Никога не казвай никога

12. Една по-различна тайна

— Ich war in Arizona geboren — прошепна Ема. Учебникът по немски лежеше в скута й, а в ръцете си тя държеше листчета със записки. Намръщи се на гърленото звучене на думите. Звученето на немския й напомняше на някой възрастен мъж, който непрекъснато храчи.

Беше вторник и Ема седеше до кръглата маса за обяд в училищния двор, която беше запазена за учениците от по-горните класове; всички останали трябваше да седят в претъпкания бюфет, който миришеше неприятно на рибени такос. Шарлът, Мадлин и Лоръл трябваше да се появят всеки момент и Ема използваше времето да прегледа записките си по немски за контролното в края на срока.

Макар че Сътън най-вероятно никога в живота си не беше сядала да учи, Ема не можеше да си позволи да се издъни на нито един тест. Тя беше отлична ученичка още от първи клас и нямаше намерение точно сега да се отказва.

Аз се ядосах на възгледите на близначката ми. Може да бях твърде заета, за да уча, може би ме интересуваха други неща. А може би бях адски умна, но не виждах смисъл да го показвам.

Контролното по немски в края на срока щеше да отразява етапите от живота: раждане, живот, смърт.

— Ich war in Arizona geboren — повтори отново Ема. Родена съм в Аризона. Това щеше да е отговорът на Сътън — но така ли беше в действителност? Беки винаги бе твърдяла, че Ема е родена в Ню Мексико — което означаваше, че Сътън също е родена там.

— Sutton starb in Arizona — прошепна Ема, прочитайки думата от речника. Сътън е умряла в Аризона. Достатъчно бе да го изрече, дори и на чужд език, за да усети как стомахът й се свива на топка. Тя прелисти речника в края на учебника, но не откри нито една по-точна дума, като убивам или удушавам например.

— Купи ли вече билети за годишния бал?

Ема подскочи стреснато при звука на чуруликащия глас. Едно момиче с боядисано в зелено лице, фалшив нос, перука като на баба Яга и дълга черна рокля, която изглеждаше като нападната от дървеници, тикна в скута й един флаер, на който пишеше „Годишен бал за Хелоуин! Елате, ако не искате да умрете от страх!“. Щом я разпозна обаче, усмивката й увехна и тя отстъпи назад.

— О! Искам да кажа, че ти сигурно вече си взела, Сътън. Приятно прекарване!

Преди Ема да успее да обели и дума, баба Яга изчезна в двора. Това не беше първият път, когато момичета бягаха настрани, отстъпваха от пътя й по коридорите или опразваха момичешката тоалетна в мига, когато Ема влезеше вътре. Поредната страна от живота на Сътън Мърсър, осъзна Ема, чудейки се дали начинът, по който реагираха хората, караше близначката й да се чувства самотна. Дали Сътън изобщо допускаше някой до себе си?

Не знаех как да отговоря на въпроса на Ема. Но като се има предвид това, че някой друг живееше живота ми, може би съм била права да не се доверявам на никого.

Ема затвори учебника по немски. Докато гледаше престорено щастливите германци на корицата, облечени с къси кожени панталонки ледерхозен, тя усети как кожата й настръхва под нечий втренчен поглед. Извърна се бавно. Около масата във вътрешния двор бяха насядали група футболисти, които се смееха истерично на пантомимичните шеги на някакъв тип. На съседната маса седяха момче и момиче. Устните им бяха свити гневно и те не сваляха погледи от Ема.

Гарет и Ниша.

Ниша носеше прилепнал тревистозелен пуловер и маратонки „Лакосте“ и гледаше Ема така, че кръвта й се смръзна във вените. Макар Ема да не знаеше, че са толкова близки приятели, Гарет седеше плътно до Ниша, без да сваля поглед от Ема. Отвратеното изражение на лицето му сякаш й казваше: Знам всичко за теб. Знам за Итън.

Възможно ли беше Гарет да знае? Той ли се криеше предишната нощ край басейна на Полсънови? Може би двамата с Ниша бяха заедно. Ема му махна леко с ръка, но Гарет просто поклати глава и прошепна нещо в ухото на Ниша. Тя се изкиска и се ухили гадно на Ема.

Изведнъж Ема усети, че повече не може да търпи техните малки тайнички. Тя стисна юмруци и погледна към дребното тъмнокосо момиче.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Ниша? — попита тя, без да си прави труда да прикрие сарказма си.

Ниша я стрелна със захаросаната си усмивка и се притисна към Гарет, поставяйки ръката си върху неговата.

— Тъкмо се канех да ти напомня, че в петък трябва да присъстваш на задължителната отборна вечеря у дома. Бих те включила в организирането й, но един Бог знае дали въобще ще се появиш.

Ема настръхна.

