Око за око

23. Следваща стъпка — големият роузуудски затвор

В късния съботен следобед, няколко часа преди началото на бала, Спенсър седеше пред компютъра. Току-що бе написала електронно писмо на Сепията, към което бе прикрепила своите есета. Просто го изпрати, си каза тя. Затвори очи, кликна с мишката и щом ги отвори, домашното й бе изпратено.

Е, поне донякъде си бяха нейни.

Не беше мамила. Наистина. Е, може би малко. Но кой можеше да я вини? След като предишната вечер пристигна съобщението на А., тя прекара цялата нощ в опити да се свърже с Рен, но винаги бе препращана към гласовата поща. Беше му оставила пет съобщения, като във всяко следващо звучеше все по-истерично. Беше си обувала обувките дванайсет пъти, готова да тръгне с колата за Филаделфия, за да провери дали Рен е добре, но всеки път се разубеждаваше. Един-единствен път нейният Сайдкик звънна, и тя направо долетя до него, но се оказа, че е просто имейл от Сепията, разпратен до всички в класа, в който се припомняха въпросите, върху които трябваше да се пишат есета.

Когато някой постави ръка на рамото й, тя изпищя.

Мелиса отстъпи.

— Оле! Извинявай! Аз съм!

Спенсър се обърна надясно, като дишаше тежко.

— Аз… — Тя бързо огледа бюрото си. Мамка му! Имаше един лист хартия, на който пишеше „гинеколог, вторник, 17.00 часа, Орто Трициклин19?“ А на екрана се виждаха есетата на Мелиса. Тя ритна бутона за изключване на компютъра и мониторът угасна.

— Напрегната ли си? — попита Мелиса. — Много домашни преди бала?

— Доста. — Спенсър бързо събра разпилените по бюрото листи на спретнати купчинки.

— Искаш ли да ти дам моята лавандулова възглавничка? — попита Мелиса. — Тя успокоява стреса.

— Всичко е наред — отговори Спенсър, без да се осмели да погледне към сестра си. Аз ти откраднах домашните и гаджето, помисли си тя. Не трябва да си толкова мила с мен.

Мелиса стисна здраво устни.

— Не че искам да те стресирам допълнително, но на долния етаж има един полицай. Каза, че иска да ти зададе няколко въпроса.

— Какво? — изпищя Спенсър.

— Става въпрос за Алисън — рече Мелиса. Тя поклати глава и къдриците й се разлюляха. — Не трябва да те карат да говориш за това, и то само седмица след погребението й. Това е извратено.

Спенсър се опита да не се паникьосва. Тя се погледна в огледалото, приглади русата си коса и си наплиска очите. Навлече една бяла блуза и тесни панталони в цвят каки. Така. Сега изглеждаше вдъхваща доверие и невинна.

Но цялото й тяло трепереше.

На първия етаж в дневната наистина имаше полицай, но той надничаше в кабинета на баща й, където бе наредена колекцията му от маркови китари. Когато ченгето се обърна, Спенсър осъзна, че това не е същият човек, с когото бе разговаряла на погребението. Този беше млад. И й изглеждаше много познат, сякаш го беше виждала някъде другаде.

— Ти ли си Спенсър? — попита той.

— Да — тихо отговори тя.

Той протегна ръка.

— Аз съм Дарън Уайлдън. Току-що ми повериха случая с убийството на Алисън Дилорентис.

— Убийство — повтори Спенсър.

— Да — каза полицай Уайлдън. — Поне ние го разследваме като убийство.

— Добре — Спенсър се опита да накара гласа си да звучи спокойно и зряло. — Леле.

Уайлдън покани с жест Спенсър да седне на дивана в дневната, след което седна срещу нея на шезлонга. Тогава тя се сети откъде го познава: от „Роузууд дей“. Когато тя бе в шести клас, той бе още гимназист, и си бе спечелил репутацията на див петел. Една от приятелките на Мелиса, Лиана, си беше паднала по него и веднъж беше накарала Спенсър да занесе една бележка от тайна обожателка в бара, където той работеше. Спенсър си спомни, че бе помислила, че Дарън има бицепси с размера на консерва боб.

А сега той я гледаше. Спенсър усети, че носът я сърби, а часовникът на дядо й издаде няколко силни изщраквания. Най-накрая той рече:

— Има ли нещо, което да искаш да ми кажеш?

Гърлото й се сви от страх.

— Да ви кажа?

Уайлдън се облегна назад.

— За Алисън.

Спенсър примигна. В това имаше нещо не както трябва.

