Обсебена от теб

19.

– Добро утро, шампионе.

Погледнах през рамо при звука от гласа на Ева и се усмихнах, докато я гледах как заобикаля кухненския плот, запътвайки се към машината за кафе. Косата ѝ беше буйно оплетена, краката ѝ изглеждаха секси под ръба на тениската, която носеше.

Обърнах отново вниманието си към печката и пържените филийки, които приготвях в тигана, и я попитах:

– Как се чувстваш?

– Хм...

Погледнах я и видях, че се е изчервила.

– Ожулена – каза тя, като сложи каната за кафе в машината. – Дълбоко вътре.

Ухилих се. Люлката я беше поставила перфектно, позволявайки оптимално проникване. Никога преди не бях стигал толкова дълбоко в нея. Бях мислил за това цяла сутрин и бях решил, че ще говоря с Аш относно плановете му за ремонта. Една от спалните трябваше да има две гардеробни – едната за дрехи, другата за люлката.

– Боже – промърмори тя. – да можеш да си видиш самодоволната усмивка. Мъжете са свине.

– А аз пък слугувам тук над печката заради теб.

– Да, да. – Тя ме плесна по задника, докато ме подминаваше с димяща чаша кафе в ръка.

Хванах я за талията, преди да се отдалечи достатъчно, и я целунах бързо и силно по бузата.

– Снощи беше невероятна.

Бях усетил така ясно как нещо между нас си пасва на мястото – промяната беше толкова осезаема, колкото пръстените, които носех на ръцете си, и аз я ценях не по-малко от тях.

Ева ми отправи ослепителна усмивка, а после отвори хладилника и извади картонената кутия с мляко и сметана. Докато си сипваше, аз сложих пържената филийка в чиния.

– От известно време искам да поговоря с теб за нещо – каза тя, като се присъедини към мен на масата и се настани на високия стол.

Вдигнах вежди.

– Добре.

– Бих искала да се включа в работата на фондация "Кросроудс" финансово и административно.

– Това обхваща много неща, ангелче. Кажи ми какво имаш предвид.

Тя сви рамене и взе вилицата.

– Мислех си за парите от споразумението, които получих от бащата на Нейтън. Просто си седят в банката и след това, през което мина Мегуми... осъзнах, че трябва да направя нещо с тази сума, и не искам да чакам. Ще ми се да се включа във финансирането на програмите, предлагани от "Кросроудс", и да помогна с идеи как да ги разширим.

Усмихнах се вътрешно – доволен бях да видя, че върви в правилната посока.

– Добре. Ще измислим нещо.

– Наистина? – Ева, лъчът светлина в моя свят, засия като слънцето.

– Разбира се. Бих искал и аз да отделя повече време за това.

– Можем да работим заедно! – Тя заподскача нагоре и надолу. – Развълнувана съм, Гидиън.

Позволих на усмивката си да се покаже.

– Виждам.

– Просто го чувствам като естествена крачка напред за нас. Продължение на двама ни всъщност. – Тя заби ножа в храната си и сложи една хапка в устата си. Изрази с доволен звук задоволството си. – Вкусно – каза с пълна уста.

– Радвам се, че ти харесва.

– Секси си и можеш да готвиш Аз съм късметлийка.

Реших да не ѝ казвам, че сутринта бях свалил рецептата от интернет.

Вместо това обмислих това, което ми каза.

Бях ли направил тактическа грешка, действайки твърде прибързано с Марк? Ако бях оставил нещата така още известно време, Ева вероятно щеше сама да реши да дойде да работи в "Крос индъстрис".

Но можех ли да си позволя лукса да ѝ дам още време, когато Ландън бе толкова близо до целта? Дори сега не смятах така.

Понеже исках да смекча всеки възможен лош развой на събитията, обмислих предимствата на това да повдигна въпроса за преместването на Марк в "Крос индъстрис" сега вместо по-късно. Ева беше отворила вратата, като заговори за това двамата с нея да работим заедно. Ако не минех през нея, рискувах тя да разбере по друг начин.

Бях поел този риск в събота, знаейки, че Ева и Марк са приятели, които си говорят и извън работа. Би могъл да ѝ се обади по всяко време, но заложих на това, че първо ще иска да го обмисли, да го обсъди с партньора си и да приеме факта, че ще напусне "Уотърс Фийлд и Лийман".

– Аз също трябва да поговоря за нещо с теб, ангелче.

