Обсебена от теб

6.

Късен обяд на открито в красивия Сан Диего с тримата най-важни мъже в живота ми – това определено бе сред най-хубавите моменти в живота ми. Седях между Гидиън и татко, а Кари се бе отпуснал на мястото си точно срещу мен, от другата страна на масата.

Ако преди три месеца някой ме беше попитал, щях да кажа, че съм напълно безразлична към палмите. Сега започвах да ги ценя по нов начин, тъй като от доста време не бях виждала палма. Наблюдавах ги как леко се поклащат от океанския бриз и изпитвах онова чувство на пълно спокойствие, което винаги преследвах, но рядко успявах да постигна. Чайките се надпреварваха с гълъбите да отмъкват остатъците от храна под масите, а шумът от недалечния прибой на вълните заглушаваше шумотевицата в препълнения ресторант.

Големите огледални стъкла на тъмните очила на най-добрия ми приятел криеха очите му, но усмивката често озаряваше лицето му. Баща ми бе облякъл шорти и фланелка и в началото, когато започнахме да се храним, беше необичайно мълчалив. Поотпусна се едва след като изпи една бира и в момента беше в същото добро настроение като Кари. Съпругът ми носеше светлокафяви спортни панталони и бяла фланелка, за първи път го виждах облечен в светли дрехи. Изглеждаше спокоен и отпуснат с големите си слънчеви очила, а пръстите на ръката му бяха преплетени в моите върху облегалката на стола.

– Сватба в ранната привечер – разсъждавах на глас. – Около залез-слънце. Само семейството и най-близките приятели – продължих и погледнах към Кари. – Ти, разбира се, ще си почетният кум от моя страна.

Той изви устни на една страна и погледна лениво.

– Мисли му, ако не съм.

Погледнах към Гидиън.

– Ти кого ще поканиш да застане до теб?

Той едва-едва присви устни, но аз веднага забелязах това движение.

– Още не съм решил.

Доброто ми настроение леко помръкна. Може би в момента обмисляше дали Арнолдо би бил подходящ като се има предвид отношението му към мен? Натъжаваше ме мисълта, че мога евентуално да разваля приятелските им отношения.

Гидиън бе толкова потаен човек. Макар и да не бях сигурна, подозирах, че е близък с приятелите си, но те едва ли бяха особено много. Стиснах ръката му.

– Ще поканя Айрланд да ми стане шаферка.

– Това ще ѝ хареса.

– А какво ще правим с Кристофър?

– Нищо. Ако имаме късмет, изобщо няма да дойде.

Татко се намръщи.

– За кого говорите?

– За брата и сестрата на Гидиън – отговорих аз.

– Не се ли разбираш с брат си, Гидиън?

Намесих се, тъй като не исках баща ми да си състави погрешно мнение за Гидиън:

– Кристофър не е особено приятен човек.

Гидиън извърна лице към мен. Замълча, но веднага разбрах какво иска да каже. Не желаеше да отговарям вместо него.

– Искаш да кажеш, че е истински гадняр – обади се Кари. – Не се засягай, Гидиън.

– Не се засягам – каза той, сви рамене и след това обясни на баща ми: – Кристофър гледа на мен като на съперник. Аз лично бих предпочел отношенията ни да са по-различни, но нищо не мога да направя по въпроса.

Баща ми кимна замислено.

– Това е лошо.

– И докато обсъждаме сватбата – Гидиън плавно премина от една тема в друга, – за мен ще е удоволствие да осигуря транспорта. Така и аз ще имам възможност да допринеса с нещо, което бих направил с радост. Поех дълбоко дъх, разбирайки – както без съмнение разбираше и баща ми, – че на директното и тактично предложение на съпруга ми трудно можеше да се откаже.

– Много щедро от твоя страна, Гидиън.

– Предложението ми е валидно по всяко време. Предупредете ни само час по-рано и веднага ще ви качим на самолета. Така ще ви е по-лесно да напасвате графиците си с Ева и да прекарвате повече време заедно.

Баща ми не отговори веднага.

– Благодаря. Ще ми трябва известно време, за да привикна с тази мисъл. За мен това е малко екстравагантно, а и не искам да ви бъда в тежест.

Гидиън свали тъмните си очила.

– За това са парите. Единственото, което искам, е да направя дъщеря ви щастлива. Помогнете ми в това начинание, господин Рейъс. Всички ние искаме Ева да се усмихва възможно най-често.