— Тя беше най-добрата ми приятелка — успя да продума тя. Дланите й бяха потни. — Бях с нея в нощта, когато изчезна.

— Точно така. — Уайлдън погледна в тетрадката си. — Това е записано в досието ни. Разговаряла си с някой от участъка след като тя е изчезнала, нали?

— Да. Два пъти.

— Точно така. — Уайлдън плесна с ръце. — Сигурна ли си, че си разказала всичко? Има ли някой, който да е мразел Алисън? Може би колегите ми са ти задавали тези въпроси, но тъй като аз съм нов, може би ще опресниш паметта ми.

Мозъкът на Спенсър защрака. Честно казано много момичета мразеха Али. Дори Спенсър понякога я мразеше, особено заради уменията й да я манипулира, и заради това как я бе заплашила да обвини Спенсър за Онова с Джена, ако някога разкаже онова, което бе научила. И тайно бе изпитала облекчение, когато Али бе изчезнала. След като нея вече я нямаше, а Тоби бе далеч, в друго училище, значи всичките им тайни бяха скрити завинаги.

Тя тежко преглътна. Не беше сигурна какво знае това ченге. Може би полицаите се съмняваха, че тя крие нещо. Това беше великолепно — ако Спенсър му каже „Да, наистина познавам някой, който е мразил Али до такава степен, за да я убие“, това означаваше, че ще трябва да признае за участието си в Онова с Джена. Ако замълчи, за да се предпази, А. може да накаже приятелите й… и Рен.

Ти ме нарани, затова сега аз ще нараня теб.

По врата й започна да се стича студена пот. Но имаше и нещо друго: Ами ако Тоби се бе върнал, за да я нарани? Ами ако той и А. работеха заедно? Ами ако той беше А? Ами ако беше убил Али, щеше ли да отиде в полицията и да се предаде?

— Сигурна съм, че им казах всичко — рече най-накрая тя.

Настъпи дълга, дълга пауза. Уайлдън гледаше Спенсър. Спенсър гледаше Уайлдън. Това я накара да си спомни нощта, след Онова с Джена се случи. Тя бе потънала в накъсан, параноичен сън, а приятелките й тихо плачеха край нея. Но внезапно тя се събуди. Часовникът показваше 3.43 сутринта и в стаята бе тихо. Тя се почувства разстроена и откри Али да спи седнала на дивана, с главата на Емили в скута й.

— Не мога да го направя — каза тя, докато я разтърсваше, за да я събуди. — Трябва да си признаем.

Али стана, заведе Спенсър в банята и седна на ръба на ваната.

— Вземи се в ръце, Спенсър — рече тя. — Нали не искаш полицията да дойде и да ни разпитва.

— Полицията? — изпищя Спенсър с разтуптяно сърце.

— Шшшт — прошепна Али. Тя почукваше с нокти по порцелановата мивка. — Не казвам, че полицаите ще тръгнат да разговарят с нас, но трябва да си направим план какво да говори, в случай, че ни потърсят. Трябва ни една стабилна история. Алиби.

— Защо просто не им признаем истината? — попита Спенсър. — Какво точно си видяла да прави Тоби, и как то те е изненадало дотолкова, че без да искаш си пуснала фойерверка?

Али поклати глава.

— По-добре е по моя начин. Ние ще пазим тайната на Тоби, а той ще пази нашата.

Почукване по вратата ги накара да се изправят.

— Момичета? — извика някой. Беше Ариа.

— Това ми стига — каза най-накрая Уайлдън, като откъсна Спенсър от спомените й. Той й подаде визитната си картичка. — Ако се сетиш за нещо, обади ми се. По всяко време.

— Разбира се — изскимтя Спенсър.

Уайлдън сложи ръце на кръста и огледа стаята. Мебелите в стил „чипъндейл“; скъпият прозорец с цветно стъкло; картините с тежки рамки по стените; и часовникът на Джордж Вашингтон, собственост на баща й, който бил в семейството му от 1800 година. След това огледа Спенсър, от диамантените обици на ушите й и нежния часовник „Картие“ на китката, до белите кичури в косата й, за които плащаше по триста долара на всеки шест седмици. Леката самодоволна усмивка на лицето му сякаш казваше: Приличаш ми на момиче, което има какво да губи.

— Ще ходиш ли на благотворителния бал довечера? — изведнъж попита той, като я накара да подскочи. — На Кума Лиса?

— Ами да — тихо отговори Спенсър.

— Добре — Уайлдън кимна одобрително. — Забавлявай се. — Гласът му звучеше съвсем нормално, но тя можеше да се закълне, че изразът на лицето му казваше: Още не съм приключил с теб.