Пламък и лед

Двайсет и първа глава

Тя не бързаше да напусне апартамента, сякаш си бе определила някакъв срок, в който да храни надежда.

Нещо й подсказваше, че Лукас ще й телефонира. Ще й каже, че с Казанова е свършено, но връзката им не е приключила.

Накрая ще прошепне: „Скоро ще си бъда у дома, Гейлън. При теб!“.

Краката й тежаха като олово, усещаше сърцето си като камък в гърдите, но въпреки това не й отне много време да опакова вещите си. Прехвърли шивашките материали в голям хартиен плик от „Блумингдейл“, а двете ютии прибра в куфара при дрехите си.

Накрая напъха във вътрешните джобове на палтото си всичко, което една жена би сложила в дамската си чанта — пари, кредитни карти, чековата си книжка и картата си за самоличност.

Ето че вече си беше стегнала багажа, което я приближаваше до мига, когато ще напусне апартамента. Остави във фоайето куфара и хартиения плик, преметна върху тях палтото си и си каза, че й предстои още малко работа.

Върна се в своята спалня и без да бърза, свали чаршафите от леглото, взе от банята розовите, кремавите и лилавите хавлиени кърпи и ги пъхна в пералнята.

Сетне избърса снежнобелите кухненски плотове, които блестяха от чистота, и включи телевизора.

Новината, която очакваше да чуе, се излъчваше по всички канали. Гейлън превключи на честотите на Кей Си Ар.

— Очаквайте официално потвърждение за смъртта на манхатънския Казанова.

Репортер беше Марти, когото през онази съботна вечер бяха изпратили да следи кризата с малките заложнички в болницата и чието досие Гейлън така и не бе прочела.

Сега въздъхна с облекчение — Марти не е убиецът.

Ами двамата оператори, дали и те са невинни? Разбира се, лицето на оператора не се виждаше, но Гейлън беше достатъчно опитна да разбере кой е зад камерата.

Искаше й се и Пол, и Уоли да са извън сградата, да не са отговорни за ужасяващите престъпления. Никога нямаше да забрави добротата, проявена от Уоли към нея, и жеста на Пол, който беше опитал да я предупреди, да й спести душевните страдания.

Докато се взираше в екрана, операторът насочи обектива към сградата, пред която бяха спрели множество полицейски коли. Светлините от въртящите се лампи на покривите им се отразяваха от леда. Сградата се намираше на Пето Авеню, само на шест пресечки от жилището на Лукас. Гейлън знаеше, че на този адрес живее Вивека Блеър.

„Лукас! — помисли си с копнеж. — Толкова е близо!“

От зданието излезе строен мъж, чието лице остана в сянка. Но не беше Лукас, нито представител на официалната власт, подготвил изявление за медиите. След миг човекът изчезна от погледа й.

Най-сетне се появи друг мъж, прекрачи жълтата по-лицейска лента и се приближи до микрофоните. Не беше Лукас, не беше и шефът на нюйоркската полиция, а заместник — областният прокурор, който беше пътувал с полицейския микробус.

Той потвърди, че убиецът е мъртъв. Да, със сигурност бил човекът, известен като Казанова. За щастие нямало ранени. Жената, която е щяла да стане жертва на психопата, била невредима, но много разстроена. Нямал право да разкрива нито нейното ме, нито името на престъпника. След уреждането на различните правни формалности представителите на медиите щели да получат желаната информация. Освен това предстояло официално уведомяване на семейството на мъртвия.

Семейство! Убиецът е имал семейство! Гейлън се запита дали това е доказателство за невинността на Уоли, дали той изобщо има някакви роднини. Не би пожелала никому да бъде сам на света, но в този момент й се искаше и Уоли, и Пол, и Джон да са сираци и да нямат никакви близки. Джон Маклейн наистина беше сирак. Беше започнал от нулата и благодарение на способностите си бе станал мултимилионер. Ала милионите му не бяха помогнали за спасяването на живота на жената, която бе обичал повече от всичко на света.

Но сестрата на Мариан беше жива. Дали сестрата на покойната съпруга се смята за член на семейството?

Гейлън изключи телевизора. Нямаше желание да си играе на отгатване на самоличността на престъпника.

Освен това въображаемият глас й нашепваше, че не бива да губи надежда, че всеки момент Лукас ще телефонира и ще й съобщи новината.

Тя свъси вежди и се помъчи да го заглуши. Лейтенант Хънтър е много зает. Предстои му да уреди формалностите около блестящата си победа в двубоя с престъпника. Точно сега дори не би му и хрумнало да й се обажда.

Освен това тя има още домакинска работа. Ще я свърши, без да бърза. Първо ще се отърве от покупките от „Офелия“ — те бяха нещо като театрален реквизит и не допадаха нито на нея, нито на Лукас. Хрумна й да изхвърли в шахтата за смет красивия хартиен плик заедно със съдържанието му.