— Ами може и да се появя, ако някога организираш нещо, което си заслужава.

Браво, Ем, помислих си аз. Ема ставаше все по-добра в отстояването на позицията си и в призоваването но онази Сътън, която се криеше в нея. Може би има някаква истина в спора „природа срещу среда“.

Тогава Ниша забеляза нещо зад гърба на Ема и погледът й се проясни.

— Ти ще дойдеш, нали, Лоръл? Или Сътън няма да ти позволи?

Ема се обърна и видя Лоръл да поставя таблата с обяда си върху масата. Тя стрелна Ниша с леден поглед и замълча.

— Откога отборните вечери са задължителни? — промърмори тя под носа си. — Някой трябва да й разясни, че капитанската титла в отбора не я прави кралица.

— Просто е ядосана, защото Сътън не се появи предишният път. — Шарлът също седна до тях и тръсна пакетчето с обяда си на масата. После погледна към Ема. — Ако не искаш, няма да ходим, Сътън.

Лоръл погледна Ема и кимна. Ема беше забелязала, че като фактически лидер на „Играта на лъжи“, приятелките на Сътън винаги приемаха решенията й.

Но според мен те въобще не бяха във възторг от това. Шарлът гледаше отегчено, сякаш се беше изморила непрекъснато да се съобразява с правилата на Сътън Мърсър.

— А ти къде беше днес? — намеси се Мадлин, плъзвайки се на пейката до Ема. — Защо не дойде в Центъра?

Ема потрепна.

— В Центъра ли трябваше да се срещнем? — Така наричаха училищното кафене, комбинирано с магазин, което се намираше до закусвалнята. Там се продаваха предимно тениски с логото на гимназията „Холиър“, билети за бала и моливи номер две.

— Да, за да планираме партито! Ехо, традиция? — Мадлин подаде на Ема картонена чаша с кафе. — Както и да е. Взех ти едно лате. Някой май е доста разсеян днес, а? Може би заради вчерашното ти посещение в полицията?

Лоръл отвори кутийка диетична кола.

— Сутринта им разказах какво се случи. — Тя издържа погледа на Ема, примигвайки невинно с очи, сякаш й казваше: „Че какво друго очакваше да направя?“

— Явно ти нямаше намерение да ни кажеш. — Шарлът отпусна ръце върху кутията със спаначена салата. — Какво се случи?

Мадлин въртеше в ръцете си едно пластмасово ножче и прокарваше показалец по назъбения му ръб.

— Откога крадеш по магазините без нас? — Тя изглеждаше раздразнена, все едно Ема я беше пренебрегнала.

— И на всичкото отгоре да те хванат в „Клика“? — Шарлът цъкна с език. — Това място го покорихме още в осми клас!

— Лоръл ми каза, че си взела чантичка на „Тори Бърч“. — Мадлин сбърчи нос. — Сътън, Тори не си заслужава кражбата.

Ема махна капака на чашата с кафе и парата блъвна в лицето й.

— Нали знаете как понякога просто трябва да направите нещо? — рече двусмислено тя. — Дори щеше да ми се размине, ако кучката на касата си вършеше работата, вместо да се вманиачава по мен. Мисля, че е влюбена.

— Някой май си губи уменията — пропя Шарлът и захапа здраво един морков. Изглеждаше почти щастлива, че приятелката й е била заловена.

Ема отпи от кафето си и примижа — то беше адски горещо.

— Няма начин да отида на бала. Наказана съм до края на века да не излизам от дома.

— О, стига, моля ти се. Разбира се, че ще отидеш. — Мадлин хвърли една покрита с карамел резина в устата си. — Ще намерим начин. И след това ще отидем заедно на къмпинг.

Изведнъж Мадлин се ухили на нещо зад гърба й.

— Годзили на дванайсет часа.

Макар близначките по принцип да се обличаха различно — Габи си падаше по стила на степфордските съпруги, с префърцунени ленти за глава и рипсена коприна, а Лили се обличаше повече като Тейлър Момсен, с карирани фланелки, свръхкъси поли и грим, който я правеше да изглежда като енот — днес и двете носеха прилепнали розови рокли с бухнали тюлени поли и обувки на адски високи платформи, който подчертаваха тънките им глезени. Както обикновено не изпускаха от ръце айфоните си. Зяпаха ги всички — от момчетата от групата в ъгъла до намусените, артистични типове, облегнати по стените.

— Здрасти, мацки! — пропя Габи, когато стигна до масата.

— Чао! — каза Лили. — Някой да не би да спомена нещо за къмпинг? Къде ще ходим тази година?

— Ние ще ходим на планината Лемън — отвърна остро Шарлът. — Нямам представа вие къде ще ходите.

— Лоша работа — отвърна също така остро Лили. — Защото само ние знаем къде са най-яките горещи извори.