– Цялата съм в слух.

Тъй като целях да изглеждам небрежно, хванах кленовия сироп и изсипах малко в чинията си.

– Предложих работа на Марк Гарити.

Последва момент на изумена тишина, а после:

– Направил си какво?

Тонът на гласа ѝ потвърди, че съм бил прав да ѝ кажа истината по-рано, а не по-късно. Погледнах я. Тя се взираше в мен.

– Поканих Марк да работи за "Крос индъстрис" – повторих аз.

Лицето ѝ пребледня.

– Кога?

– В петък.

– В петък – повтори тя. – Днес е неделя. И ми казваш това едва сега? След като въпросът беше реторичен, не ѝ отговорих, избирайки да изчакам и да преценя по-добре ситуацията, преди да влоша нещата повече.

– Защо, Гидиън?

Предприех същия подход, който бях използвал с Марк: казах фрагментите от истината, които звучаха най-правдоподобно.

– Той е добър служител. Ще допринесе много за екипа.

– Глупости. – Цветът се върна на лицето ѝ в гневна вълна. – Не ми говори отвисоко. Лишаваш ме от работа и не ти е минало през ума първо да обсъдиш това с мен?

Смених тактиката.

– "Ланкорп" са поискали Марк директно, нали?

Тя остана безмълвна за момент.

– Затова ли е всичко? Конзолата "Фейз уан"? Сериозно ли говориш, мамка му?

Бях се питал какъв продукт ще използва Райън Ландън като извинение да потърси Ева. Изненадах се, че е избрал продукт, толкова важен за основната му линия, а после се порицах за това, че не съм го предвидил.

– Не отговори на въпроса ми, Ева.

– Какво значение има, по дяволите? – избухна тя. – Да, поискаха Марк. И какво от това? Не искаш конкурентите ти да го ползват? Да не се опитваш да ми кажеш, че това е било бизнес решение?

– Не, това беше лично. – Оставих приборите. – Ерик Ландън, бащата на Райън Ландън, инвестира много при баща ми и загуби всичко. Райън Ландън се опитва да ме унищожи още оттогава.

Бръчка се вряза между веждите ѝ.

– Значи не си искал да работим по никакви кампании с него? Това ли ми казваш?

– Казвам, че Райън Ландън е поискал Марк, за да стигне до теб.

– Какво? Защо? – По лицето ѝ се смесваха раздразнение и гняв. – Той е женен, за бога. Доведе жена си на обяд с нас миналия ден. Нямаш причина да ревнуваш.

– Той не би се интересувал от теб по този начин – съгласих се. – Става дума по-скоро за триумфа да работиш за него. Иска удовлетворението от това да знае, че може да даде заповед и ти ще трябва да скочиш и да я изпълниш.

– Това е смешно.

– Не знаеш цялата история, Ева. Колко години той прекара в опити да се конкурира с мен по всеки възможен начин. Всяко бизнес решение, което взема, е продиктувано от нуждата му да пренапише връзката между имената Ландън и Крос. Всеки успех, който е имал, е бил придружен от споменаването на баща му, как той не е успял да види моя като измамник и какво е коствало това на семейството му.

– Разбира се, че не знаех – каза студено тя. – Защото не си сметнал за необходимо да ми кажеш.

– Сега ти казвам.

– Когато вече няма значение!

Тя слезе от високия стол и излезе бясно от кухнята.

Тръгнах след нея, както винаги правех.

– Ева.

Улових я за лакътя, но тя се изтръгна и се завъртя с лице към мен.

– Не ме докосвай!

– Не ми обръщай гръб – изръмжах. – Ако ще се караме, да приключим с това.

– На това разчиташ, нали? Мислиш, че ще си правиш каквото искаш а после ще замажеш положението с чукане или сладки приказки. Но не можеш да поправиш това, Гидиън. Този път не можеш да кажеш няколко думи или да ме изчукаш, докато загубя ума си, и да ти се размине.

– Да поправя какво? Видях някой да прави маневра, за да се възползва от теб, и се погрижих за това.

– Така ли виждаш нещата? – Тя сложи ръце на хълбоците си. – Аз не ги виждам така изобщо. Ландън поема риска. Ами ако аз и Марк свършим зле работата? Той е заложил много на "Фейз уан".

– Именно. Във фирмата си той разполага с хора за реклама, маркетинг и промоции, точно както и аз. Защо ще взема нещо, в което дори според моите стандарти е вложил цяло състояние, и ще го поставя в опасност от грешки или тотален провал?