Едва сега проумях защо баща ми така упорито се противопоставяше Стантън да плаща за каквото и да е. Вторият ми баща не го правеше заради мен, а заради майка ми. Когато вземаше решение, Гидиън се съобразяваше единствено с мен. Знаех, че баща ми можеше да приеме това.

Срещнах погледа на Гидиън и прошепнах само с устни: "Обичам те".

Той стисна ръката ми толкова силно, че чак ме заболя. Нямах нищо против това.

Татко се усмихна.

– Да направим Ева щастлива. Как бих могъл да споря с това?

На следващата сутрин ароматът на току-що направено кафе събуди добре тренираните ми сетива. Премигнах, погледнах тавана на спалнята си в Горен Уест Сайд и се усмихнах сънено, когато установих, че Гидиън стоеше до леглото ми и сваляше горнището си. Гледката, която представляваше мускулестото му тяло и добре оформените му коремни мускули, почти успя да компенсира факта, че очевидно бях прекарала нощта сама, след като бях заспала в прегръдките му.

– Добро утро – промълвих аз и се обърнах на една страна, докато той събуваше долнището на пижамата си и го изритваше встрани.

Който е казал, че понеделниците са най-отвратителното нещо, очевидно никога не се е будил с голия Гидиън Крос до себе си.

– Добро ще бъде – каза той, вдигна завивките и се вмъкна между чаршафите при мен.

Потреперих, когато хладната му кожа се допря до моята.

– Олеле!

Обви ръце около мен и докосна врата ми с устни.

– Стопли ме, ангелчето ми.

Когато приключих с него, той целият бе потънал в пот, а кафето, което ми бе донесъл, беше изстинало.

Нямах абсолютно нищо против това.

Бях в чудесно настроение, когато пристигнах на работа. Сутрешният секс, разбира се, допринасяше за това. Както и гледката как Гидиън се обличаше за деня – обожавах да наблюдавам как от обикновения човек, когато познавах и обичах, се превръщаше в тъмния и опасен магнат, управляващ света. Денят ми стана още по-хубав, когато излязох от асансьора на двайсетия етаж и видях Мегуми, седнала на бюрото си. Махнах ѝ през стъклената врата, но усмивката се стопи от лицето ми, когато я погледнах по-отблизо. Беше бледа, а под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Обичайната ѝ екстравагантна асиметрична прическа изглеждаше отпусната и прекалено дълга, а тя беше облечена в блуза с дълъг ръкав и тъмни панталони, съвсем неподходящи за августовската жега.

– Здрасти – поздравих я аз, когато тя натисна бутона, за да ми отвори. – Как си? Тревожех се за теб.

Тя се усмихна вяло.

– Съжалявам, че не отговорих на обажданията ти.

– Не се безпокой за това. И аз не искам да контактувам с никого, когато съм болна. Искам само да се свия в леглото и никой да не ме закача.

Долната ѝ устна потрепери и в очите ѝ заблестяха сълзи.

– Добре ли си? – Огледах се наоколо, страхувах се, че някой може да я види, когато другите служители минаваха през фоайето. – Ходи ли на лекар?

Тя се разплака.

Замръзнах ужасена на мястото си.

– Мегуми, какво има?

Свали слушалките от главата си и стана, сълзите се стичаха по лицето ѝ. Поклати силно глава.

– Не мога да говоря сега.

– Кога имаш почивка?

Но тя вече се бе отправила към тоалетната, а аз стоях като закована, вперила поглед в нея.

Отидох на работното си място и оставих чантата си, след това влязох в общото помещение и спрях до бюрото на Уил Грейнджър. Нямаше го там, но го открих в стаята за почивка, където отидох да си взема кафе.

– Здрасти – поздрави ме той, но зад квадратните рамки на очилата очите му ме гледаха със същата тревога, която и аз изпитвах в момента. – Видя ли Мегуми?

– Да. Изглежда съсипана. Разплака се, когато я попитах как се чувства.

Уил ми подаде кутията с обезмаслена сметана.

– Каквото и да се е случило, не е никак добре.

– Тревожа се, че не знам какво е станало. Започвам да си въобразявам какви ли не неща. От рак до бременност и всичко друго, за което можеш да се сетиш.

Уил сви безпомощно рамене. С добре оформените си бакенбарди и леко крещящите си ризи той беше от онези приветливи и добродушни хора, които не можеш да не харесаш.