— Освен това се сдобихме с един прелестен грил хибачи. Можем да си направим протеинови вафли — добави Габи.

— Не съм убедена, че паленето на огън в пустинята е добра идея — ухили се Лоръл.

Загледана в близначките, Ема прокара език по зъбите си, сещайки се за бавно преминаващия покрай къщата на Сътън джип. Дали нямаше да се окаже, че те са наблюдавали нея и Итън в басейна?

Мадлин огледа тоалетите им.

— Гласуването вече мина, дами. Вече няма нужда да се обличате като примадони.

— Може пък да ни харесва така. — Лили постави длани на хълбоците си. — Добре, момичета. Направихте ли вече планове за церемонията ни?

— Дано да е добра — намеси се Габи, дъвчейки усърдно дъвка. Във въздуха се носеше аромат на диня. — Слуги… страхотна храна и музика… и може би церемония за приемане в „Играта на лъжи“, което би било черешката на тортата? — Габи броеше на пръсти.

— Намислили сме някои страхотни номера — рече Лили и в очите й затанцуваха пламъчета.

— Ще бъдем отлична добавка към групата ви — добави Габи тихо, без да сваля очи от Ема. Тя леко се отдръпна назад и пулсът й се ускори. Габи измъкна малка бутилка от джоба на роклята си, разви розовото й капаче и лапна едно кръгло хапче. Погледът й не се отместваше от Ема, сякаш се опитваше да й предаде някакво послание.

— Нищо не може да се направи по въпроса за „Играта на лъжи“, дами — рече Ема, опитвайки се да прозвучи спокойно и самоуверено. Сътън не беше допуснала Габи и Лили в клуба — може би имаше добра причина за това.

Очите на Габи проблеснаха, сякаш се подготвяше за битка.

— Ще я видим тая работа — рече тя неочаквано сурово.

Лили я хвана за китката.

— Спокойно, Габс — рече тихо тя и я поведе нанякъде. — Без автографи! — извика тя на зяпналите си съученици, закривайки лицето си с ръка, сякаш е преследвана от папараци. Щом Лили пусна ръката й, Габи се обърна, изпъна показалец в имитация на пистолет, насочи го към Ема и се престори, че стреля. Ема зяпна от изненада.

В главата ми проблесна спомен: всички сме се събрали у дома и аз с престорена усмивка изкарвам близначките от стаята.

— Извинете, момичета. Трябва да обсъдим някои клубни въпроси. Вървете в дневната при другите нищожества.

Габи стисва още по-здраво айфона си и кокалчетата й побеляват. Тогава Лили се изправя в цял ръст.

— Помни ми думите, Сътън, това ще се промени — изсъсква тя.

Но сега Мадлин просто поглежда подигравателно към близначките Туитър.

— Нещо им става на тези двете напоследък. По-откачени са от всякога.

— Абсолютно — съгласи се Шарлът и отпи от кафето си, без да сваля поглед от двойната врата, през която бяха излезли близначките. — Но за едно са прави — трябва да планираме церемонията им.

— Да го направим в събота. — Мадлин пъхна празната кутийка от обяда в чантата си. — У дома?

— Не мога — отвърна Ема. — Наказана съм, забрави ли?

Шарлът изсумтя.

— Че това кога те е спирало?

Звънецът иззвъня и всички се надигнаха едновременно, изхвърлиха остатъците от обяда си в контейнера за отпадъци и се запътиха обратно към училище. Лоръл и Шарлът тръгнаха в противоположни посоки, но Мадлин спря и изчака Ема да прибере нещата си, за да повървят заедно.

Двете завиха към крилото по музика. През отворените врати на стаите се чуваха фалшиво изсвирени акорди. В края на коридора баба Яга раздаваше флаери за бала. Фалшивият нос заплашваше да се отлепи от лицето й и две хлапета, които минаваха покрай нея, се изкискаха. Мадлин погледна Ема с крайчеца на окото си.

— Какво става с теб напоследък? — попита тя и забави крачка.

— Какво имаш предвид? — отвърна изненадана Ема.

Мадлин заобиколи едно момиче, което с усилие мъкнеше куфар с туба.

— Държиш се… странно. Предпазлива си, изчезваш нанякъде и не обясняваш защо, крадеш сама по магазините… Двете с Шар смятаме, че някакво извънземно същество се е спуснало на земята и се е вселило в тялото ти.

Ема усети как се изчервява. Успокой се, помисли си тя и подръпна медальона на Сътън, опитвайки се да запази присъствие на духа. Изведнъж й хрумна една идея.

— Да не би вече да не съм най-добрата ти приятелка? — Тя изгледа от глава до пети високата стройна балеринска фигура на Мадлин, изтупана в тесни дочени панталони и сив пуловер с три четвърти ръкави, с надеждата, че ще клъвне.

