Око за око

35. Специална доставка

В 11:52 часа по обяд в неделя, Ариа седна в леглото си, втренчена в лакираните си с яркочервен лак нокти. Тя се чувстваше леко дезориентирана, сякаш бе забравила за нещо… нещо от изключителна важност. Също като сънищата, които понякога я спохождаха, в които беше юни и тя току-що бе осъзнала, че не е посещавала часовете по математика цяла година и сега щеше да отнесе наказание.

И тогава изведнъж се сети. Тоби беше А. А днес беше неделя. Времето й бе изтекло.

Страхуваше се от това, че гневът на А. вече се свързваше с име и лице — и че Али и Спенсър бяха прикривали нещо, което можеше да се окаже много, много сериозно. Ариа все още не можеше да разбере как Тоби е узнал за Байрън и Мередит, но самата тя ги беше засичала два пъти, така че и други сигурно ги бяха виждали — включително Тоби. Предишната вечер се бе прибрала с намерението да разкаже всичко на Ила. Когато Шон я остави пред дома й, той няколко пъти попита дали да влезе с нея. Но Ариа му отказа — тя трябваше да свърши това сама. Къщата бе тъмна и спокойна, единственият звук, който се чуваше, бе този на съдомиялната машина, която бе пусната на икономична програма. Ариа реши да не светва лампата в коридора и тръгна на пръсти към тъмната, празна кухня. Обикновено в събота вечер майка и стоеше будна до един-два сутринта, решаваше судоку или водеше спорове с Байрън на чаша безкофеиново кафе. Но повърхността на масата бе идеално чиста — тя можеше да види следите от забърсване с гъба.

Ариа се изкачи до спалнята на родителите си, като се чудеше дали Ила не си е легнала по-рано. Вратата й беше широко отворена. Леглото не беше оправено, но в него не лежеше никой. Голямата баня също беше празна. Едва тогава Ариа забеляза, че тяхната хонда сивик не е паркирана пред къщата.

Тя седна на стълбите да ги чака да се приберат, като на всеки трийсет секунди нетърпеливо поглеждаше към часовника си. Родителите и бяха може би единствените хора във вселената, които нямаха мобилни телефони, така че тя не можеше да им се обади. Това означаваше, че Тоби също не може да им се обади… или пък може би бе намерил друг начин да се свърже с тях?

В следващия момент… тя се събуди тук горе, в леглото си. Сигурно някой я бе отнесъл там и Ариа, която спеше като пън, изобщо не го беше усетила.

Тя се вслуша в звуците на долния етаж. Врати на шкафчета се отваряха и затваряха. Дървеният под се тресеше под нечии стъпки. Разгръщаха се страници на вестник. И двамата й родители ли бяха долу или само единият? Тя слезе на пръсти по стълбите, като през главата й минаваха милион различни сценарии. И тогава тя ги видя: малки червени капчици по целия под във фоайето. Те оставяха следа от кухнята до предната врата.

Приличаха й на кръв.

Ариа хукна към кухнята. Тоби беше разказал на майка й, и Ила в пристъп на гняв бе убила Байрън. Или Мередит. Или Тоби. Или и тримата. Или пък Майк ги беше избил. Или… Или Байрън беше убил Ила. Когато влезе в кухнята, тя се спря.

Ила седеше сама на масата. Беше облечена с виненочервена блуза, беше обула обувки с високи токчета и бе гримирана, сякаш се канеше да излиза някъде. Вестник „Ню Йорк Таймс“ беше отворен на кръстословицата, но вместо квадратчетата да бъдат попълнени с букви, страницата бе омазана с черно мастило. Погледът й бе втренчен напред, в посока към прозореца, и ритмично боцкаше едната си ръка с вилица.

— Мамо! — рече Ариа прегракнало, като пристъпи към нея. Едва сега забеляза, че блузата е намачкана, а гримът изглеждаше размазан. Сякаш майка й бе спала с дрехите… или изобщо не беше спала.

— Мамо? — отново рече Ариа с глас, който звучеше уплашено. Най-накрая майка ли бавно обърна погледа си към нея. Погледът на Ила беше натежал и разфокусиран. Тя заби вилицата по-дълбоко в дланта си. Ариа искаше да се пресегне и да я вземе, но се страхуваше. Никога не беше виждала майка си такава. — Какво става?

Ила преглътна.

— А… Нали се сещаш.

Ариа също преглътна.

— Какви са онези… червени капки в коридора?

— Червени капки? — бездушно попита Ила. — А, сигурно е боя. Тази сутрин изхвърлих някои неща. Всъщност изхвърлих доста неща.

— Мамо. — Ариа усети как очите и се напълват със сълзи. — Случило ли се е нещо?

Майка и вдигна поглед. Движенията й бяха толкова бавни, сякаш се намираше под вода.

— Знаела си от близо четири години.

Ариа спря да диша.

— Какво? — прошепна тя.

— Вие двете приятелки ли сте? — попита Ила със същия мъртъв глас. — Тя не е много по-голяма от теб. Освен това разбрах, че онзи ден си ходила в нейното студио за йога.

— Какво? — прошепна Ариа. Студио за йога? — Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Естествено, че разбираш. — Ила й се усмихна по най-тъжния начин, който Ариа бе виждала. — Получих писмо. В началото не му повярвах, но се реших и направо попитах баща ти. Само като се сетя, че през цялото време съм смятала, че причината за отдръпването му е работата!

