Обсебена от теб

20.

"Толкова ми липсваш. Може ли да поговорим, моля те? Искам да те видя."

– Още ли зяпаш това съобщение? – попита Кари, като се претърколи по гръб на леглото до мен и притисна чело до моето.

– Не мога да спя.

Беше мъчение да съм далеч от Гидиън. Прекарвах всеки миг – будна или заспала – с усещането, че някой е изтръгнал сърцето ми и е оставил зееща дупка в гърдите ми.

Погледнах нагоре към балдахина на леглото за гости на майка ми. Подобно на всекидневната ѝ спалнята, в която ме бе настанила, наскоро бе обзаведена наново. С цветовата си гама от кремаво и горскозелено стаята беше успокояваща и стилно елегантна. Стаята за гости, която заемаше Кари, беше изпълнена в по-мъжествен стил със сиви и сини цветове и мебелировка с цвят на орех, контрастираща ярко с тапицираните в бяло мебели на моята стая.

– Кога ще поговориш с него, бебчо?

– Скоро. Просто... – Положих телефона на гърдите си и го притиснах към сърцето си. – Мисля, че и двамата имаме нужда от малко време.

Беше ми толкова трудно да мисля, когато с Гидиън се карахме. Мразех това.

Беше дори по-зле, защото той беше този, който се беше издънил, и го беше направил грандиозно като всичко друго, което правеше. Не можех да си представя как бих живяла в мир със себе си, ако му простя. От друга страна, не можех да си представя как изобщо ще продължа да живея без него. Чувствах се мъртва отвътре. Единственото нещо, което ме държеше, беше вярата, че по някакъв начин ще изгладим нещата помежду си и ще бъдем заедно. Как бихме могли да не го направим? Как бих могла да дам толкова много от себе си на някого и после да се откажа от него?

Помислих си за съвета, който бях дала на Трей, за това как и двамата бяхме изправени пред едно и също решение – дали да изберем любовта, или да изберем себе си? Бях толкова бясна на Гидиън, че ме беше принудил да стигна дотук. Знаех, че определени ситуации могат да ме доведат до такива трудности, но никога не бях предполагала, че съпругът ми ще го направи.

И защо, по дяволите, двата избора трябваше да се изключват взаимно? Не беше честно.

– Прекарваш го през месомелачката – отбеляза Кари, без да има нужда.

– Той го направи, не аз.

Гидиън ми беше отнел нещо скъпоценно, и още по-зле – беше отнел нещо скъпоценно от нас. Моята свободна воля и доверието, което му бях гласувала, че ще я уважава. След последната нощ, която бяхме прекарали заедно... когато му се бях доверила толкова много и отдала изцяло... А тогава той вече е бил говорил с Марк. Усещането за предателство разкъсваше сърцето ми.

– Благодаря, че остана с мен.

Той сви рамене.

– Харесвам Стантън. Не ми представлява трудност да остана в дома му за няколко дни. Ще си отидем вкъщи в един момент, нали?

– Не мога да се крия вечно.

– Така казваш винаги – промърмори той. – Лично аз харесвам криенето. Просто да си дадеш шибана почивка и да забравиш за всички гадости.

– Но гадостите винаги са там, отвън, и те чакат.

И знаейки това, винаги бях предпочитала да се изправя срещу всичко очи в очи. Да го махна от пътя си, да го оставя зад гърба си.

– Нека изчакаме – каза той, като протегна ръка да разроши косата ми. Обърнах глава и положих целувка на бузата му. Бях изплакала море от сълзи пред него през последните три дни и се бях сгушвала до него нощем. В някои моменти имах чувството, че ръцете му са единственото нещо, което ме държи да не се разпадна. Господи. Всичко ме болеше. Бях разсипана, едно зомби в енергичния, оживен Ню Йорк.

Къде беше Гидиън сега? Започваше ли болката от раздялата ни да утихва? Или все още беше толкова опустошен от нея, колкото и аз?

– Марк ме покани да се преместя в "Крос индъстрис" с него – подхвърлих, просто за да насоча насила ума си към нещо друго.

– Е, ти знаеше, че ще се случи.

– Предполагам, че е така, но все пак беше нереално, когато го каза. – Въздъхнах. – Толкова е въодушевен, Кари. Получава солидно увеличение на заплатата и това ще промени много неща за него и Стивън. Ще могат да си позволят истински луксозна сватба плюс дълъг меден месец и вече си търсят кондоминиум. Трудно е да продължавам да се сърдя, когато виждам колко чудесно е това за него.

– Ще работиш ли за Гидиън?

– Не знам. Не се шегувах, когато му казах, че почти бях стигнала до това решение и сама. Но сега... май че искам да кандидатствам другаде само напук на него.

Кари вдигна юмруци и се направи, че се боксира.

– Да му покажеш, че не може да те командва.

– Да. – Аз също ударих няколко пъти във въздуха, просто за да повдигна леко духа си. – Но това е глупаво. Никога няма да знам дали са ме наели заради мен самата, или заради неговото име, както и дали това се оказва нещо добро, или нещо лошо. Както и да е, имам цял месец, преди Марк да си тръгне. Имам време да помисля за това.

