Обсебена от теб

4.

– Защо се мръщиш, бебчо? – попита Кари. Гласът му беше тих и сънлив от лекарството против повръщане, което бе взел още при излитането на самолета.

Бях вперила поглед във вариантите, които падащото меню предлагаше, и курсорът се чудеше къде да спре, докато се колебаех кой от тях да избера. "Сгодена" или "сложно е"? Тъй като вариантът "омъжена" също бе подходящ реших, че най-добре би било да посоча "всички, изброени по-горе".

Нямаше ли да е забавно да се опитам да обясня избора си? Погледнах към другия край на луксозно обзаведения салон на частния самолет на Гидиън и видях най-добрия си приятел, излегнат върху белия кожен диван и пъхнал ръце под главата си. Беше висок и слаб, изглеждаше прекрасно с вдигнатата нагоре риза и смъкнатите надолу спортни панталони, под които се виждаха идеално оформените му коремни мускули, с помощта на които "Грей айлс" продава дънките, бельото и другите мъжки артикули от колекцията си. Кари нямаше абсолютно никакъв проблем с това да привикне към лукса, осигурен от огромното богатство на Гидиън. Веднага се бе настанил удобно сред елегантната обстановка на свръхмодерния салон. И колкото и да е странно, макар и небрежно облечен изглеждаше съвсем на мястото си сред мебелите от полиран метал и сив орех.

– Опитвам се да си направя акаунт в някои социални мрежи – отговорих аз.

– Леле!

Изправи се грациозно и без всякакво усилие, изненадващото беше, че по позата, която зае, личеше, че е нащрек.

– Това е голяма стъпка.

– Така е.

Досега се бях крила заради Нейтън, страхувах се да си създам профил и по този начин да го улесня да ме издири.

– Но вече е време да го направя. Чувствам се... Няма значение. Просто време е вече.

– Наистина.

Облегна лакти на коленете си, събра пръстите на ръцете си и започна да барабани.

– Тогава защо се мръщиш така?

– Ами, има много неща, които трябва да обмисля. Искам да кажа, до каква степен бих могла да споделям?

Вече не трябва да се безпокоя за Нейтън, но Гидиън през цялото време е обект на внимание.

Мисълта ми се насочи към Гидиън, затова реших да проверя неговия профил. Появи се на екрана и ясно видях малката синя отметка, която показваше, че този профил със сигурност е автентичен. При вида на снимката му, на която беше облечен в черен костюм с жилетка и любимата ми синя вратовръзка, веднага изпитах болезнено желание да бъда с него. Беше сниман на покрива на някоя сграда и зад гърба му се виждаха неясните очертания на Манхатън, докато той самият бе съвсем живо и контрастно уловен от фотоапарата.

В действителност обаче той излъчваше много по-силна жизнена енергия. Вперих поглед в очите на Гидиън и потънах в това невероятно синьо. Черната коса служеше като идеална рамка за лицето му, напомнящо лице на паднал ангел, като го обгръщаше с лъскави кичури от тъмна коприна.

Може би бях поетично настроена? Да. Но видът му можеше да послужи за вдъхновение на сонет. Да не говорим за взето на мига решение за женитба.

Кога беше правена тази снимка?

Преди да се срещнем? Гидиън имаше надменния сдържан вид, каращ го да изглежда като недостижима мечта.

– Омъжена съм – изтърсих аз, откъсвайки поглед от най-невероятния мъж, когото бях срещала. – Разбира се, за Гидиън. За кого друг бих могла да се омъжа?

Кари замръзна на мястото си, докато аз продължавах да бръщолевя.

– Моля?

Изтрих длани в клина си. Опитвах да се измъкна, като му съобщавах новината, докато съзнанието му бе замъглено от лекарството против повръщане, но в този момент бях готова да се възползвам от всяка предоставена ми възможност.

– Когато заминахме заедно миналия уикенд. Сключихме тайно брак.

Кари мълча в продължение на една безкрайна напрегната минута. След това неочаквано се изправи на крака.

– Будалкаш ли ме?

Раул извърна глава към нас. Направи го съвсем небрежно и спокойно, но от погледа му веднага стана ясно, че е нащрек. Седеше в далечния край, мрачното му присъствие бе неочаквано ненатрапчиво за такъв набиващ се на очи мъж.

– Защо, по дяволите, е цялото това бързане? – тросна се Кари.

– Ами... просто така се случи.

Не можех да го обясня. И аз си мислех, че е прекалено рано. Все още мисля така. Но Гидиън е единственият мъж, когото мога да обичам така всеотдайно. Когато се замислих за това, установих, че той е бил прав – само отлагахме неизбежното. Освен това Гидиън изпитваше нужда да му обещая, че ще бъда негова завинаги. Моят невероятен съпруг, на когото му беше толкова трудно да повярва, че може да бъде обичан.

– Не съжалявам.

– Все още не – заяви Кари и прокара ръце през косата си. – Господи, Ева! Не можеш просто ей така да се омъжиш за първия мъж, с когото имаш сериозна връзка.

– Не се омъжих просто ей така – възразих аз и смутено се опитвах да не поглеждам към Раул. – Знаеш какви чувства изпитваме един към друг.

