Обсебена от теб

8.

– Здрасти, приятелко. Какво мислиш за едно караоке? – попита Шона Елисън в момента, в който вдигнах телефона.

Пуснах молива върху бележника, по който си драсках нещо, след това се настаних на дивана и подвих крака на възглавницата. Минаваше девет, а Гидиън още не се беше появил. Не знаех дали това е хубаво, или лошо, имайки предвид, че по-рано тази вечер той имаше среща с доктор Питърсън.

Слънцето беше залязло преди повече от час и оттогава се опитвах да не мисля за съпруга си на всеки пет секунди. С удоволствие щях да си поприказвам с Шона, за да се поразсея.

– Ами – започнах уклончиво аз, – тъй като съм истински музикален инвалид, мисълта да пея на обществено място изобщо не ми минава през главата. Защо?

Представих си кипящото от живот червенокосо момиче, което бързо се превръщаше в моя приятелка. В много отношения тя приличаше на брат си Стивън, който по стечение на обстоятелствата беше сгоден за шефа ми. И двамата бяха много забавни и добряци, умееха да се шегуват, но иначе бяха здраво стъпили на земята. Семейство Елисън ми допадаха много.

– Защото си мислех, че бихме могли да отидем в новия караоке бар, за който чух днес на работа – обясни тя. – За разлика от останалите долнопробни места, в този бар има музика на живо. Не е задължително да пееш, ако не искаш. Много от хората ходят там само да гледат.

Протегнах се да взема таблета, който бях оставила на масичката за кафе.

– Как се казва това място?

– "Старлайт Лаундж". Мисля, че ще е забавно, ако се видим там в петък.

Вдигнах вежди. Бяхме решили да съберем приятелите си в петък вечер. Опитах се да си представя как Арнолдо или Араш пеят караоке и самата мисъл за това ме накара да се усмихна. По дяволите, защо пък не? Най-малкото с това по-лесно щяхме да разчупим леда.

– Ще го спомена на Гидиън. – Потърсих бара в интернет и влязох в сайта му. – Изглежда много приятен.

Името му навяваше мисли за някогашните барове, в които се е пеело, но снимките на сайта показваха съвременен клуб, чийто декор беше решен в различни нюанси на синьото с акценти от хром. Изглеждаше елегантен и изискан.

– Нали? И аз така си помислих. Освен това ще е забавно.

– Да. Чакай само да видиш какво прави Кари, като се добере до микрофон. От нищо не му пука.

Тя се разсмя, а аз се усмихнах, когато чух този звук, бълбукащ като отворено шампанско.

– И Стивън е същият. Кажи ми после какво сте решили. Очаквам с нетърпение да те видя.

Затворихме и аз захвърлих телефона на възглавницата до себе си. Тъкмо си мислех дали да не се захвана отново с проекта си, когато изпищяването на телефона ми показа, че съм получила съобщение. Беше от Брет. "Трябва да поговорим. Обади ми се."

Дълго време останах вперила поглед в снимката му. Цял ден ми звънеше, но затваряше всеки път, когато се включеше гласовата ми поща. Ще излъжа, ако кажа, че не изпитвах противоречиви чувства от факта, че все още опитваше да се свърже с мен, но знаех, че това не би довело доникъде. Може би един ден щяхме да станем приятели, но не и днес. Не бях готова за това, а и не исках да причинявам допълнителен стрес на Гидиън.

Преди си мислех, че изправяйки се пред проблемите, които ме притесняваха, проявявам сила и чувство за отговорност. Сега разбирах, че понякога целта не бе да решиш проблема. Понякога трябваше просто да се възползваш от тази възможност, за да опознаеш по-добре себе си.

"Ще ти се обадя, когато мога" – отвърнах на съобщението му. След това отново оставих телефона настрана. Щях да му се обадя в присъствието на Гидиън. Без тайни, без нищо скрито.

– Здрасти.

Кари се появи откъм коридора, облечен в долнище на пижама и износена фланелка. Тъмнокафявата му коса все още беше влажна от душа, който сигурно бе взел, след като Татяна си тръгна преди около час.

Радвах се, че не остана да преспи. Много исках да започна да харесвам жената, която твърдеше, че носи бебето на най-добрия ми приятел, но дългокраката манекенка по никакъв начин не ме улесняваше. Имах чувството, че нарочно се заяжда с мен при всяка удобна възможност. Останала бях с твърдото убеждение, че тя иска да запази Кари само за себе си и гледа на мен като на огромно препятствие по пътя към тази цел.

Най-добрият ми приятел се просна по корем в другия край на дивана, протегна крака и постави глава до бедрото ми.

– С какво се занимаваш?

– Правя списъци. Искам да се захвана е някаква дейност в помощ на жертвите на насилие.

– Така ли? И какво по-точно имаш предвид?

Вдигнах безпомощно рамене.

– Не знам точно. Все си мисля за Мегуми и това, че не е споделила случилото се е никого. Аз също не казах на никого. Нито пък ти, докато не мина твърде много време.

– Защото на никого не му пука – каза той рязко и подпря брадичка с две ръце.

– Освен това е страшно да говориш за подобно нещо. Има много горещи телефонни линии и приюти за жертвите. Искам да направя нещо различно, което да промени ситуацията, но не ми хрумва никаква идея.

– Тогава говори с хората с идеи.

Свих устни.

– Казваш го така, сякаш е много просто.

– Защо, по дяволите, трябва да откриваш топлата вода? Намери хората, които разбират от тази работа, и им предложи помощта си.

Извърна се, легна по гръб и потри лицето си с две ръце.

Познавах този жест, знаех какво означава. Нещо го гризеше отвътре.

