Първото нещо, което Хана чу в неделя сутринта, бе как някой пее песента на Елвис Костело „Алисън“.
„Алисъъъъъъън! Знам, че този свят те УБИВА!“ Беше някакъв мъж, гласът му бе силен и скърцаше като косачка. Хана отметна одеялото си. Телевизорът ли беше? Или някой отвън?
Когато се изправи, усещаше главата си сякаш пълна със захарен памук. Видя метнатото на облегалката на стола сако на „Клое“, което беше носила предишната вечер, и изведнъж споменът за преживяното я връхлетя.
След като майка й я извлече от „Четирите сезона“, те пътуваха към къщи в пълно мълчание. Когато влязоха в алеята пред дома им, госпожа Мерин паркира Лексуса и яростно връхлетя в къщата. Когато Хана стигна до вратата, майка й я затръшна пред лицето й. Хана отстъпи зашеметена. Добре, тя бе разказала колко некадърен родител е майка й и това явно се бе оказало лош ход. Но тя наистина ли смяташе да я остави навън?
Хана потропа по вратата и госпожа Мерин отвори с трясък. Погледна я със свъсени вежди.
— О, извинявай. Искаш ли да влезеш?
— Д-да — заекна Хана.
Майка й избухна в смях.
— Способна си да ме обиждаш и да ме унижаваш пред баща си, но не си чак толкова горда, че да откажеш да живееш тук?
Хана направи някакъв нещастен опит да се извини, но майка й разярена се врътна и влезе в къщата. Все пак остави вратата отворена. Хана грабна Дот и се шмугна в стаята си, толкова травматизирана, че дори не успя да заплаче.
„Ооооо, Алисъъъъъън… Знам, че този свят те убива.“
Хана отиде на пръсти до вратата. Пеенето идваше от вътрешността на къщата. Краката й започнаха да треперят. Само някой ненормален би сглупил точно сега да пее „Алисън“ в Роузууд. Ченгетата сигурно ще арестуват човек дори само за това, че си я тананика на обществено място.
Тоби ли беше?
Тя изпъна жълтата си камизолка и излезе в коридора. В същия момент вратата на банята се отвори и оттам излезе някакъв мъж.
Хана вдигна ръка към устата си. Мъжът се бе увил с кърпа — нейната бяла, пухкава кърпа от „Потъри барн“. Черната му коса стърчеше на всички страни. Потиснат писък заседна в гърлото на Хана.
След това той се обърна и я видя. Хана отстъпи назад. Това бе Дарън Уайлдън. Полицай Дарън Уайлдън.
— Уха. — Уайлдън замръзна. — Хана.
Беше невъзможно да не се заплесне в идеално оформените му прасци. Определено не беше ченге, което обича да си похапва понички.
— Защо пееш това? — попита най-накрая тя.
Уайлдън изглеждаше смутен.
— Понякога не се усещам, че пея.
— Помислих, че си… — Хана отстъпи назад. Какво правеше Уайлдън тук? Но след това се усети. Разбира се. Майка й. Тя приглади косата си, без да се отпуска. Ами ако беше Тоби? Какво щеше да прави? Досега сигурно щеше да е мъртва.
— Искаш ли… Искаш ли да влезеш? — Уайлдън стеснително махна към банята. — Майка ти е в нейната.
Хана бе твърде зашеметена, за да отговори. След това, без съвсем да осъзнава какво говори, тя изтърси:
— Трябва да ти кажа нещо. Нещо важно.
— Така ли? — Една водна капка се оцеди от косата му и капна на пода.
— Мисля, че знам кой… кой е убил Алисън Дилорентис.
Уайлдън вдигна вежди.
— Кой?
Хана навлажни устните си.
— Тоби Кавана.
— Защо си мислиш, че е той?
— Аз… Не мога да ти кажа защо. Просто трябва да ми се довериш.
Уайлдън се намръщи и се облегна на касата на вратата, все още полугол.
— Ще трябва да ми дадеш малко повече от това. Може да си ми казала името на момчето, което ти е разбило сърцето, просто ей така, за отмъщение.
В такъв случай щях да ти кажа Шон Ейкард, помисли си горчиво Хана. Тя не знаеше какво да прави. Ако разкаже на Уайлдън за Онова с Джена, баща й щеше да я намрази. Всички в Роузууд щяха да говорят. Тя и приятелките й щяха да отидат в поправително училище.
Но пазенето на тайната от баща й — и от всички в Роузууд — вече нямаше значение. Целият й живот бе съсипан, а и освен това тя бе човекът, който наистина бе наранил Джена. Случилото се през онази нощ може и да беше случайност, но Хана я беше наранявала умишлено достатъчно пъти.
— Ще ти кажа — бавно рече тя, — но не искам никой друг да пострада. Само… само аз, ако се наложи. Става ли?
Уайлдън вдигна ръка да я спре.
— Няма значение. Ние проверихме Тоби още когато Алисън изчезна. Той има непоклатимо алиби. Невъзможно е да е той.
Хана зяпна.
— Има алиби? С кого?
— Не мога да го разкрия. — За момент Уайлдън се поколеба известно време, но накрая краищата на устните му се извиха в усмивка. Той посочи с пръст към покритото с щампи на лосове долнище на Хана. — Много си сладка е тая пижамка.
Хана заби пръстите на краката си в пода. Винаги бе мразила умалителното на пижама.
— Чакай малко. Наистина ли си убеден, че Тоби е невинен?
Уайлдън тъкмо се канеше да отговори, когато уоки-токито му, което беше закачил отстрани до мивката, издаде силно пращене. Той се обърна и го сграбчи с едната ръка, като с другата се мъчеше да задържи кърпата около кръста си.
— Кейси?
— Открихме още едно тяло — чу се прекъсващ глас. — И то е. — Чуха се само статични шумове.
Сърцето на Хана отново се разтуптя. Още едно тяло?
— Кейси. — Извика Уайлдън, докато закопчаваше полицейската си риза. — Можеш ли да повториш. Ало? — нов отговор получаваше само пращене. Той забеляза, че Хана все още стои там. — Върви си в стаята.
Хана настръхна. Как смее да й говори така, все едно й е баща!
— Какво друго тяло? — прошепна тя.
Уайлдън постави уоки-токито на шкафа, нахлу си панталона и най-после свали кърпата от себе си, като я остави да падне на пода в банята, точно както често правеше самата Хана.
— Просто се успокой — рече той, без грам от предишното приятелско отношение в гласа. После грабна кобура с пистолета си и хукна надолу по стълбите.
Хана го последва. Предишната вечер Спенсър й се беше обадила, за да й каже, че Емили е добре — ами ако се беше объркала?
— Тялото на момиче ли е? Знаеш ли?
Уайлдън изхвърча от къщата и остави входната врата отворена. На алеята пред дома, точно до кремавия лексус на майка й, бе паркирана полицейската му кола. На нея, с големи четливи букви бе написано ПОЛИЦИЯ РОУЗУУД. Хана зяпна. Да не е стояла тук цялата нощ? Дали съседите са я видели от пътя?
Хана последва Уайлдън до колата му.
— Поне можеш ли да ми кажеш къде е тялото?
Той се обърна рязко.
— Не мога да ти кажа.
— Но… Ти не разбираш…
— Хана. — Уайлдън не и позволи да завърши. — Кажи на майка си, че ще се обадя по-късно.
Той седна в колата си и пусна сирената. Ако съседите още не знаеха, че той е тук, сега вече нямаше как да не разберат.