– Разбира се. Вие и двамата сте откачалки поотделно. Съберете ли се заедно, става истинска лудница. Показах му среден пръст.

– Ще се справим. Надяването на пръстена не означава, че сме престанали да работим върху взаимоотношенията си.

Кари се отпусна в стола точно срещу мен.

– Какъв ще е мотивът му да се опитва да работи върху себе си? Наградата вече му е в кърпа вързана. Сега вече никога няма да се отървеш от психопатските му сънища и от непрекъснатите резки промени в настроението му.

– Чакай малко – възразих аз напрегнато, съзнавайки горчивата истина в думите му. – Когато ти казах, че сме сгодени, изобщо не се разтревожи така.

– Защото предполагах, че ще мине най-малко година, преди Моника да успее да организира сватбата. Може би дори година и половина. Така поне щяхте да имате известно време да се опитате да поживеете заедно.

Оставих го да продължи да нарежда. По-добре бе да го направи на десет хиляди метра над земята, отколкото на някое обществено място, където целият свят можеше да го чуе.

Наведе се по-близо към мен, зелените му очи бяха изпълнени с ярост.

– Ще имам бебе и няма да се женя. И знаеш ли защо? Защото съм прекалено прецакан и съм напълно наясно с това. Не трябва да карам някой друг да търпи щуротиите ми. Ако те обичаше, той щеше да мисли единствено за теб и за това кое е най-добро за теб.

– Щастлива съм, че се радваш за мен, Кари. Това означава много. – Думите ми бяха изпълнени със сарказъм, но сами по себе си бяха съвсем честни. Имах приятелки, на които можех да се обадя, за да ми кажат какъв невероятен късмет съм извадила. Кари беше най-добрият ми приятел, защото винаги ми говореше напълно откровено, дори когато отчаяно исках да чуя захаросани приказки.

Но Кари мислеше само за тъмната страна на нещата. Не разбираше колко светлина бе внесъл Гидиън в живота ми. Одобрението и любовта. Сигурността. Гидиън ми беше върнал свободата, живот, който вече не бе изпълнен с ужас. Клетвата, която бях изрекла в замяна, беше най-малката отплата, която можех да му дам.

Насочих отново вниманието си към профила на Гидиън, забелязах, че последният му пост беше един линк към статия за годежа ни. Съмнявам се, че го бе споделил самият той, беше прекалено зает, за да се занимава с подобни неща. Но предполагам, че го бе одобрил. Ако не беше така, то по някакъв друг начин бе показал ясно, че съм достатъчно значима за него, за да се превърна в единствената част от личния му живот, която можеше да бъде споделена в иначе твърде професионалния му профил.

Гидиън се гордееше с мен. Гордееше се, че ще се ожени за мен – една объркана жена, допуснала много грешки в миналото си. Каквото и да си мислеха другите, бях убедена в себе си, че аз съм тази, на която наградата ѝ бе в кърпа вързана.

– По дяволите! – изруга Кари и се отпусна в стола си. – Караш ме да се чувствам като пълен глупак.

– Търколило се гърнето... – измърморих аз и кликнах на линка, за да видя и други снимки на Гидиън. Беше грешка.

Всички снимки, поствани от администратора на страницата му, бяха свързани с бизнеса на Гидиън, но неофициалните, на които бе отбелязан, не бяха. Това бяха цветни снимки на Гидиън, придружен от различни жени. И тази гледка ми подейства като удар. Стомахът ми се сви от ревност.

Господи, изглеждаше страхотно в смокинг. Тъмен и опасен. Първичната красота на лицето му, издяланите като с длето идеални скули и устни, самоуверената стойка и твърде изявената арогантност. Алфа мъжкар в разцвета на силите си.

Знаех, че снимките са стари. Знаех, че жените на тях нямат никаква представа за невероятните му умения в леглото, той имаше твърдо установено правило в това отношение. Но това не попречи да се подразня при вида им.

– Аз ли съм последният, който научава? – попита Кари.

– Ти си единственият – отвърнах аз и хвърлих поглед към Раул. – Поне от моя страна. Гидиън иска да каже на целия свят, но ще го задържим в тайна.

Той ме изгледа внимателно.

– За колко дълго време?

– Завинаги. Що се отнася до всички останали, следващата ни сватба ще бъде първата.

– Изпитваш ли някакви колебания?

Убиваше ме това, че Кари изобщо не се притесняваше, че не бяхме сами. През цялото време болезнено съзнавах, че всяка моя дума и всяко мое действие бяха наблюдавани.

Не че присъствието на Раул повлия по някакъв начин на отговора ми.

– Не. Щастлива съм, че се омъжих за него. Обичам го, Кари.

Бях щастлива, че Гидиън ми принадлежи. Освен това ми липсваше. След като видях снимките, дори още повече.

– Знам, че го обичаш – въздъхна Кари.

Не можах да се въздържа, отворих лаптопа си и изпратих на Гидиън съобщение: "Липсваш ми".

Отговори ми моментално: "Обърни самолета".

