, че го е направил истинският убиец на Сътън.

— Но Габи и Лили отговаряха идеално на профила. Ти сама каза, че Лили се е качила горе, за да си вземе телефона точно преди да падне прожекторът.

Ема сви рамене.

— Може би убиецът също го е забелязал и се е надявал, че ще заподозра Габи и Лили заради онова, което Сътън им е причинила. — Тя присви очи при мисълта, че беше клъвнала на примамката. Макар падането на Габи да беше фалшиво, макар всичко да беше уловка, Ема пак тропна ядосано с крак. Ами ако нещо се беше объркало и силното блъсване наистина я беше запратило в пропастта? Никога не се беше чувствала толкова безсилна.

Итън се размърда и се изкашля в юмрука си.

— Причината да поискам да се срещна с теб е, че Сам ми каза нещо много… странно. Към края на бала, когато всичко й дотегна, тя ме попита как така съм се захванал с момиче като Сътън. Каза ми: „Чух, че Сътън Мърсър без малко да убие някого с колата си“.

— Какво? — сепна се Ема. — Кого?

— Не знам. Тя не ми каза. Или може би просто не знаеше.

Ема присви очи.

— Ти чувал ли си за нещо такова?

Итън сви рамене.

— Може да не е вярно.

Сърцето на Ема се разтупка. Кого без малко не е убила с колата си Сътън — и кога? Как може да не е разбрала нещо толкова важно?

— Може и да е вярно — рече колебливо тя. — Онзи ден отидох до полицейския паркинг, за да прибера колата на Сътън… но тя не беше там. Сътън я е прибрала… на трийсет и първи.

— Денят, когато е умряла? — Адамовата ябълка на Итън подскочи нервно.

— Да. Никоя от приятелките на Сътън не знаеше, че си е взела колата. — Ема вдигна косата си на кок. — Ами ако е имала причина да не казва на никого? Може би слухът, че едва не е убила някого с колата си, е истина. Може би наистина се е опитала да прегази някого на трийсет и първи.

— Чакай, чакай! — Итън размаха ръце. — Не бързай да си правиш изводи. Сътън не беше най-милото момиче на света, но не беше и убийца.

— Да — исках да добавя аз. Как може Ема да си помисли, че ще прегазя човек и ще избягам?

Ема въздъхна дълбоко. Може би просто имаше развинтено въображение.

— И все пак — каза тя — трябва да намерим колата на Сътън. Трябва да разгадаем това.

— Значи отново сме „ние“? — попита Итън, усмихвайки се. — Все пак ще ме допуснеш в това разследване?

Ема извърна глава и се загледа в далечината.

— Така мисля. — Но в нея продължаваше да пулсира смущението и обидата от това, че бе отхвърлена. Точно това винаги й беше пречило да се сближи твърде много с някого: смесените сигнали, неразбраните жестове, силните чувства, че идва нещо голямо. Колко по-лесно беше да се отърве от всичко това. Така предотвратяваше болката.

— Извинявам се заради Сам — каза Итън, разчитайки мислите й. — Но тя наистина е просто приятел.

— Не ме интересува — отвърна бързо Ема, опитвайки се да изглежда искрена.

— Ами, аз всъщност искам да те интересува. — Гласът му секна. — Искам да кажа, да знаеш, че не сме двойка.

— Можеш да излизаш с когото поискаш. А и тя очевидно те харесва.

Итън се засмя развеселено.

— Едва ли ще ме харесва толкова след тази вечер. През цялото време задавах въпроси за теб, опитвах се да те избягвам, после дойдох да говорим на паркинга, после се побърках от притеснения дали си добре.

Ема потрепна при спомена.

— Да, но когато тя дойде да те търси, веднага скочи като опарен. И ме заряза.

— Тя ми беше дама! — Итън вдигна отчаяно ръце към небето. — Трябваше да се държа учтиво! Но дори след като се върнах при нея, не спрях да задавам въпроси. И накрая на бала тя ми каза: „Аз не съм момичето, което искаш“. Така е.

Ема го погледна крадешком. Лицето му изглеждаше искрено.

— Знам, че имаш своите съмнения — продължи тихо той. — Но не мога просто така да те оставя. Не мога просто да бъда приятел с теб.

Той хвана ръцете на Ема. Тялото й пламна. Тя се взря в ясните, топли очи на Итън и ледената топка в гърдите й постепенно започна да се топи. По дяволите всички предразсъдъци. По дяволите притесненията, че ще бъде наранена. Итън беше най-невероятното момче, което беше срещала. Какъв е смисълът от живота, щом не може от време на време да поема рискове? А може би, ако Сътън беше жива, тя щеше да очаква точно това от нея: да приеме Итън, колкото и плашеща да бе перспективата от тази връзка. Сътън щеше да я окуражи да направи онова, за което и без това копнееше.

Разбира се, че щях. Разбира се, че я подкрепях.

Ема се наведе напред и леко притисна устни към итъновите. Той плъзна ръце към раменете й и я целуна по-силно. Цялото й тяло пламна. Главата й се завъртя. За пръв път през живота си Ема се остави на течението.

— Браво! — извиках аз до тях. Време беше!

Щрак.

Ема се откъсна от Итън, сърцето й се качи в гърлото. Тя се извърна рязко, за да провери дали някое от момичетата не беше излязло след нея. Но входната врата беше затворена. Никой не се мотаеше около гаража. Щрак. Ема хвана Итън за ръката.

