Пламък и лед

Дванайсета глава

Лукас извади всички фотографии от досиетата на жертвите и ги заключи в шкафа, после подреди данните, спазвайки хронологичната последователност.

След като приключи със задължението, свързващо го със смъртта, отново се върна към живота. Към Гейлън. Внимателно изчете материалите на Розалин Сейнт Джон, изпълнени с нападки срещу младата и неопитна водеща, сетне изгледа видеозаписите с нейно участие, които бе получил от Кей Си Ар и от ТВ канала „Из съдебните зали“. Отдели повече време на репортажите й, отразяващи хода на делото „Северна Каролина срещу Върнън“, които Мариан Маклейн бе следила с неотслабващ интерес през последните седмици от живота си.

Направи му впечатление, че като съдебна репортерка Гейлън е носела дългата си коса разпусната като в съня му — водопад от огненочервени къдрици, които биха покрили тялото й, но не бяха в тон с модните тенденции.

Като водеща Гейлън наистина бе стилно облечена и подстригана. Но личеше, че се чувства неловко, все едно се страхува, че късата коса няма да закрие голото й тяло в кошмарната нощ, когато вманиаченият убиец я нападне с нож.

Изглеждаше объркана и не на място, но очевидно полагаше усилия да не разочарова онези, които са й гласували доверие.

Розалин Сейнт Джон донякъде имаше право: Гейлън Чандлър се беше провалила като водеща на новинарските емисии на Кей Си Ар. Несъмнено бе симпатична и много смела, но това не компенсираше липсата на професионализъм.

— Какво правиш?

Лукас се обърна и я видя да стои на прага на „командния център“. Втренчила бе в него сините си очи, изглеждаше разочарована, сякаш бе научила, че най-верният й приятел я е предал.

— Опитвам да науча колкото е възможно повече за теб — промълви той. Искаше му се да добави, че се е поддал на обаянието й и за миг е забравил предстоящата безмилостна битка със смъртта. — Наложително е, Гейлън. Може би престъпникът е решил да те въвлече в играта много преди да ти телефонира.

„Навярно има право — помисли си тя. — Всяко мое появяване в ефир беше пълен провал. Нищо чудно убиецът да ме е набелязал още преди завръщането на Лукас от Австралия.“

Най-болезнено обаче бе, че сега и лейтенант Лукас Хънтър беше разбрал колко е некадърна.

— Кога ти предложиха мястото на водеща в Кей Си Ар?

— Моля? — стресна се тя — гласът му я бе изтръгнал от мислите й. Поклати глава, бе смаяна от предположението му, че Казанова се е спрял на нея още преди постъпването й в Кей Си Ар. — Джон ми телефонира ден след произнасяне на присъдата по делото „Върнън“.

„Ден след произнасяне на присъдата — мислено повтори Лукас. — И ден след смъртта на Мариан!“

— Какво ти каза?

— Че с Вивека и Адам са гледали репортажите ми от съда и че искал да ми предложи работа.

— А ти какво отговори?

— Бях изненадана и поласкана, същевременно се колебаех дали да приема. Осъзнавах, че работата в новинарския отдел коренно се отличава от онова, с което се бях занимавала досега. Но Джон настоя да обмисля предложението му, затова се съгласих да се срещна с управителния съвет на Кей Си Ар след приключване на съдебния процес, който отразявах. Още не подозирах, че след произнасяне на присъдата ще стана „Персона нон грата“ в телевизия „Из съдебните зали“.

Лукас си даде сметка, че тя отново се подлага на самокритика с безпристрастност, която не бе в състояние да приложи спрямо другиго.

— Защо те гледаха с лошо око?

— Защото бях предсказала изхода от процеса.

— И твоите прогнози се различаваха от предвижданията на водещите в телевизия „Из съдебните зали“, както и на светила в областта на правораздаването — добави Лукас. — Оказало се е, че си права.

Видеозаписите, които бе изгледал, потвърждаваха думите й. За разлика от другите анализатори Гейлън беше предвидила, че съдебните заседатели ще се ориентират в сложната материя и ще прозрат, че зад очарователната външност на обвиняемия се крие опасен социопат. Открито се беше противопоставяла на капацитетите въпреки подигравките им.

