Око за око

Как всъщност започна всичко

Нали познавате онова момче, което живее през няколко врати от вас и е просто най-страховитото същество, което сте срещали? Стоите си на входната врата и ти тъкмо се каниш да целунеш гаджето си за лека нощ, когато изведнъж го зърваш на отсрещната страна на улицата. Просто си седи там, без да прави нищо. Понякога случайно се появява докато заедно с най-добрите ти приятелки си разменяте клюки — само дето изобщо не е случайно. Той е черната котка, която изглежда знае точно маршрута ти. Щом го видиш да минава край къщата ти, в главата ти веднага се появява мисълта: Днес няма да си взема изпита по биология. Ако те погледне с онзи странен поглед, пази си гърба.

Всеки град има своето момче, олицетворение на черната котка. В Роузууд то се казваше Тоби Кавана.

— Мисля, че й трябва повече руж — Спенсър Хейстингс се наведе напред и огледа отблизо една от най-добрите си приятелки, Емили Фийлдс. — Луничките й още се виждат.

— Имам малко фон дьо тен „Клиник“. — Алисън Дилорентис скочи от мястото си и хукна да донесе синята си рипсена чантичка с гримове.

Емили се огледа в огледалото, подпряно на тоалетната масичка в дневната на Алисън. Завъртя глава на едната страна, после на другата и нацупи розовите си устнички.

— Мама направо ще ме убие, ако ме види с толкова много грим.

— Да, ама ние ще те убием, ако го махнеш — я предупреди Ариа Монтгомъри, която се перчеше из стаята, докарана в розово бюстие от мохер, което наскоро беше изплела сама.

— Да, Ем, страхотно изглеждаш — съгласи се Хана Мерин. Тя беше седнала по турски на пода и непрекъснато се извърташе назад, за да погледне дали пък цепката на задничето й не се беше подала над тесните дънки „Блу Кълт“ с ниска талия.

Беше една петъчна вечер през април и Али, Ариа, Емили, Спенсър и Хана имаха едно от традиционните си събирания с преспиване; слагаха си твърде тежък грим, похапваха си чипс със сол и оцет и хвърляха по някое око на телевизора с плосък екран на Али, където вървеше шоуто на МТВ „Къщурки“. Освен всичко това, по килима бяха безразборно нахвърляни дрехите на всички, тъй като бяха решили да си ги разменят до края на учебната година.

Спенсър прилепи една лимоненожълта кашмирена жилетка към стройното си тяло.

— Взимай я — рече Али. — Стои ти добре.

Хана наложи на кръста си маслиненозелената кадифена пола на Али и зае поза на манекенка.

— Какво мислите? Дали ще му хареса на Шон?

Али изпъшка и хвърли по Хана една възглавница. Още откакто станаха приятелки през септември, единственото, за което говореше Хана, беше кооолко обича Шон Ейкърд, едно момче от техния клас в началното училище в Роузууд, в което всички те постъпиха, след като излязоха от детската градина. В пети клас Шон беше просто едно от многото ниски, луничави момчета в техния клас, но през лятната ваканция се беше издължил и беше изгубил детската си пухкавост. И сега почти всяко момиче умираше от желание да го целуне.

Направо е изумително колко много неща могат да се променят за една година.

Момичетата — всички, с изключение на Али — бяха твърде наясно с това. Миналата година те бяха просто… ученички. Спенсър беше многознайката, което седеше на първия чин и вдигаше ръка на всеки въпрос. Ариа беше странната девойка, която ходеше на курсове по танци, вместо да играе футбол като всички останали. Емили беше срамежливата плувкиня, под чиято привидно спокойна външност кипяха хиляди емоции — които се разкриваха, стига човек да я опознае добре. А Хана, колкото и да беше тромава и несръчна, четеше от кора до кора „Воуг“ и „Тийн воуг“, и от време на време изтърсваше по някоя новина от света на модата, която никой друг не знаеше.