– Може би "Уотърс Фийлд и Лийман" ще те задържат. Мислила ли си за това?

– Възможно е. Не съм сигурна как ще отговоря. Би ми спестило търсенето на нов пост, но няма да имам Марк, а той е причината да обичам работата си. Ще искам ли да бъда там без него?

– Поне ще имаш Мегуми и Уил.

– И това е вярно – съгласих се аз. Лежахме известно време в приятна тишина.

После той каза:

– Изглежда, ти и аз просто си плуваме насам-натам в лодката "Да пукна, ако знам".

– Трей ще се обади – уверих го, въпреки че все още нямах представа какво ще каже Трей, когато го направи.

– Естествено. Той е добър човек. Няма да ме остави да се чудя. – Кари звучеше толкова изтощен. – Това, което ме вълнува, е какво ще каже, а не кога.

– Знам. Любовта трябва да е по-лесно нещо – оплаках се.

– Ако това беше романтична комедия, щеше да се казва "Наистина ужасна любов".

– Може би трябваше да се придържаме към "Сексът и градът".

– Пробвах това. В резултат получих "Позабременяла". Трябваше да избера да съм "40-годишен девственик", но вече имах значителна преднина.

– Можем да напишем наръчник "Как да разкараш гаджето за 10 дни".

Кари ме погледна.

– Идеално, мамка му.

Сряда сутрин ме удари като след махмурлук.

Да се приготвям за работа в дома на майка ми, помогна да не усещам липсата на Гидиън толкова много, но със сигурност не ме спаси от майка ми, която ме побъркваше, като непрестанно ми говореше за сватбата. Дори Стантън със своята безкрайна способност да опрощава невротичността на майка ми току ми отправяше съчувствени погледи, когато беше наоколо.

Не можех да мисля за сватбата сега. Не можех да мисля отвъд поредния час на деня. Само така успявах да се справя – час по час.

Когато излязох от лобито на улицата, видях, че вместо Раул с мерцедеса ме чака Ангъс с бентлито. Успях да се усмихна, искрено зарадвана да го видя, но също така бях предпазлива.

– Добро утро, Ангъс. – Кимнах с брадичка към колата и прошепнах: – Той вътре ли е?

Поклати глава, после докосна ръба на старомодната си шофьорска шапка.

– Добро утро, госпожо Крос.

Стиснах рамото му за миг, преди да се плъзна през отворената от него врата на задната седалка. За съвсем кратко време се придвижихме в сутрешния трафик и се запътихме към центъра на града.

Наведох се напред и попитах:

– Как е той?

– По-зле от теб, предполагам. – Той ме погледна за кратко, преди да насочи вниманието си отново към трафика. – Той страда, девойче. Миналата нощ беше най-тежката.

– Господи. – Отпуснах се назад на седалката, нямах идея какво да правя. Не исках Гидиън да страда. Вече се беше мъчил прекалено много.

Извадих смартфона си и му изпратих съобщение. "Обичам те." Отговорът му дойде почти светкавично. "Звъня ти. Моля те, вдигни."

Секунда по-късно телефонът извибрира в ръката ми и снимката му се появи на екрана. Да видя лицето му, след като бях прекарала последните няколко дни, избягвайки всячески образа му, беше като бърз удар с нож в сърцето. Също толкова се страхувах да чуя гласа му Не знаех дали ще мога да бъда силна. И нямах отговорите, които той търсеше от мен.

Гласовата ми поща се включи и телефонът замря. След това започна веднага да вибрира отново.

Вдигнах и притиснах телефона до ухото си, без да говоря.

Отсреща се чуваше само тишина за един дълъг бездиханен миг.

– Ева?

Очите ми се наляха със сълзи при звука от гласа на Гидиън, дрезгавината в него беше толкова дълбока, сякаш гърлото му беше продрано. Още по-лоша беше надеждата, която чух в начина, по който произнесе името ми; отчаяният копнеж.

– Няма проблем, ако не искаш да говориш – каза той дрезгаво. – Просто... – Чух как издиша треперливо. – Съжалявам, Ева. Искам да знаеш, че съжалявам и че ще направя каквото искаш от мен. Просто искам да оправя нещата.

– Гидиън... – Долових как той си пое рязко въздух, когато изрекох името му. – Вярвам ти, че съжаляваш че сега не сме заедно. Но също така вярвам, че би направил нещо такова отново. Опитвам се да разбера дали мога да се примиря с това.

Тишина увисна на линията помежду ни.

– Какво означава това? – попита той накрая. – Какъв е другият вариант?

Въздъхнах, внезапно се почувствах толкова уморена.

– Нямам никакви отговори. Затова стоях настрана. Искам да ти дам всичко, Гидиън. Никога не искам да ти казвам "не", толкова е трудно за мен. Но точно сега се страхувам, че ако направя този компромис, ако остана с теб, знаейки какъв си, съзнавайки, че няма да се промениш, просто ще се изпълня с горчивина срещу теб и накрая ще спра да те обичам.

