Око за око

32. Емили грабва бухалката

Емили проплака от облекчение, когато откри, че задната врата на дома й е отключена. Тя хвърли подгизналото си боди в коша с прането, като едва не се разрева когато усети спокойната, безпроблемна домашна атмосфера, която прозираше във всичко: в лепенките с надпис „Боже, благослови тази мръсотия“, които майка й бе лепнала на пералнята и сушилнята; в спретнато подредените на рафта перилни препарати, белина и омекотител; в гумените ботуши на баща й, чинно изправени до вратата.

Телефонът иззвъня; прозвуча й като писък. Емили грабна една кърпа от купчината в банята, покри раменете си и колебливо вдигна слушалката на радиотелефона.

— Ало? — дори звукът на собствения й глас й звучеше страховито.

— Емили? — чу тя познат глас от другия край.

Емили замръзна.

— Спенсър?

— О, Боже! — въздъхна Спенсър. — Навсякъде те търсихме. Добре ли си?

— Аз… Не знам — каза Емили с треперещ глас. Беше бягала като полудяла из царевичната нива. Между редовете течаха кални потоци. Едната й обувка се изгуби, но тя продължи да върви и сега роклята и краката й бяха кални. Нивата свърши до горичката зад нейната къща и тя си проправи път през нея. Подхлъзна се два пъти на мократа трева, одра си лакътя и бедрото, а веднъж една мълния удари дървото, което бе само на няколко крачки от нея, и по земята се посипаха клони. Тя знаеше, че е много опасно да върви там по време на буря, но не можеше да се спре, защото се страхуваше, че Тоби е точно зад нея.

— Емили, не мърдай от там — нареди Спенсър. — И стой далеч от Тоби. Ще ти обясня всичко по-късно, но сега просто заключи вратата и…

— Мисля, че Тоби е А. — прекъсна я Емили с дрезгав и треперлив шепот. — Мисля, че той е убил Али.

От другата страна настъпи пауза.

— Знам. И аз мисля така.

— Какво? — извика Емили. Гръмотевица разцепи небето и накара Емили да се свие от страх. Спенсър не отговори. Линията бе прекъсната.

Емили остави слушалката върху сушилнята. Спенсър е знаела? Това още повече подсили увереността й — и направи всичко да изглежда много по-страшно.

След това тя чу глас.

— Емили! Емили?

Тя замръзна. Струваше й се, че гласът идва от кухнята. Тя хукна натам и видя Тоби да наднича през стъклото, подпрял ръце на плъзгащата се врата. Дъждът го бе измокрил целия и бе сплескал косата му, той целият трепереше. Лицето му не се виждаше в тъмното.

Емили изпищя.

— Емили! — извика отново Тоби. Той се опита да отвори вратата, но Емили бързо я залости.

— Върви си — изсъска тя. Той можеше… можеше да изгори дома й до основи. Можеше да разбие вратата. Да задуши Емили в съня й. Щом можеше да убие Али, значи бе способен на всичко.

— Целият съм мокър — извика й той. — Пусни ме вътре.

— Аз… Не мога да разговарям с теб. Моля те, Тоби, моля те! Просто ме остави на мира.

— Защо избяга от мен? — Тоби изглеждаше объркан. Налагаше се да вика, защото дъждът валеше твърде силно. — Не съм сигурен какво толкова стана в колата. Аз просто… Просто се обърках при вида на толкова много хора. Но онова наистина се случи отдавна. Съжалявам.

Сладостта в гласа му влоши нещата още повече. Той отново опита дръжката на вратата и Емили изкрещя:

— Не!

Тоби спря и Емили трескаво се огледа за нещо, което можеше да послужи като оръжие. Тежката дъска за рязане на месо. Тъп кухненски нож. Може би трябва да провери из шкафчетата за големия тиган…

— Моля те. — Емили трепереше толкова силно, че едва се държеше на краката си. — Просто си върви.

— Нека поне да ти върна чантичката. Остана в колата.

— Просто я пусни в пощенската кутия.

— Емили, не ставай смешна. — Тоби започна гневно да удря по вратата. — Ела тук и ме пусни вътре!

Емили грабна тежката дъска от кухненската маса. Вдигна я пред себе си, държейки я с две ръце, като щит.

— Махай се!

Тоби отметна назад мократа си коса.

