Око за око

8. Дори типичните роузуудски момчета се занимават с анализ на чувствата

Докато вторник следобед Ариа се прибираше от училище, тя мина с колата си край игрището за лакрос и разпозна самотната фигура, която спринтираше по терена, размахвайки стик пред лицето си. Той непрекъснато сменяше посоките и се плъзгаше из мократа, разкаляна трева. Заплашителни тъмни облаци се бяха надвесили над главите им и дори бе започнало да пръска.

Ариа отби.

— Майк!

Не беше виждала брат си откакто предишния ден той профуча през вратата на бар „Виктъри“. Няколко часа по-късно се беше обадил, за да предупреди, че ще вечеря в дома на приятеля си Тио. По-късно отново се обади, за да каже, че ще остане да преспи у тях.

Брат й я погледна от другия край на терена и се намръщи.

— Какво?

— Ела тук.

Майк бавно тръгна през ниско окосената, без нито едно плевелче, поляна.

— Влизай в колата — заповяда му Ариа.

— Тренирам.

— Не можеш цял живот да избягваш тази тема. Трябва да поговорим.

— Да поговорим за кое?

Тя повдигна идеално оформените си вежди.

— Ами за това, което видяхме вчера? В бара?

Майк започна да чопли единия от каишите на стика. По брезентовата козирка на шапката му се появиха първите дъждовни капки.

— Не знам за какво говориш.

— Какво? — Ариа присви очи, но Майк дори не я погледна.

— Хубаво. — Тя му обърна гръб. — Щом си такъв страхопъзльо…

Изведнъж Майк протегна ръка и се хвана за рамката на вратата.

— Аз… Не знам какво ще правя — тихо рече той.

Ариа натисна спирачката.

— Какво?

— Не знам какво ще правя, ако се разведат — повтори Майк. С това смутено изражение на лицето той изглеждаше уязвим и с около десет години по-възрастен. — Сигурно ще се самоубия.

Очите й се насълзиха.

— Това няма да се случи — каза тя с треперещ глас. — Обещавам ти.

Майк подсмръкна. Тя протегна ръка към него, но той се отдръпна и хукна по поляната.

Ариа реши, че е по-добре да тръгва и бавно подкара колата по криволичещия, мокър път. Тя обожаваше мокрото време. Напомняше й за онези дъждовни дни, когато беше още на девет. Тогава се промъкваше до гаража на съседа, където той бе паркирал моторната си лодка, пъхаше се под брезентовото покривало и се сгушваше в една от кабините, където, заслушана в звука на потропващите капчици, водеше записки в дневника си.

Тя смяташе, че мисълта й работи най-добре в дъждовно време, а сега определено имаше нужда да помисли. С А. би могла лесно да се справи, като каже на Ила за Мередит, ако тази история бе окончателно приключила. Родителите й щяха да я обсъдят, Байрън щеше да каже, че това няма да се повтори и други подобни ала-бала приказки. Но сега Мередит се беше върнала и това променяше всичко. Снощи баща й не се прибра у дома за вечеря — Ариа и майка й вечеряха на дивана пред телевизора, като гледаха шоуто „Риск“ с по една купа, пълна със супа, в скута. И двете бяха абсолютно безмълвни. Работата беше там, че тя също не знаеше какво ще прави, ако родителите й се разведат.

Когато тръгна да се изкачва по един изключително стръмен хълм, Ариа подаде газ — нейното субару винаги имаше нужда от малко изръчкване по стръмнините. Но вместо да поеме бързо нагоре, светлините в купето угаснаха и колата се затъркаля надолу по хълма.

— Мамка му — прошепна Ариа и дръпна ръчната спирачка. Когато отново се опита да запали, двигателят изобщо не се обади.

Тя огледа пустия двулентов път. Над главата й изтрещя гръмотевица и дъждът започна да се излива от небето. Ариа бръкна в чантата си, за да открие телефона. Трябваше да се обади или на пътна помощ, или на родителите си да я приберат. След като известно време рови безуспешно, тя се сети, че го е забравила на масата у дома. Дъждът беше толкова проливен, че през стъклата нищо не се виждаше.

— Мили Боже — прошепна Ариа, затисната от усещането за клаустрофобия. Пред очите й се появиха цветни петна.

Ариа познаваше това тревожно усещане: връхлиташе я паниката. Беше й се случвало няколко пъти досега. Първо след Онази случка с Джена, после след като Али изчезна и накрая в Рейкявик, когато, докато се разхождаше по улица Лаугавегур, видя на един билборд снимката на момиче, което изглеждаше точно като Мередит.

