Никога не казвай никога

9. Малкото момиче на татко

Пътуването към дома премина в пълно мълчание. Радиото не свиреше. Госпожа Мърсър дори не се оплака от агресивния шофьор, която се шмугна пред нея. Тя гледаше право напред като восъчна фигура в музея на мадам Тюсо, без да поглежда към свитото на съседната седалка момиче, което мислеше за своя дъщеря. Ема беше навела глава и белеше кожичките около ноктите на ръцете си, докато не се появиха малки капки кръв.

Госпожа Мърсър паркира мерцедеса в алеята зад хондата на съпруга си и всички тръгнаха един след друг към къщата като оковани на верига затворници. Щом вратата се отвори, Лоръл веднага скочи от кожения диван във всекидневната.

— Какво е станало?

— Искаме да поговорим със Сътън. Насаме. — Госпожа Мърсър окачи чантата си на закачалката, която стърчеше до вратата. Дрейк, датския дог на семейство Мърсър, скочи да посрещне госпожа Мърсър, но тя го отпъди. Дрейк беше по-скоро любвеобилен глупчо, отколкото куче-пазач, но винаги успяваше да изправи Ема на нокти. Тя изпитваше панически ужас от кучета откакто домашното чау-чау на едно от приемните семейства обичаше да използва ръката й вместо играчка за дъвчене.

— Какво се е случило? — Очите на Лоръл бяха станали на палачинки. Никой не й отговори. Тя се опита да срещне погледа на Ема, но Ема просто стоеше и изучаваше грамадната зелена лилия в ъгъла.

— Сядай, Сътън. — Господин Мърсър посочи към дивана. На сребърен поднос върху мескитовата ходова маса стоеше чаша газирана вода, а на пода се въргаляше разтворен брой на списание „Тийн воуг“.

— Лоръл, моля те. Остави ни сами.

Лоръл въздъхна и се отдалечи по коридора. Ема чу звука от отварянето на вратата на хладилника в кухнята. Тя седна на кадифения фотьойл и огледа безпомощно стаята, проектирана в стил югозападен шик — изобилие от пустинно жълто и червено, зигзаговидно одеяло навахо, метнато върху кожения диван, бял пухкав мъхнат килим, който беше изненадващо чист, въпреки големите и често кални дрейкови лапи, и резбования дървен таван с няколкото бавно въртящи се вентилатори. До прозореца се намираше голямо пиано „Стейнуей“. Ема се зачуди дали Лоръл и Сътън са се упражнявали на този тъй изтънчен инструмент. Отново я жегна завист, че близначката й е намерила толкова любящо семейство и е получавала всичко, което е искала. Ако съдбата й беше раздала различни карти, ако вместо Сътън Беки беше изоставила Ема, може би тя щеше да живее подобен живот. Със сигурност щеше да го оцени повече.

Аз изпитах същото раздразнение, което винаги изригваше в мен когато Ема започнеше да ме съди. Как би могла всяка една от нас наистина да оцени живота си, ако няма с какво да го сравни? Едва след като изгубим нещо, след като бъдем изоставени от майка ни, след като умрем, едва тогава ще разберем какво сме имали. Макар че това повдигаше интересен въпрос: ако Ема беше живяла моя живот, тя също ли щеше да умре като мен? Дали щяха да убият нея вместо мен? Но докато размишлявах горчиво върху това, нещо ми подсказа, че смъртта ми е изцяло по моя вина — заради нещо, което аз бях направила, резултат от избор, който Ема може би нямаше да направи. И нямаше нищо общо със съдбата.

Госпожа Мърсър крачеше напред-назад, високите й токчета почукваха по каменния под. Лицето й бе изопнато и сивият й кичур изпъкваше повече от всякога.

— Първо, ще си отработиш наказанието, Сътън. Къщна работа. Задачки. Каквото те накарам да направиш, ще го свършиш.

— Добре — отвърна тихо Ема.

— И второ — продължи госпожа Мърсър, — не си и помисляй да излизаш от къщи в продължение на две седмици. Освен ако не става въпрос за училище, тенис или обществено полезен труд, ако решат да те накажат по този начин. Да се надяваме, че така ще те накажат. — Тя се спря до пианото и притисна ръка към челото си, сякаш при тази мисъл й се зави свят. — Какво си мислиш, че ще кажат в университетите за това? Някога помисляла ли си за последствията или просто грабваш каквото и да е от магазина и бягаш?

Лоръл, която очевидно беше подслушвала, се появи на вратата с неотворено пакетче пуканки в ръка.

— Но другата седмица е годишният бал! Трябва да пуснете Сътън! Тя е в комитета по планирането! А след това има пътуване с преспиване на къмпинг!

Госпожа Мърсър поклати глава и се обърна отново към Ема.

— Не се опитвай да се измъкнеш. Ще повикам човек да сложи райбери от външната страна на прозорците ти. Знам, че се измъкваш през тях. Ще сложим и на твоите, Лоръл.

— Аз не съм се измъквала! — възрази Лоръл.