Фините черти на лицето на Мадлин се изопнаха.

— Шар и аз винаги сме били приятелки.

— Да, но нещо между вас се промени — подразни я Ема. — Дори в момента ми изглеждаш напрегната. Това има ли нещо общо с нощта преди купона у Ниша? Знам, че сте били заедно, Мадс.

Мадлин спря рязко и потокът от ученици се раздели покрай нея. В средата на челото й пулсираше вена.

— Ще спреш ли да говориш за онази нощ?

Ема примигна. Бушуващият в гърдите й огън я подтикна да продължи:

— Защо?

— Защото не искам да говоря за това, ясно ли е?

— Но…

— Просто забрави, Сътън! — Мадлин се обърна и отвори най-близката врата, която водеше към училищната библиотека. Ема подпря вратата с крак и я последва вътре. Край поредицата дълги, бели маси бяха насядали ученици, които подготвяха домашните си. Зад стъклената стена проблясваха монитори. Голямата стая миришеше на стари книги и почистващи препарати.

Мадлин се шмугна в един от коридорите между рафтовете с книги.

— Мадс! — извика Ема, промъквайки се покрай ниския шкаф с атласи и енциклопедии. — Стига де, Мадс!

Библиотекарката постави пръст на устните си.

— Тихо! — обади се тя със заповеднически глас иззад бюрото си.

Ема мина забързано покрай плакатите на поредиците „Здрач“ и „Хари Потър“. Копнеж стегна гърдите й. Беки обичаше да й чете Хари Потър, преправяйки по различен начин гласа си за различните герои, наложила на главата си черен кадифен каскет, който бе взела от една гаражна разпродажба след Хелоуин. Ема обожаваше майка й да й чете; не й пукаше, че шапката мирише на мухъл.

Ема сви по коридорчето, в което се беше изгубила Мадлин. Тя се беше спряла в самия му край, до няколко томчета събрани съчинения на Шекспир.

Дългата й тъмна коса се спускаше по гърба й, който беше стегнат и изпънат, все едно бе глътнала бастун.

Внезапно в главата ми се появи отчетлив спомен — Мадлин стои пред мен обидена, в същата стегната поза. Намираме се в спалнята й и от коридора се долавя някаква суматоха, приглушени гласове, които стават все по-силни. Чувам тихо хълцане, сякаш тя се опитва да преглътне сълзите си.

— Мадс? — прошепна Ема. Мадлин не отговори. — Стига де, Мадс. Ако съм те обидила, извинявай.

Мадлин се обърна рязко и впери зачервените си очи в Ема.

— Виж какво, първо позвъних на теб! — Гласът й я подведе и тя стисна устни. — Ти не се обади. Предполагам, че си имала по-важна работа.

Тя подсмръкна и си пое задавено въздух.

— Светът не се върти около теб, да знаеш. Когато ми кажеш нещо, винаги го правя, но би било мило от твоя страна понякога да отвръщаш със същото. След това се обадих на Шарлът и тя остана с мен цялата нощ. Така че да, разбира се, че сме по-близки напоследък. Доволна ли си?

Стиснала зъби, Мадлин профуча покрай Ема, сякаш тя бе някоя безлична ученичка, която се мотае по коридорите в библиотеката.

— Мадс! — извика Ема. Но Мадлин не спря. Тя блъсна вратата и излетя в коридора.

Всички в библиотеката се обърнаха и зяпнаха Ема. Тя се шмугна обратно в коридорчето и се облегна на рафтовете с книги. Мадлин криеше нещо важно, но то нямаше нищо общо с онова, което си мислеше Ема. Реакцията й преди малко беше напълно искрена. Каквото и да беше правила в нощта, когато бе изчезнала Сътън, то си беше неин проблем, който нямаше нищо общо с изчезването на близначката й.

Онази нощ Мадлин беше заета. Невинна. И тъй като са били заедно, най-вероятно същото се отнасяше и за Шарлът.

Изведнъж ме заля вълна от облекчение. Исках да извикам от радост. Двете ми най-добри приятелки наистина ми бяха най-добри приятелки — а не убийци!

Поредица остри пиукания отекна в залата, където библиотекарката сканираше някаква книга за една слаба червенокоска. Ема се запъти към изхода, но коляното й докосна ъгъла на едно от томчетата събрани съчинения на Шекспир и го събори на пода. Книгата се разтвори и разкри тънките си страници, обсипани с бележки и подчертавания от учениците, които като че ли въобще не се интересуваха, че това е библиотечна книга. Един ред от „Хамлет“ привлече погледа на Ема и я накара да настръхне.

Аз също потреперих. Мадс и Шарлът бяха оправдани, но убиецът ми все още беше някъде там — усмихваше се, наблюдаваше, криеше се, чакаше.