– Ева... Господи. Не казвай това! – Той дишаше трудно. – Казах на доктор Питърсън. За Хю.

– Какво? – Вдигнах рязко глава. – Кога?

– Снощи. Казах му всичко. За Хю. За Ан. Той ще ми помогне, Ева. Каза ми някои неща... – Той спря за миг. – Те имаха смисъл. Относно мен и това как да се държа с теб.

– О, Гидиън. – Можех да си представя колко трудно е било това за него. Самата аз бях преживяла това признание. – Много се гордея с теб. Знам, че не ти е било лесно.

– Трябва да останеш с мен. Обеща ми. Казах ти, че ще прецакам нещата. Ще се издъня отново. Нямам идея какво правя, но господи... обичам те. Обичам те толкова дяволски много. Не мога да се справя без теб. Не мога да живея без теб. Ти ме разрушаваш, Ева. Не мога... – Той издаде тих болезнен звук. – Нуждая се от теб.

– О, боже, Гидиън. – По лицето ми се стичаха сълзи и капеха по гърдите ми, плъзгаха се надолу под деколтето на роклята ми. – Аз също не знам какво да правя.

– Не може ли да разберем заедно? Не сме ли по-добри – по-силни – заедно?

Избърсах лицето си, знаех, че гримът ми е съсипан, но не ми пукаше.

– Искам да бъдем. Искам това повече от всичко. Просто не знам дали можем да го постигнем. Ти нито веднъж не си ми позволявал да говоря за всичко това с теб. Нито веднъж.

– Ако го бях направил... ако го направя – а аз ще го направя, – ще се върнеш ли при мен?

– Не съм те напуснала, Гидиън. Не знам как. – Погледнах през прозореца, видях млада двойка да се целува за довиждане пред въртящи се врати, преди мъжът да се затича нанякъде. – Но да, ако наистина бихме могли да сме екип, нищо не може да ме задържи настрана.

– Чух, че сте спечелили кампанията за "Фейз уан".

Откъснах вниманието си от кафето, което подслаждах, и повдигнах вежди към Уил.

– Не съм чула такова нещо.

Той се ухили, очите му блестяха зад очилата. Беше толкова жизнерадостно момче, закотвено стабилно във връзка, която функционираше правилно. Толкова завиждах на това спокойствие. Бях го усещала само няколко пъти, откакто бях с Гидиън, и всеки път беше... блаженство. Колко ли невероятно би било, ако можехме да постигнем това и да го задържим?

– Такива слухове се носят – каза той.

– Леле. – Въздъхнах пресилено. – Винаги разбирам последна.

Цяла седмица играех роля, достойна за "Оскар". Сред въодушевлението на Марк, предстоящата промяна на работното ми положение, започналия ми менструален цикъл и справянето с кашата в личния ми живот бях концентрирала всяка капка енергия, която имах, в това да остана спокойна. Като резултат избягвах клюкарските групички в офиса, за да огранича контактите си с хора. Щастието, радостта и задоволството, които можех да имитирам, си имаха граници.

– Марк ще ме убие, че съм ти казал. – Уил не изглеждаше да съжалява ни най-малко. – Исках да бъда първият, който ще те поздрави.

– Добре. Благодаря. Може би.

– Умирам да сложа ръце на конзолата, да знаеш. Технологичните блогове са пълни със слухове за характеристиките на "Фейз уан". – Той се наведе над плота до мен и ме погледна е надежда.

Заканих му се е пръст.

– От мен няма да чуеш никакви разкрития.

– По дяволите. Човек може да се надява. – Той сви рамене. – Сигурно ще те заключат някъде в изолация до момента на пускането, за да държат нещата под похлупак.

– Да се чуди човек защо "Ланкорп" биха дали проекта на външна агенция, а?

Той се намръщи.

– Да, предполагам. Не се бях замислял.

Нито пък аз. Но Гидиън беше. Погледнах надолу към чашата си за кафе, докато я разбърквах разсеяно.

– Скоро излиза новата "Джен тен".

– Чух. Но за нея е ясно. Всички ще си я купят.

Свих пръсти, изучавайки с поглед брачната си халка, и помислих за обетите, които бях дала, когато я приех.

– Имаш ли планове за обяд? – попита той.

Вдигнах чашата си и се обърнах към него.

– Да, ще излизам с Марк и партньора му.

– О, ясно. – Той отиде към машината за кафе, когато аз се дръпнах. – Може да идем да пийнем нещо след работа някой ден тази седмица. Да завлечем и половинките си с нас. Ако Гидиън е съгласен. Знам, че е зает мъж.

Отворих уста. Пак я затворих. Уил ми беше дал идеалната възможност да оправдая отсъствието на Гидиън. Бих могла да се възползвам от нея, но аз исках да споделям социалните страни на живота си със съпруга си. Исках той да бъде с мен. Ако започнех да го изключвам от живота си, не беше ли това началото на края?

– Звучи забавно – излъгах, като си представих вечер, изпълнена с напрежение. – Ще говоря с него за това. Да видим какво можем да измислим.