Усмихнах се. Съобщението беше съвсем в стила му. И съвсем не в моя. Да губя времето на пилота, горивото... струваше ми се прекалено лекомислено. Нещо повече, това щеше да бъде доказателство колко зависима съм станала от Гидиън. Което щеше да е смъртоносно за връзката ни. Той можеше да има всичко, която жена си пожелае, когато си я пожелае. Ако някога станех прекалено лесно достижима за него, и двамата щяхме да изгубим уважение към личността ми. А не след дълго щях да изгубя и любовта му.

Върнах се обратно към профила си и качих от телефона едно селфи, което си бяхме направили с Гидиън. Реших това да бъде профилната снимка. След това тагнах Гидиън и добавих следния коментар към снимката: "Любовта на живота ми".

В края на краищата, ако на неговите снимки се появяваха други жени, исках да има поне една, на която да присъствам и аз. А тази, която бях избрала, беше несъмнено интимна. И двамата лежахме по гръб и слепоочията ни се докосваха, по лицето ми нямаше никакъв грим, а той бе отпуснат и спокоен и в очите му грееше усмивка. Предизвиквах всеки да погледне снимката и да установи, че между нас имаше такава здрава връзка, каквато светът не познаваше.

Изведнъж ми се прииска да му се обадя. Толкова много ми се щеше да чуя този невероятно секси глас, опияняващ като най-качествена напитка, спокоен, с едва доловима заядлива нотка. Исках да бъда с Гидиън, да поставя ръката си в неговата, да долепя устни до врата му и да усетя мириса на кожата му, който предизвикваше някакъв първичен глад в мен.

Понякога се плашех от това колко много се нуждаех от него. До такава степен, че нямах нужда от абсолютно нищо друго. Нямаше друг човек, с когото да искам да бъда повече – включително най-добрия ми приятел, който в момента се нуждаеше почти толкова силно от мен.

– Всичко е наред, Кари – уверих го аз. – Не се тревожи.

– Щях да се тревожа повече, ако си мислех, че наистина вярваш в това – каза той и нетърпеливо отметна кичурите коса от челото си. – Прекалено скоро е, Ева.

Кимнах.

– Но ще видиш, че ще се получи. Трябваше да се получи. Не можех да си представя живота без Гидиън.

Кари отпусна глава назад и затвори очи. Можех да си помисля, че се поддава на ефекта на хапчетата против повръщане, но забелязах, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на подлакътниците. Трудно му беше да приеме новината. Не знаех какво да кажа, за да го ободря.

"Все още се движиш в неправилната посока" – гласеше съобщението на Гидиън.

За малко щях да го попитам откъде знае това, но се спрях. "Добре ли си прекарвате с момчетата?"

"По-приятно ми е, когато съм с теб."

Усмихнах се. "Надявам се, че е така. – Пръстите ми спряха за момент, след това написах: – Казах на Кари."

Отговорът пристигна моментално. "Все още ли сте приятели?"

"Засега не се е отказал от мен."

Не отговори нищо на това и аз си казах, че не трябва да търся някакъв дълбок подтекст в мълчанието му. Беше излязъл с приятелите си. Дори фактът, че ми отговори, вече означаваше прекалено много.

Въпреки това бях ужасно щастлива, когато десет минути по-късно получих следното съобщение: "Не спирай да си мислиш колко ти липсвам".

Погледнах към Кари и забелязах, че ме наблюдава. Дали и Гидиън беше подложен на същото неодобрение от страна на приятелите си?

"Не спирай да ме обичаш" – отвърнах му аз.

Отговорът му беше кратък и съвсем в негов стил: "Имаме сделка".

– Южна Калифорния, любов моя, колко много ми липсваше – каза Кари, докато слизаше по стълбите на самолета, след това наклони глава назад и погледна нощното небе. – Господи, колко е хубаво да избягаш от влагата на Източния бряг Спуснах се по стълбата след него, нямах търпение да стигна до високата тъмна фигура, която чакаше до лъскавия черен джип. Виктор Рейъс беше от мъжете, които моментално привличат вниманието. До известна степен това се дължеше на факта, че е ченге. Останалото се дължеше изцяло на него.

– Татко!

Спуснах се с все сила към него, той се отдръпна от джипа, на който се беше облегнал, и протегна ръце да ме прегърне.

Пое удара на тялото ми в неговото, вдигна ме от земята и ме притисна толкова силно, че не можах да си поема дъх.

– Радвам се да те видя, рожбо – каза той с дрезгав глас.

Кари бавно пристъпи към нас. Татко ме остави обратно на земята.

– Здрасти, Кари.

Сграбчи ръката на Кари, дръпна го към себе си и го прегърна бързо, след това го плесна сърдечно по рамото.

– Добре изглеждаш, момчето ми.

– Старая се.

– Взехте ли си всичко? – попита татко.

Погледна Раул, който пръв бе слязъл от самолета, а сега стоеше мълчаливо и в очакване до един черен мерцедес наблизо.

Гидиън ми беше казал да забравя за присъствието на Раул. Никак не ми беше лесно да го направя.

– Да – отговори Кари и намести дръжката на сака на рамото си. Носеше в ръка чантата ми, която бе по-лека от неговата. Въпреки грима и трите чифта обувки, които бях взела, багажът му беше по-голям от моя. Обичах този негов навик.

