Око за око

5. Разединен дом

Спенсър се събуди в банята на втория етаж, без изобщо да има представа как се е озовала там. Радиочасовникът показваше 18:45 часа, а през прозореца следобедното слънце вече хвърляше дълги сенки в задния им двор. Все още беше понеделник, денят на погребението на Али. Сигурно е заспала… и е ходила на сън. Тя беше хроничен сомнамбул — състоянието и се беше влошило до такава степен, че в седми клас бе прекарала една нощ в Клиниката за изследване на съня към Университета в Пенсилвания, с прикрепени към черепа й електроди. Лекарите казаха, че било от стреса.

Тя се изправи, пусна водата и подложи лицето си под студената струя. След това се погледна в огледалото: дълга руса коса, смарагдовозелени очи, изрязани скули. Кожата й бе безупречна, а зъбите — блестящо бели. Беше наистина невероятно, че не изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше.

Тя отново премисли уравнението в главата си: А. знаеше за Тоби и Онова с Джена. Тоби се беше върнал в града. Следователно Тоби трябваше да е А. И той казваше на Спенсър да си държи устата затворена. Тормозът от шести клас се беше завърнал с пълна сила.

Тя отиде в стаята си и притисна чело към прозореца. Вляво се издигаше частната мелница на семейството й — тя отдавна не работеше, но нейните родители обожаваха автентичния провинциален вид, който придаваше на имението. Вдясно, над поляната на дома Дилорентис все още стърчеше табелата с надпис „Не тъпчи тревата“. Олтарът на Али, който представляваше купчина от цветя, свещи, снимки и други дреболийки, оставени в нейна памет, се беше разраснал и бе заел цялата глуха уличка.

От другата му страна се издигаше къщата на семейство Кавана. На алеята пред дома бяха паркирани две коли, в двора им имаше баскетболен кош, а над пощенската им кутия се вееше малко червено знаменце. Отвън всичко изглеждаше толкова нормално. Но отвътре…

Спенсър затвори очи и си припомни онзи месец май в седми клас, една година след Онова с Джена. Тя се беше качила на влакчето за центъра, защото с Али се бяха разбрали да се срещнат в града и да идат на пазар. Тя беше толкова заета да пише текстови съобщения до Али на чисто новия си „Сайдкик“, че чак след пет-шест спирки усети, че от другата страна на пътечката седи някой. Това беше Тоби. И той я гледаше втренчено.

Ръцете й се разтрепериха. Тоби бе прекарал цяла година в пансиона, така че Спенсър не го беше виждала от месеци. Бретонът му влизаше в очите, както винаги, беше си сложил огромни слушалки на главата, но този ден нещо в него изглеждаше… по-силно. Плашещо.

Цялата вина и тревога, вързани с Онова с Джена, които Спенсър се опитваше да забрави, се върнаха отново. Ще те пипна. Тя дори не искаше да бъде в един вагон с него. Леко приплъзна единия си крак към пътечката, след това премести и другия, но точно тогава пред нея се изправи кондуктора.

— Къде ще слизате? На Тринайсета или на Източна пазарна улица? — избоботи той.

Спенсър се сви на мястото си.

— На Тринайсета — прошепна тя. Когато кондукторът отмина, тя отново погледна към Тоби. На лицето му цъфна огромна, зловеща усмивка. Секунда по-късно устата му отново зае неутрално положение, но очите му казваха: Само. Почакай.

Спенсър направо се изстреля от седалката и премина в следващия вагон. Али я чакаше на перона на Тринайсета улица и когато двете погледнаха обратно към влака, Тоби се беше вторачил в тях.

— Както виждам, някой се е измъкнал от малкия си затвор — рече Али със самодоволна усмивка.

— Да — Спенсър се опита да се засмее. — И все още си е същият загубеняк с главно 3.

Но няколко седмици по-късно Али изчезна. И това хич не беше смешно.

От компютъра на Спенсър се разнесе леко подсвирване, което я накара да подскочи. Това беше сигнал, че е получила нова електронна поща. Тя нервно отиде до компютъра и кликна два пъти върху новото съобщение.