— Съдебните заседатели стигнаха до правилно решение — промълви тя.

— И така, кога пристигна В Ню Йорк?

— На двайсет и първи декември.

— А кога прие работата?

— На следващия ден — промълви Гейлън. Знаеше какво означава за него тази дата.

През нощта на двайсет и втори декември Казанова бе взел първата си жертва. Едва ли беше случайно съвпадение това, че убийството бе извършено часове след като стана известно спешното заминаване на лейтенант Хънтър за Австралия. Ситуацията в Куинсланд бе достигнала критична точка в развитието си, абсолютно необходима бе намесата на специалист по водене на преговори за освобождаване на заложници.

Минути след излитането на самолета Лукас научи за убийството на Кей. Пет дни по-късно, когато Моника бе открита с прерязано гърло, Розалин Сейнт Джон получи писмо от убиеца, което гласеше: „Любовниците на Лукас ще умират една подир друга…“, и мъчението за лейтенант Хънтър започна.

Убиецът го беше набелязал за своя жертва, която да подлага на непрекъснати изтезания.

А сега той предпазливо я разпитваше, опитвайки да проумее кога и защо престъпникът я е включил в пъклените си планове. За миг Гейлън надникна зад непроницаемата му фасада и разбра каква отговорност тежи на плещите му.

— Може би убийствата по някакъв начин са свързани с мен — предположи плахо.

Лукас широко се усмихна — изглеждаше едновременно изненадан и благодарен.

— Съмнявам се. Все пак ми разкажи как стана съдебен репортер. Нямаш юридическо образование, нали?

— Нямам. Взеха ме на работа поради една щастлива случайност. Никога не си бях представяла, че ще бъда телевизионна репортерка. Смятах, че ме очаква блестящо бъдеще като домашна прислужница.

— Блестящо бъдеще, което е било провалено заради другата ти страст — изработването на красиви облекла. „Облекла за снежни ангели, сътворени от самия снежен ангел“ — помисли.

— В интерес на истината по онова време съзнателно потисках артистичните си наклонности. Живеех в Чикаго и работех във фирма за почистване по домовете. Бяхме сформирали екипи от по две момичета. Клиентите на фирмата бяха богати хора, „екипният подход“ беше добра предохранителна мярка.

— Освен ако и двете момичета не решат да крадат — подхвърли Лукас.

— Или да си вършат работата през пръсти, от което собственичката на фирмата най-много се страхуваше. Ето защо подбираше момичетата в екипа така, че да са несъвместими по характер.

— За да не се съюзят ли?

— Именно. Кой знае защо предпочете мен за своя „партньорка“.

— Според мен не си нито крадла, нито мързелана.

— Благодаря за комплимента. Мисля, че и тя беше на същото мнение. Истината е, че работех много усърдно и шефката си позволяваше да свали гарда. Стигна се дотам, че дори ми разрешаваше да пускам телевизора, докато работя.

— Ето как си научила за програмата „Из съдебните зали“.

— Точно така. Не бях чувала за този канал, но буквално се пристрастих към предаванията му. Когато научих, че седалището им е в Чикаго, отидох при тях да си търся работа. Нямаше свободни места за чистачки, но от снимачния екип си търсеха „момче за всичко“.

— Как се случи така, че да застанеш пред камерата?

— По силата на още една случайност. Бяхме в Албъкърк, когато репортерката, отразяваща съдебния процес, получи хранително отравяне. Наложи се да я заместя, защото се бяхме добрали до новина, която колегите от другите медии още не знаеха. Така започна кариерата ми на съдебен репортер. Не се учудвай, че ми липсва професионален подход.

— Важното е, че репортажите ти са достоверни, че съобщаваш онова, което чуваш и виждаш.

Лукас знаеше, че Гейлън не се е страхувала да излага пред зрителите убежденията и схващанията си.

— Обичах работата си — промълви тя.

— Ще се върнеш ли в Чикаго?

— Забравяш, че присъствието ми в телевизия „Из съдебните зали“ е нежелано.

— Не и след случилото се.

Под „случилото се“ Лукас разбираше поредицата убийства, извършени от Казанова, и необяснимото му решение да възкреси кариерата й.