Тя вдигна ръце и изсумтя.

– Ясно – казах хапливо. – Не можеш да отговориш на това, защото няма добър отговор. Това е ненужен риск. Единствените хора, които се занимават с пускането на следващото поколение "Джен тен", са тези, чиито души притежавам.

– Какво искаш да кажеш?

– Че Ландън е чакал дълго време да си получи своето от Крос. Може би не го интересува, че си се омъжила в тази фамилия. Не знам какво има наум. Най-малкото ни поставя в позиция, при която не можем да споделяме информация един е друг.

Веждите ѝ се повдигнаха.

– И с какво това е по-различно от начина, по който връзката ни функционира по принцип?

– Недей. – Ядосан на ината ѝ, стиснах ръце отстрани на тялото си. – Не обръщай нещата към нас, когато всъщност става дума за него. Проклет да съм, ако Ландън те прекара през ада заради мен.

– Не казвам, че не си прав! Ако ми беше казал за това, щях сама да взема правилното решение. Вместо това ти ме принуди да напусна работа, която обичам!

– Задръж малко. Какво решение би взела?

– Не знам. – Тя ми отправи хладна и сурова усмивка, която накара кръвта ми да се смрази. – И сега никога няма да разберем.

Отново ми обърна гръб.

– Спри.

– Не – подхвърли през рамо тя. – Отивам да се облека. А после си тръгвам.

– Друг път. – Последвах я в спалнята.

– Не мога да бъда около теб точно сега, Гидиън. Дори не искам да те гледам.

Умът ми препускаше, търсех да кажа нещо, което би я успокоило.

– Марк още не е приел работата.

Тя поклати глава и издърпа едно чекмедже, от което извади чифт шорти.

– Ще го направи. Сигурна съм, че си му отправил оферта, на която не може да откаже.

– Ще я оттегля. – Господи. Давах на заден ход и това ме дразнеше, но тя беше толкова ядосана, че не можех да достигна до нея. Никога преди не я бях виждал така далечна. Отдалечена и недостижима. Бяхме по-близки отвсякога след лудата еротична нощ, която бяхме преживели, и сега отношението ѝ беше непоносимо.

– Не си прави труда, Гидиън. Вредата е сторена. Но ще получиш добър служител, който ще допринесе много за екипа ти. – Тя нахлузи шортите и влезе в гардеробната. Тръгнах плътно зад нея и препречих изхода, докато тя нахлузваше чехлите си.

– Слушай ме, по дяволите. Те идват за теб. Всички. Искат да се докопат до мен чрез теб. Правя най-доброто, което мога, Ева. Опитвам се да ни защитя по единствения начин, който познавам.

Тя спря е лице към мен.

– Това е проблем. Защото този начин не ме устройва. Никога няма да ме устройва.

– По дяволите, опитвам се!

– Всичко, което трябваше да направиш, е да говориш с мен, Гидиън. Бях почти стигнала до това и сама. Да работя с теб в "Кросроудс", беше само първата стъпка. Щях да взема решението да работя с теб, а ти отне това от мен. Отне го и от двама ни. И никога няма да си го върнем.

Ледената окончателност на тона ѝ ме накара да обезумея. Можех да се справя, когато дискусиите ни се изостряха. Можех да извъртя нещата и да сменя стратегията в движение. Това, което не можех да понеса, беше Ева да се изплъзне от хватката ми. Когато бяхме изрекли обетите си, бях взел окончателното решение да се откажа от всичко – от амбицията си, от гордостта си, от сърцето си, – за да се държа за нея. Ако не можех да правя това, нямах нищо.

– Не ми хвърляй това в лицето сега, ангелче – предупредих я. – Всеки път, когато повдигах въпроса да работим заедно, ти ми отказваше.

– И затова реши да ме прегазиш директно?

– Исках да ти дам време! Имах план. Щях да те съблазня е възможностите, да те оставя да решиш, че най-добрият начин да развиеш потенциала си е рамо до рамо е мен.

– Трябвало е да се придържаш към плана. Махни се от пътя ми.

Останах на място.

– Как бих могъл да се придържам към плана в последните няколко седмици? Докато ти се мислиш за праведна, помисли за това, през което трябваше да мина аз. Брет, проклетата ви касета, Крис, брат ми, терапията, Айрланд, майка ми, Ан, Корин, шибаният Ландън...