Но може би е за предпочитане първо да нареже бельото, подхождащо според нея само на лека жена, за да не попадне в ръцете на любопитни репортери от таблоидите, които биха ровили и в сметта за „сувенири“ от „любимата“ на Казанова. После реши да пъхне в куфара луксозното бельо. Беше изработено от скъпи материи, от които щяха да излязат красиви дрешки за нейните кукли. Накрая си каза, че ще вземе окончателно решение, докато почиства апартамента с прахосмукачка, както би трябвало да прави всяка добре възпитана гостенка. Ще сътвори един-два снежни ангела, а може би цяло ято.

„Май ще е по-добре да направиш голям снежнобял череп — прошепна й присмехулен глас, който заглуши гласа на надеждата. — Престани да се самозалъгваш! Свършено е! Върви си, напусни това жилище!“

Гейлън погледна часовника върху полицата над камината. Оставаха трийсет и една минути до полунощ. Въображаемият глас на надеждата постигна споразумение със зова на разума. Каза си, че една минута преди дванайсет ще телефонира за такси, сякаш е Пепеляшка, която очаква кочияшът да докара каляската от тиква. Когато удари полунощ, тя вече ще е в асансьора, за да слезе на земята — в прекия и в преносния смисъл. Ще вземе самолета за Канзас, ще погостува на Джулия, може би дори ще се срещне с майка си…

Белият телефон на Лукас иззвъня и сърцето й подскочи от радост. След секунди се разнесе друго иззвъняване, означаващо, че някой стои пред входната врата… и сложи край на надеждите й.

Тя вдигна слушалката на домофона:

— Ало?

— Търся госпожица Чандлър.

— Аз съм. Какво има?

— Казвам се Дойл, госпожице, и съм сержант от нюйоркската полиция. Идвам да ви съобщя, че Казанова е мъртъв.

„Свършено е! — мислено проплака тя. — Знам, че е свършено!“

— Благодаря ви. Гледах репортажа по телевизията.

— Лейтенант Хънтър помоли да ви придружа…

— Нима?

— Да, иска да бъдете с него на местопрестъплението.

— Веднага слизам.

— Един момент, госпожице Чандлър. Лейтенантът ми поръча да взема някакви документи. Каза, че вие ще ми покажете къде се намират.

— Да, разбира се. Изчакайте да деблокирам заключващото устройство. Щом влезете, използвайте последния асансьор вляво.

Известно й беше, че входната врата се отваря с код, избиран чрез белите телефони, но не го знаеше. Ето защо отиде във фоайето и натисна бутона на контролното табло, без да включи монитора и да види кой е посетителят.

Не изпита лошо предчувствие, когато ключалката на стоманената входна врата изщрака. Не си спомни как като телевизионна водеща предупреждаваше нюйоркчанките: „Преди да отворите вратата, непременно погледнете през шпионката или на монитора на охранителната система. Правете го винаги, дори да познаете гласа на посетителя. Ако ви е непознат и се представя за човек, на когото можете да се доверите, изобщо не го пускайте.“

Радостта й беше толкова голяма, че забрави предпазливостта. Напразно се е тревожила! Лукас не я е изоставил, дори иска тя да е до него на местопрестъплението. Изпратил е свой подчинен да я придружи по заледените нюйоркски улици и да я охранява, въпреки че убиецът на жени вече беше мъртъв. Толкова бе щастлива, че й идваше да полети.

В съзнанието й не прозвучаха тревожни сигнали дори когато посетителят слезе от асансьора и пристъпи в мраморното фоайе, макар веднага да забеляза скъпата му връхна дреха от кашмир.

Каза си, че навярно освен Лукас има и други богати полицейски служители. Пък и няма от какво да се страхува, нали Казанова е мъртъв. Внезапно се сети, че тъкмо този човек бе видяла да излиза от отцепената сграда на Пето Авеню. Значи Лукас го е изпратил да я вземе…

Но нещо й подсказваше, че посетителят не е този, за когото се представя. Изглеждаше прекалено изискан за обикновен полицай.

— Не сте сержант Дойл — промърмори и внимателно го изгледа.

— Не, не съм. Моля да ме извините, задето ви заблудих. Навън е кучешки студ — не ми се щеше да се обясняваме по домофона.

— Кой сте тогава?

— Казвам се Брандън Крисчънсън.

— Брандън… — прошепна Гейлън и инстинктивно отстъпи.

— По реакцията ви разбрах, че Лукас ви е разказал за мен — отбеляза спокойно натрапникът.

— Да! — Гърбът й допря стената, вече нямаше място за отстъпление. Почувства се като животно, попаднало в капан. Но колкото и да е странно, убиецът Брандън Крисчънсън изглеждаше искрено притеснен от нейния страх. — Моля ви, вървете си.

— Добре… обещавам. Ала ми отделете една-две минути, за да ме изслушате. Не се страхувайте от мен, няма да ви сторя нищо. Не ми вярвате, нали?