– Разкажи ми как мина денят ти – подканих го аз.

В крайна сметка се оказа, че в Сан Диего бях прекарала повече време насаме е Гидиън, отколкото с най-добрия си приятел, което ме караше да се чувствам зле. Кари твърдеше, че си е прекарал много добре, мотаейки се със старите си приятели, но това не беше целта на пътуването ни. Имах чувството, че съм го разочаровала, макар той да не ме обвиняваше в нищо.

Той отпусна ръце до тялото си.

– Тази сутрин бях на снимки, а след това обядвахме с Трей.

– Каза ли му за бебето?

Той поклати глава.

– Мислех да го направя, но не можах Такъв задник съм.

– Не бъди толкова суров към себе си. В момента не ти е никак лесно.

Кари затвори очи и блестящите му зелени ириси изчезнаха от погледа ми.

– Онзи ден си мислех колко по-лесно би било, ако Трей работеше и на двата фронта. Тогава и двамата щяхме да можем да чукаме Тат, както и да се чукаме един друг, така щях да имам всичко, което искам. След това осъзнах, че никак не ми се ще да деля Трей с Тат. Нямам нищо против да деля нея. Но не и него. Кажи ми, че не съм истински гадняр.

Протегнах ръка и разроших тъмната му коса.

– Това е съвсем човешко.

И аз бях изпаднала в подобна ситуация с Гидиън, като си мислех, че бих могла да намеря начин да бъдем приятели с Брет, въпреки че се дразнех от това, че Гидиън и Корин са такива.

– В един идеален свят никой от нас не би проявявал егоизъм, но на практика не се получава така. Просто се опитваме да правим каквото можем.

– Винаги ми намираш някакво извинение – измърмори той.

За миг се замислих върху думите му.

– Не – поправих го кротко аз и се наведох, за да го целуна по челото. – Само ти прощавам. Някой трябва да го направи, тъй като ти не би простил сам на себе си.

Сряда сутрин дойде и отмина бързо. Преди да се усетя, стана време за обяд.

– Преди две седмици празнувахме годежа ни – заяви Стивън Елисън, докато ме настаняваше на стола. – А сега ще празнуваме твоя.

Усмихнах се, не успях да се въздържа. Годеникът на шефа ми притежаваше онази заразителна веселост, която не можеше да не ми въздейства.

– Сигурно е заразно.

– Сигурно. – Той погледна към партньора си, а след това отново насочи поглед към мен. – Нали Марк няма да те загуби?

– Стивън – предупреди го Марк, – недей.

– Никъде няма да ходя – отвърнах аз, при което шефът ми се ухили учудено, но доволно.

Усмивката му, оградена от брадичка с формата на катинарче, беше също така заразителна като непринудеността на Стивън. Редовните ни обяди – цената, която трябваше да заплатя, за да ме допуснат в компанията си – наистина си струваха.

– Радвам се да чуя това – заяви Марк.

– Аз също – присъедини се Стивън и отвори менюто с такъв решителен жест, сякаш бяхме взели решение по някакъв много важен въпрос. – Искаме да се навърташ около нас, хлапе.

– Ще се навъртам – уверих го аз. Келнерът остави пред нас панерче с поръсен със зехтин чеснов хляб и ни изрецитира специалитетите на деня. Ресторантът, който мъжете бяха избрали, предлагаше две менюта – италианско и гръцко.

Като повечето средиземноморски ресторантчета и това беше малко, масите – сбутани една в друга така, че една компания лесно се смесваше с друга и човек трябваше да внимава къде държи лактите си. Ароматът, който идваше от кухнята и се носеше над таблите, разнасяни от келнерите, накара стомаха ми да закъркори. За щастие, тълпата посетители, дошли на обяд, говореше достатъчно високо, за да го прикрие.

Стивън прокара ръка през яркочервената си коса, на която много жени биха завидели.

– Ще си поръчам мусака.

– Аз също – обявих и затворих менюто.

– За мен пица с пеперони – реши Марк.

Двамата със Стивън се пошегувахме с него, че е особено авантюристично настроен.

– Ей – не ни остана длъжен той, – решението да се оженя за Стивън е достатъчно голяма авантюра.

Годеникът му се захили, сложи лакти на масата и подпря брадичка на юмрука си.

– И така, Ева... как ти предложи Крос? Предполагам, че не го е изломотил по средата на улицата. Марк, който седеше на пейката до партньора си, го погледна гневно.

– Така е, не го направи – съгласих се аз. – Съобщи ми новината, докато се намирахме на един частен плаж. Не мога да кажа, че ме помоли да се омъжа за него, по-точно ми заяви, че ще се оженим.

Марк сви замислено устни, но Стивън беше прям както винаги.

– Романтика в стил Гидиън Крос.

Засмях се.

– Абсолютно. Той е първият, който ще каже, че не е романтичен, но греши в това отношение.

– Дай да видя пръстена.

Протегнах ръка към Стивън и квадратният диамант заблестя с всички цветове на дъгата. Беше прекрасен пръстен, свързан с прекрасни спомени за Гидиън. Мнението на Елизабет Видал по въпроса не можеше да ги помрачи.

– Еха! Марк, скъпи, трябва да ми купиш и на мен такъв.

Представих си как едрият червенокос предприемач носи на пръста си такъв пръстен и картинката ми се стори твърде комична.

Марк го изгледа.

– За да го счупиш на строителната площадка ли? Дай да изясним това.

– Диамантите са издръжливи и прекрасни малки неща, но не се тревожи, ще се грижа за него.

