Никога не казвай никога

4. Доказателство

След тренировката по тенис Лоръл подкара черния си фолксваген джета по улицата, която водеше към тях. Къщата на семейство Мърсър се намираше в благоустроен район в подножието на планината Каталина, с хоросанови къщи с пясъчен цвят и предни дворове, пълни с разцъфнали пустинни растения. Единственият звук, който се чуваше в колата, беше дъвченето на дъвката, която Лоръл беше лапнала.

— Така… благодаря, че ме докара — обади се Ема, нарушавайки неловкото мълчание.

Лоръл й хвърли един леден поглед.

— Смяташ ли въобще да си прибереш колата от полицията или до живот ще ти бъда шофьор? Нали знаеш, че не можеш вечно да лъжеш, че е у Мадлин. Мама и татко не са чак толкова глупави.

Ема се сви в седалката си. Колата на Сътън се намираше на полицейския паркинг за конфискувани автомобили отпреди Ема да пристигне в Тусон. Явно трябваше да я прибере, защото Лоръл нямаше да я вози вечно.

Лоръл отново млъкна. След часа по грънчарство тя се държеше много студено; обърна й гръб, когато Ема я повика за партньор за тенис и равнодушно сви рамене, когато Ема предложи да се отбият в „Джамба джус“ на път за вкъщи. Де да знаеше вълшебните думички, които щяха да накарат Лоръл да се разкрие пред нея — но светът на роднинските взаимоотношения беше нещо, в което тя нямаше кой знае какъв опит. Вярно, че бе имала приемни роднини, но тези отношения рядко приключваха добре.

Не че и моите с Лоръл бяха цветущи. От години бяхме доста дистанцирани. Имах проблясъци от времето, когато бяхме доста по-малки — двете заедно, хванати за ръце на въртележката на панаира, двете заедно шпионираме гостите на приема, даван от родителите ни, но междувременно нещо се беше случило между нас.

След като подминаха три големи къщи — в дворовете на две от тях градинари поливаха мескитови дървета, — Лоръл отби в алеята към къщата на Мърсърови.

— Мамка му — изруга тя под носа си.

Ема проследи погледа й. На пейката от ковано желязо до входната врата, седеше Гарет. Все още беше с тениската и бутонките от тренировката по футбол. Две кални наколенки се мъдреха на коленете му, а в ръцете си държеше колоездачна каска.

Ема излезе от колата и затръшна вратата.

— З-здрасти — рече колебливо тя, вперила поглед в лицето му. Ъглите на розовите му устни се изкривиха надолу. Меките му кафяви очи проблеснаха. Русата му коса бе мокра от пот. Седеше напрегнато на самия ръб на пейката, като готова за нападение котка.

Лоръл тръгна след нея по алеята, махна с ръка на Гарет и влезе в къщата.

Ема бавно се изкачи по стълбите и застана на безопасно разстояние от него.

— Как си? — попита тя едва чуто.

Гарет изръмжа грозно.

— Как мислиш, че съм?

В предния двор се включиха автоматичните пръскачки и започнаха да поливат растенията. В далечината се разнесе бръмчене на косачка. Ема въздъхна.

— Много съжалявам, наистина.

— Така ли? — Гарет стисна каската с големите си ръце. — Толкова съжаляваш, че дори не отвръщаш на обажданията ми? Толкова съжаляваш, че дори не смееше да ме погледнеш?

Ема погледна към мощните му гърди, мускулести крака и едва набола брада. Разбираше много добре, какво е намерила в него Сътън, и сърцето й се сви от болка, че той не знае истината.

— Съжалявам. — Думите заседнаха в гърлото й. — Лятото беше наистина странно. — Меко казано.

— Странно, в смисъл, че си срещнала някой друг? — Гарет стисна юмруци и мускулите на ръцете му изпъкнаха.

— Не! — Ема сепнато отстъпи назад, като едва не се блъсна във вятърните камбанки, които госпожа Мърсър беше окачила на стряхата.

Гарет избърса длани в тениската си.

— Господи. Миналия месец страшно си падаше по мен. Защо изведнъж така ме намрази? За това ли ме предупреждаваха всички? Такава ли е типичната Сътън Мърсър?

Типичната Сътън. Думите отекнаха болезнено в ушите ми; това бе рефренът, който бях чувала толкова пъти през последните няколко седмици. От своята нова перспектива започнах да осъзнавам, колко зле съм се държала с хората.