— Не — прошепна Гейлън. — Не мога…

— Както желаете. — Той се отдръпна, оставяйки помежду им възможно най-голямо разстояние. — Извинете за безпокойството. Постъпих глупаво, като се подчиних на инстинкта си. Но тази вечер, когато усетих колко болка и ярост се таят в гърдите на Лукас, осъзнах, че и той като мен е бил в затвор цели двайсет и две години. Вярно е, че аз съм причината за страданията му, но той влезе в килията доброволно. През изминалите години дотолкова обогатих познанията си, че изпитах желание да ги споделя с ближните си. Затова написах книгата. А тази вечер, като чух гласа на Лукас, прозрях, че само вие можете да го освободите. Но вие изпитвате страх, ужасявате се от мен. Явно съм се заблудил.

Брандън въздъхна тежко и продължи:

— Принудих ви да ме изслушате, сега си отивам. Отново ще пиша на Лукас. Дано този път го убедите да прочете писмото. Години наред посланията ми до него се връщат неразпечатани. Чувствам те толкова близка, Гейлън, разреши ми да те наричам така. Много е важно той да прочете писмото, за да запази разума си и да се освободи от неоснователно изпитваното чувство за вина. Извини ме, че те изплаших.

Брандън Крисчънсън натисна бутона, монтиран в мраморната колона до асансьора. Гейлън си каза, че след секунди неканеният гост ще влезе в кабината и тя ще бъде в безопасност. После часовникът ще оповести полунощ и тя ще потегли с такси към летището.

Но защо се страхува за живота си? Та нали манхатънския убиец е мъртъв?

Брандън Крисчънсън не беше чудовището, хладнокръвно причинило смъртта на четири жени. Беше друг тип чудовище и бе прекарал двайсет и две години зад решетките, но в думите му имаше известна доза истина. Любимият й още беше в затвор, а човекът, погубил малката Джени, бе открил пътя към Бога. „Разговори с Бог“ не й беше допаднала, но за милиони хора по света книгата се бе превърнала в източник на вдъхновение, донесла им бе душевен мир.

Донякъде оправдаваше Брандън, задето се беше представил под чуждо име — в противен случай тя нямаше да му позволи да припари в апартамента. Пък и веднага беше признал за измамата. Освен това изповедта му съдържаше известна доза истина за Лукас, който беше разкъсван от гняв, мъка и угризения на съвестта.

Онзи, когото тя винаги мислено сравняваше със сивоока пантера, беше пленник на своето минало. А ето че човекът, който обещаваше да му помогне, щеше да си отиде завинаги.

Ще продължи да изпраща писма, които Лукас никога не чете.

— Почакай! — възкликна Гейлън. — Наистина ли мислиш, че мога да му помогна?

— Да. Надявам се да го убедиш да се срещне с мен и дори да присъстваш на разговора ни.

— Защо избра мен за посредник?

— Заради близостта ти с Лукас.

— Ние… ние не сме близки — изчерви се тя.

— Нима? Ако не бяхте повече от приятели, Лукас нямаше да сподели с теб за случилото се преди двайсет и седем години. Вивека също е на мнение, че помежду ви има интимна връзка.

— Вивека ли? — промълви Гейлън. Очевидно шефката на новинарския екип и Брандън бяха доста близки. Ето защо Вивека е била толкова сигурна, че ще убеди анонимния автор на „Разговори с Бог“ да разкрие самоличността си. — Познаваш ли я?

— Разбира се. Братовчеди сме. Тази вечер й бях на гости — отдавна не се бяхме виждали. Неочаквано се разигра последната сцена от ужасяващата драма на Казанова. Интересува ли те кой се крие зад това име?

— Не.

— Все пак ще ти го кажа. Всъщност разкриването на самоличността на убиеца ме накара да те потърся. След като чух гласа на Лукас, импулсивно реших да дойда тук. Говоря несвързано, нали? Позволи ми да ти разкажа какво чух… какво се случи, може би тогава ще разбереш истината. Съгласна ли си?

— Да — отвърна тя, без да се поколебае. Би сторила всичко, за да помогне на Лукас.

„Не се ли излагаш на прекалено голям риск?“ — попита някакво гласче в дъното на съзнанието й. След миг повикът на сърцето надделя над гласа на разума.

— Да отидем в дневната — предложи. Възнамеряваше да седне близо до телефона и да посочи на Брандън канапето, намиращо се на безопасно разстояние.

— Благодаря ти, че се съгласи да ме изслушаш — промълви той, последва я в дневната и седна на посоченото от нея място. Видимо се беше успокоил, дори свали палтото си и го преметна на облегалката на канапето.

Гейлън обаче седеше като на тръни и не съблече палтото си, за да подскаже на неканения гост да побърза.

Брандън впери поглед в нея и заговори:

— Обещах да ти разкажа какво се случи тази вечер у Вивека и ще го сторя. Но първо искам да споделя с теб какво бих казал на Лукас, ако застанем очи в очи с него. Решиш ли, че срещата ни е безсмислена, няма да те обременявам с подробности за случилото се само преди час-два. Съгласна ли си?

— Да.

