Око за око

21. Някакъв таен обожател…

Петък следобед Хана седеше на пейките на стадиона и гледаше срещата между футболния отбор на „Роузууд дей“ и момчетата на гимназия „Лансинг“. Само дето изобщо не можеше да се съсредоточи. Обикновено идеално поддържаните й нокти бяха изгризани, кожата на палците й бе разранена от нервното чоплене, а очите й толкова бяха кървясали от безсъние, че отстрани изглеждаше така, сякаш има конюктивит. Трябваше да си остане у дома. Пейките на игрището бяха твърде открити.

Наблюдавам те, беше казал А. По-добре прави каквото ти казвам.

Но може би трябваше да се отнесе към това по същия начин, както предупреждаваха политиците във връзка с терористичните нападения: Ако се заровите в домовете си от страх, че те ще нападнат, това би означавало, че терористите са спечелили. Тя щеше да си седи тук, да гледа футболния мач, сякаш има на разположение цялата минала година, че и годината преди това.

Но тогава Хана се огледа наоколо. Някой наистина знаеше за Онова с Джена — и я обвиняваше за случилото се с нея, и това наистина я ужасяваше. Ами ако А. наистина каже на баща й? Не сега. Не и когато може би нещата наистина започваха да се оправят.

Тя се огледа за пореден път в търсене на Мона. Гледането на мачовете бе отколешна тяхна традиция; те смесваха ликьор „Садърн Камфърт“ с диетична кола от щанда с намаление и подвикваха еротични подигравки към губещия отбор. Но Мона бе изчезнала без следа. След сблъсъка им в мола предишния ден Хана и Мона не бяха разговаряли.

Хана зърна една руса опашка и една разпусната червенокоса плитка и се сви. Райли и Наоми бяха пристигнали и се изкачваха по стълбите към пейките, които се намираха недалеч от Хана. Днес и двете носеха еднакви кожени чанти „Шанел“ и бяха облечени в абсолютно нови страхотни провесени сака от туид, сякаш бе студен есенен ден, а не все още летните двайсет и четири градуса. Когато погледнаха в нейна посока, тя бързо се престори, че е погълната от футболната игра, въпреки че нямаше никаква представа какъв е резултатът.

— Хана изглежда много дебела в тези дрехи — чу тя шепота на Райли.

Усети как бузите й пламват. Огледа начина, по който памучното й горнище леко се опъваше на корема. Може би наистина бе напълняла, с цялото онова тъпчене от нерви през цялата седмица. Тя наистина се бе опитвала да устои на повиците да повърне всичко — въпреки че в този момент точно това й се искаше да направи.

Отборите се прибраха на полувремето и момчетата от „Роузууд дей“ се настаниха на техните скамейки. Шон се стовари на тревата и започна да масажира прасеца си. Хана усети възможността и започна тежко да слиза надолу, прескачайки металните седалки. Предишния ден, след като получи съобщението на А., тя не се бе обадила на Шон, за да му каже, че няма да ходи на бала. Беше твърде уплашена.

— Хана — рече Шон, щом я видя да стои до него. — Здрасти. — Днес изглеждаше страхотно, както обикновено, нищо, че ризата му бе покрита с петна от пот, а лицето му бе обрасло с набола брада. — Как си?

Хана седна до него, като подви крака и подреди плисираната си пола така, че останалите футболисти да не могат да виждат бельото й.

— Аз… — Тя преглътна тежко, като се опитваше да не избухне в плач. Обезумявам! А. ужасно ме тормози. — Трябва да ти кажа нещо. — Тя стисна ръце. — Няма да ходя на бала.

— Наистина ли? — Шон надигна глава. — Защо? Добре ли си?

Хана прокара ръце по ниско окосената ароматна трева на игрището. Тя бе разказала на Шон същата история, която бе разказала и на Мона — че баща й бе умрял.

— Твърде е… сложно. Но, ъъъ, помислих, че трябва да ти кажа.

Шон развърза връзките на наколенката си и ги затегна. За части от секундата Хана зърна идеално оформения му, мускулест прасец. Незнайно по каква причина тя смяташе, че това е най-сексапилната част от тялото му.

— Може би аз също няма да ходя — рече той.

— Наистина ли? — попита озадачено тя.

Шон сви рамене.

— Всичките ми приятели ще ходят с момичета. Аз ще бъда странният самотник.

— О — Хана премести краката си, за да може да мине треньорът, който се бе загледал в бележника си. Тя едва се сдържа да не подскочи от радост. Това означаваше ли, че Шон е мислел да отиде с нея?

Той присви очи и я погледна.

— Добре ли си? Изглеждаш ми… тъжна.

Хана покри с длани голите си колене. Изпитваше нужда да поговори с някого за А. Само че нямаше с кого.

— Просто съм уморена — въздъхна тя.

Шон леко я докосна по ръката.