– Гладни ли сте? – попита татко и ми отвори предната врата на колата.

В Калифорния беше малко след девет, но в Ню Йорк минаваше полунощ. Обикновено не вечерях в такъв късен час, но не бяхме яли нищо.

Кари отговори, преди още да успея да се кача в колата:

– Умирам от глад.

– Ти винаги си гладен – засмях се аз.

– Ти също, сладурано – не ми остана длъжен той, вмъкна се на задната седалка, седна по средата и се наведе напред, за да не се чувства изолиран. – Аз просто не изпитвам вина от това.

Започнахме да се отдалечаваме от самолета, гледах го как става все по-малък, докато ние се движехме по пистата към изхода. Хвърлих бърз поглед към баща си, опитвах се да разбера какво мислеше за начина ми на живот като съпруга на Гидиън. Частните самолети. 24-часовата охрана. Знам какво беше отношението му към богатството на Стантън, но той ми беше втори баща. Надявах се, че към съпруга ми щеше да се отнесе по-благосклонно. Въпреки това съзнавах, че имаше огромна разлика с предишния ми начин на живот. Преди щяхме да кацнем на пристанището в Сан Диего. Щяхме да се отправим към района на "Гасламп", да намерим някоя свободна маса в "Дикс ласт ризорт" и в следващия час да се смеем на глупости и да пием бира, докато вечеряме.

Сега между нас се чувстваше напрежение, каквото никога не бе имало преди. Нейтън. Гидиън. Мама. Сякаш всички те се бяха настанили помежду ни.

Беше ужасно. Наистина ужасно.

– Какво ще кажете да отидем в онова заведение на "Оушънсайд" с отвратителната бира и черупките от фъстъци по пода? – предложи Кари.

– Точно така – заявих аз, обърнах се и му се усмихнах благодарно. – Ще бъде много забавно.

Непретенциозно и познато. Идеално.

Когато погледнах към баща ми и видях, че се усмихва, разбрах, че и той мисли същото.

– Дадено.

Летището остана далеч зад гърба ни. Извадих телефона от чантата си и го включих, исках да пусна музика по уредбата на колата, така че тя да ни напомни за отминалите и не чак толкова сложни времена.

Есемесите започнаха да се появяват един след друг и скоро запълниха целия екран на телефона ми. Последният беше от Брет: "Обади ми се, когато пристигнеш в града".

И като по даден знак по радиото зазвуча "Златна".

На следващия ден тъкмо изкачвах стълбите на малката веранда пред къщата на баща ми, когато телефонът ми започна да вибрира. Извадих го от джоба на шортите си и затрептях от щастие, когато видях снимката на Гидиън на екрана.

– Добро утро – започнах аз и се настаних близо до вратата, в единия от покритите с възглавници столове от ковано желязо. – Добре ли спа?

– Достатъчно добре. – Любимият ми леко дрезгав глас премина като ласка през мен. – Раул каза, че кафето на Виктор Рейъс може да събуди и мечка от зимния ѝ сън.

Хвърлих поглед към мерцедеса, паркиран от другата страна на тясната уличка. Прозорците бяха така плътно затъмнени, че мъжът вътре не се виждаше. Имаше нещо малко плашещо в това, че преди още да успея да се прибера вътре, Раул някак си бе успял да каже на Гидиън за кафето, което току-що му бях занесла.

– Да не се опитваш да ме сплашиш, като ми демонстрираш, че ме наблюдаваш през цялото време?

– Ако целта ми беше да те сплаша, нямаше да го правя толкова фино.

Взех чашата си от малката масичка, където я бях оставила, преди да занеса кафето на Раул.

– Нали знаеш, че като ми говориш с този тон, на мен веднага ми се приисква да ти отвърна по същия начин?

– Защото ти харесва как реагирам на предизвикателствата ти – измърка той и въпреки горещия летен ден по кожата ми пробягаха тръпки.

Извих устни.

– И какво точно правихте снощи с приятелчетата ти?

– Обичайното. Пийнахме. Заяждахме се един е друг.

– Излязохте ли?

– Да, за няколко часа.

Стиснах по-здраво телефона, като си представих група секси пичове, тръгнали да свалят мацки.

– Надявам се, че си прекарал добре.

– Да, не беше толкова лошо. Кажи ми какви са плановете ти за днес. – Усетих в гласа му същото напрежение, което изпитвах и аз. За нещастие, бракът не можеше да излекува ревността.

– Ще хапнем набързо с татко, когато Кари най-после надигне задника си от дивана. След това ще идем в Сан Диего, за да се видим с доктор Травис.

– А вечерта?

Отпих от кафето и се подготвих за предстоящия спор. Знам, че мислеше за Брет.

– Мениджърът на групата ми изпрати имейл, в който обяснява откъде да взема билетите за ВИП местата, но реших, че няма да ходя на концерта. Кари може да заведе някой приятел, стига да иска. Това, което искам да кажа на Брет, няма да отнеме много време, затова или ще го видя утре, преди да замина, или ще си поговорим по телефона.

Чу се лека въздишка.

– Предполагам, че знаеш какво точно искаш да му кажеш.

