Пламък и лед

Тринайсета глава

Приказката, разказана от Розалин Сейнт Джон, започваше така:

„Имало едно време четири красиви млади жени, които с щурм превзели Манхатън. И четирите били сексапилни, умни, самоуверени, със силен характер.

Първата се казвала Кей и била прокурорка с блестящо бъдеще. Притежавала такива качества, че би могла да направи шеметна политическа кариера, да влезе в Белия дом. Може би като съпруга на президента, защото всеки мъж би се гордял с умната и ослепително красива Кей. Дори, ако пожелаела, можела самата тя да стане президент на могъщата страна, в която живеела.

Името на втората било Моника — суперманекенка с непринудена усмивка и със златно сърце, останала непокварена от славата. Била на върха на кариерата си и макар вече да била трийсетгодишна, всички предричали, че ще остане на подиума докогато пожелае.

Третата била архитектка на име Марша. Гениалните й проекти неизменно присъствали по страниците на най-престижните списания за архитектура и дизайн, била чест и желан гост в домовете на най-богатите хора в Манхатън. Те ценели съветите й и често й възлагали да участва от тяхно име в търговете за антикварни вещи, организирани от най-прочутите фирми в Лондон и Ню Йорк.

Четвъртата се казвала Брин. Била лекарка, но се занимавала и с научни изследвания. Посветила много усилия на борбата със злокачествените тумори. Била отдадена на пациентите си, вдъхвала им сили и смелост. Имала лек не само за физическите им страдания, но и за изтерзаните им души.

Внезапно дошъл краят на вълшебната приказка — една след друга четирите красиви и умни жени били убити. Гърлата им били прерязани, върху гърдите им били очертани кървави кръстове, угасналите им очи били избодени.

Трагичен край… но може би е бил за предпочитане пред мъчителния живот на жените, изоставени от чернокосия принц. Може би за тях смъртта е била щастливо избавление от терзанията им.“ Розалин Сейнт Джон се питаше дали Лукас е щял да избере за своя съпруга една от тези зашеметяващи жени. На този въпрос тя нямаше отговор. Дори не бе подозирала за връзката на Лукас Хънтър с красавиците, докато не бе получила съобщенията на убиеца.

„Всъщност не бива да се учудваме — продължаваше тя. — Всички знаем колко потаен е лейтенант Хънтър, който сякаш се е обградил с висока стена и не позволява да надникнем в личния му живот. Дали е имал интимни връзки с четирите жени едновременно? Едва ли — не е в негов стил. Той е като ловец, който преследва само едно животно. Безмилостен е и в работата, и в любовта. Връзките му са мимолетни — страстни ласки в непрогледната нощ, сетне сбогуване. Но дали е продължавал да се среща с някоя от четирите звезди на небосклона на Манхатън? Това завинаги ще остане тайна.“

Докато слушаше гласа на Лукас, Гейлън си задаваше същия въпрос. Едно бе сигурно — че скърби за мъртвите и ще отмъсти за тях.

— Покажи ми какво правиш — внезапно каза той.

Гейлън изненадано вдигна глава. Думите му бяха дошли като гръм от ясно небе и бяха нарушили магията на тъжната приказка за изпепеляваща любов и жестока смърт.

Седяха един срещу друг на снежнобелия мокет, всеки в свой собствен свят. Неговият бе олицетворен от полицейски доклади в разноцветни папки, нейният — от ефирни тъкани и русокоси кукли.

В камината, иззидана от гранитни блокове, гореше буен огън, на стъклената масичка редом с чашите с горещ чай и чинията, пълна с топли кроасани, бяха подредени материалите за шиене.

На всеки кръгъл час се разнасяше мелодичният звън на белия часовник, поставен на полицата над камината.

Гейлън се изчерви от погледа на Лукас. Гледаше я почти влюбено, сякаш в този приказен миг за него съществуваше само тя и куклите й.

— О, нищо особено! — възкликна смутена.

Ала Лукас беше на друго мнение. Изящните й ловки пръсти сътворяваха магия, даряваха с радост безброй момиченца.

— Наблюдавах те внимателно — нали съм детектив — пошегува се той. — Забелязах, че използваш кройки. Според мен моделите са твои — оригинали на Гейлън Чандлър.

— Халатите и нощниците са копия на онези, които носят пациентите.

