Око за око

37. И без това гривните от конци са толкова демоде

Емили прибра коса зад ушите си и погледна Джена. Слънчевите очила, които тя носеше, скриваха лицето й от скулите до над веждите, но Емили успя да забележи няколко набръчкани, розовеещи белега на челото й.

Тя си припомни онази нощ. Миризмата на ароматизирани свещи, който изпълваше къщата на Али. Вкусът на чипс със сол и оцет, който Емили усещаше в устата си. Как пръстите на краката й нервно потриваха паркета в хола на семейство Дилорентис, докато тя наблюдаваше през прозореца как Али тича към двора на семейство Кавана. Избухването на фойерверка, парамедиците, които са изкачваха по стълбата към къщичката, как устата на Джена оформи правоъгълник, толкова силно плачеше.

Джена й подаде мръсното, омачкано парче хартия.

— Това го откриха при него — рече тя, гласът й се пречупи на думата „него“. — Написал е по нещо на всички ни. Твоята част е някъде по средата.

Всъщност листът представляваше списък на бижутата за аукциона; Тоби бе писал на гърба му. Като видя неравния му почерк, почти пълната липса на главни букви и това, че се бе подписал Тоби със закръглени букви, стомахът на Емили се сви. Въпреки че никога преди не беше виждала почерка му, той сякаш го съживи пред нея. Можеше да помирише сапуна, който използваше, да почувства ръката му, която държеше нейната. Сутринта тя се бе събудила не до вратата, а в леглото си. Чу звънеца на вратата. Тръгна препъвайки се надолу по стълбите, а пред вратата стоеше някакъв мъж с колоездачен клин и каска в ръце.

— Мога ли да използвам телефона ви? — попита той. — Случаят е спешен.

Емили го погледна замаяно, все още не съвсем събудена. Зад нея се появи Каролин и колоездачът започна да обяснява.

— Докато си карах край горичката, видях едно момче. Първо помислих, че спи, но…

Той замълча, а очите на Каролин се разшириха. Тя хукна да донесе телефона си. Междувременно Емили стоеше до вратата, като се опитваше да осъзнае какво става. Тя се сети за Тоби на прозореца й предишната нощ. Колко силно чукаше по стъклото и как после изчезна в гората.

Тя погледна към колоездача.

— Това момче в гората опита ли се да те нарани? — прошепна тя с разтуптяно сърце. Изпълваше я ужас при мисълта, че Тоби е прекарал нощта в тяхната горичка. Ами ако беше дошъл в къщата след като Емили беше заспала?

Колоездачът притисна каската до гърдите си. Той изглеждаше горе-долу на възрастта на бащата на Емили, имаше зелени очи и прошарена брада.

— Не — меко каза той. — Той беше… посинял.

А сега това: писмо. Бележка на самоубиец.

Докато тичаше към гората, Тоби изглеждаше толкова измъчен. Веднага ли беше погълнал хапчетата? Можела ли е Емили да го спре? Беше ли права Хана — че Тоби не е убиецът на Али?

Светът около нея започна да се върти. Усети, че една силна ръка я подкрепя отзад.

— Хей — прошепна Спенсър. — Всичко е наред.

Емили се взе в ръце и погледна писмото. Приятелките й също се наведоха над него. Там, точно в следата, се виждаше нейното име.

Емили сгъна отново листчето, хартията изскърца в ръцете й. В това нямаше смисъл — всъщност те бяха наранили Джена, не Тоби — за какво говореше изобщо той? Тя подаде листа на Джена.

— Благодаря.

Джена се обърна да си ходи, но Емили се прокашля.

— Почакай — дрезгаво рече тя. — Джена.

Джена спря. Емили тежко преглътна. Всичко, което Спенсър й беше разказала за това, че Тоби знае, а Алисън е излъгала, всичко, което Тоби бе казал предишната вечер, цялата вина за случилото се с Джена, която бе носила в себе си през всичките тези години… Всичко изби на повърхността.

— Джена, трябва да ти се извиня. Ние бяхме… бяхме толкова подли. Нещата, които ти причинихме… имената, всичко… Изобщо не беше забавно.

Хана пристъпи напред.

— Тя е абсолютно права. Изобщо не беше забавно. — Емили отдавна не беше виждала Хана толкова измъчена. — А ти не го заслужаваше — завърши тя.

Джена погали кучето си по главата.

— Всичко е наред — рече тя. — Преодолях го.