Всичките момичета бяха специални, естествено, но те живееха в Роузууд, Пенсилвания, предградие на Филаделфия, което се намираше на двайсет мили от града, а в Роузууд всичко беше специално. Цветята ухаеха по-сладко, водата беше по-вкусна, къщите бяха съвсем малко по-големи. Хората се шегуваха, че катериците прекарват нощите си в чистене на боклука и събирането на случайно попадналите семена от глухарчета по калдъръмените алеи, за да може Роузууд да изглежда идеален за своите придирчиви обитатели. В място като това, където всеки изглеждаше съвършен, беше много трудно човек да се отличи.

Но някак си Али беше успяла в това. С нейната дълга руса коса, сърцевидна форма на лицето и огромни сини очи, тя беше най-зашеметяващото момиче наоколо. След като ги събра в приятелски кръг — понякога те се чувстваха така, все едно тя ги е открила — момичетата определено станаха нещо повече от обикновени девойки. Внезапно получиха пълен достъп до неща, за които преди не се осмеляваха да мечтаят. Като например да се преобличат с къси поли в дамската тоалетна на училището, след като слязат от училищния автобус. Или пък да дават на момчетата бележчици с отпечатани целувки в час. Или да вървят по коридорите на училището с изражение на превъзходство, без да обръщат внимание на задръстеняците.

Али грабна една гилза с блестящо пурпурно червило и омаза целите си устни с него.

— Кой съм аз? — Останалите изохкаха — Али имитираше Имоджен Смит, едно момиче от техния клас, което беше направо влюбено в нейното червило „Нарс“.

— Не, почакай — Спенсър сви сърповидните си устни и подаде на Али една възглавница. — Пъхни я под блузата си.

— Умно — Али я напъха под розовото си поло и всички избухнаха в смях. Носеха се слухове, че Имоджен е стигнала до края с Джефри Клайн, ученик в десети клас, и сега носи неговото дете.

— Момичета, наистина сте ужасни! — Емили се изчерви. Тя беше най-скромната от тях, може би заради това, че беше израснала в изключително строга среда — родителите й смятаха, че всяко забавление е зло.

— Какво има, Ем? — Али улови ръката на Емили. — Имоджен изглежда адски дебела. Би трябвало дори да се надява, че е бременна.

Момичетата отново избухнаха в смях, но с леко притеснение. Али беше много добра в намирането на слабости у всички. Дори да беше права за Имоджен, понякога те се чудеха, дали когато не са с нея, тя говори по същия начин и за тях. Просто нямаше как да разберат със сигурност.

Те кукнаха на пода и започнаха да си разглеждат дрехите. Ариа се влюби в една униформена рокля на Фред Пери, която принадлежеше на Спенсър. Емили нахлу една дънкова минижуп пола и ги попита дали не смятат, че е твърде къса. Али обяви, че дънките на Хана са с твърде ниска талия и ги събу, разкривайки бонбонено розовите си копринени боксерки. Запъти се към уредбата, но докато минаваше край прозореца, внезапно замръзна на мястото си.

— Оле, Боже! — изкрещя тя и бързо изтича зад дивана, покрит с кадифена кувертюра с цвят на къпина.

Момичетата бързо се струпаха на прозореца. Там стоеше Тоби Кавана. Той просто… си стоеше там. И ги гледаше.

— Ау, ау, ау! — Ариа прикри гърдите си с ръце. Тя беше съблякла роклята на Спенсър и отново беше само по плетеното си бюстие. Спенсър, която беше облечена, притича до прозореца.

— Махай се оттук, перверзнико! — извика тя. Тоби се ухили самодоволно, а тя се обърна и избяга.

Когато хората видеха Тоби на улицата, повечето преминаваха на отсрещния тротоар. Той беше една година по-голям от момичетата, блед, висок и слаб, и винаги обикаляше сам из квартала, като изглежда шпионираше всички. За него се чуваха слухове, че целувал кучето си с език. Че бил толкова добър плувец, защото имал хриле, вместо бели дробове. Че всяка нощ спял в ковчег в къщичката на дървото в задния му двор.