— Ще започна с най-важното — не съм убиец, за какъвто ме представя Лукас. Виждам, че трепериш, сигурно не ми вярваш и искаш да ме изгониш. Моля те, прояви още малко търпение! Животът ти не е в опасност, няма да ти причиня нищо лошо. Но Лукас е в опасност, защото мъка и гняв разяждат душата му.

Брандън замълча и едва когато Гейлън кимна, продължи монолога си:

— Безсъмнено той притежава способността да усеща злото и е помогнал на много хора, но на мен и на моето семейство причини безкрайни страдания. Още когато за пръв път застана пред комисията за предсрочно освобождаване, той заяви, че през нощта, когато умря Джени, е доловил злото в мен. Усетил го бил две нощи поред преди това. Сигурен съм, че Лукас е убеден в твърденията си. Но не забравяй, че беше едва деветгодишен, когато се случи трагедията с Джени, и бе сломен от смъртта й. Според психолозите дете, което е преживяло тежка душевна травма, подсъзнателно изкривява действителността и променя последователността на събитията, понякога дори спомените му са променени. Това е естествена защитна реакция за запазване на душевното равновесие. Разговарял съм с много специалисти, които потвърдиха предположението ми, че Лукас е осъзнал необикновената си способност след смъртта на Джени и преди първото ми явяване пред комисията за предсрочно освобождаване. Ала под влияние на травмата, преживяна в детството му, той си е внушил, че дарбата му се е проявила по-рано. Това е невъзможно, Гейлън. Невъзможно е! Защото Джени Кинкейд умря поради злощастно стечение на обстоятелствата, не съм предизвикал смъртта й умишлено.

„Лъжец!“ — бе изразил с жестове Лукас през онази далечна зимна нощ, преди да изтича в мрака и да открие бездиханната Джени.

„Лъжец, лъжец!“ — мислеше си Гейлън. Внезапно в съзнанието й й изплува младата девойка, която заради преживяната травма и убеждението, че е била предадена, съзнателно бе потискала спомена за щастливите мигове, изживени с майка й.

— Вярно е, че убих Джени — продължи Брандън, нарушавайки неловкото мълчание. — Не го направих нарочно, но остава потресаващият факт, че тя не е между живите. Не знам какво ти е наговорил Лукас, ала повярвай, че винаги съм чувствал вина за смъртта й. Но твърдо отричам, че съм извършил убийство. Причиних смъртта на Джени, но не я убих, затова твърдя, че е невъзможно Лукас да е доловил заплашващата я опасност. Следователно не е бил в състояние да предотврати трагедията. Ето защо е време да престане да се самообвинява и да се съсипва от угризения на съвестта. Тъкмо това ще му обясня, ако се съгласи да разговаря с мен. Мислиш ли, че си струва да посредничиш за среща между нас? Ще ме изслуша ли и — което е по-важно — ще чуе ли какво му казвам?

Мислите на Гейлън бяха обсебени от Джени. Спомни си как Лукас й беше разказал за способността на глухонямото момиче да разбира думите по движението на устните и как то често „питало“: „Чуваш ли онова, което виждам?“.

Дали Лукас ще чуе изповедта на Брандън? Може би… ако види разкаянието и надеждата, изписани на лицето му.

— Не зная — промълви. — Разкажи ми какво се случи тази вечер.

Брандън дълго мълча, сякаш му трябваше време да се пренесе от миналото в настоящето.

— Преди Коледа бях в Испания. Върнах се едва днес по обяд. От аерогарата телефонирах на портиера на сградата, в която живея, и от него разбрах, че електроснабдяването е прекъснато от опустошителната буря. Обадих се на Вивека и тя предложи да ме приюти за една нощ. Тъкмо когато се бяхме настанили удобно и разговаряхме за случилото се по време на отсъствието ми, по телефона позвъни Адам. Заяви, че се тревожи за състоянието на Джон, че подозира шефа си в умопомрачение и в извършване на нещо, за което не можело да се говори по телефона. Според него Джон трябвало да бъде изпратен в психиатрична клиника, където да бъде под постоянно лекарско наблюдение. Щял да го убеди да отидат заедно при Вивека, уж да обсъдят бъдещата си съвместна работа. Вивека заяви, че е по-добре да е сама, когато двамата дойдат. Съгласих се. Казах, че ще пренощувам у приятелка, която също живее в Манхатън. Тя ми даде ключа от съседния апартамент, в случай че приятелката ми не си е вкъщи…

— Наистина не си я намерил у дома — прекъсна го Гейлън, като си спомни за непредвидения „гост“ в апартамента до жилището на Вивека, когото полицейските служители бяха открили.

— В интерес на истината дори не я потърсих. Щом излязох от сградата, се разтреперих от студ, освен това бях уморен от пътуването. Реших да прекарам нощта В необитаемия апартамент, но дори не успях да се обадя на Вив. Броени минути след като влязох в жилището, нахлуха командоси. Разполагаха със свръхмодерни устройства, чрез които подслушваха какво се случва в съседния апартамент. Адам се появи и обясни, че Джон ще дойде по-късно. Не искал да го притиска, за да не разбере, че са му устроили капан. Джон бил признал, че е убил четирите жени, че е Казанова.