Уил кимна.

– Супер. Кажи ми, като решите.

– Имам проблем.

– О! – Погледнах през масата към Марк. Кубинският ресторант, който беше избрал Стивън, беше голям и популярен. През огромния тавански прозорец навлизаше слънчева светлина, а цветни стенописи украсяваха пространството с папагали и палмови листа.

Празничната музика ме караше да се чувствам така, сякаш съм отишла на ваканция на екзотично място, а богатият аромат на подправки накара стомаха ми да се обади за пръв път от дни.

Потрих ръце.

– Нека го решим.

Стивън кимна.

– Ева е права. Слушаме те.

Марк избута менюто настрана и подпря лакти на масата.

– И така, тази сутрин господин Уотърс ми каза да започвам работа по кампанията на "Ланкорп".

– Супер! – изръкоплясках.

– Не бързай толкова. В контекста на това трябваше да му дам предизвестието си. Надявах се да мога да изчакам до петък, но те имат нужда от някого, който да остане с клиента докрай, а не само през първия месец.

– Имаш право – признах аз, усмивката ми угасна. – Колко неприятно все пак.

– Беше отвратително, но... – Той сви рамене. – Нещата са такива, каквито са. После той помоли и останалите партньори да дойдат. Те ми казаха, че от ръководството на "Ланкорп" от самото начало, когато са отправили запитване към агенцията, са настоявали аз да оглавявам кампанията. И то до такава степен, че партньорите се тревожат, че ще загубят проекта, ако не го ръководя аз.

Стивън се ухили и го плесна по рамото.

– Това обичам да чувам!

Марк се усмихна смутено.

– Да, определено си беше стимул. Както и да е, те ми предложиха по-висок пост и увеличение на заплатата, ако остана.

– Еха. – Облегнах се назад. – Това е сериозен стимул.

– Не могат да ми предложат това, което Крос ми предложи. Дори половината не могат, но нека сме честни, той ми дава прекалено много.

– Ти така си мислиш – изсумтя Стивън. – Заслужаваш си всеки цент.

Кимнах, въпреки че имах само бегла идея какво му е предложил Гидиън.

– Съгласна съм.

– Но аз чувствам, че дължа на "Уотърс Фийлд и Лийман" някаква лоялност. – Марк потри брадичката си. – Те винаги са били добри към мен и искат да ме задържат, въпреки че знаят, че се поддавам на предложения от други компании.

– Ти си им осигурявал добра работа години наред – възрази Стивън. – Получили са много от теб. Не им дължиш никакви услуги.

– Знам това. И нямах нищо против да оставя зад себе си празния офис, защото те могат да го запълнят достатъчно бързо. Но ми е трудно, като си помисля, че евентуално ще ги лиша от кампанията на "Ланкорп", като си тръгна.

– Но това решение не зависи от теб – отбелязах аз. – Ако "Ланкорп" не останат с агенцията, това си е тяхна работа.

– Аз също се опитах да извъртя така нещата. Но все пак не е нещо, което искам да видя.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката ни. Погледнах Стивън.

– Ще имаш ли честта?

– Разбира се.

Той погледна Марк, който кимна бързо, за да покаже, че иска същото. Стивън поръча за всички ни.

Изчаках, докато отново останем сами, за да заговоря, без да знам как да кажа това, което трябваше. В крайна сметка реших да съм пряма.

– Не мога да работя по кампанията за "Фейз уан".

Марк и Стивън се втренчиха в мен.

– Вижте, семейство Ландън и семейство Крос се познават от миналото – обясних аз, – между тях съществува неприязън. Гидиън има известни притеснения и аз разбирам защо. Това ми е достатъчно, за да бъда предпазлива.

Марк се намръщи.

– Ландън знае коя си. Той няма проблем с това.

– Знам. Но конзолата "Фейз уан" е доста важен продукт. Достъпът до нея е свързан с известна доза риск и не искам да допринасям за това по никакъв начин.

Беше ми трудно да призная, че Гидиън беше прав, защото знаех, че и аз бях. Което ни поставяше в безизходица, от която не знаех как да изляза.

Стивън се наклони по-близо и ме погледна изучаващо.

– Говориш сериозно.

– Страхувам се, че да. Не че твоето решение трябва да е повлияно от мен по какъвто и да е начин, Марк, но реших, че трябва да ти кажа.

– Не съм сигурен, че разбирам – каза Марк.

– Тя ти казва, че ако останеш на старата си работа, ще загубиш както пари, така и асистентката си – уточни Стивън. – Или можеш да се прехвърлиш в "Крос индъстрис", както вече си се съгласил да направиш, да получиш парите си и да задържиш Ева.

– Е... – Господи. Това беше по-трудно, отколкото си мислех. Бях чувала това преди, но сега го изживявах: "Всяка жена, губеща или напускаща работа, която обича, заради мъж, ще съжалява за това". Кое ме караше да мисля, че съм някакво изключение? – Не мога да кажа все още дали ще се прехвърля заедно с теб.