Ева скръсти ръце.

– Трябва да понесеш всичко това сам, а? Аз твоя съпруга ли съм наистина, Гидиън? Дори не съм ти приятелка. Сигурна съм, че Ангъс и Раул знаят повече за живота ти, отколкото аз. Араш също. Аз съм просто хубавата путка, която чукаш.

– Млъкни.

– Искам да се махнеш от пътя ми, преди да е станало по-грозно.

– Не мога да те пусна да си тръгнеш. Знаеш, че не мога. Не и по този начин.

Челюстта ѝ се стегна.

– Искаш от мен да ти дам нещо, което в момента нямам. Напълно празна съм, Гидиън.

– Ангелче... – Протегнах ръце към нея, гърдите ме стягаха толкова силно, че едва дишах. Опустошението, изписано на лицето ѝ, ме убиваше. Бих унищожил всеки, който поставеше това изражение на лицето ѝ, но този път го бях направил аз. – Какво значение има, ако и бездруго си щяла да вземеш това решение?

– Трябва да спреш да говориш – каза тя дрезгаво. – Защото всяка дума, която излиза от устата ти, ме кара да мисля, че сме толкова далеч един от друг в това отношение, че въобще не е трябвало да се женим.

Ако ме беше намушкала в гърдите, едва ли щеше да ме заболи повече. Въздухът в гардеробната стана горещ и спарен, изсуши гърлото ми и накара очите ми да пламнат. Подът сякаш се наклони под краката ми, основата на целия ми живот се разклати, докато Ева се отдалечаваше все по-далеч и по-далеч.

– Кажи ми какво да направя – прошепнах.

В очите ѝ заблестя влага.

– Пусни ме да си тръгна засега. Дай ми малко пространство, за да помисля. Няколко дни...

– Не. Не!

Паниката ме разлюля така, че се принудих да хвана дръжката на вратата, за да остана прав.

– Може би няколко седмици. Все пак трябва да си намеря нова работа.

– Не мога – задъхах се, опитвайки да си поема въздух. Черен кръг се разстла пред очите ми, докато тя остана едничката светла точка. – За бога, искай нещо друго, Ева!

– Трябва да помисля какво да правя сега. – Тя потърка грубо челото си с пръсти. – И не мога да мисля, когато ме гледаш така. Не мога да мисля...

Тя тръгна покрай мен и аз я хванах за ръцете, целунах я и изстенах, когато усетих как за секунда омеква. Вкусих я, вкусих сълзите ѝ. Или може би бяха моите.

Ръцете ѝ се вплетоха в косата ми, сграбчиха я, дръпнаха я силно. Тя обърна главата си настрани и се откъсна от натиска на устните ми.

– Кросфайър – изплака, думата изплющя като изстрел.

Освободих я рязко, препъвайки се назад, независимо че умът ми крещеше да се вкопча в нея.

Пуснах я и тя си отиде от мен.

Морският бриз роши косата ми и аз затварям очи, попивайки усещането, докато вятърът бие по мен. Ритмичните тласъци и придърпвания на вълните към плажа и дрезгавите крясъци на гларусите ме карат да застина в този момент на това място.

То е мой дом – такъв, какъвто не съм имал от дълго време, въпреки че съм прекарал едва няколко дни тук. Това е място, което съм споделял само с Ева, затова всичките ми спомени оттук са така пропити от нея, както пясъкът от лъчите на слънцето. Подобно на пясъка, аз съм строшен на фини, миниатюрни частици от силите около себе си. И подобно на слънцето Ева донесе радост и топлина в живота ми.

Тя идва към мен на верандата, застава зад мен на парапета. Усещам ръката и на рамото си, а после притискането на бузата и към голия ми гръб.

– Ангелче – прошепвам и слагам ръката си върху нейната.

От това имахме нужда – да се върнем на това място. Това бе нашето убежище, когато светът започваше да ни настига в опит да ни раздели. Тук се изцелявахме един друг.

Залива ме облекчение. Тя се върна. Заедно сме. Сега тя разбира защо направих това, което направих. Беше толкова ядосана, толкова наранена. За момент бях изпитал осакатяващ страх, че съм разрушил най-скъпоценната част от живота си.

– Гидиън – въздъхва тя с онзи дрезгав глас на сирена. Едната ѝ ръка се плъзва около кръста ми и ме прегръща откъм гърба.

