Пламък и лед

Двайсет и осма глава

— Той я обича с цялото си сърце — промълви Бес Чандлър, обръщайки се към Лорънс.

По време на полета до Бостън Лукас беше разказал на човека, който му бе по-близък от баща, за отчуждението между Бес и Гейлън и за причината, поради която са се разделили. Гласът му беше изпълнен с горчивина, подсилвана от страха му за живота на любимата и от чувството му за вина.

Докато Лорънс го слушаше, постепенно в съзнанието му се оформяше образът на Бес Чандлър. Нямаше представа за външността й, но бе сигурен, че е суетна егоистка, капризна и вятърничава жена. „Дали е осъзнала какво зло е причинила на дъщеря си?“ — запита се и реши, че дори да е размишлявала за случилото се, не се е почувствала виновна и се е опитала да го забрави.

Ала още като влязоха в стаята на Гейлън, той установи, че си е съставил погрешно мнение за Бес. Тя седеше до леглото на дъщеря си и държеше ръката й. Цялото й същество излъчваше обич и отчаяно желание да бъде до скъпото си дете.

Но щом видя Лукас, тя безмълвно му отстъпи мястото си. Изражението й подсказваше, че изпитва благодарност и облекчение от появяването на човека, който сега беше най-необходим на дъщеря й. На излизане се обърна, поколеба се за миг, сетне се отправи към чакалнята.

Лорънс, който искаше да остави Лукас сам, я последва.

Бес Чандлър стоеше до прозореца и се взираше навън. Бе потънала в размисъл и дори не забелязваше присъствието му.

Той безмълвно я наблюдаваше и си мислеше колко погрешна е била представата му за нея. Бес Чандлър навярно бе на около петдесет, с няколко години по-млада от него, но стройната й фигура и жизнеността й й придаваха почти младежки вид.

Лъскавата й черна коса, прошарена със сребристи нишки, беше късо подстригана. Около светлосините й очи имаше едва забележими бръчици като у човек, който често се усмихва. Но сега не се усмихваше, а печално се взираше през прозореца в падащия мрак.

Лорънс си я представи сияеща от щастие, усмихната и ведра и внезапно проумя истинската й същност.

Сякаш я видя да води из горите малък отряд момичета, с които споделя възхищението си от природните красоти. А по-късно, след като им е показала как да опънат палатките и да стъкнат лагерния огън, всички сядат около буйните пламъци и Бес Чандлър започва да разказва не ужасяващи истории за призраци и духове, а вълшебни приказки.

Сигурен бе, че момичетата са я обожавали и са били готови да я следват навсякъде, защото тази жена бе жизнена, весела и най-вече с добро сърце. Погледът й като че казваше: „Елате, елате всички. С голяма компания е по-весело. Ще се забавляваме от сърце и нищо лошо няма да ви се случи, обещавам!“.

Бес Чандлър беше олицетворение на жената — майка… която обаче не бе успяла да опази собственото си дете.

Когато тя се обърна и без предисловие заговори за обичта на Лукас към дъщеря й, Лорънс долови скръбта й от непоправимата загуба. Години наред бе живяла разделена от най-скъпото си същество, не можеше да върне времето назад и да започнат отново.

Лорънс си спомни какво бе казал Лукас по време на полета до Бостън — че Гейлън е изпитвала необходимост да се срещне с майка си, че нещо като магнит я е притегляло към родния й град. Знаеше какво е предизвикало могъщото притегляне.

— Да — едва чуто промълви той. — Лукас много обича Гейлън. Ти също, нали?

— Разбира се — прошепна Бес. — Разбира се. Но тя не го знае.

— Мисля, че грешиш. След операцията е възнамерявала да се върне в родния си град и да се срещне с теб.

Топлите сини очи се разшириха от изненада, в погледа й проблесна надежда.

— Така ли? Сигурен ли си?

— Казвам самата истина. Независимо от злополучната история с Марк дъщеря ти не е забравила колко щастливи сте били заедно.

Бес беше зашеметена от новината, но надеждата в погледа й не помръкна. Както Дороти, героинята на Франк Баум, която също бе от Канзас, тя разбра, че е срещнала истински вълшебник.

— Нима знаеш за Марк?

— Гейлън е разказала на Лукас за случилото се, а той го сподели с мен.