– Ще трябва да почакаш, докато започна да ръководя своя собствена агенция – изсумтя недоволно шефът ми.

– Мога да чакам – заяви Стивън и ми намигна. – Регистрирахте ли се вече някъде?

Поклатих отрицателно глава.

– А вие?

– Да, по дяволите!

Отвори чантата си и извади оттам папката, в която бе събрал всички идеи за сватбата.

– Кажи ми какво мислиш за тези десени?

Марк вдигна поглед към небето и въздъхна многострадално. Взех си парченце чесново хлебче и се наведох напред, тананикайки си весело.

През останалата част от следобеда работих върху офертата за "Ланкорп". В края на работния си ден се отправих за тренировката си по крав мага, придружена от Раул. По пътя прочетох отново отговора на съобщението ми до Кланси, в което казвах, че няма да е необходимо да ме води. Беше ми написал, че няма проблем, но ми се струваше, че му дължа по-подробно обяснение.

"Гидиън иска от сега нататък да ме придружават неговите хора, затова вече си свободен. Благодаря ти за помощта."

Отговори ми почти веднага: "Няма защо. Извикай ме, ако имаш нужда от мен. Между другото, приятелката ти не би трябвало да има повече проблеми".

Благодарностите, които му изпратих, ми се сториха крайно недостатъчни. Отбелязах си, че би трябвало да му пратя нещо, с което по-добре да изразя признателността си.

Раул паркира пред тухлената фасада на бившия склад, който Паркър Смит беше превърнал в своя тренировъчна зала по крав мага, след което ме съпроводи вътре и седна на една от пейките. Присъствието му леко ме притесняваше. Досега Кланси винаги ме бе чакал отвън. Фактът, че Раул ме наблюдаваше, ме караше да се чувствам доста неловко.

Въпреки огромното открито пространство залата изглеждаше препълнена заради множеството клиенти по постелките и на тези, които тренираха е индивидуални инструктори. Шумът беше почти оглушителен, истинска какофония от тела, които се стоварваха върху матраците, сблъсъци на тяло в тяло и викове, които участниците издаваха или да нахъсат самите себе си, или да изплашат противника си. Огромните метални врати, през които някога са вкарвали стоките, допринасяха както за индустриалната атмосфера в залата, така и за жегата вътре, срещу която нито климатиците, нито множеството вентилатори помагаха. Разтягах се, подготвяйки се за изтощителната тренировка, когато пред погледа ми попаднаха чифт дълги крака. Изправих се и видях детектив Шели Грейвс от Полицейското управление на Ню Йорк.

Беше прибрала къдравата си кестенява коса в кок – строг като изражението на лицето ѝ, а сините ѝ очи ме гледаха преценяващо и безпристрастно. Страхувах се от нея и от това, което можеше да причини на Гидиън, но също така ѝ се възхищавах много. Беше строга и самоуверена по начин, към който можех само да се стремя.

– Здравей, Ева – поздрави ме тя.

– Здравейте, детектив Грейвс.

Беше облечена за работа в черен панталон и червена блуза. Носеше черно сако, което не прикриваше нито значката, нито пистолета ѝ. Ботушите ѝ бяха износени и строги също като поведението ѝ.

– Забелязах те точно като излизах. Чух за годежа ти. Поздравления.

Стомахът ми се сви леко. Част от алибито, ако човек можеше да го нарече така, беше, че по времето, когато Нейтън беше убит, двамата с Гидиън бяхме разделени. Защо такава могъща и известна публична личност би извършила убийство заради някое бивше гадже, което не искаше да види никога повече?

Годежът ни, обявен толкова скоро след това, изглеждаше твърде подозрителен. Грейвс ми каза, че с партньора ѝ вече са поели друг случай, но много добре разбирах какъв тип ченге е тя. Шели Грейвс вярваше в справедливостта. Вярваше, че Нейтън е получил онова, което е заслужавал, но бях убедена, че вътре в себе си се питаше дали и Гидиън не крие нещо, за което би трябвало да отговаря.

– Благодаря – отговорих аз и изпънах рамене, двамата с Гидиън бяхме на една и съща страна. – Аз съм късметлийка.

Тя погледна към пейките. Към Раул.

– Къде е Бен Кланси?

– Не знам – намръщих се аз. – Защо?

– Просто питам. Знаеш ли, че един от федералните агенти, с когото разговарях за Йедемски, също носи фамилията Кланси – каза тя и впери изпитателен поглед в мен. – Мислиш ли, че имат някаква роднинска връзка?

Пребледнях при споменаването на руския бандит, върху чийто труп бе намерена гривната на Нейтън. Изведнъж ми се зави свят и залитнах леко.

– Какво?

Тя кимна, като че ли бе очаквала точно такава реакция.

– Най-вероятно няма такова нещо. Както и да е, ще се видим по-късно.

Наблюдавах я, докато се отдалечаваше, вперила поглед в Раул. Изведнъж спря и отново се обърна към мен.

– Ще ме поканиш ли на сватбата?

Опитах се да преодолея бученето в главата си.

– На приема след нея. Сватбата ще бъде съвсем скромна, ще присъства само семейството.

– Наистина? Не очаквах това. – По лицето ѝ се появи нещо като усмивка. – Той е пълен с изненади, нали така?

Изобщо не можех да разбера какво иска да каже. Съзнанието ми беше прекалено заето, опитвайки се да разгадае казаното от нея до този момент. Дори не осъзнах, че съм тръгнала след нея, докато не усетих, че я държа за лакътя.

Тя спря, тялото ѝ се изпъна по такъв начин, сякаш искаше да ми каже да я пусна. Което и направих. Незабавно.