— Тази сутрин забелязах стъпки из цветната леха — сопна й се госпожа Мърсър.

Ема стисна устни. Стъпките пред стаята на Лоръл бяха нейните. Беше се измъкнала през нейния прозорец по време на купона за рождения й ден, веднага след като откри нередактираната версия на клипа, в който Лоръл, Мадлин и Шарлът душат на ужким Сътън. Но Сътън не би си признала, че е стъпкала цветята, затова и тя щеше да замълчи. Може би започваше да прилича повече на близначката си, отколкото предполагаше.

Госпожа Мърсър бръкна в чантата си и извади звънящия телефон. Тя притисна мъничкия уред до ухото си и излезе в коридора. Господин Мърсър провери пейджъра си и се обърна към Сътън.

— Всъщност аз имам задача за теб още сега. Преоблечи се и слез в гаража.

Ема кимна послушно. Нека наказанието започне.

Десет минути по-късно тя се беше преоблякла в тениска и изтъркани дънки — е, толкова изтъркани, колкото могат да бъдат чифт „Ситизънс ъв хюменити“, — и стоеше в големия гараж на Мърсърови. Стените бяха запълнени с рафтове, отрупани с гребла, лопати, кутии боя и чували с кучешка храна. В средата на големия бетонен под стоеше стар мотоциклет с ръкописен надпис „Нортън“ отстрани. Господин Мърсър беше клекнал до предното колело и оглеждаше гумата. На коленете си носеше бели защитни наколенки.

Щом видя Ема, той се понадигна и й кимна.

— Тук съм — рече тя смутено.

Господин Мърсър не свали поглед от нея в продължение на няколко безкрайно дълги удара на сърцето. Ема се подготви да посрещне конското, но вместо това той просто изглеждаше тъжен.

Ема не знаеше какво да каже. Разочарованието беше нещо, което беше свикнала да изпитва самата тя и никога не се беше озовавала от другата страна. Винаги се беше опитвала да бъде точно такава, каквато искаха да бъде приемните й родители — бавачка, чистачка, а веднъж дори масажистка. Никога не се беше забърквала умишлено в неприятности.

Господин Мърсър се обърна отново към мотоциклета.

— Това място е в пълен безпорядък — каза най-накрая той. — Може би ще ми помогнеш да изхвърля ненужните неща и да подредя всичко останало по местата му.

— Добре. — Ема измъкна една голяма черна торба за отпадъци от съседния рафт.

Тя огледа гаража, изненадана, че двамата с господин Мърсър може би имат нещо общо. На стената висеше опърпан плакат на обвита в пламъци „Гибсън Лес Пол“, една от любимите китари на Ема от времето, когато преминаваше през фазата си „искам да свиря в рок група“. Забеляза и поставен в рамка препечат на любимото си новинарско заглавие с погрешно съдържание „Дюи побеждава Труман“. А вляво от рафтовете с автомобилни части и пестициди имаше едно мъничко рафтче, върху което бяха подредени опърпани, явно препрочитани десетки пъти криминалета, много от които самата Ема също бе изяждала на един дъх. Тя се зачуди защо не са подредени в библиотеката в голямата къща. Дали госпожа Мърсър не се срамуваше, че съпругът й предпочита художествена литература? Или може би всички бащи обичаха да държат любимите си вещи в бърлогата си?

Ема никога не беше срещала истинския си баща. Докато ходеше в детската градина, бащите на няколко деца дойдоха в час, за да разкажат какво работят; имаше един доктор, собственик на магазин за музикални инструменти и готвач. Същия ден Ема се прибра вкъщи и попита Беки какъв е бил нейният баща. Лицето на Беки увехна и тя издуха дим през носа си.

— Няма значение.

— Ще ми кажеш ли поне името му? — опита се да разбере Ема, но Беки не й отговори. Скоро след този разговор Ема премина през фаза, в която се преструваше, че някой от различните мъже, които срещаха по време на безкрайните си пътувания — Беки просто не можеше да се задържи на една и съща работа дълго време — може би е тайният й баща. Реймънд, касиерът на бензиностанцията, който винаги прибавяше по няколко бонбона към покупките й. Доктор Норис от спешното отделение, който заши коляното й, когато падна на детската площадка. Съседът Ал в техния блок, който й махваше с ръка всяка сутрин. Ема си представяше как всеки един от тези мъже я взима на ръце, залюлява й и я води в местната сладкарница. Но това никога не се случи.

Мислите й отпушиха в мен поток от спомени: татко и аз седим на масата в блус клуба и слушаме групата. Татко и аз застанали на планинска пътека и притиснали бинокли към очите си, наблюдаваме птиците. Аз падам от колелото и изтичвам вътре в къщата, търсейки татко да ме утеши. Имах усещането, че двамата с него бяхме свързани по някакъв специален начин. Изведнъж, в светлината на всичко, което беше преживяла Ема, аз се почувствах наистина щастлива, че имам тези спомени. Но сега татко дори не знаеше, че съм умряла.

Ема се наведе над мотора и внимателно го огледа.

— Защо превключвателят е на погрешната страна?

