Око за око

7. О, капитане, мой капитане

Вторник следобед Емили влетя през вратата на кабинета на треньорката Лорън.

— Може ли да поговоря с вас?

— Разполагам само две минути преди да отнеса това на ръководството — каза Лорън, която държеше в ръка списък със състезатели. Днес се провеждаше „Водоемът на Роузууд“, първото състезание по плуване за сезона. Предполагаше се, че това е приятелска среща — в нея бяха поканени всички гимназии и резултатите не се отчитаха — и все пак Емили обикновено имаше предстартова треска и нервничеше като пред истинско състезание. Но не и този път.

— Какво има, Фийлдси? — попита Лорън.

Лорън Кинкейд беше около трийсетте, косата й беше изгоряла от непрекъснатото изрусяване с перхидрол и винаги носеше тениски с надъхващи плувни лозунги от типа ДА НИ ЯДЕТЕ МЕХУРЧЕТАТА или АЗ ВНАСЯМ СТИЛ В СВОБОДНИЯ СТИЛ. От шест години тя беше треньор на Емили. Първо в Детската лига, след това на двеста метра и сега в „Роузууд Дей“. Малцина познаваха Емили толкова добре, че да я наричат „Фийлдси“, да знаят, че любимата й вечеря преди всяко състезание е пепър стек от ресторанта „Китайска роза“ или че когато при бътерфлая се представи с три десети от секундата по-бързо, значи е в месечен цикъл. Затова на Емили й беше още по-трудно да каже онова, за което бе дошла.

— Искам да се откажа — изстреля най-накрая тя.

Лорън примигна. Тя изглеждаше толкова зашеметена, сякаш някой й беше казал, че басейнът е пълен с електрически змиорки.

— 3-защо?

Емили заби поглед в пода, покрит с балатум на шахматни шарки.

— Вече не ми е забавно.

Лорън въздъхна тежко.

— Е да, не винаги е забавно. Понякога трябва да се работи здраво.

— Знам. Но… Просто вече не ми се занимава.

— Сигурна ли си?

Емили въздъхна. Смяташе, че е сигурна. Поне миналата седмица беше. Занимаваше се с плуване от години, без да се замисля дали й харесва или не. С помощта на Мая Емили бе намерила куража да признае пред себе си — и пред родителите си — че иска да се откаже.

Разбира се това беше преди… всичко. Сега, повече от всякога, се чувстваше така, сякаш животът й се люшка напред-назад. В един момент искаше да се откаже. В следващия искаше нормалния си живот на добро момиче, животът, където ходеше на тренировки по плуване, през уикендите излизаше със сестра си Каролин и прекарваше часове в закачки със съотборничките си и в четене на хороскопи за рождените дни. После изведнъж закопняваше за свободата сама да избира своите интереси. Само дето… освен плуването тя имаше ли други интереси?

— Наистина се чувствам изхабена — рече накрая тя, опитвайки се да обясни усещанията си.

Лорън протегна ръка и повдигна брадичката й.

— Тъкмо се канех да те правя капитан на отбора.

Емили зина.

— Капитан?

— Ами да — Лорън щракна с химикала си. — Реших, че го заслужаваш. Ти си истински отборен играч. Но щом не искаш да се занимаваш с плуване, тогава…

Дори по-големите й брат и сестра Джейк и Бет, които бяха в отбора през четирите години в гимназията и бяха спечелили стипендии за колежа, не бяха избирани за капитани.

Лорън нави канапа на свирката около пръста си.

— Какво ще кажеш да те поотпусна малко? — Тя разтърси ръката на Емили. — Знам, че беше много трудно. А и приятелката ти…

— Да. — Емили погледна към плаката на Майкъл Фелпс, който Лорън бе закачила на стената, с надеждата да не се разплаче отново. Всеки път, когато някой споменаваше за Али — което се случваше кажи-речи на всеки десет минути — очите й се насълзяваха.

— Какво ще кажеш? — попита Лорън.

Емили прокара език по зъбите си. Капитан. Е, вярно бе, че тя е шампион на щата на 100 метра бътерфлай, но „Роузууд дей“ имаше страхотен отбор по плуване — Лани Айлър стана пета в шампионата за младежи на 500 метра свободен стил, а „Станфорд“ вече бяха обещали на Джени Кестлър пълна стипендия за следващата година. Това, че Лорън беше избрала Емили пред Лани и Джени, означаваше нещо. Може би беше знак, че нейният люшкащ се живот отново влиза в релси.

— Добре — чу се тя да казва.

— Прекрасно. — Лорън я потупа по ръката. После бръкна в един от многото кашони с тениски и подаде една на Емили. — За теб. Подарък по случай началото на сезона.

Емили я разопакова. На нея имаше надпис: ГЕЙ МОМИЧЕТА: МОКРИ И ХЛЪЗГАВИ. С пресъхнало гърло тя вдигна поглед. Нима Лорън знаеше?

Лорън наведе глава на една страна.

— Правя аналогия с бътерфлая5 — бавно изрече тя. — Нали се сещаш, пеперудка?

