Око за око

16. Една обикновена приятна семейна вечер в дома Монтгомъри

Онази вечер Ариа седна на леглото и се захвана да доплете бухалчето от мохерна прежда. Бухалът бе кафяв и имаше младежки вид: беше започнала да го плете предишната седмица, като възнамеряваше да го подари на Езра. Сега бе очевидно, че това нямаше как да стане, затова тя се замисли… дали пък да не го подари на Шон? Колко странно щеше да изглежда това?

Преди Али да изчезне, тя непрекъснато се опитваше да уреди Ариа с някое от роузуудските момчета, като й казваше: „Просто върви при него и го заговори. Не е чак толкова трудно.“ Но за Ариа беше много трудно. Тя се приближаваше до момчето, замръзваше на място и изтърсваше първото нещо, което й идваше на устата — и то, по незнайна причина, обикновено бе свързано с математиката. А тя мразеше математиката. До края на седми клас едно-единствено момче я бе заговаряло извън училище: Тоби Кавана.

Преживяването си беше доста страшничко. Случи се само няколко седмици преди Али да изчезне и Ариа се беше записала в лагера за извънучилищни занимания по театрално изкуство през уикенда. И кой друг можеше да се окаже в нейната група, ако не Тоби. Ариа бе поразена — той не трябваше ли да бъде в пансиона… завинаги? Но изглежда, че ваканцията в неговото училище започваше по-рано от „Роузууд дей“ и ето че той се беше озовал там. Тоби седна в ъгъла с коса, паднала върху лицето му, и ритмично дърпаше като струна ластика, който бе сложил на китката си.

Учителката им по театрално майсторство, една жена с тънка накъдрена коса, изрусена на кичури, ги накара да направят едно упражнение: те се разделиха по двойки и непрекъснато си крещяха един на друг една фраза, докато не влязат в ритъм. Фразата систематично биваше променяна. Те трябваше да обикалят из стаята и да си разменят партньорите. Скоро Ариа се озова срещу Тоби. Фразата за деня беше: То никога не се показва през лятото.

— То никога не се показва през лятото — каза Тоби.

— То никога не се показва през лятото — отговори му Ариа.

— То никога не се показва през лятото — повтори Тоби. Очите му бяха хлътнали, а ноктите бяха изгризани до живеца. Ариа се чувстваше много нервна, когато се намираше толкова близо до него. Не можеше да не се сети за вампирското му лице, което цъфна на прозореца на Али малко преди да наранят Джена. И за парамедиците, които я свалиха по стълбата от дървесната къщичка и едва не я изпуснаха. И как, няколко дни по-късно, когато бяха на срещата за безопасността при работа с фойерверки, тя чу как нейната учителка по здравеопазване госпожа Айверсън каза: „Ако аз бях бащата на това момче, нямаше да го пратя в пансион. Щях да го пратя в затвора.“

След това фразата бе сменена. Стана „знам какво направи миналото лято“. Тоби трябваше да я каже пръв, но Ариа я изкрещя няколко пъти, преди да осъзнае смисъла й.

— О, точно като във филма! — извика учителката й, като пляскаше с ръце.

— Да — рече Тоби и се усмихна на Ариа. Това бе истинска усмивка, а не зловещо ухилване, което я накара да се почувства още по-зле. Когато разказа на Али какво се бе случило, тя въздъхна.

— Ариа, Тоби е психически болен. Чух, че в Мейн едва не се е удавил, докато плувал в замръзнал поток, опитвайки се да заснеме един лос.

Но Ариа повече не се върна в класа по театрално майсторство.

Тя отново се сети за бележката на А. Чудиш се кой съм, нали? По-близко съм, отколкото си мислиш.

Възможно ли е това да бе Тоби? Беше ли се промъкнал в „Роузууд дей“, за да залепи бележката на шкафа на Али? Дали някой от приятелите й не го бе видял? Или може би А. е записал и нейните предмети? В класа по английски бе най-вероятно — обикновено времето на получаване на съобщенията съвпадаше с часовете по английски. Но кой? Ноъл? Джеймс Фрийд? Хана?

Ариа се спря на Хана. И преди се бе замисляла за нея — Али би могла да разкаже на Хана за нейните родители. А Хана също участваше в Онова с Джена.

Но защо?

Тя разлисти училищния интернет албум — днес бе излязла директорията с имената и телефоните на всичките й съученици — и откри снимката на Шон. Косата му бе подстригана късо, като на спортист, и той бе почернял толкова много, сякаш бе прекарал цялото лято на яхтата на баща си. Момчетата, с които Ариа бе излизала в Исландия, бяха бледи и дългокоси, а ако имаха някакви лодки, то те щяха да бъдат каяци, с които обичаха да се спускат по глетчера Снефелс.

Тя набра номера на Шон, но беше прехвърлена на гласова поща.