— Никога не бих се възползвала от трагичните обстоятелства, за да получа обратно работата си. Освен това всички съдебни репортери са завършили право, а аз дори не съм учила в колеж. — Поколеба се и добави: — Нямам дори гимназиална диплома.

— Напуснала си гимназията през последната година. Знам дори датата — девети май.

— Господи, не мога да повярвам, че са ти известни толкова подробности!

— Трябва да бъда абсолютно сигурен, че убиецът е решил да те въвлече в играта едва след „проваленото“ ти интервю с мен в неделя. Не бива да пропускаме дори най-незначителната подробност!

„Отново говори в множествено число!“ — помисли Гейлън и промърмори:

— Разбирам… и не се сърдя.

— Благодаря ти. И така, напуснала си гимназията един месец преди да се дипломираш. Защо?

Тя отново се поколеба, сетне отвърна:

— Не бях прилежна ученичка… Сигурно го знаеш.

Това беше самата истина. Лукас се запита защо Гейлън се поколеба, преди да отговори, дали причината за напускането й не е от естество, което компютрите не са в състояние да открият.

Реши да не настоява, да не я подлага на разпит. Забеляза притеснението й, почувства желанието й да прикрие голотата си с дългата си коса. Разбира се, тялото й бе скрито от провисналите джинси, прекалено широката тениска и дебелите вълнени чорапи. Но душата й беше извадена на показ.

— Мисля, че си щяла да бъдеш добра ученичка, стига да бе поискала… Повярвай ми, не ти правя комплимент.

Гейлън си помисли, че сигурно е видял оценките й от стандартните периодични тестове, които бяха отлични, за разлика от оценките й в клас.

— Може би не ми е било интересно това, което е трябвало да уча…

— Но си посещавала редовно занятията.

Очите й се разшириха от изненада:

— И през ум не ми е минавало да бягам от часове. Седях на чина, гледах през прозореца и мечтаех. — Тя тръсна глава, за да прикрие стеснението си от току-що направеното признание. Ако огненочервената й коса не беше подстригана, къдриците й като воал щяха да закрият лицето й, разголената й душа.

— За какво мечтаеше? — попита тихо той. Знаеше, че въпросът е прекалено интимен, че не е редно да го задава, но не можеше да се въздържи. Искаше му се да добави: „Позволи ми да видя лицето ти, Гейлън, знам колко си красива!“.

Тя сякаш се подчини на неизречената му молба. Погледна го доверчиво и в мислите си се върна години назад. Превърна се в момиченцето, което се взираше през прозореца на класната стая, запленено от обсипаната с цветя поляна под безоблачното небе на Канзас.

— Мечтаех един ден майка ми да бъде щастлива.

— Нима е била нещастна?

— Знам, че беше самотна… — Тя млъкна и си помисли: „Въпреки че аз бях до нея.“ Болка прониза сърцето й. Дори след толкова години не можеше да се примири с отношението на майка си.

— За баща ти ли е страдала? Знам, че са се развели, когато си била едва на две годинки.

— Той не й липсваше. Нито пък на мен. Липсваше й радостта да обича, да бъде обичана.

— Сигурно си мечтаела да й намериш нов съпруг.

Гейлън сви рамене, но огненочервените й къдрици не скриха усмивката й:

— Не, не! Представях си, че ще се случи като в приказките… Ще се появи рицар на бял кон, който ще я грабне в прегръдките си. Мечтаех да ушия булчинската й рокля.

— Както и рокля за теб, защото си искала да бъдеш шаферка на сватбата.

Усмивката на Гейлън помръкна, тя свъси вежди:

— Не, не съм искала!

Ала знаеше, че не е честна, че се самозалъгва. Лукас неволно бе сложил пръст в раната й, изрекъл бе онова, което години наред тя се опитваше да заличи от паметта си: любовта между самотната майка и дъщеря й, живееща в свят, изтъкан от мечти.

Лукас видя мъката, изписана на лицето й, и търпеливо зачака, макар че му се искаше да извика: „Кажи ми Гейлън! Разкрий пред мен душата си!“.

Ала знаеше, че е прекалено рано, че още не е настъпил моментът, когато тя ще му се довери напълно.