— Онези неща, които ти казах в колата… изобщо не прозвучаха както трябва. Съжалявам, ако съм казал нещо, което…

— Вече е твърде късно — прекъсна го Емили. Тя стисна очи. Толкова й се искаше като ги отвори, всичко това да се окаже сън. — Знам какво си сторил е нея!

Тоби замръзна.

— Чакай малко. Какво?

— Чу ме много добре — рече Емили. — Аз Знам Какво Си Сторил С Нея.

Тоби стоеше с отворена уста. Дъждът валеше още по-силно и караше очите му да изглеждат като дълбоки ями.

— Как го разбра? — гласът му потрепери. — Никой… Никой не знаеше. Беше… Беше толкова отдавна, Емили.

Емили остана с отворена уста. Какво, той да не се мислеше за толкова хитър, че да му се размине?

— Е, предполагам, че тайната ти е разкрита.

Тоби закрачи напред-назад по верандата, хванал главата си с ръце.

— Но, Емили, ти не разбираш! Бях толкова млад! И… объркан. Ще ми се да не го бях правил…

Емили изпита прилив на съжаление. Изобщо не й се искаше Тоби да е убиецът на Али. Начинът, по който я беше изнесъл от колата, как я бе защитил от Бен, колко изгубен и беззащитен изглеждаше, когато Емили го видя да стои сам-самичък на дансинга. Може би наистина съжаляваше за това, което бе направил. Може би просто бе объркан.

Но тогава Емили се сети за нощта, когато Али изчезна. Навън бе толкова красиво, перфектното начало на едно очертаващо се като идеално лято. Възнамеряваха следващия уикенд да отидат на плаж в Джърси, имаха билети за концерта на „Ноу Даут“ през юли, а през август Али подготвяше мащабен купон за тринайсетия си рожден ден. И всичко това изчезна в момента, в който Али прекрачи прага на плевнята на Спенсър.

Тоби сигурно я бе приближил изотзад. Може би я бе ударил с нещо. Може да й е говорил разни неща. След това я е хвърлил в дупката, сигурно я е… покрил пръст, за да не я открие никой. Така ли се бе случило всичко? И след като Тоби я бе убил, той се беше метнал на колелото и се бе прибрал вкъщи? Дали след това не бе останал в Мейн до края на лятото? Дали е следил по телевизията всички новини, свързани с търсенето, седнал на дивана с купа пуканки в скута, все едно гледа филм по HBO?

Радвам се, че кучката е мъртва. Емили никога през живота си не беше чувала нещо толкова ужасно.

— Моля те — проплака Тоби. — Не мога да го преживея отново. Нито пък…

Той не успя да завърши изречението си. Внезапно покри лицето си с ръце и избяга в гората зад къщата й.

Настъпи тишина. Емили се огледа. Кухнята бе безупречно чиста — родителите й бяха отишли за уикенда в Питсбърг, на гости на бабата на Емили, а майка й винаги чистеше като ненормална, преди да тръгне нанякъде. Каролин все още бе навън с Топър.

Тя бе съвсем сама.

Емили хукна към входната врата. Тя бе заключена, но тя сложи веригата за всеки случай. Дръпна и резето, за по-голяма сигурност. След това се сети за вратата на гаража: механичната й част бе счупена, а баща й все го мързеше да я поправи. Някой достатъчно силен би могъл сам да я повдигне.

Тогава изведнъж се сети. Чантата й все още бе у Тоби. Което означаваше… че ключовете й са у него.

Тя вдигна телефона в кухнята и набра 911. Но той изобщо не даде сигнал. Тя натисна бутона и се ослуша за сигнал „свободно“, но слушалката бе абсолютно безмълвна. Емили усети, как коленете й омекват. Сигурно бурята бе скъсала телефонните жици.

Няколко секунди остана неподвижна в коридора, като само долната й челюст трепереше. Дали Тоби е завлякъл Али в дупката за косата? Била ли е още жива, когато я е хвърлил долу?

Тя хукна към гаража и заключи всичко. В ъгъла съзря старата си бейзболна бухалка. Грабна я и почувства колко е тежка. Донякъде доволна, тя се промъкна към предната врата, като заключи зад себе си с резервния ключ от кухнята. След това тихичко приклекна в сенките и положи бухалката в скута си. Навън бе адски студено и тя можеше да види един грамаден паяк, който тъчеше мрежа в другия ъгъл на вратичката. Паяците винаги я бяха плашили, но сега тя трябваше да бъде смела. Не можеше да позволи на Тоби да я нарани.