Емили въздъхна.

— Не, не е наред. Нищо не е наред. Аз… Не знаех какво е да ти се… подиграват, защото си различен. Но сега вече знам. — Тя стегна мускули, с надеждата, че ще успее да възпре сълзите, които напираха в очите й. Част от нея искаше да разкаже на всички за онова, което я тормози. Но се отказа. Времето не беше подходящо. Искаше да каже толкова много неща, но как да го направи? — Съжалявам и за това, което ти се случи. Така и не успях да ти го кажа.

Искаше да добави още: Съжалявам за онова, което направихме без да искаме, но бе твърде уплашена.

Брадичката на Джена потрепери.

— Вината не е ваша. Пък и това не е най-лошото нещо, което ми се е случвало. — Тя дръпна каишката на кучето си и тръгна обратно през двора.

Момичетата стояха мълчаливо, докато Джена не се отдалечи достатъчно.

— Че какво може да е по-лошо от това да ослепееш? — прошепна Ариа.

— Имало е и нещо по-лошо — прекъсна я Спенсър. — Тайната, което Али знаеше…

На лицето на Спенсър отново се беше изписало онова изражение — сякаш има да каже хиляди неща, но не й се иска да ги каже. Тя въздъхна.

— Тоби обичал да… докосва… Джена — прошепна тя. — Точно това правел в нощта на инцидента. Затова и Али запратила фойерверка в погрешната посока.

Когато Али отишла до дървесната къщичка на Тоби, обясни Спенсър, тя видяла Тоби през прозореца и запалила фойерверка. И тогава… видяла, че Джена също е вътре. На лицето й било изписано някакво странно изражение, а ризата й била разкопчана. Тогава Али видяла как Тоби се приближил до Джена и поставил ръка на шията й. После пъхнал другата си ръка под ризата й, върху сутиена. Свалил едната му презрамка. Джена изглеждала ужасена.

Али каза, че била толкова шокирана, че просто блъснала с крак фойерверка. Подпаленият фитил изгорял страшно бързо и ракетката се изстреляла. Последвал ярък, заслепяващ взрив. Чул се звук от счупено стъкло. Някой изпищял… и Али хукнала обратно.

— Когато Тоби дойде при нас и каза на Али, че я е видял, тя му отговори, че е видяла него… как си играе с Джена — рече Спенсър. — Нямало да съобщи на родителите му само ако той поеме вината за запалването на фойерверка. Тоби се съгласи. — Тя въздъхна. — Али ме накара да обещая, че няма да казвам нито какво е направил Тоби, нито каквото и да било друго.

— Исусе Христе — прошепна Ариа. — Значи Джена е била страшно щастлива, че Тоби е бил отпратен в Мейн.

Емили не знаеше какво да каже. Тя се обърна и погледна към Джена, която стоеше с майка си от другата страна на улицата и разговаряше с някакъв репортер. Какво ли е усещането когато доведеният ти брат прави такива неща с теб? Тя се чувстваше ужасно, когато Бен й се натисна — как ли би се чувствала, ако трябваше да живее с него? Ами ако той беше част от семейството й?

Но същевременно се разкъсваше от жалост. Да причиниш това на доведената си сестра е ужасно, но същевременно беше и… покъртително. Естествено, че Тоби ще иска да го забрави и да продължи живота си. И беше почти успял… докато Емили не го бе изплашила и той не бе помислил, че всичко отново се завръща.

Тя се почувства ужасена, покри лицето си с ръце и изхълца сърцераздирателно няколко пъти. Аз съсипах живота на Тоби, помисли си тя, аз го убих.

Приятелките й я оставиха да си поплаче — а и те всички плачеха. Когато Емили премина само в сухи хълцания, тя вдигна глава.

— Просто не мога да повярвам.

— Аз мога — рече Хана. — Али се интересуваше само от себе си. Тя бе кралицата на манипулацията.

Емили я погледна изненадано. Хана сви рамене.

— Моята тайна от седми клас? Онази, която само Али знаеше? Тя непрекъснато ме измъчваше с нея. Всеки път, когато отказвах да направя нещо, което искаше от мен, тя ме заплашваше, че ще го разкаже на вас, момичета, както и на всички останали.

— Значи и на теб ти е причинявала това? — В гласа на Ариа прозвуча изненада. — Имаше моменти, в които тя говореше за моята тайна така, че малко оставаше всички да разберат. — Тя наведе очи. — Преди Тоби… да изпие тези хапчета, той издаде моята тайна. Същата, която Али знаеше и която А. — Тоби — използваше, за да ме заплашва.