— Имаше ли любим учебен предмет? — наруши мълчанието накрая, въпреки че знаеше отговора. — Предмет, който да ти е толкова интересен, че да му посветиш цялото си внимание и да забравиш мечтите си.

— Да, „Икономия и домакинство“.

— Това пък какво е?

— Нима не знаеш?

— Завършил съм училище в Англия, класовете се състояха само от момчета. Доколкото си спомням, учебната програма не включваше такъв предмет.

— Естествено — поусмихна се Гейлън. — Дори мисля, че отдавна не се преподава и в Щатите. Но в провинциалния щат Канзас по мое време предметът беше все още актуален. В часовете по икономия и домакинство ние, бъдещите съпруги и майки, изучавахме как да планираме домашния бюджет, за да покрива разходите, учехме се да готвим, да чистим, да шием. Мисля, че вече дори в Канзас този предмет е заменен със здравно образователни лекции, посветени на секса и на предпазването от нежелана бременност и СПИН.

— А на теб защо ти бяха толкова интересни часовете по икономия и домакинство? — попита Лукас. Жадуваше да чуе признанието й: „Може би ще ме помислиш за старомодна, но копнеех да бъда съпруга и майка, да имам собствен дом.“

— Защото бях облагодетелствана в сравнение с моите съученички — отвърна тя.

„Разбира се! Имала си мечтите си!“ — помисли Лукас, но се престори на изненадан:

— Така ли?

— Майка ми беше… всъщност още е преподавателка. Преподаваше ни тъкмо икономия и домакинство.

— Значи сега се е преквалифицирала и чете здравно образователни лекции.

— Нямам представа. Може би…

— Не поддържате ли връзка?

— Не! — Гейлън вирна брадичка. — Има ли още нещо, което искаш да знаеш за мен?

Щеше му се да възкликне, че иска да научи най-съкровените й тайни, да проникне в дълбините на сърцето й, ала само промърмори:

— Няма.

Гейлън не издържа пронизващия му поглед и извърна очи към разноцветните папки, натрупани на купчини на пода. Направи й впечатление, че са размествани, очевидно Лукас ги бе пренареждал. Върху бюрото имаше нови документи и разпечатки на данни от Интернет. Погледът й попадна на заглавие, написано с едри букви: „Манхатънското пони, което знае само един номер“. То сякаш приканваше любопитния читател да се запознае с поредната унищожителна статия на Розалин Сейнт Джон, посветена на момичето без гимназиална диплома.

Светската хроникьорка обявяваше, че репертоарът на Гейлън Чандлър се състои само от един номер — репортерството. „Няма спор — пишеше Розалин, — че тя умее да отразява събитията, свързани с даден съдебен процес. Но накараш ли огненочервеното пони да направи нещо необичайно, да прояви характер или емоция, то неизменно се проваля. Гейлън Чандлър не може едновременно да ходи и да дъвче дъвка, камо ли да съобщава новина след новина пред зоркото око на камерата.“

Гейлън отмести поглед от статията, която Лукас несъмнено беше прочел, и попита:

— Откъде да започна?

— От всекидневната.

Внезапна болка прониза сърцето й.

— От всекидневната ли? — прошепна.

— Първо разопаковай кашоните.

„Трябваше да го предвидиш — смъмри се тя. — Какво друго очакваше?“ Лукас знаеше прекалено много за нея, известно му бе единственото й умение — да шие. Поставил я беше на мястото й… Все пак направи последен отчаян опит:

— Нали щях да преглеждам досиетата…

— Имаш ли нещо против аз да чета на глас, докато ти шиеш? Така ще се запознаеш с основната информация и ще спазиш обещанието, дадено пред сестра Кейси и момичетата. Доколкото си спомням, утре следобед куклите трябва да бъдат занесени в болницата. Гейлън, чуваш ли какво ти говоря? — попита, а в съзнанието му се въртеше една и съща натрапчива мисъл: „Погледни ме, Гейлън. Позволи ми да те видя!“.

Най-сетне тя се подчини на безмълвната му заповед и когато тревожният й поглед срещна очите му, Лукас се усмихна. Усмихна се на младата жена със златно сърце, която мечтаеше да шие булчински рокли, и рече:

— За разлика от почитаемата Розалин аз вярвам, че можеш едновременно да шиеш и да слушаш.