Око за око

1. А ние мислехме, че сме приятелки

Спенсър Хейстингс стоеше на зелената морава пред роузуудското абатство, заедно с трите си бивши най-добри приятелки, Хана Мерин, Ариа Монтгомъри и Емили Фийлд. Момичетата бяха спрели да си говорят преди повече от три години, скоро след загадъчното изчезване на Алисън Дилорентис, но днес отново се бяха събрали заедно за нейното погребение. Два дни по-рано строителни работници бяха открили тялото на Али под една бетонна плоча зад мястото, където преди се издигаше нейният дом.

Спенсър отново погледна към текстовото съобщение, което беше получила на своя „Сайдкик“.

— Боже мой — прошепна Хана. На екрана на нейния „Блекбъри“ беше изписано същото съобщение. Както и на „Тио“-то на Ариа и нокията на Емили. През изминалите седмици всяка от тях беше получила електронна поща и съобщения в мобилните си телефони и в чата от някой, който се представяше с инициала A. Съобщенията засягаха най-вече случки от седми клас, годината, в която Али изчезна, но освен това в тях се споменаваха и някои нови тайни… неща, които се случваха сега.

Спенсър си мислеше, че А. може би е Алисън, че по някакъв начин тя се е върнала, само че в светлината на сегашните обстоятелства за това не можеше да става и дума, нали? Тялото на Али се беше разложило под бетона. Тя беше мъртва… от много, много отдавна.

— Мислиш ли, че това е свързано с… Онова с Джена? — прошепна Ариа, като се потриваше по ъгловатата челюст.

Спенсър плъзна телефона обратно в туидената си чанта на Кейт Спейд.

— Не трябва да говорим тук за това. Някой може да ни чуе.

Тя нервно погледна към стъпалата на абатството, където само преди минутка бяха стояли Тоби и Джена Кавана. Спенсър не беше виждала Тоби отпреди Али да изчезне, а последния път, когато беше видяла Джена, беше в нощта на инцидента, когато тя висеше в ръцете на парамедика, който я сваляше от дървото.

— Какво ще кажете за люлките? — прошепна Ариа, като имаше предвид детската площадка на училището „Роузууд дей“. Това беше старото им специално място за срещи.

— Идеално — рече Спенсър, докато си пробиваше път през тълпата опечалени. — Ще се срещнем там.

Този кристалночист есенен ден вече беше навлязъл в късния си следобед. Въздухът ухаеше на ябълки и изгоряло дърво. Над главите им прелетя балон с горещ въздух. Денят беше добър за погребална служба на едно от най-красивите момичета в Роузууд.

Аз знам всичко.

Спенсър потрепери. Сигурно някой блъфираше. Който и да беше този А., той не можеше да знае всичко. Не и за онова с Джена… и определено не знаеше за тайната, която бе известна само на Спенсър и Али. В нощта на инцидента с Джена, Спенсър беше видяла нещо, което приятелките й не бяха забелязали, но Али я беше накарала да го пази в тайна дори от Емили, Ариа и Хана. Спенсър искаше да им го каже, но след като не намери сили за това, тя просто го загърби и се престори, че никога не се е случвало.

Но то… се беше случило.

В онази свежа пролетна априлска нощ на шести клас, точно след като Али беше изстреляла фойерверка през прозореца на дървесната къщичка, Спенсър беше изтичала на двора. Въздухът миришеше на изгоряла коса. Тя видя как парамедиците свалят Джена от дървото по нестабилната въжена стълба.

Али стоеше до нея.

— Нарочно ли го направи? — попита я Спенсър ужасена.

— Не! — Али се вкопчи в ръката на Спенсър. — Беше…

В продължение на години Спенсър се беше опитвала да забрави какво се беше случило след това: Тоби Кавана се беше запътил право към тях. Косата му беше залепнала за главата, а обикновено смъртнобледото му лице беше почервеняло. Той отиде право при Али.

— Видях те! — Тоби беше толкова ядосан, че чак трепереше. После се обърна към алеята пред дома им, където беше паркирала една полицейска кола. — Отивам да им кажа!