Очите й помръкнаха, искриците на надеждата угаснаха, гласът й прегракна от вълнение:

— Знаеш ли дали Марк… й е сторил нещо? Преди нощта, когато ги заварих заедно…

— Не — прекъсна я Лорънс. — Дотогава изобщо не я бил докосвал. Често отивал в стаята й, оглеждал я, подигравал й се заради уж неугледната външност, но и с пръст не я е пипнал.

— Слава богу! — облекчено възкликна тя, сетне в гласа й се прокраднаха горчиви нотки. Явно чувстваше вина заради случилото се. — Било е… ужасно! Само като си помисля, че допуснах този човек в дома си… в дома на Гейлън… не намирам оправдание на постъпката си.

— Не бъди толкова сурова към себе си. Не си знаела какво става, нали?

— Не! Не! Като ги видях заедно, останах потресена. Разбира се, Марк направи всичко възможно да ме убеди в неговата версия.

— Надявам се, че не е успял.

— Не съм глупачка, въпреки че известно време бях заслепена от чувствата си към него. През онази фатална вечер отначало бях толкова поразена, че изобщо не чувах думите му. Ала като се опомних, за пръв път прозрях какъв човек съм приела в дома си… — Сините й очи потъмняха. — Как е възможно да съм била толкова заслепена!

„Заслепена!“ — повтори наум Лорънс. Думата го жегна като нажежено желязо, припомняйки му дългите месеци след смъртта на Джени, когато бе забравил за Лукас и неволно го беше прогонил.

— Случва се — промърмори, опитвайки да я утеши. Ала Бес не търсеше съчувствие, също както самият той не бе позволил на Лукас да го утешава.

— Нещастието се случва, ако стоиш със скръстени ръце, ако не го предотвратиш! — горчиво възкликна тя. — Позволих непоправимото да се случи, вината е изцяло моя.

— Може би си подозирала истината, но подсъзнателно си отказвала да я приемеш. Влюбена ли беше в Марк?

— Влюбена ли? — повтори Бес и се замисли. — Не… макар че тогава мислех другояче. Не, причината беше друга — моята себичност. — Поклати глава и продължи: — С Гейлън бяхме не само майка и дъщеря, но и приятелки, животът ни беше прекрасен, но аз чувствах някаква празнота. Искаше ми се до мен да има мъж, с когото да споделям радостите и неволите, който да ми бъде опора.

— Защо се упрекваш? Желанието ти е било съвсем нормално. Събитията са могли да се развият по друг начин — да срещнеш подходящ човек, който да обикне Гейлън като своя дъщеря и да станете сплотено семейство. Тогава животът ви е щял да бъде още по-щастлив отпреди.

— Но това не се случи, нали? — Тя свъси вежди и се замисли. — Знаеш ли, отначало всичко вървеше като по мед и масло, сетне…

— Продължавай.

— Сетне тя се отдръпна от мен. Повтарям, че с нея бяхме повече от майка и дъщеря, но неочаквано започнахме да се отчуждаваме. Недоумявах защо, напразно си блъсках главата да открия причините. Гейлън твърдеше, че всичко е наред, но тревогата ми не изчезваше. Подозирах, че крие нещо от мен. Предполагах какво ли не, но бях далеч от истината. Накрая си казах, че отчуждението ни е в реда на нещата, че когато едно момиче стане девойка, се дистанцира от майка си в търсене и утвърждаване на истинското си „аз“. Тревогата ми бе заменена от тъга — липсваха ми щастливите часове с моето малко момиченце. Искрено вярвах, че причината е Гейлън, не аз…

— Не си имала повод да търсиш вината другаде.

— Така е — промълви Бес. — Защото моята скъпа дъщеря със златно сърце нарочно е скривала истината от мен. Щадяла ме е, въпреки че аз не сторих същото за нея.

— Направила го е от обич, искала е да бъдеш щастлива.

— И аз я обичах… обичам я повече от всичко на света. Ала тя не разбра какво чувствам, защото с нищо не й показах колко държа на нея. През онази ужасна нощ е решила, че Марк означава за мен повече, отколкото тя. Помислила е, че ще предпочета да я изгоня, да я отстраня от живота си, за да бъда с него. Нямам представа кога обичта й е била заменена от гняв… толкова бях заслепена, че съм пропуснала да го забележа. Всъщност…

— Какво? — нетърпеливо попита Лорънс.