– Ще бъда съвсем ясна. След песента "Златна" и след обявяването на годежа ми мисля, че не е подходящо да ни виждат заедно на обществени места. Надявам се, че ще останем приятели и ще продължим да поддържаме връзка, но по-добре е да контактуваме чрез имейли и есемеси, освен ако и ти не присъстваш.

Последвалото мълчание беше толкова дълго, че реших, че връзката се е разпаднала.

– Гидиън?

– Трябва да ми кажеш дали се страхуваш от срещата с него.

Отпих притеснено от чашата си. Кафето беше изстинало, но аз и без това не усещах вкуса му.

– Не искам да се караме заради Брет.

– Значи си решила да го избягваш

– Ние с теб имаме достатъчно проблеми да решаваме, така че не е необходимо да замесваме и него. Не заслужава това.

Гидиън отново замълча. Този път изчаках търпеливо.

Когато заговори отново, гласът му беше уверен и решителен.

– Това е нещо, което мога да приема, Ева.

Отпуснах рамене и усетих вътрешно облекчение. И след това, колкото и да е абсурдно, сърцето ми се сви. Спомних си, че веднъж ми бе казал, че може да приеме факта, че обичам друг мъж, стига да принадлежа единствено на него.

Обичаше ме много повече, отколкото държеше на самия себе си. Сърцето ми се късаше, когато виждах как се подценява. Затова ми беше абсолютно невъзможно да се въздържа.

– Ти си всичко за мен – прошепнах аз. – Мисля за теб през цялото време.

– И при мен е така.

– Наистина ли? – сниших още повече глас. – Защото толкова много те желая. И се... ами, възбуждам се. Като че ли съм завладяна от непреодолима потребност да те докосна. Мислите ми се разпиляват и ми трябва известно време да дойда на себе си, но това никак не е лесно. Толкова много пъти ми е идвало да изоставя това, което правя, за да съм с теб.

– Ева...

– Представям си как нахлувам по време на някое от съвещанията ти и веднага се нахвърлям върху теб. Казвала ли съм ти го преди? Когато желанието ми стане непоносимо, имам чувството, че едва ли не започваш да ме дърпаш. – Продължих да говоря забързано, когато чух как той тихо изпъшка. – Оставам без дъх всеки път, когато те видя. Мога да чуя гласа ти, ако затворя очи. Тази сутрин се събудих и за малко да изпадна в паника, защото си толкова далеч от мен. Бих дала абсолютно всичко, за да мога да бъда с теб. Доплака ми се, защото нищо не можех да направя.

– Господи! Ева, моля те...

– Ако трябва да се тревожиш за нещо, Гидиън, то трябва да е за мен. Защото не мога да разсъждавам рационално, когато става въпрос за теб. Луда съм по теб. Буквално. Не мога да си представя бъдещето без теб и това направо ме побърква.

– По дяволите! Никога няма да останеш без мен. Ще остареем един до друг. Ще умрем заедно. Няма да преживея и един ден без теб.

Една сълза се плъзна от крайчеца на окото ми. Изтрих я.

– Трябва да разбереш, че никога няма да ти се наложи да се примиряваш, получавайки само част от вниманието ми. Изобщо не трябва да се примиряваш. Заслужаваш много, много повече. Би могъл да имаш всяка...

– Стига...

Подскочих, когато чух укора в гласа му.

– Никога повече не си и помисляй дори да ми говориш такива неща – сряза ме той, – или, кълна се в бога, ангелчето ми, ще те накажа.

Между нас настъпи неудобно мълчание. Думите, които бях изговорила, продължаваха да се въртят безспирно в съзнанието ми, измъчваше ме мисълта колко жалка мога да бъда. Никога не бях искала да бъда зависима от него, но ето че това вече бе факт.

– Трябва да приключвам – казах аз дрезгаво.

– Не ми затваряй телефона. За бога, Ева, ние сме женени. Обичаме се. В това няма нищо срамно. И какво от това, ако звучи малко налудничаво? Това сме ние. Такива сме си. Трябва да преодолееш тази мисъл. Мрежестата врата изскърца и баща ми излезе на верандата. Погледнах го и казах:

– Татко е тук, Гидиън. Ще поговорим по-късно.

– Ти ме правиш щастлив – каза той с онзи дълбок решителен глас, който използваше, когато вземаше някакво твърдо решение. – Бях забравил какво означава да се чувстваш по този начин. Не подценявай това, което означаваш за мен.

Господи.

– Аз също те обичам – приключих разговора и поставих с трепереща ръка телефона на масата.

Баща ми се настани в другия стол с чаша кафе в ръка. Облякъл бе дълги шорти и тъмнозелена фланелка, но беше бос. Обръснал се беше, а косата му бе все още влажна, крайчетата ѝ се накъдряха, докато съхнеха.

Беше ми баща, но това не ми пречеше да забележа колко невероятно привлекателен изглежда. Поддържаше тялото си в идеална форма и характерът му беше такъв, че винаги се държеше със самочувствие. Разбирах защо майка ми не бе успяла да му устои, когато са се запознали. Изглежда, нищо не се бе променило.

– Чух те да говориш – каза той, без да ме поглежда.

– О!