— Не те мразя — възрази Ема. — Просто…

— Знаеш ли какво? Не ми пука. — Гарет се плесна по бедрата и се изправи. — Край с нас. Не ти искам извиненията. Повече няма да ти се връзвам на номерата. По същия начин постъпи и с Теър. Трябваше да го очаквам.

Ема отстъпи назад долавяйки горчивината в гласа на Гарет при споменаването на брата на Мадлин.

Теър. При звука на това име в съзнанието ми проблеснаха ясните му, зелени очи, високи скули и разрошена тъмна коса. След това се появи още една сцена: ние двамата стоим в училищния двор. По лицето ми текат сълзи, а Теър ми говори настоятелно, сякаш се опитва да ме накара да разбера нещо. Но споменът бързо се разпадна.

Ема се опита да си възвърне гласа.

— Не съм сигурна, какво си мислиш, че…

— Искам си обратно моята „GTA“ — прекъсна я Гарет и се извърна към безупречната поляна на Мърсърови. Един черен лабрадор вдигна крак край ясеновото дърво. — Дискът е в плейстейшъна ти.

— Ще го потърся — избъбри Ема.

— Предполагам, че и това няма да ми трябва. — Гарет измъкна един дълъг, тесен билет от раницата си. На него с разтичащи се букви беше написано: Годишен бал Хелоуин. Той го метна към нея, след което се приближи, докато телата им почти се докоснаха. Целият трепереше от напрежение. Ема затаи дъх, осъзнавайки, че няма представа какво ще бъде следващото му действие.

— Приятен живот, Сътън — прошепна Гарет с леден глас. Бутонките му потракваха по алеята докато се отдалечаваше от нея. После се метна на колелото си и се отдалечи.

— Сбогом — прошепнах аз след отдалечаващия му се гръб.

Всъщност мина добре. Технически това беше първото скъсване на Ема — всичките й досегашни връзки или преминаваха в приятелство или просто приключваха безславно. Нищо чудно, че всички казваха колко е гадно.

Разтърсена, Ема се обърна и тръгна да се прибира. Докато вървеше по верандата към входната врата, един бял джип на улицата привлече погледа й. Тя примигна при вида на русата коса, която зърна през предното стъкло. Но преди да успее да различи лицето, колата даде газ и се отдалечи сред облак сив пушек.

Ема намери Лоръл в кухнята да си реже ябълка на тънки парчета.

— Познаваме ли някой, който да кара бял джип? — попита тя.

Лоръл я погледна.

— Освен близначките Туитър?

Ема се намръщи.

Близначките живееха на другия край на града.

— И така, какво стана с Гарет? — попита Лоръл. На лицето й се изписа самодоволно изражение. Сега вече иска да си говорим, помисли си горчиво Ема.

Тя се приближи до кухненския плот и пъхна едно парче ябълка в устата си.

— Всичко свърши.

Изражението на Лоръл леко омекна.

— Добре ли си?

Ема избърса длани в късите си панталонки.

— Ще се оправя. — Тя погледна Лоръл. — Смяташ ли, че той ще бъде наред?

Лоръл лапна парче ябълка и погледна към задния двор през двойната стъклена врата.

— Не знам. Гарет винаги е бил загадка за мен — рече най-накрая тя. — Винаги съм се чудела дали под повърхността не се крие нещо повече.

Ема потрепна, припомняйки си как Гарет се беше извисил над нея на верандата.

— Какво имаш предвид?

— О, не знам. — Лоръл махна пренебрежително, сякаш изведнъж се беше сетила, че днес не говори с Ема. После плъзна снопче пощенски пликове по кухненската маса. — Тези са за теб.

След това се врътна и тръгна по коридора. Докато Ема разсеяно разглеждаше каталозите, размишлявайки върху посещението на Гарет и натрапчивите думи на Лоръл, погледът й бе привлечен от един плик с банково лого в горния ъгъл. На етикета пишеше „Амекс блу“. Адресиран бе до Сътън Мърсър.

Ема затаи дъх и разкъса плика. Това беше извлечението от кредитната карта на Сътън за последния месец преди убийството й. С треперещи ръце тя разгъна листа хартия и прегледа колонката с разходи през август. BCBG… Сефора… Уолгрийнс… Деликатесен магазин Ей Джей. След това погледът й се спря върху трийсет и първи август. Осемдесет и осем долара. Клика.

Нервите й се опънаха. Клика. Думата внезапно й прозвуча зловещо, като звука от щракването на пистолетен предпазител.

Ема измъкна телефона на Сътън от чантата си. Итън вдигна на второто позвъняване.

— Освободи се за довечера — прошепна Ема. — Мисля, че попаднах на нещо.