Марк се отпусна назад на виниловото сепаре с цвят бордо.

– Става все по-зле и по-зле.

– Не казвам окончателно, че няма да го направя – опитах се да демонстрирам, че не е от голямо значение. – Не съм сигурна, че аз и Гидиън трябва да работим заедно. Искам да кажа, не съм сигурна, че той трябва да ми е шеф... или каквото и да е там. Знаеш какво имам предвид.

– Не ми харесва да го кажа – каза Стивън, – но тя има право.

– Това не ми помага за моя проблем – промърмори Марк.

– Съжалявам. – Не можех да им кажа колко съжалявах наистина. Дори не смятах, че мога да ги посъветвам. Как бих могла да съм безпристрастна относно възможностите на Марк?

– Позитивното в случая е – казах вместо това, – че със сигурност си търсена стока.

Стивън сръга Марк с усмивка.

– Аз това вече го знаех.

– И така – Кари преметна ръка около мен, когато се сгуших до него, – ето ни отново тук.

Още една вечер в дома на майка ми. Тя най-накрая беше станала подозрителна, като се имаше предвид, че прекарвахме четвърта вечер подред в дома ѝ. Признах, че с Гидиън сме се скарали, но не и защо. Не мислех, че ще разбере. Със сигурност щеше да реши, че е напълно нормално за мъж на положението на Гидиън да се занимава с всички дребни и досадни подробности. Колкото до това, че може би щях да загубя работата си, защо изобщо бих искала да работя, когато нямаше финансова нужда от това?

Тя не разбираше. Някои дъщери искаха да бъдат точно като майките си, когато пораснат; аз желаех обратното. И нуждата ми да бъда една анти-Моника беше главната причина толкова да се измъчвам за това, което Гидиън беше сторил. Всеки съвет от нея само щеше да влоши нещата. Негодувах срещу нея толкова, колкото и срещу него.

– Утре си отиваме у дома – казах.

Най-малкото ми предстоеше да видя Гидиън в офиса на доктор Питърсън. Бях отчайващо любопитна как ще мине това. Не можех да не се надявам, че Гидиън е постигнал огромен напредък в терапията си. Ако беше така, тогава може би беше възможно да постигнем още прогрес. Заедно.

Стиснах палци.

Всъщност трябваше да призная на Гидиън това, че даде всичко от себе си, за да ми осигури пространството, от което се нуждаех. Можеше да ме хване в асансьора или лобито на "Кросфайър". Можеше да каже на Раул да ме закара при него, а не там, където аз го инструктирам. Гидиън наистина се стараеше.

– Чувал ли си се с Трей? – попитах. Беше доста смайващо колко често аз и Кари попадахме в сходна ситуация по едно и също време. А може би беше проклятие, което споделяхме.

– Изпрати ми съобщение, в което пишеше, че мисли за мен, но още не е готов да говорим.

– Е, и това е нещо.

Прокара ръка нагоре и надолу по гърба ми.

– Мислиш ли?

– Да – отвърнах. – Аз съм в същото положение с Гидиън. Мисля за него постоянно, но нямам какво да му кажа точно сега.

– И какво следва? Накъде ще поемеш? Кога ще решиш, че имаш какво още да му кажеш?

Помислих върху това за минута, като разсеяно гледах как Харисън Форд търси отговори в "Беглецът", който вървеше със спрян звук.

– Когато нещо се промени, предполагам.

– Искаш да кажеш, когато той се промени. А ако не го направи?

Все още нямах отговор за това, а когато се опитвах да мисля по въпроса, започвах да откачам.

Затова вместо да отговоря, зададох въпрос на Кари:

– Знам, че искаш да поставиш бебето на първо място, и това е правилният избор. Но Татяна не е щастлива. И ти не си. Нито пък Трей. Нещата не се получават за никой от вас. Мислил ли си евентуално да бъдеш с Трей и двамата да помагате на Татяна с бебето?

Той изсумтя.

– Тя няма да се навие на това. Ако тя е нещастна, всички други също трябва да са.

– Не мисля, че тя е тази, която трябва да го реши. Тя е също толкова отговорна за това, че е забременяла, колкото си и ти. Няма нужда да минаваш през някакво изкупление, Кари. – Сложих ръка върху неговата, която лежеше в скута му, палецът ми внимателно погали пресните белези от вътрешната част на китката му. – Бъди щастлив с Трей. Направи го щастлив. И ако Татяна не е доволна, че двама секси мъже се грижат за нея, тогава тя... не прави нещо както трябва.

Кари се засмя меко и притисна устни към главата ми.

– А сега реши и собствения си проблем толкова лесно.

– Ще ми се да можех. – Исках това повече от всичко. Но знаех, че няма да е лесно.

И се страхувах, че може би е невъзможно.

Вибрацията на смартфона ми ме събуди.

Когато осъзнах откъде идва бръмченето, започнах слепешком да търся телефона си, ръцете ми се плъзгаха из леглото, докато накрая го намерих. Звъненето вече беше спряло.