Тоби разговаряше само с един човек: доведената му сестра Джена, която беше в техния клас. Джена беше същата безнадеждна глупачка като брат си, въпреки че далеч не изглеждаше толкова зловещо като него — и поне говореше с пълни изречения. Беше красива по един много досаден начин, с гъстата си, тъмна коса, огромни, сериозни зелени очи и свити червени устни.

— Чувствам се като… насилена. — Ариа сви слабото си тяло така, сякаш си бе завъдила Е. коли1. Тъкмо бяха учили за тях в часа по био. — Как се осмелява да ни плаши?

Лицето на Али беше почервеняло от гняв.

— Трябва да му го върнем.

— Как? — Хана отвори широко светлокафявите си очи.

Али се замисли за минута.

— С неговите камъни по неговата глава.

Това, което трябва да направят, обясни им тя, бе да изплашат Тоби. Когато не дебнеше из квартала, шпионирайки хората, той стоеше в своята къщичка на дървото. Прекарваше цялото си време там, играеше на своя „Гейм бой“ или пък, кой знае, може би строеше гигантски робот, който да срути училището „Роузууд дей“. Но тъй като очевидно къщичката на дървото се намираше на дърво, пък и Тоби винаги издърпваше въжената стълба, за да не може никой да се качи при него — те не можеха просто да надникнат вътре и да извикат „Бау!“.

— Затова ни трябват фойерверки. И за наш късмет ние знаем точно откъде да ги вземем — ухили се Али.

Тоби беше обсебен от фойерверките; в основата на дървото си беше скрил снопче ракетки и често ги изстрелваше през люка на къщичката си.

— Ще се промъкнем в двора, ще откраднем една и ще я изстреляме през прозореца в къщата му — обясни Али. — Той напълно ще откачи.

Момичетата погледнаха към къщата на семейство Кавана, която се намираше от другата страна на улицата. Въпреки че осветлението в повечето домове вече бе угасено, всъщност не беше чак толкова късно — едва десет и половина.

— Не знам — рече Спенсър.

— Да — подкрепи я Ариа. — Ами ако нещо се обърка?

Али въздъхна драматично.

— Стига, момичета!

Всички изведнъж млъкнаха. След това Хана прочисти гърлото си.

— На мен идеята ми харесва.

— Добре — отстъпи Спенсър. Емили и Ариа утвърдително свиха рамене.

Али плесна с ръце и махна с ръка към дивана до прозореца.

— Аз ще го направя. Вие можете да наблюдавате оттук.

Момичетата се скупчиха върху дивана до големия панорамен прозорец на всекидневната вперили погледи в Али, която крадешком пресече улицата. Къщата на Тоби се намираше по диагонала от къщата на семейство Дилорентис и беше построена в същия впечатляващ викториански стил. Но нито едната от двете не беше толкова голяма, колкото семейната ферма на Спенсър, която граничеше със задния двор на Али. Семейство Хейстингс притежаваха собствена мелница, осем спални, гараж за пет автомобила, облицован с камък басейн и апартамент в отделна сграда.

Али прибяга през страничния двор на семейство Кавана, право до дървесната къщичка на Тоби. Тя беше частично скрита от високите брястове и борове, но уличните лампи я осветяваха достатъчно, за да могат да видят смътните й очертания. Минутка по-късно те бяха убедени, че са видели Али да държи една ракета в ръцете си и да отстъпва на около двайсет фута назад — достатъчно разстояние, за да има добър изглед към прозореца на къщичката, от който проблясваше мека синя светлина.

— Смяташ ли, че наистина ще го направи? — прошепна Емили. По улицата премина един автомобил, като освети с фаровете си къщата на Тоби.

— Не — рече Спенсър, като нервно въртеше диамантените копчета на ризата си, които бяха подарък от родителите й за това, че на края на годината имаше само шестици. — Тя просто блъфира.