– Ева – Марк подаде глава през вратата, – имам новини.

Светналият поглед на шефа ми подсказваше, че е развълнуван за нещо.

– Цялата съм в слух. Искаш ли кафе?

– Да. Благодаря. Ще се видим в кабинета ми – каза той и изчезна.

Уил грабна чашата си от плота.

– Желая ти приятен ден.

Тръгна си. Направих бързо кафето си и отидох в кабинета на Марк. Беше свалил сакото си и внимателно изучаваше нещо на монитора. Вдигна поглед и се усмихна, когато ме видя.

– Получили сме нова покана за представяне на оферта – каза той и се усмихна още по-широко. – И в нея е посочено изрично моето име.

Настръхнах. Оставих кафето и попитах предпазливо:

– За друг продукт на "Крос индъстрис" ли става дума?

Колкото и да обичах Гидиън и да се възхищавах от всичко, което беше постигнал, не исках да попадам напълно в неговата сянка. Част от това, което представлявахме като двойка, беше фактът, че сме двама души с отделни професионални кариери. Много ми беше приятно сутрин да отивам на работа заедно със съпруга си, но в определен момент трябваше да му кажа "довиждане". Имах нужда от тези няколко часа, в които той не ме поглъщаше.

– Не, за нещо по-голямо.

Вдигнах учудено вежди. Не можах да се сетя за нищо и никого, по-голям от "Крос индъстрис".

Марк плъзна по бюрото към мен една картинка на сребърно-червена кутия.

– Това е новата конзола на "Ланкорп".

Настаних се на мястото си пред бюрото му и вътре в себе си въздъхнах с облекчение.

– Супер. Звучи забавно.

Минаваше единайсет, когато Мегуми ми се обади, за да ме попита дали съм свободна за обяд.

– Разбира се – отговорих аз.

– Да отидем на някое тихо място.

Обмислих възможностите.

– Имам една идея. Остави това на мен.

– Чудесно. Благодаря ти.

Седнах на бюрото си.

– Как мина сутринта ти?

– Бях много заета. Имам да наваксвам.

– Кажи ми, ако мога да ти помогна е нещо.

– Благодаря ти, Ева. – Пое дълбоко дъх, усетих как започва да губи контрол и всеки миг ще се разплаче. – Оценявам го.

Затворих телефона. Позвъних в офиса на Гидиън и секретарят му вдигна телефона.

– Здрасти, Скот. Ева е. Как си?

– Добре. – Почувствах усмивката в гласа му. – С какво мога да ти бъда полезен?

Започнах да потропвам нервно с крака. Не можех да не се тревожа за приятелката си.

– Би ли помолил Гидиън да ми се обади, когато има свободна минутка.

– Веднага ще ви свържа.

– О, чудесно. Благодаря ти.

– Изчакай за момент.

Секунда по-късно чух любимия ми глас.

– От какво имаш нужда, Ева?

За момент останах изненадана от деловия тон.

– Зает ли си?

– В момента съм в съвещание.

По дяволите!

– Извинявай, грешката е моя. Чао.

– Ева...

Затворих, след това позвъних отново на Скот, за да обсъдим как ще процедираме в бъдеще, когато се обадя, така че да не изглеждам като пълна глупачка. Преди той да отговори, сигналната лампа на телефона ми показа, че някой ме търси на втора линия. Превключих.

– Кабинетът на Марк Гарити...

– Никога не ми затваряй телефона – скастри ме Гидиън.

Настръхнах, когато чух тона му.

– В съвещание ли си?

– Бях. Сега се занимавам с теб.

Проклета да съм, ако някой трябваше да се занимава с мен. Можех да бъда не по-малко докачлива от него.

– Ако искаш да знаеш, помолих Скот да ти предаде съобщението ми, когато имаш време за него, а той ме свърза веднага. Не трябваше да го прави, щом си бил зает с...

– Наредил съм му да ме свързва е теб незабавно, каквито и да са обстоятелствата. Ако искаш да ми оставиш съобщение, изпрати ми есемес или имейл.

– Извини ме, че не съм достатъчно добре запозната с етикета, що се отнася до свързването с теб!

– Няма значение. Кажи от какво имаш нужда.

– Няма нищо. Забрави.

Той въздъхна шумно.

– Не си играй игрички е мен, ангелчето ми.