Накланям глава назад и оставям силата на любовта ѝ да се прелее в мен. Пръстите ѝ се плъзгат около бедрото ми, а после тя хваща члена ми в ръка. Гали го от корена до върха. Втвърдявам се и се уголемявам готов за нея. Живея, за да ѝ служа, да ѝ доставям удоволствие. Как можа да се усъмни в това?

Стон се изтръгва от самите дълбини на душата ми, желанието, което винаги чувствам към нея, пълзи през мен. Предеякулационна течност прокапва от издутата главичка на пениса ми, топките ми стават тежки и пълни.

Ръката ѝ се плъзва надолу от рамото към гърба ми, като натиска леко, подканва ме да се наведа напред.

Подчинявам се, защото искам да ѝ покажа, че ме притежава. Искам да разбере, че бих направил всичко, бих дал всичко, за да я видя в безопасност и щастлива.

Ръката ѝ проследява гръбнака ми, масажирайки леко. Стискам дървения парапет, който загражда верандата, и разтварям крака при нейното подканване.

Сега и двете ѝ ръце са между бедрата ми, дъхът ѝ е горещ и задъхан върху гърба ми. Тя помпи члена ми със здрава, опитна хватка. По-силно, отколкото съм свикнал да го прави Ева. Настойчиво. Другата ѝ ръка масажира скротума ми и ме кара да изпитвам неотложна нужда.

Хватката на ръката ѝ става влажна от предеякулационната течност, която капе равномерно от цепката на върха на пениса ми. Соленият въздух ме обгръща и охлажда потта, оросила кожата ми.

– Ева... – изричам задъхано името ѝ, толкова съм твърд за нея, толкова отчаяно влюбен.

Пръстите ѝ, вече омазнени и винаги умело подвижни, се плъзват назад и дразнят тъмната роза на ануса ми. Усещането е хубаво, въпреки че не искам да бъде. Милувките върху пениса ми ме затрудняват да дишам, да мисля, да се боря...

– Точно така – казва тя убедително. Опитвам да се извия встрани, но тя ме държи в капан с пениса ми в ръката си.

– Недей – казвам ѝ, като се гърча.

– Харесва ти – промърква тя, движейки ръка върху члена ми, докосването ѝ е нещо, за което копнея и на което не мога да устоя. – Покажи ми колко много ме искаш.

Тя пъха два хлъзгави пръста в задника ми. Извиквам, сгърчвам се по-далеч, но тя трие и тласка в мен, улучвайки мястото, което ме кара да искам да свърша повече от всяко друго. Удоволствието нараства въпреки сълзите, които парят очите ми.

Главата ми пада напред. Брадичката докосва гърдите ми, които се повдигат тежко. Свършва. Аз свършвам. Не мога да го спра. Не и с нея...

Пръстите вътре в мен нарастват, удължават се. Тласъците стават бесни, ударите на плът в плът заглушават шума на океана. Чувам грубо, похотливо ръмжене, но не е моето. В мен има член, който ме чука. Боли ме и все пак болката е примесена с перверзно, нежелано удоволствие.

– Продължавай да го лъскаш – казва задъхано той. – Почти на финала си.

В гърдите ми експлодира агония. Ева не е тук. Тя си отиде. Напусна ме.

В гърлото ми се надига бълвоч. Отхвърлям мъжа грубо от себе си, чувам го как се строполява през плъзгащата се врата зад нас, стъклото се чупи. Хю се смее истерично и аз тръгвам към него, намирам го проснат сред блестящите стъкълца, косата му е червена като кръвта му, очите му светят с гнусна, похотлива ненаситност.

– Мислиш, че тя би те пожелала? – присмя ми се той, като стана с мъка на крака. – Ти ѝ каза всичко. Кой би те пожелал след това?

– Да ти го начукам! – Хвърлям се към него и го събарям обратно на земята. Юмрукът ми удря силно лицето му отново и отново. Парчетата стъкло ме пронизват, режат ме, но болката е нищо в сравнение с това, което чувствам вътре в себе си.

Ева си отиде. Знаех, че ще си тръгне, че не бих могъл да я задържа. Знаех това, но се бях надявал. Не можех да се боря с надеждата.

Хю не спира да се смее. Усещам как носът му се чупи. Костта на скулата му, челюстта му. Смехът му преминава в клокочене, но все още е смях.

Ръката ми се засилва да го удари отново...