— Чу ли това?

Звуците идваха откъм къщата от другата страна на улицата. Тя се издигаше върху малък хълм, но в подножието й нещо помръдна. Ема наведе глава и се ослуша.

— Видя ли някого, докато идваше насам?

— Не. — Итън се изправи пред Ема, сякаш искаше да я предпази. Той стисна силно ръката й. — Може да са хората, които живеят там.

— В три сутринта? — прошепна Ема.

— Може би просто някой се разхожда — предположи Итън. — Или…

Чуха се приближаващи стъпки. Изпукаха клонки. Изшумоляха листа. Ема присви очи и погледна ужасена към улицата. Чу леко покашляне… и долови слабата миризма на кокосов лосион против изгаряне.

Тя рязко притисна ръка към устата си. Спомни си за неясната фигура, която се беше появила край нея и Итън на тенис корта и на пейката пред галерията. Скърцането на маратонки по пода, когато някой изтича зад ъгъла до лекарския кабинет. Всички тези пъти тя се беше чувствала така, сякаш някой я наблюдава…

— Итън — каза нервно Ема. — Трябва да се махна оттук. — Тя побягна през двора на мърсърови, следвана по петите от Итън. От дефилето изникна някаква фигура, но Ема не можа да я разпознае. Изведнъж се почувства като в кошмар; единственото, което искаше бе да се събуди. Движенията й станаха бавни и апатични, сякаш се опитва да прешляпа през поле от картофено пюре. С огромни усилия премина последните няколко метра до къщата. Ръката й се вкопчи в бравата и я натисна. Щом се озова вътре, Итън се обади от другата страна.

— Заключи вратата — каза той с разтреперан глас.

Ема завъртя ключа и сложи предпазната верига.

Наблюдаваше задъхано как Итън тича към колата си, пали двигателя и поема по улицата.

Тя се отпусна на стълбището, притиснала колене към гърдите си. Навън имаше някого.

Тя отиде в дневната и леко се отпусна при вида на спящите си приятелки, които нямаха представа, че някой дебне отвън. Ема огледа стаята, спирайки поглед върху предметите, които вече познаваше толкова добре — порцелановия кактус, поставената в рамка снимка на Сътън и Лоръл в Гранд каньон, пепелникът с етно щампи, който лежеше върху масичката, макар никой в къщата да не пушеше.

Някой мина под лампата над входната врата и хвърли сянка върху спуснатите щори. Ема замръзна. Това не можеше да се случва. Тя се притисна плътно към раирания спален чувал на Сътън. Входната врата беше заключена, но как стояха нещата в останалата част от къщата?

Тя продължаваше да лежи неподвижно, заслушана в спокойното дишане на приятелките си. Секундите преминаха в минути. Тя се напрегна и преброи до сто, преди да скочи, да мине покрай Лоръл и Шарлът и да се върне обратно в коридора. Промъкна се с боси крака по студения мрамор нагоре по стълбите. Трябваше да затвори прозореца в стаята на Сътън — същия, през който се влизаше толкова лесно от дъбовото дърво пред къщата. Тя не можеше да стигне до най-ниския му клон, но някой по-висок щеше да успее.

След като изкачи стълбите, тя се взря в тъмната врата на края на коридора. Запристъпва тихо по килима. Стисна здраво тънките копринени панталонки на пижамата и се опита да успокои дишането си, докато се приближаваше към стаята на Сътън. Полъхна хладен ветрец и голите й ръце настръхнаха.

Прозорецът зееше отворен.

Лунната светлина озаряваше светлосините чаршафи и лъскавото списание, оставено на нощното шкафче. Ема отстъпи леко назад и се блъсна в нещо топло и твърдо. Опита се да изпищи, но звукът беше заглушен от нечия ръка, която внезапно се озова върху устата й. Друга ръка я обхвана през кръста и я притисна силно, за да не може да се измъкне, колкото и да се опитва.

— Шшшт. — Нечий топъл дъх погъделичка ухото й. — Аз съм — разнесе се нисък глас.

Той премина през мен като електрически шок. Засипаха ме стотици образи, несвързани, кратки. Потайното измъкване от купон и целувки в пустинята. Намирането на писмо в гардеробчето ми, което е толкова прочувствено, че коленете ми омекват. И после отново онази сцена в двора на училището: той ми казва нещо, а аз му изкрещявам гневно: Все едно някога съм искала да бъда с теб! Ти си просто един нещастник!

Накрая изплува един спомен, кратък и ярък: автомобилни фарове осветяват лицето му. Очите му се разширяват от страх, той протяга ръце. И тогава… бум. Сблъсък.

Ръцете отпуснаха захвата си и бавно завъртяха Ема. Тялото й се скова. Тя бързо огледа едрото момче с тъмна коса, мигащи начесто хлътнали лешникови очи, високи скули и извити устни. Това лице. Тя го познаваше. Пред очите й се появи тайнственото момче от снимките в къщата на Мадлин. Подсмихващото се момче от плакатите с надпис „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ГО НЯКЪДЕ?“. Постовете във Фейсбук. Той стоеше пред нея, разтеглил устни в странна, крива усмивка, която намекваше, че той знае всичко за нея — включително коя не е.

— Теър — прошепна Ема.