Око за око

17. Малкото момиче на татко си има тайна

Хана стоеше на няколко сантиметра от огледалото в спалнята й, като съсредоточено изучаваше отражението си. Тук тя си изглеждаше нормална и слаба — сигурно отражението й във витрината на мола е било резултат от някаква странна игра на светлината. Въпреки че… порите й не са ли някак по-широки? Очите й не бяха ли леко кривогледи?

Тя отвори нервно чекмеджето на бюрото си измъкна оттам един голям плик с обикновен чипс. Натъпка една пълна шепа в устата си, сдъвка ги и после спря. Миналата седмица А. я бе вкарал в един ужасен цикъл от тъпчене и повръщане — въпреки че тя от години се бе въздържала от този навик. И не възнамеряваше отново да започва. Със сигурност не и пред баща си.

Тя избута плика и погледна през прозореца. Къде беше той все пак? Бяха минали близо два часа откакто майка й се бе обадила в мола. В този момент видя един зелен Рейндж роувър да навлиза в пътя към къщата, който представляваше една криволичеща, залесена, дълга четвърт миля алея. Колата маневрираше с такава лекота по криволичещия път, както би се справил само някой, който бе живял тук. Когато Хана беше малка, баща й я извеждаше да се пързаля с шейна по пътя и я учеше как да се навежда настрана при всеки завой, за да не се обърне.

Когато чу звънеца на входната врата, тя скочи. Миниатюрният й пинчер Дот започна да лае и звънецът отново се чу. Лаенето на Дот стана по-пронизително и истерично, а звънецът се чу за трети път.

— Идвам — изръмжа Хана.

— Здравей — рече баща й, когато тя отвори вратата. Дот започна да танцува около краката му. — Здрасти и на тебе. — Той се наведе и вдигна мъничкото кученце.

— Дот, не! — заповяда Хана.

— Не, всичко е наред — господин Мерин потърка малкото носле на миниатюрния пинчер. Хана се бе сдобила с Дот малко след като той ги бе напуснал.

— И така — баща й се пристъпи тромаво от крак на крак пред вратата. Той бе облечен в сив бизнес костюм и вратовръзка в червено и синьо, сякаш пристигаше направо от съвещание. Хана се зачуди дали би приел да влезе. Стори й се доста странно, че трябва да кани баща си в собствената му къща.

— Трябва ли… — започна той.

— Искаш ли… — каза Хана едновременно с него. Баща й се засмя нервно. Хана не бе сигурна дали иска да го прегърне. Баща й пристъпи към нея, а тя отстъпи назад, като се блъсна във вратата. Опита се да го представи да изглежда така, сякаш го е направила нарочно.

— Просто влез — рече тя с очевидна досада в гласа.

Те стояха във фоайето. Хана почувства погледа на баща си.

— Наистина се радвам да те видя — рече той.

Хана сви рамене. Щеше й се да държи цигара или да има нещо, с което да ангажира ръцете си.

— Ами хубаво. Искаш ли си онзи финансов документ? Ето го тука.

Той му хвърли бърз поглед, но само толкова.

— Онзи ден мислех да те питам… Косата ти. Направила си нещо с нея. Тя е… По-къса?

Тя се изсмя.

— По-тъмна.

Той кимна утвърдително с глава.

— Бинго. Освен това не носиш очила!

— Направих си операция за коригиране на зрението. Преди две години. — Това го накара да сведе поглед.

— О! — Той пъхна ръце в джобовете си.

— От устата ти прозвуча така, все едно съм постъпила лошо.

— Не — отговори бързо баща й. — Просто изглеждаш… различна.

Хана кръстоса ръце. Когато родителите й решиха да се разведат, Хана реши, че го правят защото тя е дебела. И тромава. И грозна. След като срещна Кейт, още повече се убеди в това. Той бе открил заместничка на дъщеря си и се бе отказал от нея.

След бедствието в Анаполис баща й се опита да не губи контакт с нея. В началото Хана го прие и проведоха два унили разговора с едносрични реплики по телефона. Господин Мерин се опита да измъкне от нея какво не е наред, но Хана бе твърде разстроена, за да говори за това. С времето периодите между разговорите ставаха все по-дълги и по-дълги… и накрая съвсем престанаха да си говорят.