Като присвих очи срещу ослепително яркия дисплей, видях, че е малко след три през нощта, звънял беше Гидиън. Сърцето ми прескочи и тревогата прогони съня. За пореден път бях заспала с телефона в прегръдките си, препрочитайки отново и отново многобройните съобщения, които ми беше изпратил той.

Набрах номера му.

– Ангелче. – Вдигна още при първото иззвъняване, гласът му беше дрезгав.

– Всичко наред ли е?

– Да. Не. – Той издиша рязко. – Имах кошмар.

– О! – Премигнах нагоре към балдахина, който не виждах в тъмнината. Майка ми беше фен на затъмняващите драперии; казваше, че са необходими в град, който никога не угасва напълно. – Съжалявам.

– Напоследък ми се случва често – каза той уморено. – Всеки път, когато заспя.

Сърцето ме заболя още повече. Изглеждаше невъзможно той да понесе толкова много болка, но винаги имаше още. Бях научила това много отдавна.

– Стресиран си, Гидиън. Аз също не спя добре. – А после, защото трябваше да бъде казано, добавих: – Липсваш ми.

– Ева...

– Съжалявам. – Потърках очи. – Може би не трябваше да го казвам.

Може би това беше смесен сигнал, който само щеше да влоши нещата за него. Чувствах се виновна, че се държа настрана, въпреки че знаех, че имам основателна причина да го правя.

– Не, нуждая се да го чувам. Страх ме е, Ева. Никога не съм чувствал такъв страх. Страхувам се, че няма да се върнеш... че няма да ми дадеш още един шанс.

– Гидиън...

– Отначало сънувах баща си. Вървяхме по плажа и той ме държеше за ръка. Напоследък сънувам плажа много често.

Преглътнах трудно, гърдите ме боляха.

– Може би това означава нещо.

– Може би. В съня си бях малък. Трябваше да погледна нагоре, за да видя лицето на баща ми. Той се усмихваше, но аз винаги си го спомням усмихнат. Въпреки че към края го чувах често да се кара с майка ми, не мога да си спомня никакво друго изражение на лицето му освен усмивка.

– Сигурна съм, че си го карал да се чувства щастлив. И горд. Вероятно винаги се е усмихвал, когато те е поглеждал.

Той замълча за момент и аз помислих, че може би това бе всичко. После той продължи:

– Видях те на плажа пред нас как се отдалечаваш.

Претърколих се на една страна, слушайки напрегнато.

– Бризът развяваше косата ти, а слънцето я осветяваше. Помислих си, че е красиво. Посочих те на баща ми. Исках да обърнеш глава, за да можем да видим лицето ти. Знаех, че си прекрасна. Исках той да те види.

Очите ми се напълниха със сълзи, които преляха и намокриха възглавницата ми.

– Опитах се да затичам след теб. Дърпах ръката му, а той ме задържаше назад, смееше се, че преследвам хубави момичета на моята възраст.

Можех да си представя гледката съвсем ясно в ума си. Почти можех да усетя ударите на бързия ветрец в косата си и да чуя вика на гларусите. Можех да видя малкия Гидиън в картината, която ми беше описал, и красивия, харизматичен Джефри Крос.

Исках такова бъдеще. Гидиън да върви по плажа със сина ни, който прилича изцяло на него, съпругът ми да се смее, защото проблемите са зад нас, а напред ни очаква светло, щастливо бъдеще.

Но той го беше нарекъл кошмар, затова знаех, че бъдещето, което си представях, не е това, което той е видял.

– Дърпах ръката му така силно – продължи той, – забивах босите си крака в пясъка, за да тегля по-здраво. Но той беше толкова по-силен от мен. Ти се отдалечаваше все по-далеч и по-далеч. Той отново се разсмя. Само че този път не беше неговият смях. Беше този на Хю. И когато отново погледнах нагоре, това вече не беше баща ми.

– О, Гидиън – изплаках името му, не можех да сдържа съчувствието и тъгата си. И облекчението, че най-после споделя с мен.

– Той ми каза, че ти не ме искаш, че бягаш, защото знаеш всичко, а от него ти се гади. Че нямаш търпение да избягаш възможно най-бързо.

– Това не е вярно! – Седнах в леглото. – Знаеш, че това не е вярно. Обичам те. Именно защото те обичам толкова много, мисля толкова сериозно за това. За нас.

– Опитвам се да ти дам пространство. Но ми се струва, че двамата с теб можем да се отчуждим толкова лесно. Минава ден, после следващ. Ти ще откриеш нов ритъм на живот без мен в него... Господи, Ева, не искам да ме преодолееш.

Заговорих стремително, мислите се препъваха в устата ми:

– Има начин да превъзмогнем това, Гидиън, знам, че има. Но когато съм с теб, аз се изгубвам в теб. Искам единствено да бъда с теб и да бъда щастлива, затова оставям нещата без реакция и ги отлагам. Правим любов и мисля, че всичко ще бъде наред, защото имаме това и то е чудесно.

– Наистина е перфектно. То е всичко.