Гейлън се беше досетила накъде бие Брандън, но при все това беше потресена от новината.

— О, не! — прошепна. — Невъзможно е!

— И Вивека реагира като теб. Тя обожава Джон и мисли, че ако не е бил женен за Мариан, двамата с него са щели да бъдат заедно. Нямам представа дали има основания за твърденията си, пък и в момента това е без всякакво значение. Важното е, че тя винаги е хранила нежни чувства към него, и когато Адам й съобщи за самопризнанията му, беше потресена. Искаше ми се да я взема в прегръдките си и да я утеша, но командосите не ми разрешиха да изляза от апартамента. Пък и Адам се опитваше да я утеши, да я накара да проумее жестоката истина. Аз също искам да я проумееш, Гейлън. Да разбереш онова, което чух, което и Лукас чу, тъй като знам, че подслушваше разговора от специално оборудван полицейски бус. Налага се дословно да ти предам онова, което Адам съобщи на Вивека. Но предупреждавам, че ще те разстрои. Ако желаеш, ще го перифразирам…

— Не! — прекъсна го Гейлън. — Искам да знам какво си чул. „Какво е чул Лукас“ — добави мислено.

Брандън дълбоко си пое въздух:

— Добре… Както желаеш… Накратко казано, убийствата били извършени заради Мариан… и заради Кей.

— Заради Кей ли?

— Била е любовница на Джон през месеците, предшестващи смъртта на Мариан. Навярно всеки би извинил изневярата му, би я приел за бягство от потискащата атмосфера в дома му, ако беше първата в живота му. Ала той от години изневерявал на съпругата си. Бил ненаситен в леглото и с доста извратени сексуални вкусове. Харесвало му да връзва жените и да ги измъчва, допадало му да ги подчинява на властта си. Разбира се, ревниво пазел тайната от своята аристократична съпруга, която обожавал. Дълги години живял в измама, докато се появила Кей. Съвършената сексуална партньорка, извратена и безразсъдна като него. Харесвало й да бъде насилвана и измъчвана и знаела как да предизвика Джон, за да й достави най-голямо удоволствие. Непрекъснато му натяквала за предишните си любовници, повтаряла, че не може да я задоволи като един от тях, когото никога нямало да забрави.

— Лукас — прошепна Гейлън.

— Да — отвърна Брандън и сведе поглед, като че съжаляваше, задето й причинява болка.

— Продължавай…

— Подигравателните й реплики относно сексуалните способности на Лукас били част от играта. Може би Джон се дразнел от сравнението, но не го бил споменал пред Адам. Казал му, че искал да прекъсне връзката си с Кей, защото му била омръзнала, пък и здравето на Мариан все повече се влошавало. Ала тя отказала да се подчини на решението му. След смъртта на Мариан, когато хиляди зрители скърбяха за нея и за предания й съпруг, Кей заплашила да разкрие връзката им. Заявила, че си е водила дневник, в който най-подробно е описвала сексуалните си преживявания и е вписвала имената на любовниците си. Заплашила го, че ще предостави дневника на Розалин Сейнт Джон. Иронично подхвърлила, че акционерите в медийната империя на Джон едва ли ще погледнат благосклонно на „подвизите“ му. Освен това новината щяла да сломи болнавата и крехка Полин, която едва се крепяла след смъртта на сестра си.

Всичко това Джон открил като съобщение на телефонния секретар в кабинета си в Кей Си Ар. Обезумял от гняв, същата вечер отишъл в жилището на Кей и я убил. Сега ще чуеш нещо потресаващо, Гейлън. Бих ти го спестил, но трябва да го научиш — убийството му доставило неописуемо удоволствие. По този начин изцяло бил подчинил Кей на властта си. Най-много се гордеел с една отвратителна подробност — че е избол с игла очите на мъртвата си любовница. Казал на Адам, че го е направил съвсем спонтанно. Като влязъл в апартамента, заварил Кей да пришива копче на палтото си. Ролята на изрядна домакиня била толкова чужда на блестящата прокурорка, че той се изкушил да „отбележи събитието“. Гейлън, какво ти е? Цялата трепериш.

— Всеки би се разтреперил. Това е… потресаващо.

— Имаш право. Спирам дотук, мисля, че е достатъчно.

— Не, продължавай. Държа да науча всичко, и то така, както Адам… както Джон го е разказал.

