Око за око

9. Нечия платежоспособност намалява

Сряда следобед господин Макадам, учителят на Спенсър по икономика, се разхождаше напред-назад по пътеките между чиновете, изваждаше по едно снопче листи от купчинката, която носеше в ръце и ги поставяше с лицето надолу пред всеки ученик. Той беше висок мъж с изпъкнали очи, римски нос и широко лице. Няколко години по-рано един от най-добрите му ученици бе отбелязал, че той прилича на Сепия от „Спондж Боб, карираните панталонки“, и името просто му залепна.

— Някои от тези тестове са много добри — промърмори той.

Спенсър се изпъна на мястото си. Направи същото, което правеше винаги, когато не бе сигурна, че е справила добре на теста: помисли си коя е най-ниската оценка, която може да получи, и пак да завърши с отличие класа. Обикновено оценката, която си представяше, бе толкова ниска — въпреки че за Спенсър ниско беше и три плюс, в най-лошия случай три — че накрая винаги се оказваше приятно изненадана. Три плюс, си повтаряше тя, докато Сепия поставяше теста на чина пред нея. Това е дъното. След това разгърна теста.

Три минус.

Спенсър изпусна листите на чина, сякаш внезапно се бяха подпалили. Тя прегледа теста за отговори, които Сепия да е отбелязал грешно като неверни, но не знаеше отговорите на въпросите, отбелязани отстрани с едно голямо червено Х.

Добре де, може би просто не е била добре подготвена.

Когато предишния ден започнаха да решават теста, единственото, за което можеше да мисли, докато загражда верните отговори, бе а) Рен и как тя повече никога няма да го види, б) родителите й и Мелиса и как да ги накара отново да я заобичат, в) Али и г), д), е) и ж) тормозещата я тайна за Тоби.

Тя безумно се измъчваше. Но какво можеше да направи — да иде при ченгетата? И да им каже… какво? Преди четири години едно момче ми каза „ще те пипна!“ и аз мисля, че то е убило Али, и освен това смятам, че ще убие и мен? Получих съобщение по телефона, в което ме предупреждават, че аз и приятелките ми сме в опасност? Ченгетата ще се засмеят и ще кажат, че пие твърде много Риталин. Освен това тя се боеше да разкаже на приятелките си какво става. Ами ако А. говореше сериозно и нещо лошо наистина ще им се случи, ако тя разкаже на някого?

— Как си? — прошепна някой край нея.

Спенсър подскочи. Андрю Кембъл седеше до нея. Той бе отличен ученик, също като нея. Двамата със Спенсър бяха определени като номер едно и две в класа, и непрекъснато си сменяха позициите. Неговият тест лежеше гордо на чина с лицето нагоре. Една голяма червена шестица се кипреше на първата страница.

Спенсър притисна своята купчинка листи към гърдите си.

— Добре съм.

— Хубаво. — Кичур от дългата руса лъвска грива на Андрю падна върху лицето му.

Спенсър цъкна през зъби. Андрю бе ужасно любопитен. Винаги бе смятала, че това е просто симптом на неговата свръхамбициозност, а миналата седмица дори се зачуди дали той не е А. Но докато живият интерес, който Андрю проявяваше към живота на Спенсър, беше подозрителен, тя не мислеше, че той е злобен по природа. Той й беше помогнал в деня, когато работниците откриха тялото на Али, беше я завил с одеяло, когато тя изпадна в шок. А. не би постъпил по този начин.

След като Сепия им даде задачите за домашно, Спенсър прегледа записките си. Почеркът й, който обикновено бе равен и следваше редовете, сега криволичеше по цялата страница. Тя започна бързо да преписва записките, но бе прекъсната от звънеца и покорно тръгна да става. Три минус.

— Госпожице Хейстингс?

Тя вдигна поглед. Сепия й махна да се приближи към бюрото му. Тя тръгна, пътьом изпъвайки униформеното си сако, като внимаваше да не се препъне с карамелените си боти от ярешка кожа.

— Вие сте сестра на Мелиса Хейстингс, нали?

Спенсър усети как изстива вътрешно.

— Аха. — Беше очевидно, какво ще последва.

— В такъв случай съм наистина изненадан. — Той потупа с молив по бюрото. — За мен беше удоволствие да преподавам на Мелиса.

Сигурно е било така, изръмжа Спенсър мислено.

— Къде е сега тя?

Спенсър стисна зъби. У дома, обсебила цялата любов и внимание на родителите ни.

— Учи в Уортън. За бакалавър.

Сепия се усмихна.

— Винаги съм знаел, че ще иде в Уортън. — След това изгледа Спенсър. — Следващият понеделник ще ви дам първите есета — рече той. — Ще ти подскажа малко: книгите за допълнително четене, за които споменах в час, много ще ти помогнат.

— О! — Спенсър се почувства неловко. Дали бе решил да й подскаже, защото бе получила три минус и той я бе съжалил, или защото бе сестра на Мелиса? Тя изпъна рамене. — И без това смятах да си ги взема.

Сепията я изгледа безпристрастно.

— Добре тогава.

Спенсър бавно тръгна по коридора, чувствайки се адски объркана. Обикновено се подмазваше на учителите за по-високи оценки, но Сепията я беше накарал да се чувства като най-слабата в класа.