„Но не и другите облекла — помисли Лукас. — Не и оригиналните тоалети, които според сестра Кейси са истински произведения на изкуството.“

Незнайно защо Гейлън се срамуваше от артистичния си талант и смяташе за съвсем естествена способността си да бъде изрядна домакиня.

— Да преминем към технологията — продължи той. — Прикрепваш кройките към плата и изрязваш парчета с необходимите форми и размери. Това вече го схванах. Но ми е непонятно как успяваш да съединиш парчетата. Като те гледам, ми се струва, че наблюдавам някакво вълшебство.

— Толкова е лесно! — засмя се тя.

Лукас вдигна вежди:

— Приемам, че съществуват някакви правила, към които се придържаш и които са непонятни за мен. Поглеждаш парчетата и преценяваш как да ги съединиш. Какво следва? Покажи ми.

— Гледай внимателно. — Изящните й пръсти полетяха като лекокрили птици. — Прикрепваш с карфици парченцата едно към друго с лицевата страна отвътре, после тропосваш на половин сантиметър от ръбовете. Ето, опитай. Ще видиш колко е лесно.

Подаде му парчетата тъмночервено кадифе, пресичайки границата между света на куклите и света на смъртта.

Лукас несръчно пое иглата и плата. Ловките му пръсти, които така нежно докосваха снежинките върху къдриците й и ги превръщаха в ледени сълзи, сега му изневеряваха. Самоувереността му беше изчезнала. Усмихна се смутено и промърмори:

— Изобщо не е лесно.

— Не забравяй, че аз съм завършила курс по шев и кройка, а ти си начинаещ.

— Според мен причината е съвсем друга. Умението ти е нещо като първичен инстинкт и подчертава разликата между мъжете и жените, за която твърдим, че не съществува.

Навярно имаше предвид послание от ерата на пещерните хора, заложено в хромозомите, което подтиква жената да се грижи за дома, а мъжа — да ловува, за да изхранва семейството.

Всеки би казал, че забележката му е израз на типичен мъжки шовинизъм, но на Гейлън й се стори, че долавя в думите му сексуален подтекст. Този изключителен представител на силния пол намекваше, че тя е едната страна на първичното уравнение — пълноценна жена, равностойна на него, и същевременно очарователно загадъчна като неговите бляскави партньорки, загинали от злодейска ръка, заради които я бе допуснал в приказния си свят. Да, само заради тях.

Лукас Хънтър стоеше неподвижно, стиснал плата и иглата.

Ала Гейлън усети неописуема болка, сякаш невидима нажежена игла се забиваше в гърдите и очите й.

За миг стисна клепачи, а когато отвори очи, съзря неизмеримото разстояние между царството на смъртта и царството на куклите.

— Кей и Моника… Марша… Брин — промълви. — Били са забележителни жени.

— Вярно е — каза Лукас.

Гейлън въздъхна. Внезапно й хрумна, че той прекалено дълго е крил тайната, причиняваща му толкова мъка, и може би иска да я сподели с някого. Ето защо побърза да каже:

— Сигурно си ги обичал…

— Не!

Не, разбира се. Само в приказките мъж и жена трябва да са влюбени, за да правят секс.

— Не съм бил обвързан с нито една от тях.

— Обвързан ли? — неволно повтори Гейлън и веднага съжали. Не й се искаше Лукас да я помисли за наивна провинциалистка, която не е чувала за връзки, основаващи се само на страстта.

— Не съм бил обвързан сексуално — отвърна той, сетне, използвайки думи, които не означаваха нищо за него, но може би имаха стойност за Гейлън, добави: — Нито емоционално… или романтично.

— Но…

— Това е само предположение на Розалин и навярно на убиеца.

— Познавал си ги, нали?

— Да, но бегло, само с Кей сме работили заедно. Ако разберем как убиецът е свързал името ми с другите три жертви, ще разкрием самоличността му.

Лейтенант Лукас Хънтър обясняваше, че трябва да се проведе подробно разследване, свързано с детективска работа. Освен това бе казал „да разберем“, „да разкрием“. Гейлън се запита дали говори за колегите си от нюйоркската полиция… или подхвърля безумната идея да работи в екип с нея.