Ариа захапа края на едната си плитка.

— Напълно съм съгласна.

— Как можем да сме сигурни, че Тоби е вътре? — попита Хана.

Настъпи неловко мълчание. Момичетата бяха участвали във всички лудории на Али, но те всичките бяха невинни — да се промъкнат непоканени в минералния басейн на Фермата спа, да капнат няколко капки черна боя в шампоана на сестрата на Спенсър, да изпращат фалшиви любовни писма от директора Апълтън до тъпата Мона Вандерваал от техния клас. Но нещо в сегашното изпълнение ги караше да се чувстват малко… неспокойни.

Бум!

Емили и Ариа скочиха от дивана. Спенсър и Хана притиснаха лица към прозореца. Оттатък улицата все още беше тъмно. През прозореца на дървесната къщичка струеше ярка светлина, но това бе всичко.

Хана примигна.

— Може би това не беше фойерверкът.

— Че какво друго може да бъде? — попита саркастично Спенсър. — Пистолет ли?

Тогава немската овчарка на семейство Кавана започна да лае. Момичетата се хванаха за ръце. Лампата на страничната веранда светна. Чуха се високи гласове и господин Кавана изхвръкна през страничната врата. Внезапно от прозореца на дървесната къщичка се показаха малки огнени езичета. Огънят започна да се разпростира. Приличаше на онова филмче, което родителите на Емили я караха да гледа всяка година на Коледа. След това се чуха сирените.

Ариа се обърна към другите.

— Какво става там?

— Да не би да смяташ… — прошепна Спенсър.

— Ами ако Али… — започна Хана.

— Момичета. — Гласът се чу зад тях. Али стоеше до вратата на всекидневната. Беше отпуснала ръце, а лицето й беше бледо — никога не я бяха виждали такава.

— Какво се случи? — казаха всички в един глас.

Али изглеждаше разтревожена.

— Не знам. Но не съм виновна аз.

Сирените се приближаваха все повече… докато една линейка не паркира на алеята пред дома на семейство Кавана. От нея се изсипаха няколко парамедици и хукнаха към дървесната къщичка. Въжето беше спуснато.

— Какво се случи, Али? — Спенсър се обърна и тръгна към входната врата. — Трябва да ни кажеш какво стана.

Али хукна след нея.

— Спенс, недей!

Хана и Ариа се спогледаха; бяха твърде изплашени, за да ги последват. Някой можеше да ги види.

Спенсър се спотаи зад един храст и погледна към улицата. Точно тогава тя видя грозната нащърбена дупка до прозореца на дървесната къщичка на Тоби. Усети, че някой се промъква зад нея.

— Аз съм — рече Али.

— Какво… — Спенсър се накани да каже нещо, но преди да продължи, един парамедик започна да слиза от дървото, като носеше нещо в ръце. Беше ли ранен Тоби? Беше ли… мъртъв?

Всички момичета, и тези, които бяха отвън, и тези вътре, проточиха вратове, за да видят по-добре. Сърцата им започнаха да бият по-бързо. Изведнъж, само за една секунда, те замряха.

Не беше Тоби. Беше Джена.

Няколко минути по-късно Али и Спенсър се върнаха в стаята. Али им разказа какво се е случило с почти зловещо спокойствие. Ракетката влетяла през прозореца и ударила Джена. Никой не я е видял като я пали, така че са в безопасност, стига да си мълчат за това. Все пак това е фойерверк на Тоби. Ако ченгетата трябва да обвинят някого за това, да обвиняват него.

През цялата нощ те се прегръщаха и плачеха, заспиваха и се будеха. Спенсър беше изпаднала в шок. Тя прекара часове свита на кълбо, като безмълвно прехвърляше каналите на телевизора от Е! през Картуун Нетуърк до Анимал планет. Когато на следващия ден се събудиха, новината вече се беше разпространила из целия квартал: някой си беше признал.