– Когато си вътре в мен и ме гледаш, чувствам, че можем да победим всичко. Но наистина трябва да работим за това! Не можем да се страхуваме да се изправим срещу миналото, защото не искаме да се загубим един друг.

Той изръмжа леко.

– Просто искам да прекарваме време заедно, без да се занимаваме с всички тези гадости!

– Знам. – Потрих с ръка бодящите си гърди. – Но мисля, че трябва да го заслужим. Не можем да го изфабрикуваме, като избягаме някъде за уикенд или за седмица.

– Как можем да го заслужим?

Избърсах сълзите, засъхващи по бузите ми.

– Тази вечер се получи добре. Обаждаш ми се, разказваш ми съня си. Това е правилна стъпка, Гидиън.

– Тогава ще продължим да правим стъпки. Трябва да продължим да се движим заедно, или накрая ще се отдалечим един от друг. Не позволявай това да се случи! Аз се боря с всичко, което имам! Ти също се бори за мен.

Нови сълзи запариха в очите ми. Известно време останах така – плачеща, знаех, че може да ме чуе и това го наранява.

Накрая преглътнах болката и взех спонтанно решение.

– Отивам до онова денонощно кафе на Бродуей и Осемдесет и пета улица за кафе и кроасан.

Той остана безмълвен една дълга минута.

– Какво? Сега?

– Веднага. – Отметнах завивките и се плъзнах на пода.

Тогава той схвана.

– Добре.

Прекъснах разговора, пуснах телефона си на леглото и затършувах да светна лампата. Изтичах до сака си и изрових масленожълтата дълга рокля, която бях напъхала вътре, защото беше лесна за опаковане и удобна за носене.

Сега, когато бях решила, че ще видя Гидиън, бях нетърпелива да стигна до него, но също така бях и суетна. Отделих време да среша косата си и да сложа малко грим. Не исках да ме види след четири дни и да се зачуди защо е бил толкова хлътнал по мен.

Телефонът ми избръмча от съобщение, придвижих се бързо до него и видях известие от Раул: "Отпред съм с колата".

През мен премина лек ток. Гидиън също нямаше търпение да ме види. Все пак той никога не пропускаше възможност.

Напъхах телефона си в чантата, а краката си в чифт сандали и забързах към асансьора.

Гидиън ме чакаше на улицата, когато Раул спря до тротоара. Много от витрините на Бродуей бяха заключени и тъмни, въпреки че самата улица си оставаше добре осветена. Съпругът ми стоеше в светлината, идваща изпод тентата на кафенето, ръцете му бяха в джобовете на тъмните дънки, бейзболна шапка на "Янките" беше нахлупена ниско над очите му Би могъл да бъде всеки млад мъж, излязъл късно през нощта. Очевидно привлекателен, съдейки от начина, по който твърдото тяло изпълваше дрехите му, и от увереността, която излъчваше. Бих го погледнала втори и трети път. Той не беше толкова внушителен, когато не бе облечен в някой от костюмите си от три части, които му стояха така добре, но все още беше достатъчно тъмен и опасен, за да ме възпре от безгрижното флиртуване, към което подтикваха повечето опустошително красиви мъже.

В дънки или във "Фиораванти" Гидиън Крос не беше мъж, когото можеш да приемеш лекомислено.

Той стигна до колата, преди Раул да е спрял напълно, отвори рязко вратата, а после замръзна на място, вгледан в мен с такъв изгарящ глад и чувство за собственост, че започнах да дишам трудно.

Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, моят също толкова ненаситен поглед се плъзна по цялото му тяло. Беше невъобразимо по-красив, прецизно изваяните черти на лицето му бяха станали още по-съвършени от страданието му. Как бях живяла през последните няколко дни, без да виждам това лице?

Той протегна ръка към мен и аз я хванах, собствената ми ръка трепереше в очакване на докосването му. Допирът на кожата му до моята накара иглички на осъзнаване да препуснат през мен, нараненото ми сърце се изпълни с живот при контакта с него.

Помогна ми да изляза от колата, затвори вратата, а после тупна два пъти по тавана, за да отпрати Раул.

Когато мерцедесът потегли, ние стояхме на по-малко от крачка разстояние, въздухът между нас пламтеше от напрежение. Едно такси профуча край нас, надувайки клаксона си към друга кола, която зави по Бродуей, без да се огледа. Резкият звук стресна и мен, и Гидиън.

Направи крачка напред, очите му бяха тъмни и горещи под козирката на шапката.

– Ще те целуна – каза сурово.

После обхвана челюстта ми с ръка и наклони глава, напасвайки устата си върху моята. Устните му – толкова нежни, твърди и сухи – разтвориха моите с натиск. Езикът му се плъзна дълбоко и погали моя, отдръпна се, после пак се плъзна навътре. Той изстена, сякаш изпитваше ужасна болка. Или удоволствие. Аз изпитвах и двете. Горещите милувки на езика му в устата ми бяха като сладко бавно чукане. Плавни и ритмични, умели, перфектно намекващи за овладяна страст.