Ан лежи под мен, лицето ѝ е смазано почти до неузнаваемост. Ужасен от това, което съм сторил, се отдръпвам рязко и трескаво се изправям на крака. Стъклото се врязва дълбоко в петите ми.

Ан се смее, докато пенлива кръв се лее от носа и устата ѝ и тече през дома, който някога беше убежище. Опетнява всичко и това опетняване заличава слънцето, докато единственото, което остава, е кървавата луна...

Събудих се с крясък в гърлото си. Косата и кожата ми бяха подгизнали от пот. Тъмнината ме задушаваше. Потърках силно очи и се претърколих на ръце и колене, ридаейки. Пропълзях към единствената светлина, която можех да видя – слабото сребристо сияние, което беше едничкият ми ориентир. Спалнята. Господи. Сринах се на пода, разтърсван от сълзи. Бях заспал в гардеробната, неспособен да помръдна, след като Ева ме остави; буквално се страхувах да направя крачка в която и да е посока, която ме води към живот без нея. Циферблатът на часовника светеше ярко в тъмната стая.

Беше един през нощта.

Нов ден. И Ева все още я нямаше.

– Рано си дошъл.

Веселият глас на Скот откъсна погледа ми от снимката на Ева на бюрото ми.

– Добро утро – поздравих го, чувствах се сякаш все още съм в кошмар.

Бях дошъл на работа малко след три сутринта, неспособен да заспя повече или да отида при Ева. Исках и бих го направил – нищо не би могло да ме задържи далеч от нея, – но когато проследих къде се намира телефонът ѝ, я намерих в мезонета на Стантън, място, където нямах достъп. Мъката от това да знам, че преднамерено стои далеч от мен, ме разяждаше отвътре като киселина.

Не можех да остана вкъщи и да мина през сутрешния си ритуал на приготвяне за работа без Ева. Беше ми по-лесно да се върна към режим, който често спазвах, преди тя да се появи, когато идвах на работа още преди изгрев, намирайки спокойствие на мястото, където упражнявах пълен контрол.

Но днес нямах никакво спокойствие. Имах само терзанието да знам, че тя вече се намира в същата сграда, в която и аз – толкова близо и все пак по-далеч отвсякога.

– Марк Гарити чакаше на рецепцията, когато дойдох – продължи Скот. – Каза, че сте говорили да се срещнете днес...

Стомахът ми се сви.

– Ще го приема.

Оттласнах се от бюрото си и се изправих. Не бях спирал да мисля за Ева и за предложението, което направих на Марк, опитвах се да анализирам как бих могъл да постъпя различно. Познавах Ева прекалено добре. Ако ѝ бях споделил за Райън Ландън, това нямаше да я накара да напусне "Уотърс Фийлд и Лийман", както фактът, че ѝ казах за Ан, нямаше да я направи по-предпазлива.

Вместо това Ева щеше да се изправи лице в лице с тях, да ръмжи като лъвица, готова да ме защити, и да пропусне да види опасността за самата себе си. Тя си беше такава и я обичах заради това, но също така исках да я защитя, когато ситуацията го изискваше.

– Марк. – Протегнах ръка, когато той влезе, веднага разбрах, че ще каже "да". От него бликаше енергия, а тъмните му очи светеха в очакване.

Уговорихме се, че ще започне през октомври, като даде на "Уотърс Фийлд и Лийман" почти цял месец предизвестие. Искаше да доведе Ева със себе си и аз го окуражих да ѝ го предложи, въпреки че се съмнявах, че щеше да приеме. Той оспори някои от условията ми и аз започнах да преговарям по инстинкт, да го държа под контрол, без това въобще да ме интересува.

В крайна сметка той си тръгна щастлив и доволен от новото си положение. А аз останах с все по-дълбокия страх, че Ева няма да ми прости.

Понеделник се сля е вторник. Имаше само три момента през целия ден, в които чувствах какъвто и да е живот в себе си: в девет, когато знаех, че Ева пристига на работа; по обяд и отново в пет, когато тя приключваше за деня. Чаках с безкрайна надежда да ме потърси. Да ми се обади или да общува с мен по някакъв начин. Още една ужасна караница щеше да е за предпочитане пред тази болезнена тишина.

Тя не го направи. Можех само да я гледам в мониторите на охранителните камери, да я поглъщам е очи при пристигането и тръгването ѝ като мъж, умиращ от глад, страхувайки се да ида при нея, и да рискувам да увелича пропастта между нас.