Спомних си, че последния път, когато му се обадих в работата, той пак не беше в настроение. Ако нещо го тревожеше, защо не го споделяше е мен?

Приведох се над бюрото и заговорих тихо:

– Гидиън, отношението ти към мен ме дразни. Не искам да се занимавам е теб, когато си в лошо настроение. Ако си прекалено зает, за да говориш с мен, тогава не трябва да даваш нареждания, които пречат на работата ти.

– Никога не бих допуснал да нямаш връзка с мен.

– Нима? Защото в момента май точно това става.

– За бога!

Усетих, че е вбесен, и това ми донесе известно удовлетворение.

– Не ти изпратих есемес, защото не исках да те притеснявам, докато си на съвещание. Не ти изпратих имейл, защото това, за което смятах да те помоля, не търпи отлагане, а не знаех колко често проверяваш пощата си. Прецених, че най-добре би било да оставя съобщение на Скот.

– И сега вече съм посветил цялото си внимание на теб. Кажи ми какво искаш.

– Искам да затвориш телефона и да се върнеш, за да продължиш съвещанието си.

– Това, което ще получиш – заяви той с опасно безизразен глас, – е, че в крайна сметка ще се появя до бюрото ти, ако не престанеш с тези глупости и не ми обясниш защо се обади.

Хвърлих гневен поглед към снимката му.

– Искаш да ме накараш да си потърся работа в Ню Джърси.

– Влудяваш ме – изпъшка той тихо. – Отказвам да действам, когато ми се съпротивляваш, много добре знаеш това. Просто ми кажи от какво имаш нужда, Ева, и ми прости за случилото се. По-късно можем да поспорим, а след това ще правим секс, за да се сдобрим.

Напрежението ме напусна. Как можех да му се сърдя, след като той си признаваше колко е уязвим от мен?

– По дяволите! – измърморих аз. – Мразя, когато ми заговориш разумно, след като първо си ме ядосал.

Издаде един нисък звук, който показваше, че е в добро настроение, колкото и да не му се искаше. Моментално се почувствах по-добре.

– Ангелчето ми – гласът му стана секси и дрезгав, доби онази топлота, която имах нужда да усетя, – определено не си удобно украшение, което безпроблемно ще се впише в живота ми.

– Какво говориш?

– Не се тревожи за това. Ти си идеална. Кажи ми защо се обади.

Познавах този тон. По някаква причина ми действаше възбуждащо.

– Ти си маниак. Наистина.

За мой най-голям късмет.

– Както и да е, шампионе, исках да разбера дали мога да използвам някоя от конферентните ти зали, за да обядвам там с Мегуми. Днес се върна на работа, но изглежда ужасно и иска да поговорим, а наоколо няма нито едно заведение, където да можем да се усамотим на спокойствие.

– Използвай кабинета ми. Ще наредя да ви поръчат нещо, а вие ще можете да поприказвате там, докато мен ме няма.

– Наистина ли?

– Разбира се. Искам обаче да ти напомня, че когато започнеш да работиш за "Крос индъстрис", ще имаш свой собствен кабинет, в който да можеш да обядваш.

Отпуснах глава назад.

– Млъкни.

Проучването, което трябваше да направя за офертата за "Фейз уан", отне цялото ми внимание, но с нетърпение очаквах да разбера нещо повече от Мегуми, затова имах чувството, че последният час измина невероятно бавно.

Срещнахме се на рецепцията по обед.

– Ако не ти изглежда прекалено странно – казах аз, докато тя вземаше чантата си от едно чекмедже, – ще обядваме в кабинета на Гидиън. Него го няма, така че ще сме само двете.

– О, боже! – възкликна тя и ме погледна така, сякаш искаше да ми се извини. – Съжалявам, Ева. Трябваше да те поздравя. Уил ми каза за годежа ти, но аз просто изключих.

– Няма нищо, не се тревожи за това.

Тя се протегна и стисна ръката ми.

– Много се радвам за теб.

– Благодаря.

Разтревожих се още повече. Мегуми винаги знаеше последните клюки. Приятелката, която познавах отпреди, щеше да е научила за годежа ми едва ли не преди мен.

Взехме асансьора и слязохме на последния етаж. Фоайето на "Крос индъстрис" беше толкова впечатляващо, колкото и самият Гидиън. Беше доста по-голямо от останалите фоайета в сградата и украсено е висящи кошници с лилии и папрат. На вратата от опушено стъкло беше изписано "Крос индъстрис" с мъжествен, но елегантен шрифт.