Вперих поглед в нея за миг и се опитах да събера мислите си. Кланси. Гидиън. Нейтън. Какво, по дяволите, означаваше това? Какво искаше да каже?

И най-вече защо имах чувството, че ми помагаше? Че се грижеше за мен. И за Гидиън.

Сама се стреснах от думите, които изрекох:

– Искам по някакъв начин да подпомагам организация, полагаща грижи за жертвите на насилие.

Тя вдигна вежди.

– Защо ми го казваш?

– Не знам откъде да започна.

Хвърли ми един поглед.

– Опитай е "Кросроудс" – каза ми тя сухо. – Чувала съм добри отзиви за тях.

Седях със скръстени крака на пода на хола до спалнята ми, когато Гидиън се прибра вкъщи. Облечен в широки дънки и бяла фланела с шпиц деколте, той влезе, въртейки ключа от апартамента ми около пръста си. Вперих поглед в него. Не можах да се въздържа. Сърцето ми винаги ли щеше да спира, когато го видех? Надявах се да е така.

Стаята беше малка и много момичешка, обзаведена от майка ми с антики като тясната писалищна маса, която трябваше да ми служи за бюро. С появата на Гидиън ограниченото пространство се изпълни с огромна доза тестостерон, което ме накара да се почувствам нежна, женствена и изгаряща от желание да бъда похитена.

– Здрасти, шампионе.

Любовта и копнежът, с които ме изпълваше, ставаха явни само от тези две думи.

Изведнъж той спря да върти ключовете и се закова на място, погледна ме отгоре надолу, почти както в онзи първи ден във фоайето на "Кросфайър". Погледът му придоби онази замечтана жестокост, която намирах за невероятно възбуждаща.

Поради някаква причина, която вероятно никога нямаше да разбера, той изпитваше същото към мен.

– Ангелчето ми. – Клекна грациозно до мен, за миг косата му се плъзна по скулите в любовна ласка. – С какво се занимаваш?

Пръстите му прехвърлиха листовете хартия, разпилени по пода около мен. Хванах ръката му и я стиснах, преди проучването, което правех за неговата фондация "Кросроудс", да отвлече вниманието му.

Изрекох онова, което бях научила, дадох му информацията точно толкова директно, колкото ми бе представена и на мен:

– Кланси е, Гидиън. Кланси и брат му, който работи във ФБР, са поставили гривната на Нейтън върху ръката на онзи бандит.

Той кимна.

– Така и предположих.

– Наистина ли? Как? – попитах аз и го тупнах по рамото. – Защо не ми каза нищо? Щях да се побъркам от притеснение.

Гидиън се настани на пода срещу мен и кръстоса крака в същата поза, в която бях застанала и аз.

– Все още нямам всички отговори. С Ангъс работим върху фактите. Който и да го е извършил, е наблюдавал или Нейтън, или мен, следил е действията ни, затова започнахме оттам.

– Или е наблюдавал и двама ви.

– Точно така. Кой би направил това? Кой би бил заинтересован от това? От теб?

– Господи! – възкликнах аз и вперих поглед в лицето му. – Детектив Грейвс знае. ФБР. Кланси...

– Грейвс ли?

– Повдигна темата тази вечер в залата на Паркър. Спомена го ей така, мимоходом, само за да види как ще реагирам на новината.

Той присви очи.

– Или те будалка, или иска да ти каже да престанеш да се тревожиш. По-скоро бих заложил на второто.

За малко да го попитам защо, но след това осъзнах, че и аз бях стигнала до същия извод. Детектив Грейвс беше твърда като стомана, но имаше сърце. Бях го забелязала в малкото случаи, в които имах възможност да общувам с нея. А както изглежда, бе и много добра в работата си.

– Тогава значи трябва да ѝ се доверим? – попитах аз и запълзях между брошурите и листовете хартия, за да отида до него и да се сгуша в скута му.

Той ме притисна до себе си, намести ме до мускулестото си тяло и аз прилепнах там идеално, като че ли бях създадена за това място.

Винаги се чувствах така, когато ме прегръщаше. В безопасност. Ценена. Обожавана.

Докосна с устни челото ми.

– Ще говоря с Кланси, за да се уверя, но той не е глупак. Не би оставил нищо на случайността.

Стиснах в юмрук част от фланелката му, държах се за него, като че ли животът ми зависеше от това.

– Не крий такива неща от мен, Гидиън. Престани да се опитваш да ме предпазваш.

– Не мога. – Той също ме притисна по-силно. – Може би трябваше да ти кажа нещо, но през деня имаме само няколко часа насаме и искам те да бъдат идеални.

– Гидиън, трябва да ме допуснеш до себе си.

Усетих как гръдният му кош се надига под бузата ми, сърцето му биеше силно и уверено.

– Работя върху това, Ева.

Това беше единственото, за което можех да го помоля.

На следващата сутрин отидох в кухнята, шляпайки с боси крака по пода, и открих Гидиън там да налива кафе. Бих могла да кажа, че миризмата на кафе ме е накарала да побързам, но всъщност бе видът на съпруга ми – току-що обръснат и облечен, с незакопчана още жилетка на костюма. Обожавах да го виждам леко неглиже.

Погледна ме, докато приближавах към него, а петите ми шляпаха по мраморния под, лицето му беше безизразно, но очите му – топли. Дали и той усещаше същата тръпка, докато ме наблюдаваше как се подготвям за началото на деня? Съмнявам се. Убедена съм, че мъжете или се възбуждаха от някоя гледка, или... не.

Обхванах китката му с пръсти и насочих ръката му така, че да ме обгърне отзад и да се плъзне под полата ми, докато стисне долната част на дупето ми.