Останах в офиса за през нощта, страхувах се да се прибера вкъщи. Страхувах се какво ще направя, ако вляза в който и да е от апартаментите, които бях споделял с нея. Дори офисът ми ме изтезаваше – диванът, където я бях чукал, неотклонно ми напомняше какво бях имал само допреди няколко дни. Взех си душ в банята на офиса и се преоблякох в един от многото костюми, които държах на работа. Преди никога не ми се беше струвало странно да живея за работата си. Сега бях завладян от емоция, която не можех да изразя, осъзнал точно колко голяма част от живота ми беше запълнила Ева.

Тя отново бе останала у Стантън. Не ми беше убегнал фактът, че предпочита да прекарва време с майка си, отколкото да рискува да ѝ се наложи да се справя с мен. Изпращах ѝ съобщения постоянно. Молех я да ми се обади. "Просто искам да чуя гласа ти." Пишех ѝ безсмислени неща. "Днес е по-хладно, нали?" Говорех ѝ за работа. "Досега не бях осъзнавал, че Скот винаги се облича в синьо." И най-вече: "Обичам те". По някаква причина беше по-лесно да напиша тези думи, отколкото да ги кажа. Написах ги много пъти. Отново и отново. Не исках тя да забравя това. Независимо от всичките ми грешки и издънки всичко, което правех, мислех и чувствах, беше от любов към нея.

Понякога се ядосвах, мразех това, което ми причиняваше. Което причиняваше на нас.

"Проклета да си! Обади ми се. Спри да ми причиняваш това!"

– Изглеждаш ужасно – каза Араш, който ме наблюдаваше, докато преглеждах договорите, оставени от нега на бюрото ми. – да не се разболяваш пак?

– Добре съм.

– Мой човек, ти си всичко друго, но не и добре.

Изгледах го кръвнишки и това му затвори устата.

Беше почти шест и пътувах към офиса на доктор Питърсън, когато Ева най-накрая откликна.

"И аз те обичам."

Думите затрептяха пред парещите ми очи. Върнах ѝ отговор е треперещи пръсти, почти зашеметен от облекчение. "Толкова ми липсваш. Може ли да поговорим? Моля те. Искам да те видя."

Ева не отговори, преди да стигна офиса на доктор Питърсън, което помрачи настроението ми до степен на агресивност. Тя ме наказваше по най-ужасния възможен начин. Бях нервен като наркоман, отчаяно копнеещ за доза от нея, за да функционира. За да мисли.

– Гидиън – поздрави ме доктор Питърсън на вратата на офиса си с усмивка, която бързо угасна, когато той ме погледна. Веждите му се свъсиха тревожно. – Не изглеждаш добре.

– И не съм – сопнах му се.

Той спокойно ме подкани с жест да седна. Останах прав, кипях вътрешно, обмислях да си тръгна и да потърся жена си. Не можех вече просто да се мотая наоколо и да чакам. Искаше прекалено много от мен.

– Може би трябва да се разходим отново – каза той. – Ще ми е приятно да се разтъпча.

– Обадете се на Ева – заповядах му. – Кажете ѝ да дойде тук. Ще ви послуша.

Той премигна срещу мен.

– Имаш проблеми с Ева.

Измъкнах се от сакото си и го хвърлих на дивана.

– Тя се държи безразсъдно! Не иска да ме вижда... не иска да говори с мен. Как, по дяволите, се предполага да изгладим нещата помежду си, ако дори не си говорим?

– Това е разумен въпрос.

– Дяволски сте прав! Аз съм разумен мъж. Тя, от друга страна, е загубила проклетия си ум! Не може да продължава да прави това. Трябва да я накарате да дойде. Трябва да я накарате да говори с мен.

– Добре. Но първо искам да разбера какво се е случило. – Той седна на стола си. – Няма да съм ти особено от полза, ако не знам какво става.

Насочих пръст към него.

– Не си играйте психологически игрички с мен, докторе. Не и днес.

– Мисля, че се държа толкова разумно, колкото и ти – отвърна той равно. – Аз също искам с Ева да изгладите нещата помежду си. Мисля, че знаеш това.

Въздъхнах силно и се свлякох на ръба на дивана, а после отпуснах глава в ръцете си. Тя пулсираше жестоко, туптеше болезнено отпред и отзад.

– Скарал си се с Ева – отбеляза той.

– Да.

– Кога за последно говори с нея?

Преглътнах трудно.

– В неделя.

– Какво се случи в неделя?