Успокой се, каза си тя. Това е просто някакъв си дъжд. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, запуши си ушите с пръсти и започна да пее „Братко Жан“ — по неведоми причини френския вариант на популярната песничка свърши идеална работа. След като си я изпя три пъти, петната започнаха да изчезват. Дъждът беше преминал от порой в спокоен валеж. Оставаше й просто да се върне обратно до фермата, която беше подминала преди малко, и да използва телефона им. Тя отвори вратата със замах, заметна униформеното си яке през глава и започна да тича. Силен порив на вятъра повдигна късата й пола и тя стъпи в огромна, кална локва. Краката й, обути в сандали, подгизнаха.

— По дяволите — промърмори тя.

Намираше се на около стотина метра от фермата, когато край нея мина едно ауди в морско син цвят и цялата я опръска с кална вода. После спря до нейното субару и бавно тръгна назад, докато не се изравни с нея. Стъклото на шофьорската врата се плъзна надолу.

— Добре ли си?

Ариа присви очи, от върха на носа й се стичаха дъждовни капки. Зад волана седеше Шон Ейкърд от нейния клас. Той беше типичното роузуудско момче: колосано поло, поддържана кожа, американска физиономия, скъпа кола. Само дето играеше футбол, а не лакрос. Не беше от хората, които би желала да види в този момент.

— Добре съм — извика тя.

— Всъщност си вир-вода. Искаш ли да те откарам?

Ариа беше толкова мокра, че усещаше как лицето й се сбръчква като изсмукано. В колата на Шон бе сухо и уютно, така че тя се плъзна на предната седалка и затвори вратата.

Шон й каза да хвърли мокрото си яке на задната седалка. След това се пресегна и включи отоплението.

— Накъде?

Ариа отметна мокрия си бретон назад.

— Всъщност бих искала само да използвам телефона ти и повече няма да ти досаждам.

— Добре — Шон бръкна в раницата си, за да намери телефона.

Ариа се облегна назад и се огледа. Шон не беше облепил колата си разни лепенки на групи, както правеха другите момчета, и вътре не смърдеше на момчешка пот. Вместо това ухаеше на нещо средно между прясно опечен хляб и току-що изкъпано куче. На пода пред седалката лежаха две книги: Дзен и изкуството да караш мотоциклет и Даото на Пух.

— Философията допада ли ти? — Ариа премести краката си, за да не ги измокри.

Шон наклони леко глава.

— Ами да. — Гласът му прозвуча доста смутено.

— Аз също чета такъв тип книги — рече Ариа. — Това лято, докато бях в Исландия, се посветих изцяло на френските философи. — Тя замълча. Досега изобщо не беше разговаряла с Шон. Преди да заминат за Исландия, роузуудските момчета я ужасяваха — може би отчасти това бе причината да ги мрази. — Аз, ъъъ, бях известно време в Исландия. Баща ми прекара отпуската си там.

— Знам — Шон я погледна и се усмихна криво.

Ариа се вторачи в ръцете си.

— О. — Настъпи неловко мълчание. Чуваше се само дъждът, който тропаше по покрива, и ритмичното скърцане на чистачките по предното стъкло.

— Значи четеш Камю и други подобни? — попита Шон. Когато Ариа кимна, той се ухили. — Това лято прочетох „Чужденецът“.

— Наистина ли? — Ариа вирна брадичка, убедена, че той нищо не е разбрал от книгата. Пък и какво би търсило едно типично роузуудско момче в дълбоко философската литература? Ако можеше да оприличи това на изпита CAT, задачата щеше да бъде „типичното роузуудско момче чете френски философи: американски туристи в Исландия: бърза закуска където и да е, само не в Макдоналдс.“ Подобни неща просто не се случваха.

Шон не каза нищо и тя набра домашния си номер. Той иззвъня няколко пъти, без да я прехвърли на телефонен секретар — още не бяха го настроили. След това набра номера на баща си в училище — беше почти пет часа, а той беше залепил на хладилника часовете на занятията си — от 3.30 до 5.30. Там също я очакваше само дълго звънене.

Щом Ариа си представи къде би могъл да бъде… или с кого би могъл да бъде, пред очите й отново се появиха петната. Тя се наведе напред, над голите си крака, като се опита да диша дълбоко. Отново започна да си припява на ум „Братко Жан“.

— Уха! — рече Шон. Гласът му идваше сякаш от много далеч.

— Добре съм — каза Ариа, гласът й се изгуби в краката й. — Просто трябва да…

Чуваше как Шон тършува наоколо. После тикна една торбичка от Бъргър кинг в ръката й.

— Дишай в това. Може да има някое друго пържено картофче, за което се извинявам.

Ариа притисна торбичката към устата си и бавно започна да вдишва и издишва. Тя усещаше топлата ръка на Шон на гърба си. Лека-полека замайването започна да отминава. Когато отново вдигна глава, Шон я гледаше разтревожено.

— Паникьоса ли се? — попита той. — И мама изпада в такива състояния. Торбичките винаги помагат.

Ариа смачка торбичката в скута си.

— Благодаря.

— Тревожи ли те нещо?

Ариа бързо поклати глава.

— Не, всичко е наред.