Спенсър си пое дълбоко въздух. Вратата на линейката се затръшна и сирената й започна да се отдалечава от къщата. Али стоеше спокойно.

— Да, но аз видях теб, Тоби — каза тя. — И ако ти им кажеш, аз също ще кажа. Твоите родители.

Тоби отстъпи назад.

— Не!

— Да — възрази му Али. Въпреки че беше само пет фута и три инча, внезапно тя изглеждаше много по-висока. — Ти си запалил фойерверка. Ти си наранил сестра си.

Спенсър я хвана за ръката. Какво правеше тя? Но Али се отръска от нея.

— Доведена сестра — промърмори Тоби, като едва се чуваше. Той погледна към дървесната си къщичка, а след това отмести поглед към края на улицата. Още една полицейска кола бавно се придвижваше към къщата на семейство Кавана.

— Ще те пипна — изръмжа той на Али. — Само почакай и ще видиш.

След това просто изчезна.

Спенсър сграбчи ръката на Али.

— Какво ще правим сега?

— Нищо — продума Али едва-едва. — Всичко е наред.

— Алисън… — Спенсър невярващо примигна. — Не го ли чу? Той каза, че е видял какво си направила. Че веднага ще отиде да каже на полицията.

— Не ми се вярва — усмихна се Али. — Не и след като знам нещо за него. — След това се наведе към нея и прошепна в ухото й онова, което беше видяла Тоби да прави. Беше толкова отвратително, че Али бе забравила, че държи запален фойерверк в ръката си, докато той не се бе изстрелял и не бе влетял през прозореца в дървесната къщичка.

Али накара Спенсър да обещае, че няма да каже ни дума на другите и я предупреди, че ако спомене за това, тя ще намери начин да изкара Спенсър виновна за всичко. Ужасена от мисълта на какво е способна Али, Спенсър си държеше устата затворена. Тя се тревожеше, че Джена може да каже нещо — не можеше да не си спомня, че Тоби не го е направил — но Джена беше объркана и бълнуваше… каза, че нищо не помни от онази нощ.

После, след една година, Али изчезна.

Полицията разпитваше всички, включително Спенсър, интересуваше се дали има някой, който да иска да нарани Али. Тоби, веднага се сети Спенсър. Тя не можеше да забрави момента, в който той беше казал: Ще те пипна. Само че ако споменеше името му, тя трябваше да разкаже на ченгетата цялата истина за инцидента с Джена — и че отчасти тя също имаше някаква вина за това. Че през цялото време е знаела истината, но не е казала на никого. Това означаваше също, че трябва да разкаже на приятелките си тайната, която беше пазила повече от година. Затова Спенсър не каза нищо.

Тя запали още една цигара „Парламент“ и подкара колата си извън паркинга на роузуудското абатство. Виждате ли? А. просто няма как да знае всичко, както гласеше съобщението. Освен ако А не беше Тоби Кавана… Но в това нямаше никакъв смисъл. Съобщението на А. до Спенсър беше свързано с тайна, която знаеше само Али: в седми клас Спенсър беше целунала Иън, гаджето на сестра й Мелиса. Спенсър беше признала само на Али какво е направила. Освен това А. знаеше за Рен, бившето вече гадже на сестра й, с което миналата седмица Спенсър не само се беше целувала.

Но семейство Кавана наистина живееха на улицата на Спенсър. Въоръжен с бинокъл, Тоби би могъл да види всичко през прозореца й. А сега Тоби беше в Роузууд, нищо че вече беше септември. Не трябваше ли вече да е заминал за пансионата?

Спенсър паркира на павираната алея пред училището „Роузууд дей“. Приятелките й вече бяха там, скупчени пред салона по физически състезания. Той беше построен във формата на красив дървен замък, оборудван с кули, знамена и пързалка с формата на дракон. Паркингът беше пуст, алеите в парка бяха празни, а местата за упражнения бяха тихи; цялото училище беше разпуснато за целия ден заради погребението на Али.

— Значи всички сме получили съобщения от тази личност А.? — попита Хана, още докато Спенсър се приближаваше. Всички си бяха извадили мобилните телефони и се взираха в написаното „Аз знам всичко“.

— Аз получих още две — каза колебливо Емили. — Помислих, че са от Али.

