Пламък и лед

Единайсета глава

Противно на очакванията си Гейлън потъна в дълбок и спокоен сън като всеки, който се чувства закрилян и в безопасност.

Лукас остана буден дълго след полунощ. Отново изчете полицейските доклади, прегледа снимките от местопрестъпленията. Взираше се в обезобразените тела на Моника, Кей, Марша и Брин, спомняше си събития отпреди много години.

Ала през цялото време го преследваха натрапчиви мисли за Гейлън, която спеше толкова близо до него. Още не вярваше, че е допуснал някого в убежището си, където бе винаги сам, защото… така му харесваше.

Беше сам, но не и самотен.

Днес обаче всичко се бе променило.

Лукас се помъчи да прогони безпокойството и мъчителните си мисли, но внезапно го обзе още по-тягостно чувство — стори му се, че Гейлън го вика в съня си, че го зове да легне до нея в бледовиолетовото царство на тишината и спокойствието.

Накрая се просна в своето легло и се опита да заспи с надеждата за спокоен сън вместо обичайните кошмари, пълни с престъпления и трупове.

Ала този път му се присъни кошмар, какъвто досега не го беше преследвал. Сънува, че с Гейлън са в разкошния му апартамент на двайсет и втория етаж. Не бяха сами… или само тъй му се струваше…

В едно бе сигурен — че убиецът е в апартамента. За един безкраен миг му се стори, че се е вселил в тялото на престъпника, че е едно цяло с него. Усещаше биенето на сърцето му, похотта му, виждаше жилището през очите му… най-сетне зърна ръка, която не бе негова, беше ръката на убиеца. Стискаше дълъг нож и се готвеше да прониже прозирното тяло на Гейлън. Не, вече го бе пронизал — белоснежният мокет бе обагрен с кръв.

Куклите също бяха опръскани е кръв. Бяха голи и изглеждаха някак развратни, въпреки че бликащата кръв скоро щеше да ги облече в алени дълги рокли.

Гейлън също беше гола, но в съня на Лукас косата й беше толкова дълга, че закриваше цялото й тяло. Бе се загърнала в червеникавите си кичури и не обръщаше внимание на кървавите фонтани, бликащи от шията и от сърцето й.

И от очите й.

Тичаше по коридора, като продължаваше да прикрива голотата си с дългата си коса.

Стигна до асансьора, още миг — и ще се измъкне. Но асансьорът не се отваряше въпреки отчаяните й молби.

Тя отново побягна, този път към кухнята.

Изведнъж Лукас осъзна, че тясното помещение не е неговата боядисана в бяло кухня, шкафовете бяха сиви. В мрака проблесна ножът, захвърлен върху плота до умивалника.

Гейлън го съзря, зърна го и убиецът. Лукас също го видя през очите на престъпника.

Чудовището я предизвикваше да сграбчи стоманеното острие и да го прободе, както той я бе пробол.

— В очите — приканваше я с хриплив шепот. — Избоди очите ми!

Лукас забеляза, че тя се колебае, че се изкушава да се подчини, сетне я чу да крещи ужасено: „Не! Не!“, докато тичаше обратно към дневната.

Там още лежаха голите кукли. Бяха окървавени и неподвижни.

Гейлън забави крачка, като че искаше да им помогне, да разпусне буйните им изкуствени коси така, че да прикрият голотата им.

Ала не посмя да спре. Убиецът беше по петите й. Усещаше страха й и се опиваше от него, с нетърпение очакваше мига, когато ще умъртви жертвата си.

Гейлън тичешком излезе на терасата, покрита с бели керамични плочки, които блестяха под светлините на нощното небе. Валеше сняг, но тя не усещаше студ. Беше Венера, излязла от океана, която след секунди ще се превърне в снежен ангел… и ще се понесе към небето. Само трябва да прекрачи парапета на терасата сред вихъра на снежинките…

— Няма да те понесат към небето! — изкрещя той. — Ще паднеш, ще умреш!

Но Гейлън не го чу, защото още бе впримчен в тялото на убиеца. Внезапно тя погледна престъпника и Лукас не съзря в очите й страх, а надежда, сякаш най-сетне Гейлън виждаше приближаването на пролетта, сякаш вярваше в нея.

Усмихна се широко, беше щастлива… и почти свободна. Свободна от него и от онзи, в когото се бе вселил.

Качи се върху ниския тухлен парапет и разпери ръце, без да се срамува от голотата си. Беше на крачка от свободата. Но наистина ли ще бъде свободна? Може би. Наметалото от червеникаво златисти къдрици още я обгръщаше и щеше да я закрие дори когато полети. Докато лети надолу.

