Око за око

6. Милосърдието не е чак толкова сладко

Вторник следобед Хана приглади кремавата блузка и отпуснатата кашмирена жилетка, които беше облякла след училище, и се устреми нагоре по стълбите на Клиниката по изгаряния и пластична хирургия „Уилям Атлантик“. Когато идвате тук, за да лекувате изгаряния, казвате, че отивате в „Уилям Атлантик“. Ако идвате, за да ви направят липосукция, казвате, че отивате в „Бил Бийч“.

Сградата се намираше в гората и синьото небе едва се забелязваше през гъстите клони на величествените дървета. Целият свят миришеше на горски цветя. Този ранноесенен следобед беше идеален да се излежава край басейна в клуба и да гледа как момчетата играят тенис. Това бе идеалният следобед за десеткилометров джогинг, за да изгори калориите, натрупани след кутията кракери, която бе опразнила предишната нощ, изключително разтърсена от изненадващата визита на баща й. Или перфектният следобед да си седи на тревата и да наблюдава някой мравуняк или пък да бави шестгодишните близнаци на съседите. Определено щеше да е по-добре от това, което правеше в момента — доброволно да помага в клиника за изгаряния.

Доброволно бе мръсна дума за Хана. Последният й опит да свърши нещо доброволно бе на благотворителния моден бал в седми клас. Момичетата от „Роузууд Дей“ се бяха наконтили в дизайнерски дрешки и дефилираха по сцената; хората наддаваха за облеклата им, а парите отиваха за благотворителност. Али носеше зашеметяваща тясна рокля на Калвин Клайн и някаква дребна вдовица предложи за нея хиляда долара. Хана пък трябваше да се примири с ужасяващото дантелено творение в електриков цвят на Бетси Джонсън, което я караше да изглежда още по-дебела, отколкото бе в действителност. Единственият, който заложи на нейния тоалет, беше баща й. Седмица по-късно родителите й обявиха, че се развеждат.

И сега баща й се беше върнал. Един вид.

Всеки път, когато Хана се сещаше за вчерашното посещение на баща си, тя се усещаше зашеметена, разтревожена и ядосана едновременно. Откакто бе настъпила нейната трансформация тя копнееше за момента, когато отново ще го види. Тогава вече щеше да бъде слаба, популярна и самоуверена. В мечтите й той винаги идваше с Кейт, която бе станала дебела и пъпчива, и в сравнение с нея Хана изглеждаше още по-красива.

— Ооох! — проплака тя. Едно момиче излезе през вратата в същия момент, когато тя се канеше да влиза.

— Внимавай — промърмори момичето. Едва тогава Хана вдигна глава. Тя се беше изправила до вратата, близо до каменния пепелник и саксията с гигантска безстеблена иглика. През вратата минаваше… Мона.

Ченето на Хана направо увисна. По лицето на Мона премина същото изненадано изражение. Те се огледаха изпитателно.

— Какво правиш тук? — попита Хана.

— Посещавах една приятелка на мама. Гадна работа. — Мона прехвърли светлорусата си кола през луничавото си рамо. — А ти?

— Ами същото. — Хана внимателно огледа Мона. Вътрешното й чувство подсказваше, че Мона лъже. Но пък от друга страна Мона може би също усещаше, че тя крие нещо.

— Е, аз тръгвам. — Мона метна през рамо червената си чанта. — После ще ти се обадя.

— Добре — отвърна Хана. После тръгнаха в противоположни посоки. Хана се обърна и погледна към Мона, само за да види, че Мона също поглежда през рамо към нея.

— А сега моля те, внимавай — каза Ингрид, едрата германка, която беше главна сестра. Намираха се в залата за прегледи и Ингрид обучаваше Хана как да сменя торбичките в кошчетата за боклук. Като че ли това беше много трудна работа.

Всяка зала за прегледи беше боядисана в цвят авокадо и единствените плакати по стената бяха мрачни снимки на различни кожни болести. Ингрид отведе Хана в една празна стая; някой ден, ако Хана се представеше добре, можеше да й бъде позволено да чисти и стаите, в които лежаха пациентите със сериозни изгаряния. Каква късметлийка.

Ингрид измъкна торбичката с отпадъци.

— Това отива право в големия син контейнер в задния двор. Освен това трябва да изпразниш и кошчетата с инфекциозни отпадъци. — Тя махна с ръка към еднакво изглеждащите кошчета. — Винаги трябва да ги държиш на различно място от останалата смет. Освен това трябва да си сложиш и това. — Ингрид й подаде чифт латексови ръкавици. Хана им хвърли такъв поглед, сякаш бяха покрити със заразна мръсотия.

След това Ингрид й посочи коридора.

— Тук има още десет такива стаи — обясни тя. — Почисти боклука и забърши всички плотове. След това ми се обади.