Беше краят на учебния ден. Учениците в „Роузууд“ се суетяха край шкафчетата си, — пъхаха учебници в чантите си, обсъждаха плановете си по телефона или си вземаха екипите за тренировка. Спенсър имаше тренировка по хокей в три, но първо смяташе да иде в книжарницата „Майстор на словото“ за книгите на Сепията. След това щеше да провери как вървят нещата с годишника, да види списъка с доброволци за проекта „Родина за човечеството“, да се обади на преподавателя по театрално майсторство. Сигурно щеше да закъснее няколко минути за хокея, но какво можеше да направи?

Щом мина през вратата на книжарницата, тя веднага се успокои. Тук винаги беше тихо, не досаждаха никакви раболепни служители. След като Али изчезна, Спенсър често идваше тук да чете комиксите „Калвин и Хобс“, само за да бъде сама. Освен това персоналът не се дразнеше, когато звъняха мобилни телефони, а точно това се случи на Спенсър. Сърцето й прескочи… а когато видя кой й звъни, затупка по съвсем различен начин.

— Рен — прошепна тя в телефона, облегна се на един рафт и бавно се снижи, присвивайки колене.

— Получи ли писмото ми? — попита той с онзи секси британски акцент, след като чу гласа й.

— Ами… да — отговори Спенсър. — Но… Мисля, че не трябва да ми се обаждаш.

— Значи искаш да прекъсна?

Спенсър се огледа отчаяно, като звяр в клетка, и видя двама първокурсници, които се подхилкваха край секцията с книги за секса, и една възрастна жена, която разглеждаше карта на Филаделфия.

— Не — прошепна тя.

— Умирам от желание да те видя, Спенс. Може ли да се срещнем някъде?

Спенсър не отговори. Толкова й се искаше да каже да, че от желание чак я заболя.

— Не съм сигурна, че в момента това е добра идея.

— Какво значи, че не си сигурна? — Рен се засмя. — Стига, Спенс. И без това ми беше достатъчно тежко да не ти се обаждам толкова дълго.

Спенсър поклати глава.

— Аз… Не мога — реши се да каже най-накрая. — Съжалявам. Семейството ми… Те дори не ме поглеждат. Сигурно ще можем да опитаме отново след… да речем два месеца?

Рен се умълча.

— Ти май говориш сериозно.

Спенсър подсмръкна в отговор.

— Просто си помислих… Не знам. — Гласът на Рен прозвуча напрегнато. — Сигурна ли си?

Тя прокара ръка през косата си и погледна през големия панорамен прозорец на книжарницата. Мейсън Байърс и Пенелъпи Уейтс от нейния клас се целуваха пред закусвалнята „Фера“, която се намираше от другата страна на улицата. В момента тя ги мразеше.

— Сигурна съм — рече тя на Рен, но думите заседнаха на гърлото й. — Съжалявам — и тя затвори телефона.

После въздъхна тежко. Внезапно книжарницата й се стори много тиха. Дискът с класическа музика бе спрял. Косата й настръхна. Някой би могъл да чуе разговора й.

Тя тръгна към секцията с икономическа литература, като трепереше цялата. Погледна подозрително момчето, което се беше спряло до секцията за Втората световна война, и жената, която разглеждаше календар на „Булдог на месеца“. Възможно ли бе някой от тях да е А.? Как така А. знаеше всичко?

Тя бързо откри книгите от списъка на Сепията, отиде до щанда и подаде кредитната си карта, като нервно въртеше сребристите копчета на морскосиньото си униформено сако. Така не й се искаше да се връща в училище за останалите часове и хокея. Просто умираше от желание да се прибере у дома и да се скрие в стаята си.

— Хм — момичето на касата, което имаше три обеци на веждата си, й подаде кредитната карта Виза. — С картата ви нещо не е наред.

— Това е невъзможно — подскочи Спенсър. После измъкна една Мастъркард.

Момичето прекара картата през автомата, но той отново изпиука неодобрително.

— И тази не става.

Продавачката се обади на някого, кимна няколко пъти и затвори телефона.

— Вашите кредитни карти са анулирани — каза тихо тя, ококорила покритите си с тежък грим очи. — Би трябвало да ги срежа, но… — Тя сви покорно рамене и ги подаде обратно на Спенсър.

Тя ги грабна от ръката й.

— Автоматът ви сигурно е счупен. Тези карти, те са… — Тя се канеше да каже, Те са свързани с банковата сметка на родителите ми, когато прозрението изведнъж я връхлетя.

Родителите й ги бяха анулирали.

— Искате ли да платите с пари в брой? — попита продавачката.

Нейните родители бяха анулирали кредитните й карти. Какво щеше да последва, да я заключат в хладилника ли? Да прекъснат електричеството към стаята й? Да ограничат достъпа й до кислород?

Спенсър излетя като фурия от книжарницата. Беше използвала кредитна карта когато се прибираше от погребението на Али, за да си купи парче соева пица със сирене. Тогава не бе имала никакви проблеми.

Вчера сутринта се беше извинила на родителите си, а сега картите й вече не ставаха за нищо. Това беше страхотен шамар за нея.

Тя се задъхваше от гняв. Ето значи какво чувстват към нея!

Спенсър тъжно погледна към двете си кредитни карти. Беше ги използвала толкова често, че идентификационният код бе започнал да се изтърква. Мърморейки обидено тя затвори портмонето си и измъкна мобилния телефон. Потърси сред получените съобщения номера на Рен. Той се обади още след първото позвъняване.

— Кажи си адреса — рече тя. — Промених си мнението.