Стомахът ми се сви. Достатъчно неприятно беше, че бях изляла душата си пред Гидиън. Почувствах се още по-зле, когато разбрах, че баща ми бе чул всичко.

– Имах намерение да си поприказвам с теб дали съзнаваш какво вършиш, да се сгодиш така прибързано, и то толкова млада.

Вдигнах крака и ги свих под себе си.

– Така и предполагах.

– Но сега мисля, че разбирам какво чувстваш.

Погледна ме, сивите му очи ме наблюдаваха нежно, но изпитателно.

– Каза го много по-добре, отколкото аз се изразих тогава, преди толкова много години. Единственото, което успях да кажа тогава, бе "Обичам те", а това явно не беше достатъчно.

Очевидно говореше за майка ми. Знам, че сигурно му беше много трудно да не го прави, след като толкова много приличах на нея.

– Гидиън също смята, че тези думи не са достатъчни.

Сведох поглед към пръстените си. Гидиън ми беше подарил първия като израз на необходимостта му да се държи плътно за мен, а другият беше едновременно символ на неговата обвързаност и дан към онова отминало време, когато за последен път се е чувствал обичан.

– Но ми го показва. Непрекъснато.

– Разговарях с него няколко пъти – започна баща ми и спря за момент. – Трябваше непрекъснато да си напомням, че все още няма трийсет години.

Това ме накара да се усмихна.

– Той е много сдържан.

– Освен това е абсолютно непроницаем.

Усмихнах се още по-широко.

– Той е играч на покер. Но думите му са съвсем искрени.

Вярвах на Гидиън безусловно. Винаги ми казваше истината. Проблемът беше в това, че имаше много неща, които не ми казваше.

– И той иска да се омъжи за дъщеря ми.

Хвърлих поглед към баща си.

– Дал си му благословията си.

– Каза, че винаги ще се грижи за теб. Обеща да те държи в безопасност и винаги да те прави щастлива – продължи той и се загледа в мерцедеса от другата страна на улицата. – Все още не знам защо му вярвам, дори когато обсажда къщата ми заради теб. Не помогна и това, че излъга, като каза, че ще изчака, преди да ти предложи.

– Не можеше да чака, татко. Не му се сърди за това. Обича ме прекалено много.

Баща ми отново извърна поглед към мен.

– Не звучеше никак щастливо, когато преди малко говореше е него.

– Не. Бях отчаяна и несигурна – въздъхнах аз. – Обичам го до полуда, но мразя, когато ставам зависима. Трябва да има баланс във взаимоотношенията ни. Да бъдем равни.

– Това е много добра цел. Никога не я изпускай от поглед. И той ли иска същото?

– Иска да бъдем заедно. Във всичко. Но той вече е изградил репутацията и империята си, а аз искам да направя своите. Не желая непременно империя, но със сигурност искам да си изградя репутация.

– Разговаряла ли си с него за това?

– О, да – отвърнах аз и свих устни. – Но той вярва, че естественото място на госпожа Крос е в отбора на семейство Крос. И аз разбирам логиката му.

– Добре е, че сте премислили това.

Усетих, че премълчава нещо.

– Но?

– Но това би могло да бъде сериозен проблем, нали така?

Харесвах начина, по който баща ми ме караше да премислям нещата, при това без да се опитва да наклони решението ми в дадена посока или да ме съди. Винаги си е бил такъв.

– Да. Не мисля, че това би могло да разруши връзката ни, но може да се окаже истински проблем. Не е свикнал да не получава това, което иска.

– Тогава ти си много подходяща за него.

– И той мисли така – отвърнах аз и свих рамене. – Проблемът не е в Гидиън. А в мен. Имал е много неприятности в живота и е трябвало да се справя сам с тях. Искам от тук нататък да няма чувството, че трябва да продължава така. Искам да знае, че вече сме едно цяло, че аз винаги ще го подкрепям. Трудно ми е да го накарам да повярва в това, когато в същото време искам да бъда независима.

– Колко много приличаш на мен – каза той и се усмихна леко, изглеждаше толкова хубав, че сърцето ми се изпълни с гордост.

– Знам, че вие двамата ще се разберете. Той е добър човек и има прекрасно сърце. Готов е да направи всичко за мен, татко.

Дори да убие.

Тази мисъл ме накара да потръпна. Вероятността Гидиън да бъде принуден да отговаря за смъртта на Нейтън беше съвсем реална. Не можех да допусна да му се случи нещо.

– Ще ме остави ли да платя сватбата? – попита баща ми и изсумтя. – Май по-скоро трябва да те попитам каква съпротива ще окаже майка ти.

– Татко...

Сърцето ми отново се сви. След разговора, който бяхме водили по темата кой ще плати обучението ми в университета, знаех, че няма никакъв смисъл да го убеждавам, че не е необходимо да изпитва финансови затруднения заради мен. Това беше въпрос на чест, а баща ми бе човек на честта.

– Не знам какво друго да ти кажа, освен да ти благодаря.

Усмихна се с облекчение и тогава разбрах, че е очаквал от мен да възразя.

– Имам около петдесет хиляди. Знам, че не е много...

Протегнах се и стиснах ръката му.

– Идеално е.