– Впечатляващо – промърмори Мегуми, докато чакахме рецепционистката да ни пусне да влезем.

Червенокосата жена, която преди бях виждала на рецепцията, сигурно бе отишла на обяд, защото един тъмнокос мъж ни отвори вратата.

Изправи се, когато приближихме до него.

– Добър ден, госпожице Трамел. Скот каза да влизате направо.

– Господин Крос излезе ли?

– Не съм сигурен. Току-що застъпих тук.

– Добре. Благодаря.

Поведох Мегуми. Точно завихме зад ъгъла, за да отидем в кабинета на Гидиън, когато го видяхме да излиза оттам.

Обзе ме невероятна гордост и чувство за собственост. А също така и удоволствие, когато видях как леко трепна, щом ме видя. Тръгнахме един към друг.

– Здравей – поздравих го аз.

Той ми кимна в отговор и протегна ръка към Мегуми.

– Мисля, че досега не сме се запознавали официално. Гидиън Крос.

– Мегуми Каба – отвърна тя и стисна здраво ръката му. – Поздравления за годежа ви с Ева.

Лека усмивка пробягна по сексапилните му устни.

– Аз съм голям късметлия. Настанете се удобно. Ако имате нужда от нещо, само се обадете на рецепцията и Рон ще се погрижи.

– Всичко е наред – отвърнах аз, – дори няма да разбереш какво диво парти сме си спретнали в твое отсъствие.

Той се усмихна веднага.

– Това е добре. По-късно имам съвещание там. Малко ще ми е трудно да обясня наличието на чашки за шотове и знаменца.

Очаквах да си тръгне. Вместо това той обхвана лицето ми с две ръце, изви главата ми, така че да му е удобно, и притисна устни до моите в бавна невинна целувка, от която се появиха звездички пред очите ми.

След това прошепна в ухото ми:

– Очаквам с нетърпение да се сдобрим довечера.

Свих възбудено пръсти.

Отдръпна се и без всякакво усилие се превърна отново в онзи студен, резервиран човек, когото светът познаваше.

– Приятен обяд, дами.

Отдалечи се с онази самоуверена вродена секси походка, която караше жените да обръщат глава след него.

– И все още можеш да се държиш на крака – измърмори Мегуми, поклащайки глава. – Направо ме уби.

Не можех да ѝ обясня каква слабост усещах при срещата си с Гидиън. Колко лесно губех самообладание и каква нужда изпитвах да бъда с него.

– Хайде – подканих я аз задъхано, – да обядваме.

Последва ме в кабинета на Гидиън.

– Надали ще мога да хапна нещо. Докато тя се опитваше да възприеме огромното пространство, панорамната гледка, която се разкриваше, и едноцветния интериор, аз отидох до бара, където ни очакваше обядът. Спомних си как се бях почувствала аз самата първия път, когато влязох в този кабинет. Въпреки че бяха оформени няколко кътове за сядане, които приканваха гостите да се настанят и да поостанат известно време, съвременният минималистичен дизайн пречеше на посетителите да се почувстват прекалено комфортно.

Човекът, за когото се бях омъжила, имаше толкова различни страни. Кабинетът му отразяваше само една от тях. Класическият европейски стил на мезонета му отразяваше друга.

– Някога пробвала ли си BDSM?[1]

Въпросът на Мегуми моментално привлече вниманието ми.

От изненада изпуснах увитите в салфетка прибори, които държах. Извърнах се, за да я погледна, и видях, че стои до прозореца, вперила поглед в града пред нея.

– Зад това съкращение се крият твърде много неща.

Тя потърка китката си.

– Да си завързана и със запушена уста. Напълно безпомощна.

– Да, била съм безпомощна.

Тя извърна глава. Очите ѝ бяха като две сенки върху бледото лице.

– Хареса ли ти? Възбуждаше ли те?

– Не. – Отидох до най-близкия диван и седнах. – Но не бях с подходящия човек.

– Уплашена ли беше?

– Ужасена.

– Той знаеше ли това?

От аромата на обяда, който преди малко ми се струваше много вкусен, започна да ми се повдига.

– Защо ми задаваш тези въпроси, Мегуми?

Вместо отговор тя нави ръкава си и ми показа изранените си китки и тъмносините белези по тях.