— Здрасти, Шон — каза тя, като се надяваше гласът й да не е много чуруликащ. — Обажда се Ариа Монтгомъри. Аз, ъъъ, обаждам се просто да кажа здрасти и, ъъъ, имам една философска препоръка за теб. Казва се Айн Ранд14. Тя е адски комплексна, но пък много четивна. Пробвай я.

После продиктува номера на своя телефон и псевдонима си в чата, затвори и веднага й се прииска да изтрие съобщението. Шон сигурно получаваше тонове обаждания от роузуудските момичета, които изобщо не бяха толкова срамежливи.

— Ариа! — извика Ила от първия етаж. — Вечерята!

Тя хвърли телефона на леглото и бавно слезе по стълбите. Слухът й долови някакъв странен пиукащ звук, който се носеше от кухнята. Това да не е… таймерът на печката? Не, това е невъзможно. Кухнята им бе обзаведена в ретро стила на 50-те и печката бе автентична „Меджик Шеф“ от 1956-та година. Ила рядко я използваше, защото се боеше, че е твърде стара и може да причини пожар.

Но за изненада на Ариа Ила наистина бе сготвила нещо във фурната, а на масата седяха брат й и баща й. За пръв път след уикенда семейството й се бе събрало заедно на вечеря. Майк бе прекарал последните три нощи в домовете на различни момчета от отбора по лакрос, а баща й, ами, той бе твърде зает да „преподава“.

Печено пиле, купа с картофено пюре и чиния със салата от зелен фасул бяха подредени в средата на масата. Съдовете и приборите бяха от един сервиз, на масата дори бяха поставени подложки за чиниите. Ариа се напрегна. Всичко изглеждаше твърде нормално… особено за нейното семейство. Сигурно нещо не беше наред. Да не би някой да е умрял? Или може би А. се беше раздрънкал?

Но родителите й не изглеждаха угрижени. Майка й измъкна тава с рулца от фурната — която, като по чудо, не се беше подпалила — а баща й седеше тихо на масата, като разгръщаше страниците на Ню Йорк Таймс. Той винаги четеше: на масата, по време на състезанията на Майк, дори докато шофираше.

Ариа се обърна към баща си, когото почти не беше виждала от понеделник, когато го беше видяла в бар „Виктъри“.

— Здрасти, Байрън — рече тя.

Баща й се усмихна искрено.

— Здрасти, маймунке — понякога я наричаше така. Преди й викаше Косматата маймуна, докато тя не му каза да престане. Видът му винаги изглеждаше така, сякаш току-що се е изтърколил от леглото: носеше протъркани евтини тениски, боксерки на „Филаделфия 76“ или карирани къси гащи и стари чехли от овча кожа. Тъмнокестенявата му гъста коса винаги бе доста рошава. Ариа реши, че й прилича на мечка коала.

— Здрасти и на теб, Майк — жизнено поздрави Ариа, като му разроши косата.

Майк се дръпна.

— Не ме пипай, мамка му!

— Майк — рече Ила, като му се закани с една от китайските пръчици, които обикновено пъхаше в тъмнокестенявата си коса, вдигната на кок.

— Просто се опитвах да се държа мило — Ариа успя да се въздържи да е засипе Майк с обичайната порция саркастични забележки. Вместо това тя седна, покри скута си с бродираната кърпа и взе вилицата с бакелитова дръжка. — Пилето мирише страшно вкусно, Ила.

Ила сипа картофено пюре в чиниите на всички.

— Просто го взех от щанда за деликатеси.

— Ти пък откога смяташ, че пилето мирише добре? — озъби се Майк. — Нали не го ядеш?

Това беше вярно. Ариа бе станала вегетарианка от втората си седмица в Исландия, когато Халбьорн, първото й гадже, й бе купил някакъв сандвич от една каравана, който тя реши, че е хотдог. Беше убийствено вкусен, но след като го изяде, той й каза, че месото е от тупик. Оттогава когато каквото и да е месо се озовеше в чинията пред нея, тя винаги си представяше личицето на малкото сладко птиче.

— И все пак — рече Ариа, — аз ям картофи. — Тя пъхна в устата си пълна лъжица с димящата каша. — А тези са страхотни!

Ила сбърчи вежди.

— Най-обикновено полуготово пюре. Нали знаеш, че не мога да готвя.

Ариа знаеше, че просто се преструва. Но ако беше дъщеря за пример, вместо обичайната, саркастична и недоволна Ариа, може би Байрън щеше да разбере какво изпуска.

Тя отново се обърна към него. Ариа не искаше да намразва баща си. Той имаше хиляди положителни черти — винаги изслушваше проблемите й, беше умен, направи й бисквити с лакта „Оправяй се по-скоро“, когато се беше разболяла от грип. Тя се опита да открие някаква логична, неромантична причина за появата на Мередит. На нея не й се искаше да мисли, че той обича друга, или че се опитва да разруши семейството си. Но въпреки това бе доста трудно да не го взема твърде лично.