В ъглите на устните му заигра усмивка.

– Добро утро и на вас, госпожо Крос.

Дръпна жартиера ми и го пусна изведнъж, така че да ме плесне по бедрото. Подскочих от острата болка и изохках, докато от удареното място не започна да се разлива топлина.

– Хм... това ти харесва – ухили се самодоволно той.

– Боли – казах аз и нацупих устни. Гидиън се раздвижи, облегна се на барплота и ме придърпа да застана между разтворените му крака, като с две ръце леко притискаше задната част на бедрата ми. Допря нос в слепоочието ми и започна леко да разтрива парещото място.

– Извинявай, ангелчето ми. – След това дръпна втория жартиер и ме плесна по другото бедро.

Извих тяло от изненада и се притиснах в него. Беше се възбудил. Отново. От гърдите ми се изтръгна нисък стон.

– Престани.

– Това те възбужда – промърмори той в ухото ми.

– Боли! – оплаках се аз, но се отърках в него.

Беше ме събудил с нежни целувки и предизвикателни ръце. Благодарих му с уста, докато бяхме под душа. И въпреки това можеше да го направи отново. Аз също. Бяхме пристрастени един към друг.

– Искаш ли да го цункам, за да му мине? – Плъзна пръсти между бедрата ми и разбра, че съм топла и готова. – Господи, какво правиш с мен, Ева – изпъшка той. – Имам толкова много работа...

Боже, колко приятен беше допирът му. А ароматът дори още повече. Обвих ръце около врата му.

– Трябва да вървим на работа.

Дръпна ме, така че да се повдигна на пръсти, и ме отърка във възбудения си пенис.

– По-късно ще си поиграем с тези жартиери.

Целунах го. Поставих разтворените си устни върху неговите и го погълнах, езикът ми докосна неговия. Започна да го гали ненаситно. Да го смуче.

Гидиън стисна в юмрук опашката ми, ограничавайки движенията ми, и пое инициативата, чукаше ме в устата, изпиваше ме. Възбудих се само след миг, кожата ми се овлажни от избилата пот.

Устните му бяха едновременно и твърди, и меки върху моите, притискаше ме така, че да съм му удобна, зъбите му леко докосваха долната ми устна. Вкусът му, обогатен от превъзходния аромат на силно черно кафе, ме опияняваше. Бях като пияна от присъствието му, стисках косата му с две ръце, държах се здраво за него и се повдигах на пръсти, за да се притисна още по-плътно до него. И още по-плътно. Но никога достатъчно.

– Еха! – Гласът на Кари ме извади от сладострастната магия, в която Гидиън ме бе потопил. – Не забравяйте, че тук се храним.

Опитах да се отдръпна от съпруга си, но той ме притискаше силно, позволи ми само да отлепя устни от неговите. Срещнах погледа му. Очите му гледаха остро под натежалите клепачи, устните му бяха меки и влажни.

– Добро утро, Кари – поздрави Гидиън и насочи вниманието си към най-добрия ми приятел, докато той дойде при нас до кафемашината.

– За вас двамата сутринта може и да е добра – отвърна Кари, отвори шкафа с чашите и извади една. – За съжаление, аз съм прекалено уморен и шоуто ви не може да ми въздейства. Което ме кара да не съм особено оптимистично настроен за останалата част от деня.

Беше облечен в прилепнали по краката дънки и тъмносиня фланелка, косата му – внимателно подредена в модна прическа. Съжалявах необвързаните жители на Манхатън, които щяха да го видят днес. Беше толкова впечатляващ мъж както физически, така и по отношение на фалшивото самочувствие, което излъчваше.

– Имаш ли снимки днес? – попитах аз.

– Не. Но Тат има и иска да съм до нея. Оплаква се от сутрешно гадене и разни други неща, така че ще бъда до нея, за да ѝ помогна с каквото мога, ако се почувства зле.

Протегнах се и го погалих по ръката съчувствено.

– Това е прекрасно, Кари. Ти си върхът.

Усмихна се кисело и вдигна врялото кафе до устните си.

– Какво друго бих могъл да направя? Не може на мен да ми се гади вместо на нея, а тя трябва да работи, докато ѝ е възможно.

– Нали ще ми кажеш, ако мога да помогна по някакъв начин?

Той вдигна рамене.

– Непременно.

Гидиън галеше с ръка гърба ми и така ми показваше безмълвната си подкрепа.

– Ако имаш време, Кари, бих искал да присъстваш на срещата ни с дизайнера, който ще реновира апартамента на Пето авеню.

– Да, и аз си мислех за това. – Кари подпря бедро на барплота. – Все още не сме се разбрали с Тат, но предполагам, че по някое време ще се съберем. А вие двамата надали бихте искали някое пищящо бебе около себе си. Когато сте готови за това, ще си имате свое, няма да е необходимо да търпите моето.

– Кари...

Най-добрият ми приятел рядко планираше нещата повече от петнайсет минути напред. Когато чух как решително поема отговорността, го заобичах още повече.

– И двете части на мезонета са напълно звукоизолирани – заяви Гидиън с онзи тон, който действаше окуражаващо на всички, защото ги караше да вярват, че напълно контролира ситуацията. – Ще направим така, че нещата да се получат. Само ми кажи какво те тревожи и ще се опитаме да решим проблема.

Кари впери поглед в чашата си, красивото му лице изведнъж доби уморен и измъчен вид.

– Благодаря. Ще поговоря с Тат за това. Трудно е, нали разбирате? Тя не иска да мисли за бъдещето, а аз не спирам да мисля за него. Ще се появи едно човече, което ще бъде напълно зависимо от нас, и ние трябва да сме готови за това. Някак си.