— Стига де — рече Шон. — Не е ли това причината хората да се паникьосват?

Ариа стисна здраво устни.

— Сложно е за обяснение. — Освен това, искаше да каже още тя, откога едно типично роузуудско момче е тръгнало да се интересува от проблемите на момичетата?

Шон сви рамене.

— С Алисън Дилорентис бяхте приятелки, нали?

Ариа кимна.

— Странна работа, не мислиш ли?

— Да. — Тя се прокашля. — Въпреки че не е странно по начина, по който мислиш ти. Искам да кажа, че е странно и в друг смисъл.

— Какъв например?

Тя се разкърши. Мокрото й бельо бе започнало да я боцка. Днес в училище имаше усещането, че всички снижават глас, когато й говорят. Да не би да смятаха, че ако кажат нещо с нормален тон, тя щеше да получи нервен срив?

— Просто ми се ще всички да ме оставят на мира — най-накрая рече тя. — Както миналата седмица.

Шон перна с ръка ароматизатора за кола с мирис на бор, който висеше на огледалото за обратно виждане, и той се залюля напред-назад.

— Знам какво имаш предвид. Когато мама умря, всички смятаха, че ако дори за секунда ме оставят сам, аз ще откача.

Ариа веднага изпъна гръб.

— Майка ти е умряла?

Шон я погледна.

— Да. Доста време мина оттогава. Бях в четвърти клас.

— О — Ариа се опита да си припомни как изглеждаше Шон в четвърти клас. Той бе едно от най-ниските момчета в класа, няколко пъти се падаха заедно в отборите по кикбол, но това беше всичко. Тя се почувства зле заради това, че бе толкова разсеяна. — Съжалявам.

Отново настъпи мълчание. Ариа кръстоса крака, след това отново ги опъна. В колата бе започнало да мирише на вълна от мократа й пола.

— Трудно беше — рече Шон. — Баща ми смени една камара приятелки. В началото мащехата ми изобщо не ми харесваше. Но накрая свикнах с нея.

Ариа усети как очите й се пълнят със сълзи. Тя не искаше да свикне с промените в нейното семейство. Подсмръкна шумно.

Шон се наведе напред.

— Сигурна ли си, че не искаш да поговорим?

Ариа сви рамене.

— Това би трябвало да бъде тайна.

— Ето какво ще ти кажа. Ти ще ми кажеш твоята тайна, после аз ще ти кажа моята.

— Добре — съгласи се бързо Ариа. Всъщност тя си умираше от желание да говори за това. Щеше да признае всичко на приятелките си, но те толкова стриктно пазеха собствените си тайни, които бяха известни на А., че това накара Ариа също да замълчи за своята. — Но няма да казваш на никого.

— Естествено.

Тогава Ариа му разказа за Байрън и Ила, Мередит и онова, което двамата с Майк бяха видели предишния ден в бара. Историята просто потече като река.

— Не знам какво да правя — рече накрая тя. — Чувствам се така, сякаш аз съм единственият човек, който споява семейството.

Шон мълчеше и Ариа се уплаши, че просто е спрял да я слуша, но след минутка той вдигна глава.

— Баща ти не бива да те поставя в такова положение.

— Ами да. — Ариа го погледна. Като се пренебрегнат запасаната риза и късите панталони цвят каки, той всъщност беше доста сладък. Имаше розови устни и възлести пръсти. По фигурата, която се очертаваше под впитата риза, тя можеше да предположи, че е в отлична спортна форма. Внезапно се почувства ужасно неловко.

— С теб се говори толкова лесно — срамежливо продума тя, вперила поглед в голите си колене. Установи, че когато си е бръснала краката, е пропуснала няколко косъмчета. Обикновено това не и правеше впечатление, но сега я подразни. — Благодаря ти.

— Няма защо. — Когато Шон се усмихна, покрай очите му се появиха бръчици и от погледа му заструи топлина.

— Определено не си представях, че така ще прекарам следобеда — добави Ариа. Дъждът продължаваше да облива предното стъкло, но докато бе говорила, в колата беше станало много топло.

— Нито пък аз. — Шон погледна през прозореца. Дъждът започна да намалява. — Но… Не знам. Беше готино, нали?

Ариа сви рамене. След това се сети.

— Хей, ти ми обеща своята тайна! Дано да си заслужава.

— Ами, не знам дали си заслужава. — Шон се наведе към Ариа, тя също се приближи към него. За частица от секундата тя си помисли, че ще се целунат.

— Аз членувам в един клуб, наречен „В-клуб“ — прошепна Шон. Дъхът му миришеше на мента. — Знаеш ли какво означава това?

— Мисля, че да. — Ариа се опита да потисне усмивката си. — Това означава никакъв секс преди сватбата, нали?

— Точно така. — Шон се облегна назад. — И така… Аз съм девственик. Само дето… Вече не знам дали искам да бъда такъв.