Докато си сипваше пълна лъжица със зелен бол, телефонът на Ила, който лежеше на кухненския плот, иззвъня. Ила погледна към Байрън.

— Да вдигна ли?

Байрън се намръщи.

— Кой би те търсил по вечерно време?

— Може да е Оливър от галерията.

Внезапно Ариа усети как гърлото я свива. Ами ако звънеше А?

Телефонът отново иззвъня. Ариа се изправи.

— Аз ще вдигна.

Ила избърса устата си и тикна стола си назад.

— Не, аз трябва да се обадя.

— Не! — Ариа се втурна към плота. Телефонът иззвъня за трети път. — Аз… ъъъ… Това…

Тя бясно ръкомахаше с ръце в опит да измисли оправдание. Нищо не й хрумна, тя грабна телефона и го хвърли към всекидневната. Той се плъзна по пода, удари се в дивана и спря да звъни. Котакът на семейство Монтгомъри, Поло, скочи от мястото си и тупна телефона с шарената си лапа.

Когато Ариа се обърна, семейството й се беше втренчило в нея.

— Какво ти става? — попита Ила.

— Аз просто… — Ариа се обля в пот и цялото й тяло се затресе в ритъма на сърцето й. Майк се обтегна и сложи ръце зад главата си.

— Кукуууу — измърмори той.

Ила се шмугна край нея, отиде в хола и се наведе, за да погледне екрана на телефона. Дългата й клоширана пола обърса пода.

— Наистина е бил Оливър.

В същото време Байрън се изправи.

— Трябва да тръгвам.

— Да тръгваш? — Гласът на Ила секна. — Но ние тъкмо започнахме да вечеряме.

Байрън отнесе празната си чиния в мивката. Той се хранеше много бързо, дори по-бързо от Майк.

— Имам работа в кабинета, която трябва да свърша.

— Но… — Ила сложи ръце на тънкия си кръст. Те безпомощно наблюдаваха как Байрън изчезва нагоре по стълбите и след минутка се появява отново с омачкани сиви панталони и синя риза. Косата му все още беше несресана. Той грабна изтърканото си кожено куфарче и ключовете.

— Ще се видим след малко.

— Ще купиш ли портокалов сок? — извика Ила, но Байрън затвори входната врата без да отговори.

Секунда по-късно Майк излетя от кухнята, без да остави чинията си в мивката. Той грабна якето си и стика за лакрос, и нахлу маратонките си без да ги развързва.

— Ти пък накъде си се запътил? — попита Ила.

— Да тренирам — сопна се Майк. Беше навел главата си ниско долу и си хапеше устната, сякаш се опитваше да не заплаче. На Ариа й се прииска да изтича при брат си и да го прегърне и се зачуди как да постъпи, само че не можеше да помръдне от мястото си, сякаш бе залепена за теракотените плочки на кухненския под.

Майк затръшна вратата и цялата къща се разтресе. След няколко минути мълчание Ила вдигна сивите си очи към Ариа.

— Всички ни зарязват.

— Не, не е вярно — бързо рече Ариа.

Майка й се върна на масата и погледна към непобутнатото пиле в чинията й. След като се помая няколко минути, тя го покри със салфетка и се обърна към Ариа.

— Напоследък баща ти да ти се струва малко странен?

Ариа усети как устата й пресъхва.

— В какъв смисъл?

— Не знам. — Ила потърка ръба на порцелановата чиния с показалец. — Изглежда сякаш нещо го притеснява. Може би е свързано с преподаването? Изглежда толкова зает…

Ариа знаеше, че трябва да каже нещо, но думите сякаш заседнаха в гърлото й така, че бе необходима помпа или вакуум да ги измъкне оттам.

— Не е казвал нищо по въпроса. — Това не беше лъжа.

Ила я погледна.

— Нали ще ми съобщиш, ако каже нещо?

Ариа наведе глава и се престори, че има нещо в окото.

— Разбира се.

Ила стана и почисти остатъците от трапезата. Ариа стоеше там, напълно безполезна. Това беше нейният шанс… а тя просто си стоеше там. Като чувал с картофи.

После се качи в стаята си и седна до бюрото, без да знае какво да прави. От хола се разнесе въвеждащата музичка на „Опасност!“ Може би трябваше да слезе долу и да поседи с Ила. Само че искаше само да поседи тук и да поплаче.

Месинджърът й издаде бълбукащия звук за ново съобщение. Ариа го отвори, като се надяваше да се обажда Шон. Но… не беше той.

Един скърцащ звук я накара да подскочи. Ариа рязко се обърна и видя, че котаракът е отворил вратата на стаята й. Тя разсеяно го погали, докато отново прочиташе съобщението. И отново. И отново.

В противен случай? Или го забрави? Как да го направи?

Компютърът й избълбука още веднъж. Прозорчето на месинджъра примигна.