В този миг Гейлън решаваше дали да скочи в пропастта, дали да го остави сам и толкова самотен.

Лукас внезапно се сепна и осъзна, че трепери. Събудил го беше безмълвен писък, отекнал в тъмните дълбини на изтерзаната му душа.

Не посегна да включи нощната лампа, остана да лежи в мрака. Опитваше да се овладее и да прогони призраците от кошмара, възприемайки реалните привидения.

В спалнята му нямаше стенен часовник с фосфоресциращ циферблат, но ръчният му часовник беше на нощното шкафче. Още преди да го погледне обаче, Лукас знаеше, че часът е три и тринайсет минути.

Възможно ли е Казанова да дебне поредната си жертва? Нима се готви толкова скоро да нанесе нов удар?

„Не! — помисли Лукас. — Само ме дебне, както и аз него.“

А може би Гейлън е завладяла съзнанието му, сънищата му. Гейлън! Червенокосата жена, която бе толкова уязвима, толкова смела… толкова привлекателна в голотата си.

Каза си, че е време да става. Днес дори беше закъснял. Взе душ и машинално се облече като човек, осъден на смърт.

Вратата на спалнята й не беше открехната, а почти отворена. Запита се как да го изтълкува — като покана или като предупреждение.

Сякаш притеглян от невидим магнит, пристъпи по-близо и надникна в стаята. Забеляза, че Гейлън е спала на ръба на леглото, сякаш още се намираше в малкия си апартамент и върху кревата й са нахвърляни парчета плат.

Нямаше я в спалнята. Лукас си каза, че сигурно ще я намери във всекидневната. Навярно е станала посред нощ, за да шие кукленски тоалети и да изпълни обещанието си, дадено на малките пациентки и на сестра Кейси.

Но кашоните не бяха разопаковани, куклите не бяха извадени. Хрумна му, че тя сигурно е в кухнята, за да си приготви чаша чай и да хапне шоколад — крайно недостатъчна закуска дори за жена с толкова крехко телосложение.

Нямаше я в кухнята, металните уреди и шкафовете проблясваха в полумрака.

Нима не го е послушала и е отишла на среща с убиеца, подмамена от заплаха, че в противен случай ще загине още една невинна жертва?

„Не може да бъде! — опитваше да се успокои Лукас, все още блуждаещ на ничията територия между действителност и сън. — Вратата на асансьора няма да се отвори, тя няма да избяга…“

Внезапно му хрумна ужасяващата мисъл — ако Гейлън не може да използва асансьора, й остава само един начин да се яви на срещата със смъртта.

„Беше само сън! — мислено се упрекна той. — Само кошмарен сън.“

Все пак забързано прекоси всекидневната, където в съня си бе видял голите окървавени кукли. Затича, като наближи остъклената врата на терасата.

Навън валеше сняг. Снежинките се сипеха бавно като мъгла от кристалчета, терасата беше покрита с преспи от снежната буря, разразила се над Манхатън през последните няколко часа.

Върху девствената бяла покривка личаха следи от стъпки — отпечатъци от маратонки. Лейтенант Лукас Хънтър веднага разбра, че жената, която ги е оставила, не е тичала, движела се е спокойно и целенасочено. Заобиколила е фонтана и е тръгнала към ръба на терасата…

Внезапно я съзря до ниския парапет. Беше загърната В пухената си роба, силуетът й се очертаваше на фона на нощното небе, светлините на града се отразяваха от снежните кристали, украсяващи къдриците й.

Само още една стъпка — и щеше да полети надолу към смъртта си.

Ала това не бе отчаяната жена от кошмара му, а магьосницата, която често навестяваше сънищата му. Като усети присъствието му, тя грациозно се обърна и сините й очи проблеснаха:

— Здравей, Лукас.

— Здравей. Не можа ли да заспиш?

Изглеждаше толкова загрижен, толкова разтревожен… Тя не виждаше лицето му, което се губеше в сенките, но чуваше дрезгавия му от вълнение глас.

— Всъщност спах непробудно, докато… — Тя млъкна и смръщи вежди.

Дали и нейната нощ е била тревожна, дали са й се присънили бляскащи ножове и голи кукли?

Изглеждаше невъзможно ловецът и снежният ангел да сънуват един и същ кошмар. Все пак той прошепна едва чуто:

— Събудил те е кошмарен сън, нали?