Разказах му. Излях всичко със скорост, която го накара да пише трескаво по таблета си. Думите се изсипваха в ядосано освобождение и ме оставиха празен и изтощен.

Той продължи да пише няколко секунди, след като свърших, а после погледът му се вдигна към лицето ми. Видях в него състрадание и гърлото ми се стегна.

– Лишил си Ева от работа – заяви той. – Работа, за която тя е казвала и на двама ни, че много харесва. Сам виждаш защо ти се е ядосала, нали?

– Да, схванах. Но имах сериозни причини. Които тя разбира. Това е, което не схващам. Тя разбира и въпреки това ме отрязва напълно.

– Не съм сигурен, че аз разбирам защо не си го обсъдил с Ева предварително. Можеш ли да ми обясниш това?

Потрих врага си, усещах напрежението в него като обтегнати стоманени въжета.

– Тя щеше да го обмисля дълго. Щеше да ѝ отнеме време да се съгласи. Междувременно се опитвам да се справям с хиляда други неща. Нападат ни от всички страни.

– Видях новината за книгата на Корин Жиро за теб.

– А, да. – Устата ми се изви в мрачна усмивка. – Най-вероятно е взела идеята от видеото на "Сикс-Найнтс" към песента "Златна". Ландън стигна до Ева през пролука в защитата ми. Не можех да рискувам нов пробив, докато съм разсеян с всичко останало, с което аз и Ева се справяме сега.

Доктор Питърсън кимна.

– Изправен си пред голям натиск. Нямаш ли доверие на Ева да ти помогне да стигнеш до решенията, които вземаш? Сигурно знаеш, че конфликтите с майка ѝ често се коренят в това, че тя не се консултира с нея, преди да предприеме дадени действия.

– Знам това – опитах се да изразя с думи хаотичните си мисли, – но аз трябва да се грижа за нея. След това, което е преживяла...

Стиснах силно очи. Знаех какво е изстрадала и понякога ми беше прекалено тежко да мисля за него.

– Трябва да съм силен за нея. Да вземам тежките решения.

– Гидиън, ти си един от най-силните мъже, които познавам – каза той тихо.

Отворих очи и го погледнах.

– Не сте ме виждали през нейните очи.

Плачещ като дете. Изнасилван от спомени. Мастурбиращ по време на сън. Агресивен в съня си. Слаб, толкова слаб. Безпомощен.

– Мислиш, че тя се съмнява в теб, защото си я оставил да те види уязвим? Това не ми се струва типично за Ева.

Очите ми запариха.

– Не знаете всичко. Просто... не знаете.

– Но Ева знае. И се омъжи за теб въпреки това. Тя те обича, и то много, въпреки всичко. – Той ми отправи добродушна усмивка, която по някакъв начин ме разсече като нож и ме остави отворен. – Веднъж ме попита дали връзките са въпрос на компромис. Помниш ли?

Кимнах рязко.

– Този компромис означава, че невинаги е нужно да си силен, Гидиън. Можеш да поемаш тежката част от време на време, а можеш и да оставяш Ева да го прави понякога. Смисълът на брака не е в това да си достатъчно силен сам по себе си. Той е в това колко сте силни заедно и в лукса, че можете да се редувате да носите товара.

– Аз... – Сведох глава отново. Ева беше казала същото. – Опитвам се. Кълна се в бога, опитвам се.

– Знам, че е така.

– Тя трябва да ме приеме отново. Трябва да се върне. Имам нужда от нея. В момента тя ме убива. Разкъсва ме на парчета. – Вторачих се в ръцете си, в пръстените, които ми беше дала и които ме правеха неин. – Какво да направя? Кажете ми какво да направя?

– Ева ще иска да знае дали имаш желание да се промениш. Ще иска да види как предприемаш стъпки да ѝ покажеш това. Ти няма да се изправяш срещу подобни големи решения твърде често, затова тя може да заеме позиция "ще почакам и ще видя". Мисля, че ще бъде трудно за теб. Много трудно.

Кимнах бавно, но не можех да чакам повече. Ако Ева имаше нужда от доказателство, че бих направил всичко, за да я задържа, щях да ѝ го дам.

Ръцете ми се свиха в юмруци. Погледът ми остана забит в килима между краката ми.

– Бях... – Прокашлях се. – Терапевтът. Онзи, който имах, когато бях дете.

– Да?

– Той... той блудства с мен почти цяла година. Той... ме изнасили..