Вече чувах в главата си как майка ми беснее. Щях да се справя с това, когато му дойде времето.

Щеше да си заслужава заради усмивката, която в този момент се изписа по лицето на татко.

– Нищо не се е променило.

Кари спря на тротоара пред бившия център за рехабилитация и свали тъмните си очила. Погледът му се плъзна към входа на спортната зала.

– Толкова ми липсваше това място.

Протегнах ръка и преплетох пръсти в неговите.

– На мен също.

Тръгнахме по пътеката и кимнахме на двойката, която стоеше до вратата и пушеше. След това влязохме вътре и бяхме посрещнати от гледката и шума, съпровождащи баскетболен мач. Два отбора от по трима играчи играеха на един кош, закачаха се и се смееха. От собствен опит знаех, че понякога необичайната приемна на доктор Травис беше единственото място, където човек се чувстваше достатъчно свободен и в безопасност, за да се смее.

Махнахме на играчите и се насочихме право към вратата, на чиято стъклена табела все още бе изписано "треньор". Тя беше открехната и вътре видяхме любимия си човек, излегнал се в един стар стол и подпрял крака на бюрото пред него. Подхвърляше една топка за тенис към стената и ловко я улавяше, докато една пациентка, която познавах отпреди, подръпваше от електронната си цигара и говореше.

– Боже мой! – Кайли се изправи бързо, хубавата ѝ червена уста увисна от учудване и от нея излезе облак пара. – Не знаех, че вие двамата сте се върнали.

Хвърли се към Кари така стремително, че едва успях да пусна ръката му.

Доктор Травис свали краката си от бюрото и се изправи, по добродушното му лице се разля огромна усмивка. Беше облечен в обичайните си панталони цвят каки и риза, кожените сандали на краката и обеците му придаваха леко необичаен вид. Светлокестенявата му коса висеше разчорлена, а очилата в метални рамки стояха накриво върху носа му

– Не очаквах да пристигнете преди три часа – каза той.

– В Ню Йорк вече минава три – отвърна Кари, освобождавайки се от прегръдката на Кайли.

Подозирах, че по някое време Кари беше преспал с хубавата блондинка и тя не го беше забравила толкова лесно, колкото той нея.

Доктор Травис ме прегърна бързо, а след това и Кари. Видях как най-добрият ми приятел затвори очи и за момент положи буза върху рамото му. Усетих парене в очите си, винаги ставаше така, когато виждах Кари щастлив. Доктор Травис беше най-близкото подобие на баща, което той някога бе имал, и знаех колко много го обичаше.

– Вие двамата още ли си пазите гърбовете един на друг там, в Голямата ябълка?

– Разбира се – отвърнах аз.

Кари се обърна към мен и вдигна палец.

– Тя ще се омъжва. А аз ще имам бебе.

Кайли зяпна.

Смушках Кари в ребрата.

– Ох – оплака се той и потри страната си.

Доктор Травис премигна.

– Поздравления. И двамата действате много бързо.

– Така си е – измърмори Кайли. – Колко време мина? Месец?

– Кайли – започна доктор Травис и придърпа стола към бюрото си, – ще ни оставиш ли за минута?

Тя изсумтя и се повлече бавно към вратата.

– Много те бива, докторе, но мисля, че ще ти трябва доста повече време.

– Значи си сгодена?

Кайли дръпна още веднъж от електронната си цигара, вперила поглед в Кари, който скочи над главата на доктор Травис и заби топката в коша. Седяхме на протритите седалки на третия ред от горе надолу, достатъчно далече, за да не чуваме терапевтичния сеанс, който се провеждаше на игрището.

Кари ставаше неспокоен, когато започнеше да говори. Доктор Травис бързо бе разбрал, че трябва да го държи в движение, ако иска той да продължава да говори.

Кайли ме погледна.

– Все си представях, че в края на краищата вие с Кари ще се съберете.

Разсмях се и поклатих глава.

– Между нас няма нищо такова. Никога не е имало.

Тя сви рамене. Очите ѝ имаха цвета на небето над Сан Диего и бяха силно очертани с яркосин молив.

– Отдавна ли познаваш мъжа, за когото ще се жениш?

– Достатъчно дълго.

Доктор Травис изстреля топката, тя се удари в таблото и влезе в коша, след това той разроши приятелски косата на Кари. Погледна към мен и разбрах, че е мой ред.

Станах и се протегнах.

– Ще се видим по-късно – казах на Кайли.

– Успех.

Усмихнах се кисело и заслизах по стълбите, докато стигнах до доктор Травис.

Беше висок приблизително колкото Гидиън, затова спрях, преди да достигна последното стъпало, и така бяхме на почти едно и също равнище.

– Някога мислил ли си да се преместиш в Ню Йорк, докторе?

Той се усмихна с обичайната си крива усмивка.

– Като че ли калифорнийските данъци не са ми достатъчни. Въздъхнах театрално.

– Трябваше да опитам.

Стъпих на игрището до него и той прехвърли ръка през рамото ми.

– Така направи и Кари. Поласкан съм.