Отстъпих назад и този път Гидиън ме пусна. Беше ми трудно да гледам колко се измъчва Кари. Освен това ме беше страх. Той не умееше да се оправя с предизвикателствата и можеше много лесно да се обърне към старите саморазрушителни начини за справяне с трудностите. И двамата ежедневно се сблъсквахме с тази заплаха. Аз имах цяла група хора, които ме държаха здраво стъпила на земята. Кари обаче имаше само мен.

– Затова е семейството, Кари – усмихнах се аз, – за да се подлудяват членовете му един друг и да се пращат на психотерапия.

Той изсумтя и скри лицето си зад чашата. Липсата на остроумен отговор ме накара да се разтревожа още повече. Настъпи тежко мълчание.

Двамата с Гидиън го оставихме за минута, използвайки възможността да отпием от кафето си и да си доставим достатъчно кофеин. Не си казахме нищо, дори не се спогледахме, за да не остане Кари с впечатлението, че сме едно цяло, от което той е изключен, но въпреки това усещах, че действаме в абсолютен синхрон. Това означаваше толкова много за мен. Никога преди това не бях имала истински партньор в живота си, любовник, който стои до мен не само заради доброто прекарване.

Гидиън беше истинско чудо по толкова различни начини.

Тогава изведнъж ми хрумна мисълта, че трябва да направя някои промени, да направя компромис за съвместната ми работа е Гидиън. Трябваше да престана да мисля, че екипът на "Крос индъстрис" е само негов. Да го приема и за свой, ако исках двамата да работим заедно.

– Свободен съм следващата седмица – каза Кари най-накрая и погледна първо към мен, а след това и към Гидиън.

Съпругът ми кимна.

– Тогава да се разберем за сряда. Остави ни малко време да се съвземем след уикенда.

Кари изкриви устни.

– Значи ще бъде такова парти.

– Ти знаеш ли някакъв друг вид? – усмихнах се аз.

Как си? – попитах Мегуми, когато седнахме да обядваме заедно в четвъртък.

Изглеждаше по-добре от понеделник, но все още бе прекалено облечена за лятната жега. Затова и поръчах да ни донесат салата в стаята за почивка, вместо да излизаме в задушната влага.

Тя се усмихна едва-едва.

– По-добре.

– Лейси знае ли какво се е случило? Не знаех колко близка е Мегуми със съквартирантката си, но не бях забравила, че Лейси първа бе излизала с Майкъл.

– Нямам никаква представа – отвърна Мегуми, ровейки из салатата си с пластмасова вилица. – Чувствам се толкова глупаво.

– Винаги бързаме да обвиняваме себе си, но "не" означава "не". Вината не е в теб.

– Знам, но въпреки това...

Много добре знаех как се чувстваше.

– Мислила ли си да разговаряш с някого за това?

Тя ме погледна и подпъхна кичур коса зад ухото си.

– Имаш предвид някой специалист ли?

– Да.

– Не съвсем. Как изобщо започва да си търси човек такъв?

– Здравната ни осигуровка покрива и консултации по психично здраве. Обади се на номера на гърба на здравната ти карта. Ще ти дадат списък с имена, от които можеш да избереш.

– И така просто... да си избера някого?

– Аз ще ти помогна.

И ако правилно бях преценила нещата, щях да намеря начин да помогна и на други жени като нея и мен. Все нещо добро трябваше да излезе от преживяванията ни. Имах и мотивацията, и средствата да го направя. Оставаше само да намеря начина.

Очите ѝ заблестяха.

– Ти си добра приятелка, Ева. Благодаря ти, че си до мен.

Наведох се към нея и я прегърнах.

– Напоследък не ми е писал есемеси – каза тя, когато се отдръпнах от нея. – Продължавам да изпитвам ужас, че ще го направи, но с всеки изминал час, в който не получавам съобщение, се чувствам все по-добре.

Наместих се на стола си и благодарих безмълвно на Кланси.

– Браво.

В пет часа излязох от офиса и взех асансьора до етажа на "Крос индъстрис", надявах се, че ще имам време да си поприказвам с Гидиън, преди да отидем при доктор Питърсън.

Мислех за съпруга си през целия ден, за бъдещето, което исках да изградим заедно. Желаех да ме уважава като личност и да не навлиза в личното ми пространство, но едновременно с това исках да ме допусне малко по-навътре в своето. Исках да имаме повече моменти като този с Кари, когато двамата с Гидиън застанахме един до друг и заедно се изправихме срещу проблема. Не можех да го притискам, ако аз самата не бях склонна да положа известно усилие.

Червенокосата рецепционистка на "Крос индъстрис" натисна бутона и ме пусна да вляза. Поздрави ме с пресилена усмивка, в която не участваше погледът ѝ.

– Мога ли да направя нещо за вас?

– Не, благодаря, няма нужда – отвърнах аз и преминах бързо покрай нея.

Щеше да бъде много хубаво, ако всички, които работеха за Гидиън, бяха приветливи като Скот, но рецепционистката имаше някакъв проблем с мен и аз просто трябваше да приема това.

Отправих се към кабинета на Гидиън и установих, че на бюрото на Скот няма никого.

През стъклената стена видях, че съпругът ми работеше, ръководеше някакво съвещание авторитетно и без всякакво усилие. Стоеше изправен пред бюрото, облегнат на него и кръстосал единия си крак пред другия. Беше облякъл сакото си и разговаряше с двама костюмирани господа и една дама със страхотни обувки на "Кристиан Лубутен". Скот седеше встрани и водеше записки на таблета си.