Като се опитваше да не диша — тя ненавиждаше онази антисептична миризма на болест, която се носеше из всяка болница — Хана се повлече към склада, за да вземе още торбички за боклук. Тя погледна надолу по коридора, като се чудеше кои са стаите, в които лежаха болните. Джена беше хоспитализирана тук. През последния ден се бяха случили много неща, които я накараха да се замисли за Онази случка с Джена, въпреки че през последните години се беше опитвала да я изхвърли от съзнанието си. Дори не можеше да си представи, че някой знае и може да разкаже за това.

Въпреки че Онази случка с Джена бе нещастен случай, понякога на Хана й се струваше, че това не е точно така. Али беше измислила прякор на Джена: Снежи, от Снежанка, заради поразяваща й прилика с героинята на Дисни. Хана също смяташе, че Джена прилича на Снежанка, но в добрия смисъл. Джена не беше толкова шлифована като Али, но притежаваше една такава странна красота. На Хана дори веднъж й беше хрумнало, че единственият герой от Дисни, на когото самата тя прилича, е джуджето Дребньо.

Джена си оставаше една от любимите жертви на Али. В шести клас Хана надраска под кутията с хартиени салфетки в женската тоалетна няколко обидни подмятания за гърдите на Джена. Сипа малко вода на стола й в час по алгебра, за да може когато Джена седне, панталоните й да се подмокрят така, че все едно се е напикала. Тя се подиграваше на начина, по който Джена се опитваше да имитира акцента в часовете по френски… Но когато видя парамедиците да я свалят от дървото, Хана усети, че й се повдига. Тя беше първата, която подкрепи идеята да скроят номер на Тоби. А всъщност си мислеше, може би като се подиграят с него, ще се подиграят и с Джена. Сякаш си бе пожелала това да се случи.

Автоматичната врата на края на коридора се отвори, като откъсна Хана от мислите й. Тя замръзна с разтуптяно сърце, надявайки се, че това е Шон, но надеждите й се оказаха напразни. Разочарована, тя измъкна телефона от джоба на жилетката си и набра номера му. Беше прехвърлена на гласова поща и тя затвори. Набра отново, като си мислеше, че може би той търси телефона си и не е успял да го намери навреме, но отново бе прехвърлена на гласова поща.

— Здрасти, Шон — изчурулика Хана след сигнала, като се опитваше да звучи безгрижно. — Отново се обажда Хана. Наистина бих искала да поговорим, така че знаеш къде да ме намериш.

Днес му бе оставила три съобщения, че ще прекара следобеда тук, но Шон така и не й отговори. Тя се чудеше дали не е на срещата във „В клуб“ — скоро беше положил обет за въздържание, заричайки се да не прави секс, никога. Може би щеше да й се обади като свършат. Или пък… може би нямаше. Хана преглътна на сухо и се опита да изхвърли тази вероятност от ума си.

Тя въздъхна и тръгна към стаичката-склад. Ингрид бе окачила марковата чанта на Хана на закачалката до някакво раирано найлоново нещо от битака и тя потисна едно потреперване с погнуса. После прибра телефона в чантата, грабна едно руло хартиени салфетки и един спрей, след което се напъха в първата празна стая за прегледи. Може би работата щеше наистина да я отвлече от стресиращите мисли за Шон и А.

Когато приключи с миенето на мивката, тя без да иска отвори металното шкафче, което се намираше точно до нея. Вътре бяха наредени картонени кутии, надписани с познати имена. Тиленол 3. Викодин. Перкосет. Хана надникна вътре. Беше пълно с лекарства. Те просто… си лежаха вътре. Незаключени.

Джакпот!

Хана бързо изсипа няколко шепи перкосет в изненадващо дълбоките джобове на жилетката си. Поне щеше да си осигури един забавен уикенд с Мона.

След това нечия ръка се стовари на рамото й. Тя подскочи и се обърна, събаряйки на пода хартиените салфетки и бурканчето, пълно с памучни тампони.

— Защо си влязла в стая номер две? — намръщи се Ингрид. В лице приличаше на сърдит мопс.

— Аз… Опитвах се да почистя всичко. — Хана бързо хвърли салфетките на боклука, като се надяваше перкосетът да не се изсипе от джобовете й. Вратът й, където Ингрид я беше докоснала, гореше.

— Добре, ела с мен — рече Ингрид. — Нещо в чантата ти издава странен шум, който пречи на пациентите.

— Сигурна ли си, че става въпрос за моята чанта? — попита Хана. — Преди малко бях при нея и…

Ингрид поведе Хана обратно към склада. От вътрешността на чантата й наистина се разнасяше дрънчене.

— Просто телефонът ми звъни. — Хана изведнъж се оживи. Може би се беше обаждал Шон!

— Моля те, спри го. — Ингрид въздъхна. — А след това се връщай на работа.

Хана извади телефона си, за да провери кой се е обаждал. Имаше ново съобщение.

Хана се огледа объркана наоколо. Тя отново прочете съобщението, гърлото й пресъхна и започна да я наболява. Какво ли знаеше А., че да може да гарантира това?

Джена.

Ако А. знаеше за нея…

Хана бързо нащрака отговора на клавиатурата: Нищичко не знаеш. После натисна бутона ИЗПРАЩАНЕ. Само след секунда А. отговори: