Око за око

26. Поне не се налага да пее втори глас

Когато Спенсър и Андрю стигнаха на бала, мястото вече бе претъпкано с народ. Двайсет коли чакаха за паркиране, разни мераклии, които не бяха поканени, се шляеха около входа, а голямата тента бе препълнена с деца, които седяха на масите, на бара или танцуваха на дансинга.

Докато Андрю отиде за питиета и се върне, Спенсър отново провери телефона си. Все още нямаше никакви обаждания от Рен. Тя се повъртя насам-натам по мраморните плочи, чудейки се какво търси тук. Андрю бе дошъл да я вземе и въпреки нервността си Спенсър бе приложила всичките си умения от курса по актьорско майсторство, за да заблуди семейството си, че те двамата са гаджета — щом видя Андрю, тя леко го целуна до устните, любезно прие цветята, които носеше, двамата позираха за снимка, притиснали бузи. Андрю изглеждаше замаян и развълнуван, което й помогна още повече в измамата.

Сега той вече не й бе необходим, но за съжаление не го знаеше. Той продължаваше да представя Спенсър като своята дама за бала на всички хора, които и двамата познаваха. Толкова й се искаше да се усамоти някъде и да помисли. Трябваше да разбере какво знае онова ченге, Уайлдън, и какво не. Ако Тоби беше А. и беше убил Али, той едва ли бе разговарял с полицията. Но ако Тоби не беше А… а А. бе разказал нещо на ченгетата?

— Мисля, че правят караоке вечер — Андрю посочи към сцената. Така беше, едно момиче се мъчеше да пее „Аз ще оцелея“. — Искаш ли да изпеем нещо?

— Мисля, че не — неспокойно рече Спенсър, като въртеше в ръцете си една игла от корсажа си. За петнайсети път се огледа в търсене на старите си приятелки, с надеждата, че ще се появят най-после. Смяташе, че трябва да ги предупреди за Тоби — и ченгетата. А. й беше казал да не го прави, но тя предполагаше, че ще успее да им го предаде кодирано.

— Е, може би ще се съгласиш да изпееш една с мен — опита се да я придума Андрю.

Спенсър се обърна към него. Андрю приличаше точно на един от техните лабрадорите, който се моли за остатъците от вечерята.

— Не ти ли казах току-що, че не желая?

— О — Андрю се заигра с вратовръзката си. — Извинявай.

Накрая тя се съгласи да пее беквокалите на „Неприлично“, една песен на Кристина Агилера — беше адски тъпо културният Андрю да пее точно тази песен, — защото така по-лесно щеше да се отърве. Сега на сцената бяха Мона Вандерваал и Целесте Как-й-беше-името, и пееха „Total eclipse of the heart“ на Бони Тейлър. Явно вече бяха сръбнали, държаха се за ръце за по-сигурно и непрекъснато изпускаха малките си кадифени чантички на пода.

— Ние ще бъдем много по-добри от тях — каза Андрю. Стоеше твърде близо до нея. Спенсър усети горещия му дъх с мирис на ментова дъвка „Орбит“ и настръхна. Едно беше Рен да й диша тежко във врата, а съвсем друго да го прави Андрю. Ако в този момент не излезеше малко на чист въздух, сигурно щеше да припадне.

— Ей сега се връщам — измърмори тя на Андрю и тръгна към вратата.

Щом излезе на верандата, телефонът й завибрира. Тя се сепна. Извади го, погледна към дисплея и сърцето й се разтуптя. Беше Рен.

— Добре ли си? — попита Спенсър веднага, щом отговори. — Толкова се тревожех.

— Оставила си ми дванайсет съобщения — отговори Рен. — Какво става?

Спенсър усети как стресът се отича от нея и раменете й се отпускат.

— Ами… като не се обади толкова време и аз си помислих… Защо не си проверяваш гласовата поща?

Рен се прокашля, гласът му звучеше малко неубедително.

— Просто бях зает. Това е.