Емили отново погледна към тениската. Там не пишеше „гей момичета“, а „летящи момичета“6.

— О — рече тя прегракнало и сгъна тениската. — Благодаря.

После излезе от кабинета на Лорън и се затътри с омекнали крака по коридора край басейна. Салонът беше препълнен с плувци, които бяха дошли заради състезанието. Изведнъж се спря, защото усети, че някой я гледа. В другия край на залата видя Бен, бившето й гадже, който се беше облегнал на секцията с трофеите. Погледът му бе страшно напрегнат и той дори не мигна. Кожата й настръхна и тя усети как се изчервява. Бен се усмихна самодоволно, обърна се настрана и прошепна нещо на най-добрия си приятел Сет Кардиф. Сет се засмя, погледна Емили и му прошепна нещо в отговор. След това и двамата се разкикотиха.

Емили се скри зад тълпа деца от училището „Сейнт Антъни“.

Това бе другата причина да иска да се откаже от плуването — така нямаше да й се налага всеки ден след училище да бъде с бившето си гадже, което знаеше. В петък, на купона в дома на Ноъл, той беше хванал Емили и Мая в далеч не приятелска поза.

Тя тръгна по празния коридор, който водеше към съблекалните, като отново се замисли за последното съобщение от А. То беше много странно, но когато Емили прочете текста в хотелската тоалетна, почти й се стори, че чува гласа на Али. Само дето това не беше възможно, нали? Освен това единствено Бен знаеше за Мая. Може би по някакъв начин беше открил, че Емили се беше опитала да целуне и Али. Възможно ли е… Възможно ли е Бен да е А.?

— Къде отиваш?

Емили бързо се обърна. Бен я беше последвал в коридора.

— Здрасти — опита се да се усмихне тя. — Какво става?

Бен беше навлякъл парцаливия шампионски анцуг — смяташе, че му носи късмет, затова го носеше на всяко състезание. Беше си остригал косата през уикенда и сега ъгловатото му лице изглеждаше още по-сурово.

— Нищо не става — отвърна злобно той. Гласът му отекна в облицованите с плочки стени. — Мислех, че си решила да се откажеш.

Емили сви рамене.

— Да. Ами, промених си мнението.

— Наистина ли? В петък беше толкова сигурна. Приятелката ти изглеждаше толкова горда с теб.

Емили отвърна поглед.

— Бяхме много пияни.

— Да, бе, точно тъй. — Той пристъпи към нея.

— Мисли си каквото искаш. — Тя тръгна към съблекалнята. — И съобщението, което ми изпрати, изобщо не ме уплаши.

Бен вдигна вежди.

— Какво съобщение?

Емили се спря.

— Онова, в което казваш, че ще разкажеш на всички — рече тя в опит да го изпита.

— Никакви съобщения не съм ти изпращал — Бен вирна брадичка. — Но… Може и да разкажа. Това, че си обратна, си е доста пикантна историйка.

— Не съм гей — процеди Емили през зъби.

— Тъй ли? — Бен отново пристъпи към нея. Дишаше тежко през разширените си ноздри. — Докажи го.

Емили се изсмя. Бен си беше такъв. Но тогава той се наведе напред, обви я с ръце през кръста и я притисна към стената.

Тя си пое остро дъх. Усещаше как Бен диша във врата й и дъхът му миришеше на гроздов „Геторейд“7.

— Престани — прошепна тя, като се опитваше да се измъкне.

Бен можеше да я задържи дори само с една ръка. Той притисна тялото си към нейното.

— Казах докажи го.

— Бен, спри. — Очите й се насълзиха от страх. Тя колебливо се опита да го отблъсне, но той я натисна още по-силно. Ръцете му пробягаха по гърдите й. Тънък писък излетя от гърлото й.

— Проблем ли има?

Бен внезапно се отдръпна. На другия край на коридора стоеше момче с анцуг, на който се виждаше емблемата на гимназията „Тейт“. Емили му хвърли бърз поглед. Това не беше ли…?

— Не е твоя работа, човече — рече Бен на висок глас.

— Кое не е моя работа? — Момчето се приближи. Наистина беше той.

Тоби Кавана.

— Пич — Бен се обърна към него.

Очите на Тоби се плъзнаха към ръката му, която беше обгърнала кръста на Емили. Той вирна брадичка в посока на Бен.

— Какво става тук?

Бен погледна Емили и я пусна. Тя се отдръпна от него, а Бен побърза да блъсне с рамо вратата към мъжката съблекалня. След това настъпи тишина.

— Добре ли си? — попита Тоби.

Емили кимна с наведена глава.

— Така мисля.

— Сигурна ли си?

Емили го стрелна с поглед. Той беше пораснал много, лицето му вече нямаше онова мишо изражение, дори беше красив с тези високи скули и тъмни очи. Това я накара да се сети за другата част от съобщението на А. Въпреки че повечето от нас са се променили съвсем…

Коленете й омекнаха. Не може да бъде… Или пък може?

— Трябва да тръгвам — избъбри тя и хукна с разперени ръце към женската съблекалня.