— Добре — замислено кимна Брандън. — На Джон толкова му харесало да убива, че му се искало да продължи. Но коя да е следващата жертва? Отговорът открил в дневника на Кей, който отмъкнал от дома й. Решил да умъртвява враговете й — нещо като посмъртно отмъщение заради бедната извратена Кей. Открил, че нейни врагове са всички жени, които са били любовници на Лукас. Съставила била дълъг списък с имената им и била обсебена от мисълта да ги издири. Задачата й се оказала лесна, тъй като работела заедно с Лукас и разговаряла за него с познатите си. Често свързвали името му с името на някоя жена, а тя веднага го добавяла към списъка си. Вярвала, че всички тези дами са били в леглото му, че само тя е била пренебрегната. Не ме гледай толкова учудено, Гейлън. Кей и Лукас не са били любовници. Написала го била черно на бяло в дневника си. Изгаряла от желание да легне с него, но той я отблъснал. В навечерието на Нова година й казал, че има връзка с друга жена. Кей решила, че нейна съперница е Моника. От разговор с фотографа Пол била научила, че Лукас и Моника са се запознали в самолета на път за Ню Йорк. А по време на една благотворителна вечеря чула за Марша, която по препоръка на Лукас била закупила ценна антикварна вещ, която по-късно продала с печалба на известен финансов магнат. Списъкът на предполагаемите любовници на Лукас бил дълъг, Джон имал голям избор на жертви, но бил набелязал една жена извън списъка — доктор Брин Талбот. Прочутата онколожка, която не успяла да спаси живота на Мариан и която веднъж споменала пред пациентката си, че с Лукас са завършили един и същ колеж. Джон се похвалил, че изпитал огромно удоволствие, когато убил Брин.

— Изпитвал е удоволствие и да измъчва Лукас.

— Вярно е. Адам обясни, че го е правел заради Мариан, не заради Кей. Не обичал любовницата си и пет пари не давал дали е имала интимна връзка с Лукас. Ала обожавал Мариан и я считал за своя собственост.

— Нима намекваш… нима Адам е намеквал, че Лукас и Мариан са били любовници?

— Не. Вивека ми каза, че двамата са се виждали много рядко, и то само на обществени места. Но преди много години са били доста близки, както вече си научила от разказа на Лукас. Тримата с Мариан и Полин бяха най-добрите приятели на Джени. Тя умря, а те са живи. Знаеш ли какво се случва с близки хора, които се чувстват виновни, задето не са спасили живота на приятел?

— Да — отговори Гейлън, като си спомни как Лукас и Лорънс са се отчуждили след смъртта на Джени. — Разделят се и не се виждат често, но емоционалната връзка помежду им се заздравява.

— Точно така. С течение на времето Мариан започнала да боготвори Лукас. Била във възторг от усилията му да осуети предсрочното ми освобождаване. Джон казал на Адам, че до гуша му било дошло да слуша колко умен, благороден и смел е Лукас, който в очите на Мариан бил като митологичен герой, сразяващ дракона. Не стига това, ами тя не сдържала възторга си, когато като водеща трябвало да съобщи за поредната блестяща акция, ръководена от лейтенант Лукас Хънтър. Джон желаел Мариан да бъде само негова, но част от нея принадлежала на Лукас, на супермена, с когото нито един мъж не можел да си съперничи. Той ненавиждал красивия лейтенант и изпитвал двойно по-голямо удоволствие да избива любовниците му, защото знаел, че му причинява страдание. — Брандън замълча и зачака, но като видя, че Гейлън няма да проговори, попита: — Какво мислиш?

— Какво мисля ли? — заекна тя. Бе се вцепенила от студ, сякаш лед беше сковал съзнанието й.

— Как ти се струва тази история? Изглежда ли ти правдоподобна?

— Не те разбирам…

— Командосите също изпаднаха в недоумение, като им казах, че нещо не е наред. Присмяха ми се и заявиха, че наистина нещо не е наред — арест няма да има, защото Джон Маклейн изобщо няма да се появи и няма да е възможно да бъде заловен точно в мига, в който се кани да убие поредната си жертва. Докато мърмореха недоволно, за пръв път чухме гласа на Лукас, който ръководеше операцията от полицейския бус: „Подгответе се за влизане в апартамента!“. Не изключи микрофона и ние чухме как дава нареждания на снайперистите. Командващият ги му отвърна да не се безпокои — вече били взели на мушка Адам Вон.

— Адам ли?

— Да, Гейлън. Едва в този момент разбрах, че е разказвал на Вивека собствената си история. Надявал се е да отвлече вниманието й с новината, че Джон е серийният убиец, наречен Казанова. Мисля, че планът му успя. Вив толкова се разстрои, че не забеляза крещящите противоречия във версията му. Като страничен наблюдател аз разсъждавах по-трезво. Спомних си как преди години тя ми бе признала нещо, заради което се чувстваше виновна — имала странното усещане, че прочутият военен кореспондент Адам Вон с удоволствие описва най-кървавите сцени от бойното поле. Това подсказва садистични наклонности, нали? От разговорите ни с моята братовчедка бях разбрал, че Джон Маклейн е човек с нежна душа, който в никакъв случай не може да се превърне в садист. Не Мариан, а Полин се възхищаваше от Лукас. И двамата с Вивека го знаехме, но тя бе подложена на такова напрежение, че не забеляза грешката на Адам. По време на първото ми явяване пред комисията за предсрочно освобождаване стана ясно, че Полин е писала на Лукас и е настоявала той да присъства. Освен това всеки, който е запознат с работата на Мариан, знае, че тя никога не е възхвалявала в ефир подвизите на лейтенант Хънтър. Но подозирам, че Полин непрекъснато се е възхищавала от Лукас, и то в присъствието на съпруга си, на когото е омръзнало да слуша за ненадминатия красавец и смел рицар.