— Аз също получих! — ахна Хана и удари с ръка по извития купол. Ариа и Спенсър също кимнаха утвърдително. Всички се спогледаха с широко отворени, нервни очи.

— Какво пишеше в твоето? — обърна се Спенсър към Емили.

Емили отметна кичур червеникаво-русолява коса от окото си.

— Много е… лично.

Спенсър беше толкова изненадана, че чак се изсмя на глас.

— Ти нямаш никакви тайни, Ем! — Емили беше най-чистото, най-сладко момиче на планетата.

Емили придоби обиден вид.

— Ами, всъщност, имам.

— О — Спенсър се тръсна върху едно от стъпалата на пързалката. Тя си пое дълбоко дъх, очаквайки да подуши слама и стърготини. Вместо това усети мириса на изгоряла коса — точно както в нощта на инцидента с Джена. — Ами ти, Хана?

Хана сбърчи малкото си носле.

— Щом Емили не иска да говори за своето съобщение, и аз няма да кажа. Беше нещо, което само Али знаеше.

— Същото се отнася и за моето — рече бързо Ариа. Тя сведе поглед. — Съжалявам.

Спенсър усети как стомахът и се свива.

— Значи всяка от нас е имала тайна, която е споделила само с Али?

Всички кимнаха едновременно. Спенсър изсумтя злобно:

— А аз си мислех, че сме най-добри приятелки.

Ариа се обърна към Спенсър и се намръщи.

— Кажи тогава какво пишеше в твоето съобщение.

Спенсър реши, че тайната й за Иън не е чак толкова пикантна. Беше нищо в сравнение с онова, което знаеше за инцидента с Джена. Но в този момент се чувстваше твърде горда, за да им го признае.

— И при мен Али бе единствената, която знаеше тайната ми. — Тя сложи дългата си тъмноруса коса зад ушите си. — Но А. ми изпрати имейл, който беше свързан с нещо, което се случва сега. Усещането беше сякаш някой ме шпионира.

Стъкленосините очи на Ариа се разшириха.

— При мен е същото.

— Значи има някой, който наблюдава всички ни — рече Емили. Една калинка леко кацна на рамото й, а тя я бръсна с ръка толкова грубо, сякаш беше нещо много по-страшно.

Спенсър се изправи.

— Мислите ли, че би могъл да е… Тоби?

Всички изглеждаха изненадани.

— Защо? — попита Ариа.

— Той е свързан с Онова с Джена — внимателно каза Спенсър. — Ами ако знае?

Ариа посочи към текста на нейното съобщение.

— Нали не смяташ наистина, че това е свързано с… Онова с Джена?

Спенсър облиза устните си. Кажи им.

— Все още не знаем защо Тоби пое вината върху себе си — рече тя, внимателно наблюдавайки реакцията на останалите.

Хана се замисли за момент.

— Единственият начин Тоби да разбере какво сме направили е ако някоя от нас му е казала. — Тя недоверчиво огледа останалите. — Аз не съм му казвала.

— Нито пък аз — бързо изрекоха Ариа и Емили.

— Ами ако Тоби го е научил по друг начин? — попита Спенсър.

— Имаш предвид ако някой друг е видял Али онази нощ и после му е казал? — рече Ариа. — Или пък ако самият той е видял Али?

— Не… Имам предвид… Не знам. — Въздъхна Спенсър. — Просто предлагам различни варианти.

Кажи им, помисли си отново Спенсър, но не можеше да го направи. Изглежда всяка една от тях се пазеше от другите, сякаш след изчезването на Али приятелството им бе изчезнало. Ако Спенсър им разкажеше истината за Тоби, те щяха да я намразят заради това, че не го беше разказала на полицията, когато Али изчезна. Може би дори щяха да я обвинят за смъртта на Али. Може би щяха да го направят. Ами ако Тоби наистина… го беше извършил?

— Просто ми мина през ума — се чу да казва тя. — Може и да греша.

— Али каза, че никой освен нас не знае. — Очите на Емили изглеждаха влажни. — Тя ни се закле! Помните ли?