Настаних се в един от столовете до бюрото на Скот и се зазяпах прехласнато в Гидиън също като хората, които бяха в кабинета му. Не преставах да се удивлявам на самоувереността му като се имаше предвид, че бе само на двайсет и осем години. Мъжете, с които имаше среща, изглеждаха два пъти по-възрастни от него и въпреки това езикът на тялото им и съсредоточеният им вид показваха, че уважават съпруга ми и се вслушват внимателно в думите му.

Да, парите говореха, при това високо, а Гидиън имаше купища пари. Но много деликатно успяваше да внуши чувството, че той е човекът, който контролира и ръководи. Можех да усетя това, след като бях живяла с бащата на Нейтън, първия съпруг на майка ми, който размахваше властта като бухалка.

Гидиън знаеше как да контролира присъстващите, без да се бие в гърдите. Съмнявам се, че обстановката играеше някаква роля за това, присъствието му щеше да бъде внушително във всеки един кабинет.

Той извърна глава и погледите ни се срещнаха. В блестящите му сини очи нямаше никаква изненада. Знаеше, че съм там, беше доловил присъствието ми, точно както аз понякога усещах, че той идва, преди още да съм го видяла. Между нас съществуваше някаква по-особена връзка, която не можех да обясня. Случваше се, когато го няма, а на мен просто ми се иска да е тук, да имам усещането, че е някъде наблизо.

Усмихнах се и извадих телефона от чантата си. Не исках Гидиън да има усещането, че просто седя и го чакам, не че това би го притеснило по някакъв начин.

Бях получила поне дузина есемеси от майка ми, към които бе прикачила снимки на рокли, цветя и сватбени бутици, което ми напомни, че трябваше да разговарям с нея за това, че татко ще плати за церемонията.

Цяла седмица отлагах този разговор, опитвайки да се подготвя за реакцията ѝ. Имаше още едно съобщение от Брет, в което ми казваше, че трябва да разговаря с мен... спешно.

Изправих се и се огледах, за да си намеря някое спокойно местенце, откъдето да се обадя. Това, което видях обаче, бе Кристофър Видал-старши, който се задаваше откъм ъгъла.

Вторият баща на Гидиън беше облечен, както можех да очаквам, в спортни панталони цвят каки и светло синя риза с разкопчана яка и навити ръкави, а на краката си носеше мокасини. Кестенявата му коса, която бе предал и на Кристофър-младши, беше внимателно подстригана на врата и около ушите, сивозелените му очи гледаха сърдито зад старомодните очила с метални рамки.

– Здравей, Ева – поздрави Крис и забави крачка, като доближи до мен. – Как си?

– Добре. А ти?

Кимна и погледна през рамото ми към кабинета на Гидиън.

– Не се оплаквам. Можеш ли да ми отделиш една минута? Искам да поговорим за нещо.

– Разбира се.

Вратата зад гърба ми се отвори и когато се обърнах, видях, че Скот е излязъл.

– Господин Видал – започна той, приближавайки към нас, – госпожице Трамел, господин Крос ще се забави още поне петнайсет минути. Да ви донеса ли нещо за пиене, докато го чакате?

Крис поклати глава.

– Благодаря, за мен нищо. Но би било чудесно, ако можем да използваме някоя стая, в която да поговорим насаме.

– Разбира се – отвърна Скот и ме погледна въпросително.

– Благодаря, и за мен нищо – отвърнах аз.

Скот остави таблета си на бюрото и ни поведе към една конферентна зала, от която се откриваше зашеметяваща панорама към града. Голяма полирана дървена маса блестеше на светлината на скритото осветление, до едната стена бе поставен шкаф, изработен от същото дърво, а на другата стена имаше голям монитор.

– Ако имате нужда от нещо – започна Скот, – само наберете "едно" и аз ще се погрижа. В шкафа има кафе и вода.

Крис кимна.

– Много ти благодаря.

Скот си тръгна. Крис ме покани е жест да седна, след това се настани от дясната ми страна и обърна стола си така, че да е с лице към мен.

– Първо искам да те поздравя за годежа – усмихна се той. – Айрланд говори много хубави неща за теб, а и аз знам, че си изиграла известна роля в сближаването ѝ с Гидиън. Изключително съм ти благодарен за това.

– Не съм направила кой знае какво, но се радвам, ако съм помогнала.

Той се протегна и хвана лявата ми ръка, която лежеше на масата. Потърка леко с палец годежния ми пръстен и сви унило устни.

Дали в момента не мислеше за това, че Джефри Крос беше избрал този пръстен за Елизабет?

– Много красив пръстен – каза той най-накрая. – Сигурен съм, че за Гидиън е означавало много да ти го даде.

Не знаех как да отговоря. Той наистина означаваше много за съпруга ми, защото беше символ на любовта между родителите му.

Крис пусна ръката ми.

– На Елизабет ѝ е много трудно да приеме годежа ви. Сигурен съм, че една майка изпитва много противоречиви емоции, когато първото ѝ дете реши да се жени, особено когато става въпрос за син. Едно време майка ми казваше, че синът е син, докато се ожени, след това става съпруг, но дъщерята е дъщеря за цял живот.

Това обяснение, с което се опитваше да ни помири, ми подейства точно по обратния начин. Опитваше се да бъде мил, но на мен вече ми бяха омръзнали всякакви обяснения, особено когато идваха от страна на Елизабет Видал. Това преструване трябваше да спре, или Гидиън никога нямаше да се избави от болката.

Аз също имах нужда болката да спре. Всеки път, когато той се събуждаше, облян в сълзи, се разстройвах все повече. Можех само да си представя какви щети нанасяше това върху самия него.