Господин Мерин тръгна по коридора, дървеният под скърцаше под краката му. Хана се чудеше дали оглежда кое си е останало същото и кое се е променило. Дали е забелязал, че черно-бялата снимка на Хана и баща й, която висеше над масата в хола, е свалена? И че на нейно място виси литографията на жената, която се моли на слънцето? Бащата на Хана я ненавиждаше, но майка й я обожаваше.

Той седна на дивана в хола, въпреки че никой не ходеше в тая стая. Тя бе мрачна, твърде задушна, подът бе покрит с грозни ориенталски килими и миришеше на препарат за полиране на мебели. Хана не знаеше какво друго да прави, затова го последва и седна на малкото диванче в ъгъла.

— И така, как си, Хана?

Тя подви крака и се настани удобно.

— Добре съм.

— Хубаво.

Поредният океан от мълчание. Тя чу как малките ноктенца на Дот потракват по кухненския под и как мляска, докато пие вода от купичката си. Тя се молеше нещо да го прекъсне — я телефонът да иззвъни, я противопожарната аларма да се включи, я някое ново съобщение от А. да се получи — каквото и да е, стига да я измъкне от това неловко положение.

— А ти как си? — попита най-накрая тя.

— Не чак толкова зле. — Той вдигна една украсена с пискюли възглавница от дивана и я вдигна пред себе си. — Тези неща винаги са ми се стрували адски грозни.

Хана бе съгласна с него, но какво, да не би възглавничките в къщата на Изабел да са идеални?

Баща й я погледна.

— Помниш ли онази игра, която играеше преди? Слагаше възглавничките на пода и скачаше от една върху друга, защото подът беше лава?

— Татко. — Хана сбърчи нос и подви колене още повече.

Той смачка възглавничката.

— Можеше да я играеш с часове.

— Бях на шест години.

— Помниш ли Корнелиъс Максимилиан?

Тя го погледна. Очите му блестяха.

— Татко…

Той подхвърли възглавничката във въздуха и я улови.

— Мога ли вече да говоря за него? Мина ли достатъчно време?

Тя вирна брадичка.

— Вероятно.

Но вътрешно се усмихна. Корнелиъс Максимилиан бе тяхна малка шега, когато бяха измислили, след като гледаха „Гладиатор“. Хана ужасно се изкушаваше да отиде на кървавия филм, забранен за посещение от деца без родители, само че бе едва на десет и всичката кръв, която се лееше от екрана, ужасно я травматизира. Тя бе сигурна, че няма да може да спи онази нощ, затова баща й измисли Корнелиъс, за да я накара да се чувства по-добре. Той бе единственото куче — пудел, решиха те, въпреки че понякога го променяха на бостънски териер — което бе достатъчно силно, за да се бие на гладиаторския ринг. Той побеждаваше тигрите, биеше и останалите страховити гладиатори. Можеше да прави всичко, включително да съживява мъртвите гладиатори.

Те му изградиха цял живот, разговаряха за това какво прави през почивните си дни, какъв вид каишки предпочита, как има нужда от приятелка. Понякога Хана и баща й споменаваха за Корнелиъс пред майка й и тя винаги питаше: „Какво? Кой?“, въпреки че й бяха обяснявали шегата хиляди пъти. Когато Хана се сдоби с Дот, тя първо мислеше да го кръсти Корнелиъс, но това щеше само да я натъжава.

Баща й седна отново на дивана.

— Съжалявам, че нещата се развиха така.

Хана се престори, че оглежда френския си маникюр.

— Как?

— Ами така… с нас. — Той се прокашля. — Съжалявам, че не се обаждах.

Хана завъртя очи нагоре. Това вече беше прекалено.

— Не е кой знае какво.

Господин Мерин потропа с пръсти по масата. Беше очевидно, че се притеснява. Добре.

— Защо всъщност открадна колата на бащата на гаджето ти? Попитах майка ти дали знае, но тя не ми каза.