— Освен това — добави Хана, — как би могъл Тоби да знае толкова много за нас? По-вероятно ми се струва това да е някой от старите хокейни дружки на Али, или пък брат й, дори някой, с когото си е имала приказката. Но тя мразеше Тоби и в червата. Всички го мразехме.

Спенсър сви рамене.

— Може би си права. — В момента, в който произнесе тези думи, тя изведнъж се успокои. Тревожеше се за нищо.

Наоколо беше тихо. Може би твърде тихо. Клоните на едно дърво зашумяха и Спенсър бързо се обърна. Вейката се люлееше напред-назад, сякаш някой току-що бе скочил от дървото. Една кафява птичка беше кацнала на покрива на училището „Роузууд дей“ и се взираше в тях така, сякаш бе наясно с всичките им тайни.

— Според мен някой просто се опитва да ни уплаши — прошепна Ариа.

— Да — съгласи се Емили, но гласът й не звучеше много уверено.

— Какво ще стане, ако получим още съобщения? — Хана придърпа върху бедрата си късата черна рокля. — Трябва поне да разберем кой ги праща.

— Какво ще кажете да се чуем, ако получим друго съобщение — предложи Спенсър. — Можем да се опитаме да сглобим отделните части. Но според мен не трябва да се впускаме в някакви, да ги наречем, щури авантюри. Просто трябва да се успокоим.

— Аз съм спокойна — бързо изрече Хана.

— Аз също — казаха Ариа и Емили едновременно. Но когато от главния път се чу клаксон, всички подскочиха.

— Хана! — Мона Вандерваал, най-добрата приятелка на Хана, показа светлорусата си глава през прозореца на жълт Хамър ХЗ. Тя си беше сложила огромни авиаторски очила с розова рамка.

Хана се обърна към останалите, без да изглежда притеснена.

— Трябва да тръгвам. — Промърмори тя и хукна нагоре по хълма.

През последните няколко години Хана се беше превърнала в едно от най-популярните момичета в „Роузууд дей“. Беше отслабнала, беше боядисала косата си в сексапилен кестеняв цвят, беше сменила изцяло гардероба си с модни дизайнерски облекла, а сега двете с Мона Вандерваал — също трансформирана глупачка — парадираха из коридорите на училището, като се смятаха за по-велики от останалите. Спенсър се чудеше каква ли е голямата тайна на Хана.

— И аз трябва да вървя — Ариа придърпа към рамото си дръжката на лилавата си дамска чанта. — Значи… Ще ви се обадя. — И тръгна към субаруто си.

Спенсър поседя още малко на люлките. Емили остана с нея. Нейното обикновено приветливо лице днес изглеждаше изпито и уморено. Спенсър сложи ръка на луничавото й рамо.

— Добре ли си?

Емили поклати глава.

— Али. Тя е…

— Знам.

Те се прегърнаха сковано, след което Емили се запъти към гората, като каза, че ще се прибере у дома по прекия път. Спенсър, Ариа, Емили и Хана не си бяха продумвали от години, независимо дали седяха една зад друга в час по история или оставаха съвсем сами в дамската тоалетна. Въпреки това Спенсър знаеше доста неща за тях — разни сложни неща, свързани с техните личности, които само близък приятел би могъл да знае. Като например това, че от всички тях Емили най-тежко преживяваше смъртта на Али. Преди те наричаха Емили „Убийцата“, защото тя защитаваше Али като абсолютно верен ротвайлер.

Когато отново седна в колата си, Спенсър потъна в кожената седалка и включи радиото. Завъртя копчето и намери 610 АМ, честотата на спортната радиостанция на Филаделфия. Спорът на някакви претъпкани с тестостерон мъжаги относно „Филис“ и „Сиксърс“ й помогна да се поуспокои. Тя се беше надявала, че разговорът със старите й приятелки ще разясни някои неща, но сега те изглеждаха дори още по… долнопробни. Дори при изключително богатия речник на Спенсър, тя не успя да се сети за по-добра дума, с която да опише настоящата ситуация.

Когато телефонът в джоба й иззвъня, тя побърза да го извади, мислейки, че това е най-вероятно Емили или Ариа. Може би дори Хана. Спенсър се намръщи и провери входящите си съобщения.