— Не… Мисля, че не беше кошмар… — с усилие отвърна Гейлън и се усмихна, опитвайки да изглежда спокойна. — Честно да си призная, не съм съвсем сигурна… — Беше се събудила с усещането, че е на сигурно място и че нищо не я заплашва. — Сепнах се в съня си и погледнах часовника — беше три часът и тринайсет минути. Въпреки че очакваме обаждането на престъпника едва утре вечер, реших да не заспивам… за всеки случай. Погледнах през прозореца, видях, че вали сняг, и ми се прииска да изляза на терасата. Сигурно съм те събудила, когато съм отворила вратата на стаята.

Възможно ли е леките стъпки на това ефирно създание да са го събудили? Едва ли.

Но все пак нещо бе прекъснало неспокойния му сън. И той знаеше какво е — образът на отчаяната Гейлън, която се готви да скочи в пропастта… далеч от него.

— Не си ме събудила — отвърна изкусният лъжец, сетне добави: — Обикновено ставам в този час, особено когато разследвам някой случай. А сега ще ти покажа как да задействаш асансьора.

— Моля? — озадачено го изгледа тя, после промълви: — Добре.

Изненадата й от предложението, което бе направил ни в клин, ни в ръкав, му подсказа, че в съня си тя не е умолявала вратите на асансьора да се отворят. Едва сега осъзна колко абсурдно е предположението му, че са сънували един и същ кошмар.

— Толкова ли е сложно? — прекъсна размислите му Гейлън.

Лукас най-сетне се усмихна:

— Не е… фасулска работа.

— Ясно — като всички асансьори в луксозните сгради в Манхатън.

— Точно така.

— Хайде, покажи ми.

— Ще го отложим за сутринта — промърмори той. Натрапчивият спомен за кошмара го беше напуснал, сега бе сигурен, че Гейлън е в безопасност. — Студено ли ти е?

Искаше й се да отговори отрицателно. Отначало не бе усетила студ, но сега ледените кристали по косата й започваха да се топят. Усети как по врата й се стече студена струйка и без да иска, потръпна.

— Студено ми е — призна, — но не ми се прибира. Тук е толкова красиво. — Посочи фонтана, от който сега не бликаше вода, и към лехата под него, покрита със сняг. Дори през зимата белият фонтан приличаше на многоетажна сватбена торта, как ли щеше да изглежда, когато в основата му разцъфнат цветя в пастелни тонове, като булчински букет? — Навярно през лятото градината ти представлява невероятна гледка.

— Боя се, че изглежда по същия начин, само дето не е покрита със сняг.

— О, така ли?

— А ти какво си представяше?

— Ами… например ромолящия фонтан…

— Никога не съм пускал водата — прекъсна я Лукас. — Какво още?

— Луковиците на стотици цветя, спящи зимен сън под земята в очакване на пролетта. — Как да обясни красотата на пробуждащата се природа на този човек, чийто свят беше безцветен като късче лед? — Представяш ли си колко ще е красиво — завърши смутена.

— Сигурно — измърмори той и мислено добави: „Сигурно ще е красиво, но не и за мен.“

Гейлън отново присви рамене. Капчица вода от буйните й червени къдрици се стече по лицето й — леденостудена сълза, която се плъзна по слепоочието й към потрепващите й устни.

Лукас докосна с пръст страната й и при този допир сълзата се изпари.

— Устните ти са посинели — промълви.

— Така ли?

— Да… — За миг, който сякаш продължи цяла вечност, той се вгледа с копнеж в устните й. Сетне с усилие отмести поглед, машинално посегна към косата й и с неописуема нежност бръсна снежинките, които скоро щяха да се превърнат в леденостудени сълзи.

— Време е за лягане — прошепна с пресипнал от вълнение глас.

— За лягане ли? — учудено промълви Гейлън.

Лукас отмести поглед от блещукащите кристали върху косата й към лъчезарните й очи и му се стори, че вижда ведро пролетно небе, изпълнено с надежди и обещания.

В кошмара си бе съзрял същата надежда, изписана на лицето й, докато стоеше на перваза почти свободна… почти. Ала сега му се струваше, че е готова да полети към него, не в пропастта.

Време е за лягане.

Но не и за него…

Отпусна ръка и сви юмруци.

Гейлън потрепери:

— Но нали каза, че ще работиш по случая?

— Така и ще направя. — Леденият му глас сякаш накара студа да проникне до мозъка на костите й. Внезапно се усмихна и добави: — От теб искам да се запознаеш с цялата информация, с която разполагаме, детектив Чандлър. Но преди това трябва да я систематизирам, за да ти бъде от полза.