Отидохме в кабинета му. Затворих вратата, докато той придърпа един очукан стол, завъртя го и седна наопаки, като отпусна ръце върху облегалката. Това беше само една от странностите му. Седеше на стола пред бюрото си, когато си почиваше, и яхваше стария стол, когато се заловеше за работа.

– Разкажи ми за годеника си – започна той, когато се настаних на обичайното си място на зеления, покрит с изкуствена кожа диван, който се държеше благодарение на лепенките и бе украсен с подписите на бивши и настоящи пациенти.

– Хайде стига – скастрих го аз. – И двамата знаем, че Кари ти е разказал всичко.

Кари винаги започваше сеанса си, като първо разказваше за мен и моя живот. Така постепенно разговорът се завърташе около него.

– А аз знам кой е Гидиън Крос. – Доктор Травис потропваше с крака, но с това никога не създаваше впечатлението, че е неспокоен или нетърпелив. – Искам обаче ти да ми разкажеш за мъжа, за когото ще се омъжиш.

Замислих се за момент, а в това време той седеше тихо, не ме чакаше, само ме наблюдаваше.

– Гидиън е... Господи, той е толкова много неща. Той е сложен. Имаме някои проблеми, върху които трябва да поработим, но ще се справим. В момента по-належащият ми проблем са чувствата, които изпитвам към певеца, с когото... се виждах.

– Брет Клайн?

– Значи си спомняш името му.

– Кари ми го припомни, но не съм забравил разговорите, които имахме за него.

– Ами, да. – Погледнах изумителната си венчална халка и започнах да я въртя около пръста си. – Толкова много обичам Гидиън. Той промени изцяло живота ми. Кара ме да се чувствам красива и ценена. Знам, че всичко стана прекалено бързо, но това е мъжът на живота ми.

Доктор Травис се усмихна.

– Ние с жена ми също се влюбихме от пръв поглед. Бяхме в гимназията, когато се запознахме, но още тогава знаех, че тя е момичето, за което ще се оженя.

Погледът ми се премести върху снимките на жена му на бюрото. Имаше една, на която тя бе по-млада, и една по-скорошна. Самият му кабинет представляваше безкрайна бъркотия от документи, спортни уреди, книги, стари постери на отдавна забравени спортисти, но рамките и стъклата, зад които бяха поставени снимките, бяха безупречно чисти.

– Не мога да разбера защо Брет изобщо има някакво въздействие върху мен. Не че го искам. Не мога да си представя да бъда с някой друг освен Гидиън. В сексуален и във всякакъв друг смисъл. Но не съм безразлична към Брет.

– Защо трябва да си безразлична? – попита той просто. – Той е бил част от живота ти в един повратен за теб момент и краят на връзката ви е представлявал нещо като прозрение за теб.

– Моят... интерес, макар че това не е точната дума, не е някаква носталгия.

– Да, сигурен съм, че не е. Предполагам, че изпитваш известно съжаление. Мислиш си за всички изпуснати възможности. За теб това бе много сексуална връзка, така че е възможно все още да изпитваш някакво привличане, макар да знаеш, че никога не би се върнала при него.

Бях почти сигурна, че е абсолютно прав.

Пръстите му потропваха по облегалката на стола.

– Каза, че годеникът ти е сложен човек и решавате някакви проблеми между вас. Брет беше твърде обикновен. Ти знаеше какво точно можеш да очакваш от него. През последните няколко месеца направи голяма крачка напред: живееш близо до майка си и се сгоди. Може от време на време да ти се иска нещата да са по-прости.

Гледах го втренчено, докато осмислях казаното.

– Как стигна до този извод?

– Практика.

– Не искам да прецакам нещата с Гидиън – казах аз, подтиквана от страх.

– Имаш ли някого, с когото разговаряш в Ню Йорк?

– Ходим на семейна терапия.

Той кимна.

– Това е разумно. И много добре. Той също иска нещата между вас да потръгнат. Знае ли?

За Нейтън?

– Да.

– Гордея се с теб, хлапе.

– Ще се опитам да избягвам Брет, но не знам дали това не означава, че не се справям със същината на проблема. Също като алкохолик, който не пие, но въпреки това си остава алкохолик. Проблемът продължава да съществува, той просто стои далеч от него.

– Не е точно така, но интересното е, че използваш аналогия с алкохолната зависимост. Склонна си към саморазрушение, що се отнася до мъжете. Много хора с минало, подобно на твоето, са склонни към такова поведение и това не е нещо неочаквано, както сме говорили и преди.

– Знам.

Това беше причината, поради която се страхувах да се отдам изцяло на Гидиън.

– Има някои неща, над които трябва да помислиш – продължи той. –

Сгодена си за човек, който поне на повърхността съответства на мъжа, който майка ти би искала за теб. Имайки предвид отношението ти към нейната зависимост от мъжете, възможно е в теб да се появи някаква вътрешна съпротива.

Сбръчках нос.

Доктор Травис размаха пръст пред мен.

– Това е само една от възможностите. Другата е да имаш чувството, че не заслужаваш това, което откриваш в него.

Сякаш някаква буца заседна в стомаха ми.

– Значи заслужавам Брет?

– Ева – доктор Травис ми се усмихна мило, – фактът, че изобщо задаваш този въпрос... точно в това е проблемът ти.