Изстенах, в мен като шампанско се лееше искряща еуфория, земята се люлееше под краката ми, затова се прилепих към него за баланс, ръцете ми обвиха китките му.

Издадох звук на протест, когато той се отдръпна, устните ми бяха болезнени и подути, вагината ми бе мокра от желание.

– Ще ме накараш да свърша – промърмори той, неспособен да се сдържи да не докосне е устни моите още веднъж. – Близо съм.

– Не ми пука.

Устните му се извиха в усмивка и прогониха сенките.

– Следващия път, когато свърша, ще бъда вътре в теб.

Поех си треперливо въздух при тази мисъл. Исках това и в същото време знаех, че сега ще е прекалено рано. Че прекалено лесно ще се върнем към нездравословния модел на поведение, който си бяхме създали.

– Гидиън...

Усмивката му стана тъжна.

– Предполагам, че за момента кафе и кроасан ще ни бъдат достатъчни.

В този момент го обичах толкова много. Импулсивно свалих шапката му и му лепнах голяма звучна целувка по устата.

– Господи – въздъхна той, погледът му беше толкова нежен, че отново ми се доплака. – Липсваше ми толкова дяволски много.

Плъзнах отново шапката на главата му и го хванах за ръка, поведох го към ниските метални огради, отделящи външната зона за сядане от потока пешеходци. Влязохме в кафенето и седнахме на маса до прозореца, Гидиън от едната страна, аз от другата. Но не спирахме да се държим за ръце, пръстите ни се галеха и милваха, всеки от двамата докосваше брачната халка на другия. Поръчахме, когато сервитьорката дойде с менюто, а после отново насочихме вниманието си един върху друг.

– Дори не съм гладна – казах му.

– Поне не за храна – отвърна той. Хвърлих му престорено гневен поглед, който го накара да се усмихне. После му разказах за контраофертата, която "Уотърс Фийлд и Лийман" бяха направили на Марк.

Изглеждаше ми неправилно да говоря за нещо така прозаично, толкова обикновено, когато сърцето ми танцуваше от любов и облекчение, но трябваше да продължим да говорим. Да се свържем отново, не беше достатъчно; исках пълно и абсолютно помирение. Исках да се преместя в ремонтирания мезонет с него, да започнем живота си заедно. За да направим това, трябваше да продължим да говорим за нещата, които бяхме избягвали през цялата си връзка.

Гидиън кимна мрачно, когато приключих.

– Не съм изненадан. Проект като този трябва да бъде управляван от някой от партньорите. Марк е добър, но е младши мениджър. "Ланкорп" сигурно са оказали доста натиск, за да го получат. И теб. Това искане е доста необичайно, за да даде на партньорите повод за тревога. Замислих се за водка "Кингсман"

– Ти направи същото нещо.

– Така е, направих го.

– Не знам какво ще реши той. – Погледнах към сплетените ни ръце. – Но му казах, че не мога да работя по кампанията на "Фейз уан", дори ако той остане да я ръководи.

Ръката на Гидиън стисна по-силно моята.

– Ти имаш основателни причини да правиш нещата, които правиш – казах тихо, – дори на мен да не ми харесват.

Той си пое бавно и дълбоко въздух

– Ще дойдеш ли с него в "Крос индъстрис", ако той се премести?

– Още не съм сигурна. В момента до голяма степен съм изпълнена с негодувание. Ако това не се промени, работните ни отношения няма да са здравословни за никого.

Той кимна.

– Справедливо.

Сервитьорката се върна с поръчката ни. Аз и Гидиън се пуснахме, защото се налагаше да направим място за чиниите върху подложките за хранене. Когато тя се отдалечи, между нас се спусна тягостна тишина. Имахме да си кажем още много, но първо трябваше да си изясним толкова неща.

Той се прокашля.

– Тази вечер, след часа с доктор Питърсън, може ли да те изведа на вечеря?

– Да – приех нетърпеливо, благодарна, че можем да подминем тази неловкост и да действаме. – Ще ми бъде приятно.

Видях как облекчение, подобно на моето собствено, смекчи твърдата линия на раменете му и исках да направя нещо, за да го подсиля още.

– Уил попита дали бихме искали да пийнем по нещо с него и Натали тази седмица.

Сянка на усмивка докосна устните на Гидиън.

– Мисля, че би било чудесно.

Малки стъпки. Щяхме да започнем с тях и да видим къде ще ни отведат. Оттласнах се от масата и се изправих. Гидиън стана бързо на крака и ме погледна тревожно. Заобиколих масата и седнах до него, като го изчаках да седне отново, за да се облегна на него.

Ръката му ме обгърна и той ме придърпа плътно в извивката на шията си. От него се изтръгна мек звук, когато се сгуших там.

– Все още съм ти ядосана – казах му.

– Знам.

– И все още съм влюбена в теб.

– Слава богу. – Бузата му се опря на главата ми. – Ще оправим всичко останало. Ще се върнем на правилния път.

Седяхме заедно и гледахме как градът се събужда от сън. Небето просветля. Темпото на живот се ускори.

Беше нов ден, носещ със себе си нов шанс да опитаме отново...