— Какво? — Ариа отстъпи назад. Пред очите и се появиха петна. — Получила си писмо? Кога? От кого?

Но по студения, безучастен начин, по който я погледна Ила, Ариа веднага разбра кой го е изпратил. А. Тоби. Той й беше разказал всичко.

Ариа сложи ръка на челото си.

— Толкова съжалявам — рече тя. — Аз… Аз исках да ти кажа, но толкова се страхувах и…

— Байрън си тръгна — каза Ила почти с насмешка. — Той е с онова момиче. — Тя издаде лек кикот. — Може би сега се занимават заедно с йога.

— Вярвам, че ще успеем да си го върнем. — Ариа се задави от сълзи. — Тоест, той трябва да се върне, нали? Ние сме неговото семейство.

Точно в този миг кукувицата на часовника обяви дванайсет часа. Този часовник бе подарък на Ила за двайсетата годишнина от сватбата — Байрън й го бе подарил в Исландия; Ила страшно го харесваше, защото се смяташе, че е принадлежал на Едвард Мунк, прочутият норвежки художник, нарисувал картината „Писък“. Тя го взе със себе си в самолета, когато летяха към дома, и непрекъснато надничаше под опаковката, за да се убеди, че е наред. Сега те трябваше да изслушат дванайсет изкуквания и дванайсет пъти да наблюдават как глупавата птица изскача от хралупата си. Всяко кукане звучеше все по-обвиняващо. Сякаш вместо куку, птицата пропяваше „Ти знаеш, ти знаеш, ти знаеш“.

— О, Ариа — скара й се Ила. — Не мисля, че изобщо някога ще се върне.

— Къде е писмото? — попита Ариа, без да усети секрета, който се стичаше от носа й. — Може ли да го видя? Не знам кой ни причини това… кой би пожелал да съсипе живота ни.

Ила я погледна. Очите й бяха огромни и пълни със сълзи.

— Изхвърлих го. Няма никакво значение кой го е писал. Важното е, че е истина.

— Съжалявам. — Ариа коленичи до нея, вдъхвайки странния, познат аромат, на който ухаеше майка й — смесица от терпентин, вестникарско мастило, есенция от сандалово дърво, и най-странното, на пържени яйца. Тя облегна глава на рамото й, но Ила я отблъсна.

— Ариа — каза остро тя, като се изправи. — Точно сега не мога да бъда до теб.

— Какво? — извика Ариа.

Ила не гледаше нея, вместо това бе вперила поглед в лявата си ръка, на която Ариа веднага забеляза, че липсваше брачната халка.

Тя прелетя като някой дух край Ариа, тръгна по коридора и разнесе червената боя по целите стълби.

— Почакай! — извика Ариа, като хукна след нея. Тя се втурна нагоре по стълбите, но се спъна в калните маратонки на Майк, удари си коляното и се свлече две стъпала надолу. — По дяволите — изруга тя, като заби ноктите си в килима. Издърпа се нагоре и, изпълнена с ярост, протегна ръка към парапета. Вратата на спалнята на майка й бе затворена. Както и вратата на банята. Вратата на стаята на Майк бе отворена, но той не беше вътре. Ариа си помисли, че сърцето му отново ще бъде разбито. Дали вече знаеше?

Мобилният й телефон звънна. Замаяна, тя отиде в спалнята си да го потърси. Съзнанието й бе замъглено, тя продължаваше да диша тежко. Почти й се прииска обаждането да е от А. — Тоби — само за да може да го сдъвче. Но се оказа Спенсър. Ариа ядосано погледна към дисплея. Нямаше значение, че Спенсър не е А. Ако беше предала Тоби в седми клас, той никога нямаше да каже на Ила и семейството й все още щеше да е заедно.

Тя вдигна телефона, но не каза нито дума. Просто си седеше там и дишаше тежко.

— Ариа? — предпазливо попита Спенсър.

— Нямам какво да ти кажа — изтърси Ариа. — Ти съсипа живота ми.

— Знам — тихо отговори Спенсър. — Просто… Ариа, съжалявам. Не исках да крия тайната на Тоби от теб. Но просто не знаех какво да правя. Не можеш ли да се поставиш на мое място?

— Не — троснато отговори Ариа. — Ти не разбираш. Ти съсипа живота ми.

— Чакай малко, какво искаш да кажеш? — Спенсър прозвуча разтревожено. — Какво… Какво се е случило?

Ариа обхвана главата си с ръце. Беше твърде изтощително да й обяснява. Освен това можеше да се постави на нейно място. Разбира се, че можеше. Онова, което Спенсър казваше сега, поразително наподобяваше нещата, които Ариа бе казала на Ила само преди три минути. Не исках да го крия от теб. Не знаех какво да правя. Не исках да те нараня.

Тя въздъхна и си избърса носа.

— Защо се обаждаш?

— Ами… Спенсър замълча. — Тази сутрин чувала ли си се с Емили?

— Не.

— Мамка му — прошепна Спенсър.

— Какво има? — Ариа изведнъж се изправи. — Нали каза, че снощи си се свързала с нея и тя си е била у дома?

— Ами беше си… — Ариа чу как Спенсър преглъща. — Сигурна съм, че няма нищо, но майка ми минала през квартала на Емили и пред тяхната къща били паркирани три полицейски коли.