— Слушай, искаш ли някоя вечер другата седмица да вечеряме заедно? Знам ли… Може би трябва да поговорим за някои неща.

Сърцето на Хана подскочи.

— Съгласна съм. Звучи добре.

— Страхотно. — Шон се усмихна и се изправи. — Тогава ще се видим по-късно.

Групата започна да свири бойната песен на „Роузууд дей“, с което сигнализираше, че почивката е свършила. Хана се изкачи до своята пейка, като се чувстваше малко по-добре. Когато седна на мястото си, Наоми и Райли се вторачиха любопитно в нея.

— Хана! — изкрещя Наоми, когато погледите им се срещнаха. — Здрасти!

— Здравей — рече Хана, докарвайки възможно най-фалшивата усмивка, на която бе способна.

— С Шон ли говореше? — Наоми поглади конската си опашка. Тя бе обсебена от косата си. — Мислех, че двамата сте скъсали.

— Не беше окончателно — рече Хана. — Все още сме приятели… както и да е.

Райли се изхили.

— Ти си скъсала с него, нали?

Стомахът на Хана се преобърна. Да не би някой да бе издрънкал нещо?

— Точно така.

Наоми и Райли се спогледаха. След това Наоми попита:

— Ще ходиш ли на бала?

— Не, всъщност — каза Хана надуто. — Ще ходя с баща ми в Le Bec-Fin.

— Оха — Наоми примигна. — Чувала съм, че Le Bec-Fin е мястото, където ходят хора, които не искат да бъдат виждани заедно.

— Не, не е вярно. — Хана усети как лицето й пламва. — Това е най-добрият ресторант във Филаделфия. — Тя усети, че изпада в паника. Да не би Le Bec-Fin да се е променил?

Наоми сви рамене с безизразно лице.

— Просто така съм чувала.

— Да — Райли ококори кафявите си очи. — Всички го знаят.

Внезапно Хана забеляза, че на съседното до нея място лежи лист хартия. Той бе сгънат във формата на самолет и бе затиснат с камък.

— Какво е това? — попита Наоми. — Оригами?

Хана разгъна самолетчето и обърна листа.

Хана погледна към последния абзац, написан със закръглен, непознат почерк.

— Не — пошепна тя и сърцето й лудо заби. Онова, което А. бе написал, щеше да съсипе завинаги безупречната й репутация.

— Хана, да не си получила любовно писмо? — провлачи думите Райли. — Да не е от някой таен обожател?

Хана погледна Наоми и Райли с техните подкъсени плисирани поли и обувки на платформи. И двете се бяха вторачили в нея като вълци, които сякаш можеха да надушат слабостта й.

— Видяхте ли кой остави това тук? — попита тя, но те я погледнаха безизразно и свиха рамене.

След това тя огледа целия сектор с пейки, всяка групичка деца, всеки родител, дори шофьора на училищния автобус на „Лансинг“, който се бе облегнал на вратата и пушеше цигара. Онзи, който бе написал това, трябваше да е тук, нали? Иначе нямаше как да разбере, че Райли и Наоми седят близо до нея.

Тя отново погледна към бележката. Не можеше да им прочете това. В никакъв случай. Но тогава се сети за последния път, когато баща й я бе попитал за инцидента с Джена. Той бе седнал на леглото й и дълго време се бе взирал в закачения чорап-октопод, който Ариа бе изплела за нея.

— Хана — бе казал най-накрая той. — Тревожа се за теб. Закълни се, че през нощта, когато онова момиче беше ослепено, вие не сте си играли с фойерверки.

— Аз… Не съм докосвала фойерверки — бе прошепнала Хана. И всъщност не бе излъгала.

Долу на футболното игрище две момчета от „Лансинг“ плеснаха ликуващо ръце. Някой под седалките запали джойнт; силната му тревиста миризма нахлу в ноздрите на Хана. Тя грабна листа хартия, изправи се и с присвит стомах отиде при Наоми и Райли. Те я погледнаха слисано. Ченето на Райли увисна. Хана установи, че дъхът й мирише така, сякаш е на диета на Аткинс18.

— Опитахседасъблазняшоннакупонавноъл, нотоймезаряза — избърбори тя. После си пое дълбоко дъх. Това дори не беше съвсем вярно, но няма значение. — Освентоваповръщамнасилапонетрипътидневно.

Думите излязоха в бързо, нечленоразделно бърборене и Хана бързо се обърна. „Какво каза тя!?“ се чу шепота на Райли, но тя определено не възнамеряваше да се обръща и да го повтаря по-ясно.

Тя тръгна надолу, прескачайки пейките, и мина край нечия майка, която държеше в скута си табла с кола и пуканки. Тя се огледа за някого — без значение кой — който да се оглежда подозрително. Но не видя никой. Нито един човек не се смееше или шепнеше. Всички гледаха как момчетата на „Роузууд дей“ напредват към тъчлинията на Лансинг.

Но А. трябваше да е тук. И сигурно наблюдаваше.