— Но аз си помислих, че…

— Какво? — попита Рен и като че ли се засмя. — Че се въргалям в някоя канавка? Стига, Спенс.

— Но… — Спенсър замълча, чудейки се как да го обясни. — Имах едно странно усещане.

— Е, добре съм — Рен замълча. — А ти добре ли си?

— Да — отговори Спенс, като леко се усмихна. — Всъщност съм на тъпия бал, с тъпия си кавалер вместо да бъда с теб, но вече се чувствам по-добре. Радвам се, че и ти си добре.

Когато затвори телефона, тя почувства такова облекчение, че й се прищя да хукне и да разцелува всички, които бяха на верандата — като Адриана Пийпълс, момичето от католическото училище, което беше седнало до статуята на Дионис и пушеше трева. Или Лиам Олсен, хокеистът, който милваше приятелката си. Или Андрю Кембъл, който стоеше зад нея с безпомощно и отчаяно изражение на лицето. Когато Спенсър осъзна, че Андрю, всъщност, е Андрю, стомахът й се сви.

— Ъъъ, здрасти — рече колебливо тя. — Откога… Откога си тук?

От обезсърчения му вид тя разбра, че е стоял там достатъчно дълго.

— Виж какво — каза тя, като въздъхна. Трябваше да прекрати това още в началото. — Андрю, надявам се, че не си мислил, че между нас става нещо. Аз си имам приятел.

Първоначално Андрю изглеждаше зашеметен. След това наранен, после смутен и накрая ядосан. Емоциите преминаваха бързо през лицето му.

— Знам — каза той, като посочи към телефона й. — Чух разговора ти.

Естествено, че си го чул.

— Съжалявам — каза Спенсър. — Но аз…

Андрю вдигна ръка, за да я накара да спре.

— Защо дойде с мен, а не с него? Да не е някой, с който вашите не искат да се срещаш? Затова си дошла с мен, с надеждата да ги заблудиш?

— Не — бързо отговори Спенсър, усещайки прилив на безпокойство. Толкова прозрачна ли беше или Андрю просто бе улучил? — Той е… Трудно е да се обясни. Мислех си, че ще се позабавляваме. Не съм искала да те наранявам.

Кичур коса падна над очите на Андрю.

— Можеше да ме излъжеш — извика той и тръгна към вратата.

— Андрю! — извика Спенсър. — Почакай! — Докато го наблюдаваше как изчезва в тълпата от деца, тя усети как я обзема едно студено безпокойство. Определено беше избрала неподходящия човек за свой кавалер. Щеше да бъде много по-добре, ако бе поканила Райън Вриланд, който бе страшно задръстен, или Тайър Андерсън, който бе толкова погълнат от баскетбола, че нямаше време да се среща сериозно с момичета.

Тя хукна към голямата тента и се огледа; дължеше на Андрю поне едно извинение. Цялата заля бе осветена със свещи и беше страшно трудно да откриеш когото и да било. Едва успя да различи Ноъл и момичето от църковното училище, които се клатеха на дансинга и се редуваха да отпиват от манерката на Ноъл. Наоми Циглър и Джеймс Фреед бяха на сцената и пееха някаква песен на Аврил Лавин, която Спенсър не можеше да понася. Мейсън Байърс и Девън Арлис се навеждаха да се целунат. Кирстен Калън и Бетани Уелс си шушукаха нещо в ъгъла.

— Андрю — извика тя.

Тогава забеляза Емили в другия край на залата. Тя бе облечена в розова рокля без презрамки, а раменете й бяха покрити с розов шал. Спенсър тръгна към нея, но тогава забеляза нейния кавалер, който я държеше за ръката. Спенсър присви очи, за да го види по-добре и точно в този момент той се извърна и я забеляза. Той имаше мрачни, тъмно сини очи, същите каквито ги бе запомнила в сънищата си.

Спенсър си пое дълбоко дъх и отстъпи назад.

Ще се появя когато най-малко ме очакваш.

Това беше Тоби.