Тоби.

Момичетата решиха, че това е шега, но местния вестник потвърди, че Тоби си признал, че си играл със запален фойерверк в дървесната къщичка и без да иска го пратил в лицето на сестра си… и ракетката я ослепила. Али го прочете на висок глас пред всички, докато се бяха събрали около кухненската маса и се държаха за ръце. Те знаеха, че би трябвало да усещат облекчение, само че… те знаеха истината.

През дните, които прекара в болницата, Джена беше изпаднала в истерия — и бе съвсем объркана. Всички я разпитваха какво се е случило, но изглежда тя не помнеше нищо. Каза, че освен това не може да си спомни нищо от онова, което се е случило преди инцидента. Лекарите предположиха, че става въпрос за посттравматичен стрес.

В училище „Роузууд дей“ се проведе среща на тема „Не си играйте с фойерверките“, последвана от благотворителни танци и продажба на сладки. Момичетата, особено Спенсър, участваха ревностно във всичко, въпреки че се преструваха, че не знаят нищо за това, което се бе случило. Ако някой ги питаше нещо, те казваха, че Джена е била симпатично момиче и една от най-добрите им приятелки. Много момичета, които преди не продумваха на Джена, сега твърдяха същото. Колкото до Джена, тя така и не се върна в „Роузууд дей“. Отиде в специално училище за незрящи във Филаделфия и след онази нощ повече никой не я видя.

Лошите събития в Роузууд постепенно биваха забравяни и Тоби не беше изключение. Родителите му решиха да му наемат частен учител до края на годината. Лятото мина и следващата учебна година Тоби отиде да учи в едно поправително училище в щата Мейн. Той напусна града незабелязано през един ясен августовски ден. Баща му го откара до гарата, където той хвана влака за летището сам. Същия следобед момичетата наблюдаваха, как семейството му събаря дървесната къщичка. Изглеждаше така, сякаш се опитваха да изтрият колкото се може доказателства за съществуването на Тоби.

Два дни след неговото тръгване, родителите на Али отведоха момичетата на къмпинг в планината Поконо. Петте отидоха на рафтинг и скално катерене, както и да съберат малко тен по бреговете на езерото. През нощта, когато тема на разговора отново станаха Тоби и Джена, — както често се случваше през това лято, — Али им напомни, че това не трябва никога да бъде разказвано на никого. Че тайната трябва да бъде запазена завинаги… и това ще затвърди приятелството им. През онази нощ, когато те затвориха ципа на петместната им палатка и покриха главите си с кашмирени качулки на Джей Крю, Али раздаде на всяка една от тях по една гривна от цветни конци, която да символизира тази връзка. Тя завърза гривните на китките им и им нареди да повтарят след нея: Обещавам да не кажа на никого до деня, когато умра.

Те седнаха в кръг, Спенсър Хана, Емили, Ариа, и всички повториха думите. Али последна завърза гривната си. „До деня, когато умра“, прошепна тя, след като направи възела и постави ръка на сърцето си. Момичетата стиснаха ръце. Независимо от ужасната ситуация, те бяха щастливи, че бяха заедно.

Момичетата носеха гривните си под душа, по време на пътуванията през пролетната ваканция до Вашингтон и колониален Уилямсбърг — или пък, както беше в случая със Спенсър, до Бермудските острови — по време на грубите тренировки по хокей и борбата с пристъпите на грип. Али успя да запази своята гривна най-чиста от всичките, сякаш зацапването й щеше да засенчи целта й. Понякога докосваха гривните си и шепнеха: „До деня, в който умра“, за да си напомнят колко близки са били. Това се превърна в техен код; само те знаеха какво означава. Всъщност Али го каза около година по-късно, в последния ден на седми клас, когато момичетата се подготвяха за летния купон с преспиване. Никой не предполагаше, че само след няколко кратки часа Али щеше да изчезне.

Или че това ще бъде денят, в който тя ще умре.