— След известно време Гейлън се промени, макар че продължаваше да страни от мен. Изглеждаше много щастлива и някак по-спокойна. Като я питах с кого прекарва часовете след училище и вечерите, неизменно отговаряше: „С приятелки.“ Мисля, че не ме лъжеше…

— Наистина е имала приятелки — прекъсна я той, спомняйки си какво му бе разказал Лукас за Уини, Джулия и баба Ан. — Много добри и верни приятелки.

За миг лицето й се озари от усмивка — едва сега тя разбра, че Гейлън, която се е чувствала изоставена, все пак не е била самотна. После заговори отново:

— Не знаех кои са приятелките й, не бях чувала дори имената им. След като изгоних Марк и му забраних да прекрачва прага на дома ми, открих, че Гейлън е избягала. Цяла нощ обикалях с колата из града, за да я търся. Най-лошото бе, че не знаех при кого може да се е подслонила. На другия ден напразно я чаках пред училището — не дойде. Продължих да я издирвам, разпитах познати, но никой не я беше виждал. Завинаги беше изчезнала от живота ми.

— Но ти не си я забравила, това е най-важното.

— О, Лорънс, тя присъстваше в мислите ми денонощно. Спомнях си как ме изгледа, преди да избяга от кухнята, докато аз стоях като вкаменена. Бях потресена от онова, което прочетох в погледа й. Всъщност едва по-късно осъзнах какво съм видяла — омраза и болка заради мъките, които й бях причинила с безразличието си спрямо поведението на Марк. Най-скъпото ми същество — любимата ми дъщеря — ме мразеше, задето съм я предала. И то с основание.

Тя замълча и отново се обърна към прозореца, но Лорънс знаеше продължението на разказа. След време, когато Гейлън бе станала репортерка в телевизия „Из съдебните зали“, Бес Чандлър бе открила, че дъщеря й е жива и здрава. Представи си какво облекчение и гордост е изпитала, какво й е струвало да устои на изкушението да се свърже с нея.

Разбираше чувствата й, защото и той беше минал по нейния път. Години наред не беше посмял отново да се сближи с Лукас, макар с гордост да следеше шеметните му успехи. Смяташе, че ако настоява да се срещнат, ще прояви егоизъм. Че е редно родителят да помоли за прошка детето си, което, макар рано да е напуснало родния дом, е оцеляло във враждебния свят и си е изградило свой собствен живот.

Едва днес осъзна колко погрешни са били схващанията му.

— Гейлън е съобщила на Лукас, че ще се върне в родния си град, за да се срещне с теб, Бес, и да те покани на сватбата. Знай, че те обича много, че животът й е празен без теб, че си спомня колко щастливи сте били заедно. Най-топли спомени храни за обичта, с която си я дарила.

Бес се обърна и докосна платнената си чанта, която беше оставила на стола. В жеста й се долавяше нежност, сякаш докосваше безжизнената ръка на дъщеря си.

— Гейлън я изработи и ми я подари, когато беше едва седемгодишна. — Отвори чантата и извади кукла Барби със златисти къдрици, облечена в дълга памучна нощница. — Куклата беше моя, после я подарих на Гейлън. Когато избяга от къщи, оставих играчката на леглото й. След обаждането от болницата изтичах в спалнята й, за да взема любимата й кукла. А когато пристигнах, видях, че до нея лежи друга Барби. Лекарят каза, че Гейлън я била донесла със себе си. Разбрах, че вече не й трябва предишната й любимка…

— Грешиш — прекъсна я Лорънс. — Дълбоко грешиш.

Бес извърна очи към куклата, сетне погледна в очите човека вълшебник:

— Имаш добро сърце, Лорънс Кинкейд.

— И аз съм допускал грешки, но съм си вземал поука от тях. Сигурен съм, че Гейлън държи и на двете кукли. Мисля, че дори докато е още в безсъзнание, ще те чуе, ако й кажеш колко я обичаш.

— Любов… Моя любов… Обичам те — безспирно шепнеше Лукас с надеждата вълшебните думи да достигнат до съзнанието на любимата му.

Ала тя не отваряше очи.

Изминаха още пет дни и пет нощи.

Гейлън беше Спящата красавица, а Лукас — нейният принц, който несъмнено щеше да си пробие път през непроходимата гора, въоръжен само с любовта си.

Спящата красавица от приказката се бе пробудила след сто години. „Какво ще се случи с героинята от съвременната приказка?“ — питаше се Лукас.