— Сложна работа — бързо рече Хана. Каква ирония: когато техните се разведоха, Хана се опита да измисли начини да ги накара да си говорят, за да могат отново да се влюбят — както стана с героините-близначки, изиграни от Линдзи Лоън в „Капан за родители“. Оказа се, че е трябвало просто да се погрижи да я арестуват няколко пъти.

— Хайде де — опита се да я придума господин Мерин. — Да не би да сте скъсали? Разстроена ли беше?

— Сигурно.

— Той ли бе причината?

Хана нещастно преглътна.

— Откъде знаеш?

— Щом те е предал, може би не си заслужава.

Хана не можеше да повярва, че той е казал това. Всъщност наистина не му повярва. Може би не бе чула добре. Може би айподът й свиреше твърде силно.

— Мислила ли си за Алисън? — попита баща й.

Хана впери поглед в ръцете си.

— Така ми се струва. Да.

— Направо не мога да повярвам какво й се случи.

Хана отново преглътна. Внезапно усети, че може всеки момент да се разплаче.

— Знам.

Господин Мерин се облегна назад. Диванът издаде странен пърдящ звук. Преди години баща й сигурно щеше да го коментира, но сега предпочете да замълчи.

— Знаеш ли кой е любимият ми спомен с Алисън?

— Кой? — тихо попита Хана. Тя се молеше той да не каже: Онзи път като дойдохте в Апаполис и тя се сближи с Кейт.

— Беше лято. Мисля, че щяхте да бъдете в седми клас. Откарах двете ви с Алисън в Авалон за един ден. Спомняш ли си?

— Смътно — каза Хана. Спомни си, че тогава бе изяла толкова много карамел, че изглеждаше ужасно дебела с бански, а Алисън изглеждаше перфектно с нейния, и един сърфист я покани на купон, но тя го отряза в последната минута.

— Седяхме на брега; през няколко кърпи от нас лежаха момче и момиче. Вие я познавахте от училище — но не беше от вашата компания. На гърба й бе прикрепено някакво приспособление за бутилка вода, от която тя пиеше със сламка. Али говори с брат й, а на нея не обърна никакво внимание.

Внезапно Хана ясно си спомни всичко. Не беше рядкост да се срещат с хора от Роузууд на плажа Джърси — а онова момиче всъщност беше Мона. Момчето бе братовчед й. Али реши, че е сладък, затова одите да си приказва с него. Мона изглеждаше във възторг от това, че Али е толкова близо, но Али само се обърна към нея и каза: „Хей, моето морско свинче пие вода от подобна бутилка.“

— Това ли е любимият ти спомен? — изтърси Хана. Тя се бе насилила да го забрави; беше сигурна, че и Мона е постъпила по същия начин.

— Не съм свършил — рече баща й. — Алисън отиде близо до водата с момчето, а ти остана и заговори момичето, което изглеждаше толкова съкрушено от това, че Алисън си е отишла. Не знам какво й каза, но беше много мила с нея. Страшно се гордеех с теб.

Хана сбърчи нос. Съмняваше се, че е била мила — може би просто не е била откровено злобна. След като Онова с Джена се случи, Хана вече не си падаше толкова по шегите…

— Винаги беше толкова мила с хората — каза баща й.

— Не, не бях — тихо отговори тя.

Спомни си какво казваше за Джена: Татко, няма да повярваш каква е. Кандидатира се за същата роля в мюзикъла, която Али иска, а трябва да я чуеш как пее. Мучи като крава. Или пък: Джена Кавана може да е отговорила вярно на всички въпроси в теста и да е направила дванайсет лицеви опори в салона за президентския тест по фитнес, но тя си остава загубенячка.

Баща й винаги я изслушваше, стига да знаеше, че тя не обижда хората в лицата. Точно затова тя се почувства още по-ужасно, което той попита нещо, докато пътуваха с колата към магазина няколко дни след инцидента с Джена. Беше се обърнал към нея и без никакъв повод бе казал: Чакай! Онова момиче, което ослепя? Не беше ли онази, която мучи като крава? Погледна я така, сякаш бе открил връзката. Хана бе твърде уплашена, за да отговори и се престори, че кашля, а след това смени темата.

Баща й се изправи и отиде до голямото пиано в хола. Повдигна капака и във въздуха се вдигна прах. Когато натисна един клавиш, от инструмента се разнесе тенекиен звук.