Спенсър въздъхна и тялото й потрепери от нервно усещане. В момента, в който зърна Рен — сестра й го беше довела на семейна вечеря, за да се запознае с родителите им, — с нея се беше случило нещо. Беше сякаш… сякаш я бе омагьосал от момента, в който седна на масата в ресторант „Мошулу“, отпи от чашата с червено вино и срещна погледа й. Той бе англичанин, екзотичен, остроумен и забавен, и харесваше същите инди групи, по които си падаше и Спенсър. Той изобщо не си подхождаше с нейната стеснителна и превзета сестра Мелиса. Но беше идеалната партия за Спенсър. Тя просто го знаеше… и очевидно той също бе наясно с това.

Преди Мелиса да ги хване заедно в петък вечерта, двамата с Рен бяха преживели незабравими двайсет страстни минути. Но защото Мелиса я изклюкари и защото родителите им застанаха на нейна страна, те забраниха на Спенсър изобщо да се вижда с Рен. Той също й липсваше до полуда, но какво можеше да се направи?

Чувствайки се уморена и неспокойна, тя слезе по стълбите и мина по дългия, тесен коридор, в който майка й бе закачила пейзажите на Томас Коул, които беше наследила от дядо й. Озова се в просторната кухня на фамилния им дом. Родителите й я бяха реставрирали до оригиналния й вид от 1800 година — като се изключат супер-модерните електрически уреди и плотове. Семейството й се бе събрало край масата, която бе отрупана с храна, поръчана от тайландския ресторант.

Спенсър стигна вратата и се поколеба. Не беше говорила с тях от погребението на Али — беше отишла на него сама и след това не ги беше виждала. Всъщност не бе разговаряла със семейството си от два дни, откакто й бяха наложили забраната да се вижда с Рен. Те продължаваха да я избягват и бяха седнали да вечерят, без да я извикат. Освен това имаха компания. Иън Томас, старото гадже на Мелиса — и първо от бившите на Мелиса, които Спенсър беше целувала, — седеше на мястото, където обикновено сядаше Спенсър.

— О! — извика тя.

Само Иън я погледна.

— Здрасти, Спенс! Как си? — попита той с такъв тон, сякаш всеки ден вечеря с къщата на семейство Хейстингс. На Спенсър и без това й бе трудно да приеме, че той е треньорът на нейния отбор по хокей на трева в Роузууд — но това вече беше върхът.

— Ами… добре съм — рече тя, като огледа роднините си, но никой не я погледна… нито обясни какво прави Иън на масата с тях, похапвайки тайландска храна. Спенсър придърпа един стол към ъгъла на масата и започна да си сипва пиле с лимон.

— Значи, Иън… Дошъл си да вечеряш с нас?

Господин Хейстингс й хвърли остър поглед. Спенсър млъкна, обля я неприятна топла вълна.

— Срещнахме се на ъъъ… погребението — обясни Иън. Прекъсна го сигнал на сирени и той изпусна вилицата си. Звуците като че ли идваха от къщата на семейство Дилорентис. Там непрекъснато имаше полицейски коли.

— Луда работа, а? — рече Иън и прокара ръка през къдравата си руса коса. — Не очаквах тук още да е пълно с полицейски коли.

Мелиса леко го ръгна с лакът.

— Да не би да си натрупал дебело полицейско досие, като живееш в опасната Калифорния? — Мелиса и Иън се бяха разделили, защото той се беше преместил на другия край на страната, за да учи в Бъркли.

— Не — рече Иън. Преди да успее да каже нещо, Мелиса продължи по типичния за нея начин да говори за нещо друго: за себе си. Тя се обърна към госпожа Хейстингс:

— Мамче, да знаеш, че цветята на погребението бяха точно в тоя цвят, какъвто искам за стаята ми.

Мелиса се пресегна, взе списанието за обзавеждане на Марта Стюърт и го отвори на отбелязаната страница. Тя непрекъснато говореше за освежаването на дома им; беше предекорирала къщата във Филаделфия, която родителите й бяха подарили като награда за това, че бе приета в бизнес училището „Уартън“ към университета в Пенсилвания. Никога не бяха правили нещо такова за Спенсър.

Госпожа Хейстингс се наведе да види.

— Прекрасно.

— Наистина е красиво — съгласи се Иън.

От устата на Спенсър се разнесе невярващ смях. Днес беше погребението на Алисън Дилорентис, а те мислеха само за цвета на боята?

Мелиса се обърна към Спенсър.

— Какво беше това?

— Ами… Исках просто… — заекна Спенсър. Мелиса изглеждаше обидена, сякаш Спенсър беше казала нещо наистина грубо. Тя нервно завъртя вилицата си. — Забрави.