Имаше вероятност Гейлън да не се събуди до края на живота си. Лекарите бяха безпомощни. Невъзможно бе да прогнозират кога ще дойде в съзнание, след като не знаеха каква е причината за състоянието й. Действието на упойката отдавна беше преминало, резултатите от неврологичните тестове не показваха обезпокояващи симптоми. Никой от специалистите не беше очаквал подобна реакция, тъй като препаратът, с който бяха третирали раните, съдържаше само природни продукти. Най-парадоксално бе, че белезите зарастваха като по чудо и скоро нараняванията нямаше да личат.

Може би спящата красавица никога нямаше да се пробуди, но грозните белези завинаги щяха да изчезнат.

На седмия ден Лукас поиска да я пренесе вкъщи, като настоя, че необходимите процедури могат да се провеждат и в домашни условия.

Лекарите се съгласиха, но само, при условие че той назначи екип медицински сестри, които денонощно да бдят до леглото й, физиотерапевти, които да раздвижват крайниците й, и специалисти, които да определят и следят дозировката на хранителните вещества, доставяни на организма венозно…

Лукас Хънтър слушаше безкрайните указания и кимаше. Внимателно бе наблюдавал всички процедури и знаеше, че ще се справи не по-зле от опитна медицинска сестра. Но все пак държеше подробно да му обяснят всичко, за да е уверен, че няма да допусне грешка. Най-много го притесняваше катетърът във вената й, през който се доставяха хранителни вещества. Няколко пъти му демонстрираха как да го почиства и стерилизира, преди да го вкара във вената.

Спомни си как не бе проявил особена сръчност през онзи приказен следобед, когато с Гейлън пиха чай пред камината и тя му обясняваше как да държи иглата. И вторият му опит в тази област не беше особено успешен.

Ала сега, когато от сръчността му зависеше животът на скъпата му Гейлън, бе сигурен, че ще се научи да борави с иглите.

По пътя към гранитната сграда в Манхатън той седеше в линейката, която без включените сирени и въртящата се лампа на покрива му напомняше на катафалка. Лорънс и Бес пътуваха с такси.

Щом санитарите извадиха носилката с Гейлън, Лукас взе любимата жена в прегръдките си, пренесе я през прага, качи се в асансьора, сетне прекоси мраморното фоайе и всекидневната и занесе Гейлън в стаята, обзаведена в лилаво. Беше решил да я обитават до деня на сватбата.

Нежно положи своята Спяща красавица на леглото с балдахин и грижливо придърпа завивката.

— Как да ти помогнем? — обади се Лорънс от прага.

Лукас се извърна стреснато, сякаш бе забравил за присъствието на Бес и Лорънс, сякаш вече бяха сами с Гейлън. Сами в техния дом.

— Нямам нужда от помощ — отвърна. — Благодаря ви.

— Ще остана в Ню Йорк — заяви Бес. — Ще наема стая наблизо и ще идвам всеки ден, Лукас. Ти ще прецениш кога е най-удобно.

— Не… Извинявай, Бес, но ще ти откажа.

Тя не се обиди. Сърцето й подсказваше, че бъдещият й зет вече не изпитва неприязън към нея, защото е разбрал колко искрена е обичта й към Гейлън.

Знаеше още, че никой не е в състояние да бди над дъщеря й като Лукас, ала тревожно се питаше докога този предан и себеотдаден мъж ще издържи на напрежението.

— Ако искаш, ще пазарувам.

Той я изгледа недоумяващо — какво пазаруване, нали Гейлън се храни чрез система?

— Продукти за теб — поясни Бес. — Трябва да се храниш, за да издържиш.

— Благодаря, но не ми трябва нищо.

— Моля те, кажи ми с какво да помогна! На Гейлън или на теб — отчаяно възкликна тя, сетне си каза, че този път сигурно чашата на търпението му е преляла. Ще забрави учтивостта, към която се придържа въпреки огромното напрежение, и ще й викне: „Махай се! Върви си! Остави ни сами!“. Но дори гневният изблик няма да му донесе облекчение. След миг ще се овладее и ще добави: „Моля те, моля те, Бес! Искам да остана насаме с Гейлън.“

Но той не кресна, а само каза:

— Имам една голяма молба към теб, Бес. Искам да ушиеш булчинската рокля на Гейлън.