Господин Мърсър примигна срещу нея, сякаш Ема изведнъж беше започнала да говори на суахили.

— Всъщност не е. Това е английски мотор. Преди 1975 година скоростните им лостове са се намирали отдясно. — Той се засмя неловко. — Мислех, че интересът ти към колите се губи след волвото от шейсетте.

— А, просто четох някъде за него — замаза гафа си Ема. Едно от приемните й семейства, Стъки, имаше кола, която непрекъснато правеше проблеми и някак си отговорността за ремонтите й се падна на Ема. Тя се сприятели с механиците от местната бензиностанция и те я научиха как да сменя гума, да проверява маслото и да сменя различни течности и части. Собственикът Лу имаше Харли и Ема се мотаеше около него, докато той го поправяше, като от време на време му помагаше. Лу я хареса и започна да я нарича своята малка омазана с грес маймунка. Каза й, че ако някой ден реши да чиракува за механик, вратата му винаги ще бъде отворена за нея.

Усмихнах се. Ей на това му викам аз кариера. Но бях впечатлена колко е находчива. Точно както беше казал Итън предишната вечер: като че ли нищо не може да й се опре.

— Теър имаше хонда, нали? — попита господин Мърсър. — Нали не си се возила на нея?

Ема сви рамене; кожата й настръхна при споменаването на името му. Предишната седмица тя беше открила, че Лоръл и Теър са били много добри приятели и че Лоръл си е падала по него. Но освен това разбра, че Теър може би бе харесвал Сътън.

Отчаяно се опитвах да си спомня какво беше означавал Теър за мен. Непрекъснато получавах проблясъци за нас двамата как стоим в училищния двор, Теър ме е хванал за ръцете и ми говори нещо с извинителен тон; после аз измъквам ръцете си и му се сопвам нещо, думите ми са сурови и оскърбителни. Но споменът бързо се разпадаше.

Господин Мърсър се отпусна върху една преобърната щайга.

— Сътън… защо открадна тази чантичка днес?

Ема погали с пръсти скоростния лост. Защото се опитвам да разгадая убийството на дъщеря ти. Но единственото, което можа да каже беше:

— Ужасно съжалявам.

— Да не би да е заради… всичко, което се случва вкъщи? — попита рязко господин Мърсър.

Ема примигна, обърна се и го погледна.

— В смисъл? — Изведнъж в главата й започна да се оформя нов списък: Странните неща в новото семейство, които не знам, а трябва. Сърдечните разговори с бащата, когото беше срещнала за пръв път две седмици по-рано, бяха на първо място в списъка.

Лицето на господин Мърсър се изкриви мъчително, сякаш искаше да й каже „моля те, не ме карай да ти обяснявам“.

— Знам, че ти идва нанагорно. Знам, че премина през много… промени.

Повече, отколкото можеш да си представиш, помисли си иронично Ема.

Господин Мърсър я погледна многозначително.

— Искам да знам как се чувстваш. Искам да знаеш, че можеш да разговаряш за всичко с мен. За всичко.

Климатикът се изключи и в помещението настана пронизваща тишина. Ема се опита да запази хладнокръвие. Нямаше представа как да реагира на думите му и за миг се зачуди дали да не му признае истината. Но след това си спомни заплахата на убиеца на Сътън: Продължавай да играеш ролята… или ти си следващата.

— Добре… благодаря — отвърна неловко тя.

Господин Мърсър се заигра с гаечния ключ.

— Сигурна ли си, че не си откраднала, защото, да речем, си искала да бъдеш хваната?

Аз се вгледах в ясните сини очи на баща ми и изведнъж в съзнанието ми проблесна спомен за викове и разменяни обвинения. Видях се да тичам по пътя в пустинята, чух гневния глас на баща ми, който ме викаше и почувствах сълзите, които се стичаха по лицето ми.

Когато Ема не отвърна нищо, господин Мърсър отмести поглед, поклати глава и хвърли смачкания на топка жълт парцал на омазания с грес под.

— Няма значение — промърмори той; сега изглеждаше раздразнен. — Просто като свършиш, изхвърли торбата с боклука в контейнера, става ли?

Баща й затвори вратата с приглушено туп. На стената до нея имаше коркова дъска, върху която бяха забодени остарял календар, визитна картичка на местния сервиз за климатици и снимка на Лоръл и Сътън, застанали насред двора, усмихвайки се към фотоапарата. Ема се загледа продължително в снимката. Искаше й се тя да може да говори, искаше й се Сътън да може да й каже нещо, каквото и да е, за това каква е била, какви тайни е крила и какво всъщност й се беше случило.

Зад гърба й се разнесе кискане. След това усети топло гъделичкане, сякаш някой й дишаше във врата. Ема се обърна стреснато, но се озова пред празния гараж. Тогава през малкия квадратен прозорец зърна един джип, който бавно се отдалечаваше от къщата на Мърсърови. Тя изтича до прозореца и погледна навън, забелязвайки веднага белия линкълн. Този път безпогрешно разпозна и двете лица зад предното стъкло.

Това бяха близначките Туитър.