Отново настъпи тишина. Сега дори Иън изглежда я избягваше. Баща й щедро си доля чашата с вино.

— Вероника, видя ли Лиз там?

— Да, дори поговорих малко с нея — каза майката на Спенсър. — Помислих си, че изглежда фантастично… като се имат предвид обстоятелствата. — Спенсър предположи, че Лиз е младата леля на Али, Елизабет Дилорентис, която живееше в квартала.

— Сигурно се чувства ужасно — надуто рече Мелиса. — Не мога да си представя просто.

Иън изхъмка утвърдително. Спенсър усети как долната й устна започва да трепери. Искаше й се да извика: Ало, ами аз? Не си ли спомняте? Аз бях най-добрата приятелка на Али!

С всяка изминала минута в тишина, Спенсър се чувстваше все по-нежелана. Тя очакваше някой да я попита как се чувства, да й предложи парче пържена темпура4, или поне да й каже наздраве, когато кихна. Но те все още я наказваха за това, че бе целунала Рен. Независимо от това, че днес беше… днес.

Усети бучка в гърлото си. Беше свикнала да бъде любимката на всички: на учителите, на треньорите по хокей, на редактора на годишника. Дори беше любима клиентка на фризьорката си, Ури, защото косата й винаги придобиваше желания цвят. Беше спечелила тонове училищни награди и имаше 370 приятели в Май Спейс, без да се броят групите. И тъй като нямаше как да бъде любимка на родителите си — беше невъзможно да засенчи Мелиса — тя не можеше да понесе омразата им. Особено сега, когато всичко останало в живота й беше толкова неуравновесено.

Когато Иън стана и се извини, че трябва да се обади по телефона, Спенсър си пое дълбоко дъх.

— Мелиса? — гласът й се пречупи.

Мелиса я погледна, след което просто продължи да рови из храната в чинията си.

Спенсър прочисти гърлото си.

— Моля те, поговори с мен.

Мелиса едва помръдна с рамене.

— Искам да кажа, че не мога… Не мога да понеса да ме мразиш. Ти беше абсолютно права. За… нали се сещаш. — Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да ги пъхне между стиснатите си бедра. Извиненията страшно я изнервяха.

Мелиса постави длани върху списанието.

— Извинявай — рече тя. — Мисля, че няма да стане. — Тя се изправи и отнесе таблата си до мивката.

— Но… — Спенсър бе разтърсена. Тя погледна към родителите си. — Вижте, наистина съжалявам… — Усети как от очите й потичат сълзи.

На лицето на баща й се появи следа от съчувствие, но той бързо отвърна поглед. Майка й започна да прехвърля остатъците от пилето с лимонов сос в кутийката му. После сви рамене.

— Каквото си си постлала, на такова ще лежиш, Спенсър — рече тя, докато отнасяше останалото от обяда към масивния хладилник от неръждаема стомана.

— Но…

— Спенсър — господин Хейстингс употреби своя млъкни тон.

Спенсър затвори устата си. Иън се върна в стаята с голяма, глупава усмивка на лицето си. Усети напрежението в стаята и усмивката му увехна.

— Хайде — Мелиса стана и го хвана за ръка. — Да излезем да хапнем нещо за десерт.

— Готово. — Иън тупна Спенсър по рамото. — Спенс? Искаш ли да дойдеш с нас?

На Спенсър хич не й се искаше — между другото и Мелиса го сръчка, изглежда тя също не умираше от желание да излиза с нея — но така и не получи възможност да отговори. Госпожа Хейстингс бързо каза:

— Не, Иън, Спенсър няма да получи десерт. — Тонът на гласа й беше същият, който използваше, когато даваше заповеди на кучетата.

— Благодаря все пак — рече Спенсър, като преглъщаше сълзите си. За да се вземе в ръце, тя пъхна огромна лъжица манго с къри в устата си. Но то се плъзна в гърлото преди да успее да го сдъвче и лютия сос направо я изгори. Най-накрая, след като известно време издаваше странни звуци, Спенсър успя да го изплюе в салфетка. Но след като сълзите в очите й изсъхнаха, тя видя, че родителите й дори не се бяха приближили, за да проверят, дали не се е задавила. Те просто бяха излезли от стаята.

Спенсър избърса очите си и се вторачи в отвратителната купчинка недосдъвкано и изплюто манго в салфетката. То изглеждаше точно така, както тя се чувстваше в момента.