— Полин… — промълви Гейлън. Не познаваше съпругата на Адам, която беше толкова сломена от смъртта на сестра си, че лекарите поддържаха нервите й с приспивателни. Но я беше видяла на снимката от деня на убийството на Джени. Още от малка е била крехка и болнава, едва ли е щяла да издържи новината за сексуалните похождения на Адам, която Кей е заплашвала да й съобщи. — Той призна ли?

— Не. Умря секунди след като снайперистите потвърдиха, че са го взели на прицел и след като Лукас им нареди да стрелят.

— Но…

— Знам какво те тревожи. Питаш се дали Лукас не е сгрешил, дали и той е хладнокръвен убиец. Успокой се, прокурорът получи доказателство за вината на Адам. Преди да го застрелят, незабелязано извади нож от джоба на палтото си, ловко изви ръката на Вивека и допря острието до гърлото й. Може би е щял да се позабавлява с нея, може би не. Лукас не искаше да рискува.

„Може би е щял да се позабавлява с нея“ — мислено повтори Гейлън и потръпна, сякаш усети полъха на леден вятър. Тези думи не бяха изречени от Адам. Адам беше мъртъв.

Ала все пак бяха думи на убиец.

На Брандън!

Тя скочи на крака и посегна към телефона, но Брандън я изпревари. Ловко изви ръцете й зад гърба й и ги завърза с бял копринен чорап. После спокойно обясни:

— Намерих го, докато пребърквах чекмеджетата в спалнята на непознатите, в чийто апартамент ме настани Вивека. Командосите вече бяха в съседното жилище, навярно за да съберат останките от черепа на Адам…

— Какво искаш? — попита го Гейлън, макар вече да знаеше отговора.

Брандън се усмихна зловещо, блъсна я обратно на стола и изсъска:

— Само аз имам право да възмездявам — каза Бог.

— Бог има право да отмъщава, но ти не.

— Това е само едно от твърденията в Светото писание, които не подкрепям. Написах „Разговори с Бог“, за да изложа мнението си по спорните въпроси.

— Ти си луд!

— Не си далеч от истината. Докато бях в Испания, следях „подвизите“ на Казанова и щях да се пръсна от яд, задето той провали грижливо подготвения ми план. Възнамерявах да отмъстя на Лукас, но още не бях решил как и кога да приложа плана си. Събитията, които се разиграха тази нощ, ме улесниха. Ти, Гейлън, ми бе сервирана като на тепсия. Бях осенен от гениална идея, дошла съвсем внезапно като идеята на Адам да избожда очите на жертвите си. Всъщност ми я подсказа Вивека, като подхвърли, че имаш интимна връзка с Лукас. Тогава ми хрумна да те убия. Възнамерявах да поизчакам и да не се занимавам с теб, ако лейтенант Хънтър те изостави, както изоставя всичките си любовници. Но докато слушах Адам, се възбудих. Знаеш ли колко стимулиращо действа мисълта за убийство? Веднага ми стана ясно, че той е причинявал смъртта на жените, и му завидях. После обезумях от желание да задоволя потребността си. Изминаха седем месеца, откакто удуших една проститутка в Кан. Честно казано, най-много ми допада да удушавам жертвите си, така направих и с Джени. Обаче се възбудих, като слушах как Адам описва жестокостта на Джон, който уж бил кълцал с нож жените, преди да отнеме живота им. Пропуснах това описание, защото сигурно щях да се издам пред теб. Разбираш ли, случилото се тази вечер ми подсказа съвършения план. Адам обезоръжи Вивека, като й наговори куп лъжи, аз сторих с теб същото. Само че в съседния апартамент не дебнат командоси и снайперисти не ме държат на прицел. Сега ще извадя ножа от джоба на палтото си. Уверявам те, че е остър като бръснач, навярно скъпият ни покоен Адам Вон щеше да го одобри. И него взех „на заем“ от отсъстващите съседи на Вив.

— Ще те заловят и този път ще изгниеш в затвора.

— Няма такава опасност, Гейлън. Ще се постарая Лукас да разбере кой те е убил, но през това време вече ще бъда в Европа. Притежавам достатъчно средства, за да не работя до края на живота си, освен това познавам много богати жени, които дават мило и драго да им стана съпруг или любовник. Ще бъда много доволен, ако Лукас намери трупа ти още топъл, но сигурно ще изминат часове, преди да се прибере. Да, ще отсъства още дълго, стига да издържи истеричните пристъпи на Вивека. Жалко, тогава ще бъдеш студена като лед. Е, да започваме.

Гейлън срещна обезумелия му похотлив поглед и разбра, че разговорът е приключил. Имаше на разположение секунди, защото психопатът нямаше да пропусне възможността да си поиграе с нея като котка с мишка.

Как да се спаси?

Дори да закрещи с цяло гърло, никой няма да я чуе.