Всички настръхнаха.

— Каква беше тя? — попита Хана.

— Ами… един семеен въпрос. — Устните на Ариа потрепериха. — Сега не мога да говоря за това.

Известно време всички мълчаха, замислени. Емили погледна към птичките, които влитаха и излитаха от хранилките, направени от баща й.

— Напълно е възможно А. да е бил Тоби — прошепна Хана. — Той не е убил Али, но въпреки това е искал да си отмъсти.

Спенсър сви рамене.

— Надявам се да си права.

В къщата на Емили беше спокойно и светло. Родителите й още не се бяха върнали, но Каролин току-що бе направила пуканки на микровълновата печка и цялата къща миришеше на тях. За Емили пуканките от микровълнова винаги бяха имали по-добър аромат отколкото вкус, и независимо от липсата на апетит тя усети, как червата й куркат. Помисли си, че Тоби никога повече няма да опита пуканки.

Нито пък Али.

Тя погледна през прозореца на спалнята си към предния двор. Само преди няколко часа Тоби бе стоял там и бе умолявал Емили да не казва на полицията. Само като се сетеше, че той всъщност бе имал предвид да не разказва за онова, което е сторил на Джена.

Емили отново се сети за Али. Как ги беше лъгала за всичко.

Странното, но и тъжно нещо в цялата история бе, че Емили бе повече от сигурна, че се е влюбила в Али точно в нощта на инцидента с Джена, след като линейките си тръгнаха и Али влезе в къщата. Тя се държеше толкова спокойно и покровителствено, толкова самоуверена и прекрасна. Емили направо бе откачила от тревога, но Али бе успяла да я накара да се почувства по-добре.

— Всичко е наред — изгука Али, като потриваше Емили по гърба на големи, бавни кръгове. — Обещавам ти. Всичко ще бъде наред. Трябва да ми повярваш.

— Но как може да бъде добре? — изхълца Емили. — Откъде си толкова сигурна?

— Просто защото съм.

След това Али хвана Емили и я придърпа да легне, като положи главата й в скута си. Започна да рови с пръсти из косата й. Беше ужасяващо приятно. Толкова хубаво, че Емили забрави къде се намира и колко е уплашена. Вместо това тя усети… че се отнася нанякъде.

Движенията на Али ставаха все по-бавни и по-бавни и накрая Емили започна да заспива. Онова, което се случи след това, тя нямаше да забрави никога. Али се наведе напред и я целуна по бузата. Емили замръзна и веднага се ококори. Али го направи отново. Усещането бе страхотно. Тя се облегна назад и отново започна да шари с пръсти из косата й. Сърцето на Емили биеше като полудяло.

Рационалната част от мозъка на Емили се опитваше да потисне този спомен, решавайки, че Али го е направила само, за да я успокои. Но емоционалната й част позволи на чувството да разцъфне, като малките капсулки, сложени от родителите й в коледното чорапче, които поставени в гореща вода се превръщаха в големи порести гъби. Точно тогава се зароди любовта на Емили към Али и без онази нощ тя може би никога нямаше да се появи.

Емили седна на леглото си, зяпайки безцелно през прозореца. Тя се чувстваше изпразнена, сякаш някой бе извадил всичките й вътрешности като на тиквен фенер.

В стаята й беше много тихо; единственият звук, който се чуваше, бе бръмченето на вентилатора на тавана. Емили отвори най-горното чекмедже на скрина и намери някакви стари ножици. Тя пъхна едното острие между ръката си и гривната, която Али й бе направила преди толкова много години, и я сряза. Не й се искаше да я изхвърля, но не искаше и да я оставя на пода, където беше паднала. Накрая я ритна под леглото си.

— Али — прошепна тя, а по лицето й се стичаха сълзи. — Защо?

Внезапно звънене я стресна. Емили беше закачила розовата чантичка, която Джена й бе върнала, на дръжката на бравата. Видя как телефонът й, който беше вътре, примигва. Тя бавно стана и дръпна ципа й. Докато успее да извади телефона си, той вече бе спрял да звъни.

ИМАТЕ ЕДНО НОВО СЪОБЩЕНИЕ, пишеше на екрана на малката й нокия. Емили усети как сърцето й затупа бързо.