— Майка ти сигурно ти е казала, че с Изабел ще се женим.

Сърцето на Хана прескочи.

— Да, каза ми нещо такова.

— Мислехме си за следващото лято, но Кейт няма да може да дойде тогава. Тя заминава на лятна подготовка в Испания.

Щом чу името на Кейт, Хана настръхна. Горкото бебче трябва да иде в Испания.

— Бихме искали ти също да дойдеш на сватбата — додаде баща й. Когато Хана не отговори, той продължи да говори. — Ако ти е възможно. Знам, че е доста неестествено. Ако и ти мислиш така, бихме могли да поговорим. Предпочитам да говориш с мен, вместо да крадеш коли.

Хана подсмръкна. Как смее баща й да мисли, че кражбата на разни неща е свързана с него и тъпата му сватба? Но изведнъж се сепна. Дали пък не беше?

— Ще си помисля — рече тя.

Баща й прокара ръце по пейката пред пианото.

— Ще остана във Филаделфия през целия уикенд, а в събота съм резервирал места за вечеря в Le Bec-Fin15.

— Наистина ли? — не се сдържа и извика Хана. Le Bec-Fin бе прочут френски ресторант в центъра на Филаделфия, който тя от години мечтаеше да посети. Понякога семействата на Спенсър и Али ги водеха там и те после се оплакваха. Толкова е снобско, казваха, дори менюто не е написано на английски, и е пълно с възрастни дами, наметнати с ужасни кожи, които имат глави и лица. Но за Хана „Le Bec-Fin“ звучеше абсолютно очарователно.

— Освен това ти наех един апартамент в хотел „Четири сезона“ — продължи баща й. — Знам, че си сгазила лука, но майка ти каза, че всичко е наред.

— Наистина ли? — Хана плесна с ръце. Тя обожаваше да ходи в скъпи хотели.

— Дори има басейн. — Той се усмихна сдържано. Преди Хана страшно се въодушевяваше, когато отсядаха в хотели с басейни. — Можеш да дойдеш по-рано в събота и да поплуваш.

Внезапно ентусиазмът на Хана секна. В събота беше… Кума Лиса.

— Не може ли да отидем в неделя?

— Ами не. Трябва да бъде събота.

Хана прехапа устната си.

— Тогава не мога.

— Защо?

— Просто… организиран е един бал. Той е… доста важен.

Баща й стисна ръце.

— И майка ти ти позволява да отидеш на танци след… след онова, което направи? Мислех, че си наказана.

Хана сви рамене.

— Купих билетите много отдавна. Доста са скъпи.

— За мен ще означава много, ако дойдеш — меко каза баща й. — Много искам да прекарам уикенда с теб…

Баща й изглеждаше наистина разстроен, сякаш всеки момент се канеше да заплаче. Тя също искаше да прекара уикенда с него. Той помнеше пода от лава, помнеше как тя говореше за Le Bec-Fin и колко обичаше луксозните хотели с басейни. Тя се зачуди дали и с Кейт си имат такива шеги. Щеше й се да не е така. Искаше да е специална.

— Предполагам, че може да го зарежа — отговори най-после тя.

— Страхотно — усмихна се баща й.

— Само заради Корнелиъс Максимилиан — додаде тя, като го погледна срамежливо.

— И заради по-добри неща.

Хана наблюдаваше как баща й се качва в колата и бавно потегля по алеята. Изпълваше я топло чувство. Беше толкова щастлива, че дори не се сети да извади плика с чипс, който бе хвърлила в килера. Вместо това й се искаше да танцува из цялата къща.

Когато чу телефона си да звъни от горния етаж, тя изведнъж се осъзна. Имаше толкова неща да върши. Трябваше да каже на Шон, че няма да ходи на бала. Трябваше да се обади и на Мона, за да я предупреди. Трябваше да намери най-великолепния тоалет, който да облече за Le Bec-Fin — може би онази красива рокля на „Тиъри“, която все още не бе имала повод да облече?

Тя хукна нагоре по стълбите, вдигна телефона и замръзна. Беше получила… съобщение.