Китките й бяха стегнати толкова здраво с копринения чорап, че ръцете й станаха безчувствени. Но краката й са свободни, може да побегне.

Накъде?

Ако хукне към асансьора и по някакъв начин успее да натисне светещия бутон, монтиран в мраморната стена, Брандън ще я настигне, преди вратите да се отворят.

Тогава да изтича в спалнята, в своето убежище, където преди броени часове бе познала любовта… Но дали вратата се заключва? Не беше обърнала внимание, защото и през ум не й бе минало, че Лукас може да прояви нахалство и да влезе в спалнята й.

Когато в онази далечна вечер Марк й беше викнал да вземе ножа от кухненския плот и да се отбранява, дори не се бе опитала да се защити. Ала сега не биваше да допусне Лукас да се самообвинява, задето не я е спасил от Брандън Крисчънсън, както навремето не е успял да спаси Джени.

Терасата беше последната й възможност. Дори с вързани ръце ще отключи остъклената врата.

Ще изтича до фонтана, украсен с ледени висулки, които под лунните лъчи блестят в цветовете на дъгата, ще пререже чорапа, който стяга китките й, с някое от ледените остриета, сетне ще изтича до ниския парапет и ще скочи в пропастта.

Когато намерят трупа й, Лукас ще предположи, не е излязла да се поразходи по терасата, подхлъзнала се е на леда и е паднала през парапета.

Навярно ще се почувства виновен, че не я е предупредил да не излиза нощем на терасата, може би дори ще му бъде мъчно за нея. Но това е за предпочитане, отколкото да я открие мъртва… от ръката на Брандън, както е намерил Джени.

Скочи на крака, а психопатът, който вече беше извадил ножа, престорено любезно попита:

— Къде отиваш, Гейлън? Нима си въобразяваш, че ще избягаш от мен? Е, така и така си станала, свали това отвратително палто. Съблечи го, скъпа, както и всичко останало.

Сграбчи я за ревера, но някак на шега. Навярно очакваше, че тя е скована от страх и е беззащитна, щом ръцете й са вързани.

Ала Гейлън изненадващо се отдръпна и се обърна толкова рязко, че залитна. Успя да запази равновесие, но вече беше късно. Психопатът отново я сграбчи и я разтърси:

— Скъпо ще ми платиш за този номер.

Лудостта му даваше сили. Продължаваше да я разтърсва, но Гейлън се чувстваше много по-сигурна на краката си, все едно беше грациозна балерина.

Ритна го с всичка сила. Специалистите по самозащита твърдяха, че ударът между краката изважда от релси повечето мъже или разпалва яростта им.

Както се случи сега. Брандън я блъсна гневно и тя не успя да запази равновесие. Политна към камината от бял мрамор, в която през един отдавна отминал приказен ден весело бяха танцували оранжеви пламъци.

Сега камината не беше запалена, но когато студеният каменен ръб се заби в ребрата на Гейлън, в гърдите й сякаш лумна буен огън. Крехките й кости се счупиха с пращене, една разкъса артерията й, шурна кръв.

Тя се строполи на снежнобелия мокет и удари главата си в мрамора. Огънят в гърдите й се разгаряше, дишаше на пресекулки. Клепачите й като че бяха от олово, не можеше да ги повдигне. Стори й се, че се носи по течението на бавна река, че сънува, защото наоколо цареше мрак.

Внезапно чу глас, но не се изплаши, макар смътно да осъзнаваше, че говори дяволът.

Замъгленото й съзнание прогони гласа, заглуши го. Сатаната развърза ръцете й и я съблече гола, но Гейлън си въобразяваше, че е в прегръдките на любимия си. В мрака видя сребристите му очи, които проблясваха от страст, и в съня си повярва, че мъжът над нея я гледа влюбено.

Дори не усети кога безумецът задълба в плътта й, съсредоточавайки се върху малките й гърди.

Гейлън не осъзнаваше какво се случва, но замъгленото й съзнание търсеше обяснение за усещането… което дори беше приятно в сравнение с болката, причинявана от счупените ребра, забили се в белите й дробове.

И ето че в полусъненото си състояние тя стигна до обяснение — любимият й излива топъл сироп върху гърдите й и ги масажира. Докосването на топлите му ръце беше толкова приятно. Очакват я нови удоволствия, когато жадните му устни се впият в…

Гейлън се сепна, когато белият часовник удари полунощ.

Часът на Пепеляшка…

Време е и тя да си тръгне. Да повика тиквената си каляска, която ще я отведе в Канзас. Време е да слезе на земята, да престане да витае в облаците на надеждата, преди часовникът да прекрати среднощната си песен.

Ще се обади по телефона, докато чака асансьора…

„Почакай, асансьорът вече се качва“ — каза си, долавяйки радостни нотки в биенето на часовника.

Лукас се беше върнал у дома. Върнал се бе при нея, преди да настъпи времето на магьосниците. Появил се бе тъкмо навреме, за да спаси вълшебната приказка.

Лукас най-сетне си беше у дома, близо до нея.

Едва сега Гейлън се успокои и се отпусна в прегръдките на съня.