Въпреки това се колебаех дали за момента да не оставя нещата каквито са. Можех безкрайно да споря и да се опитвам да я притисна, но Гидиън беше този, който трябваше да постави настоятелно въпросите си и да чуе отговорите им.

"Остави това. Всичко ще стане, когато му дойде времето."

Но вместо това установих, че се навеждам напред, не можех повече да мълча, както Гидиън бе правил толкова дълго време.

– Хайде да си говорим честно – казах аз тихо, но твърдо. – Съпругата ти не е реагирала по същия начин, когато Гидиън се е сгодил за Корин.

Не знаех това със сигурност, но след като видях Елизабет и родителите на Корин заедно в болницата, беше твърде вероятно. Смутената му усмивка доказа, че съм права.

– Мисля, че разликата е в това, че Гидиън и Корин бяха двойка доста дълго време, а и ние я познавахме. Вие с Гидиън сте заедно от съвсем скоро, затова ще трябва да свикнем със ситуацията. Не искам да го приемаш лично, Ева.

Усмивката ме подразни, но думите му вече ми дойдоха в повече. Негодуванието ми се надигна и преля над стената, зад която се опитвах да го скрия.

Крис също не беше невинен. Да приеме едно объркано и страдащо момченце в дома си, сигурно не е било никак лесно, особено след като се е стремял да създаде собствено семейство и Кристофър-младши вече е бил на път. Но когато се е оженил за Елизабет, той е приел да играе ролята на втори баща. Споделил е с нея отговорността да търси справедливост за едно наранено и насилено дете. По дяволите, дори един външен човек би имал отговорността да съобщи за престъплението.

Наведох се напред и му показах цялата сила на гнева си.

– Напротив, съвсем лично е, господин Видал. Елизабет се чувства заплашена, защото не съм готова да търпя глупостите ѝ повече. И двамата дължите извинение на Гидиън, а тя трябва на всяка цена да признае, че срещу него е било извършено насилие. Ще продължа да я притискам, докато не направи това, което трябва. Не се съмнявайте в това.

Тялото му видимо замръзна на място.

– За какво говориш?

– Сериозно? – изсумтях аз с отвращение.

– Елизабет никога не би извършила насилие спрямо децата си – каза той сухо, след като не му отговорих. – Тя е прекрасна отдадена на децата си майка.

Премигнах, след това вперих поглед в него. И той ли бе заблуден като Елизабет? Как бе възможно и двамата да се държат така, сякаш нищо не знаеха?

– Мисля, че трябва да обясниш думите си, Ева. При това веднага.

Отпуснах се на стола, бях като поразена. Ако играеше, то тогава заслужаваше да му връчат поне проклет "Оскар".

Наведе се напред, без да се изправя, беше настръхнал и агресивен.

– Хайде, започвай да говориш. Веднага.

Гласът ми беше тих. Едва доловим.

– Бил е изнасилен. От терапевта, който е посещавал.

Крис замръзна на място. В продължение на цяла минута не си пое дъх.

– Казал е на Елизабет, но тя не му е повярвала. Тя знае, че ѝ е казвал истината, но отрича поради някаква нейна си извратена причина.

Крис се изправи и завъртя яростно глава.

– Не!

Едносричният отговор, с който отхвърляше всичко, ме накара и аз да се изправя на крака.

– И ти ли ще го отречеш? Кой би излъгал за подобно нещо? Имаш ли някаква представа колко трудно му е да признае какво се е случило? Колко объркан трябва да се е чувствал, защото мъжът, на когото е вярвал, му е причинил подобно нещо?

Крис вдигна поглед към мен.

– Елизабет никога не би пренебрегнала... нещо такова. Станало е някакво недоразумение. Нещо си се объркала.

Видях разширените му зеници и побелелите по края устни, но не ми стана жал за него.

– Направила е каквото се е очаквало от нея. Това е всичко. Когато ножът опрял до кокала, тя предпочела да застане на страната на всеки друг, но не и на собственото си дете.

– Не знаеш какво говориш.

Грабнах чантата си и я преметнах през рамо. Наведох се над него, така че очите ни да бъдат на едно и също ниво.

– Гидиън е бил изнасилен. Един ден ти и съпругата ти ще трябва да го погледнете в очите така, както аз те гледам в момента, и да го признаете.

И ще трябва да му се извините за всички тези години, през които е преживявал всичко сам.

– Ева.

Гласът на Гидиън разсече въздуха и ме накара да подскоча. Изправих се бързо и залитнах, заставайки лице в лице с него.

Стоеше, отворил вратата, стискаше дръжката е такава сила, че беше чудо, че не се е счупила. Лицето му беше сурово, тялото – застинало, а погледът му ме обливаше с друг вид топлина.

Ярост. Никога не го бях виждала така ядосан.

Крис се изправи тежко на крака.

– Гидиън, какво става тук? Какво говори тя?

Гидиън протегна бързо ръка и ме сграбчи. Издърпа ме в коридора с такава сила, че извиках от уплаха. Усещах натиска на пръстите му дори след като ме пусна.

Постави ръка на дупето ми и ме побутна напред, движеше се толкова бързо и с такива големи крачки, че едва успявах да го следвам.

– Гидиън, почакай – казах аз задъхано, сърцето ми биеше силно. – Ние...

– Не искам да чуя и дума – сряза ме той и ме избута грубо през стъклената врата във фоайето пред асансьора.

Чух как Крис викаше Гидиън по име. Успях да зърна, че той тичаше към нас, в момента, когато вратите на асансьора се затвориха пред него.