След миг получи отговор. Лукас остави на пода до себе си червеното кадифе, сетне й подаде четири снежнобели листа хартия. Думите, изписани с ъгловатия му почерк, бяха като следи върху снега. Най-отгоре на всяка страница бе написано име на жена, следваха данни и бележки.

— Накратко съм описал какво ме свързва с жертвите. Да започнем с Кей. В продължение на няколко години работихме няколко пъти заедно по различни случаи. Тъй като почти винаги ставаше въпрос за жестоко убийство, медиите проявяваха жив интерес към изхода от всеки съдебен процес. Кей беше амбициозна прокурорка. Захванеше ли се с някой престъпник, той получаваше тежка присъда. Повечето пропаднали типове, които е изпратила в затвора, още са зад решетките или са мъртви. Още не съм открил престъпник, бил той в затвора или на свобода, който да ме познава отблизо или да ме е следил дълги години, за да открие връзката ми с другите три жертви.

Лукас млъкна и тя разбра, че трябва да прегледа написаното на следващия лист.

— С Моника сте се запознали миналата година през март — промърмори, след като прочете първото изречение. — В самолет, пътуващ от Денвър до Ню Йорк.

— Бях извикан като консултант заради убийство, извършено в Боулдър, а тя се връщаше от снимки в Аспен. Разговаряхме по време на полета, на аерогарата се разделихме. След няколко седмици Моника ми телефонира. Каза, че копнеела да излее душата си пред някого, защото най-сетне била решила да се раздели с дългогодишния си приятел.

Датата и часът на обаждането бяха отразени на белия лист с надпис „Моника“: 12 април, 19.15 ч. Под тях се ширеше безбрежна белота. Гейлън изненадано вдигна поглед:

— Никога повече не си я виждал, така ли? Не си излизал с нея…

— Не. — Лукас замълча, като че ли се колебаеше дали да продължи, сетне промълви: — Не.

Тя не издържа погледа му и сведе очи към третия лист:

— Тук пише, че Марша е идвала в апартамента ти преди четири години.

— Да, по моя молба. Тъкмо бях купил жилището и търсех архитект, който да ми помогне при преустройството. Бях си наумил как трябва да изглежда апартаментът, но първо трябваше да се съборят почти всички вътрешни стени. Идеите ми не допадаха на Марша, но аз проявих неотстъпчивост. Тя се помъчи да ме убеди поне да използвам по-топъл оттенък на белия цвят. — Лукас неволно се усмихна. — Марша загуби битката, но сражението й достави удоволствие. Дори след като приключих ремонта, продължи да ми изпраща брошури с фотографии на предмети, предлагани на престижни търгове. За всеки твърдеше, че ще бъде тъкмо на място в моето жилище. Белия часовник на полицата купих благодарение на нея.

Гейлън погледна прекрасната антика, която с мелодичен звън отмерваше всеки час. Напомняше на току-що паднал сняг.

Под „часовник“ и дата отпреди две години бяха записани друга дата и само една дума.

— Фазан… — прочете Гейлън.

— Изящна старинна порцеланова статуетка — поясни той. — Марша я беше поръчала на клиент, който беше извън страната. Той обаче бе чул за красивата вещ и й бе заръчал да наддава, докато спечели или докато цената премине границите на разумното. От своя страна тя бе решила да се посъветва с мен, за да се ориентира за цената. „Ти си англичанин, статуетката е изработена в Англия — трябва да знаеш приблизителната й стойност“ — ми каза. Навярно й е било известно, че и аз ще се влюбя в това произведение на изкуството. На другия ден отидох в „Сотби“ и разгледах фазана. Обадих й се и я посъветвах да наддава, докато купи статуетката. Успокоих я, че ако клиентът не я хареса, аз ще платя стойността й. След няколко дни намерих съобщение от нея на телефонния секретар — клиентът бил очарован от фазана и настоял да го задържи.

На листа с надпис „Марша“ нямаше повече записки, което означаваше, че Лукас не я е виждал след това, нито е разговарял по телефона с нея. Все пак Гейлън се престраши да отбележи:

— Никога не съм виждала снимки на жилището ти в „Аркитекчъръл Дайджест“.

— Не обичам хората да надничат в личния ми живот. Марша не ме помоли да я препоръчам на мои приятели, нито спомена пред някого, че е оказала, макар и скромна помощ при обзавеждането на апартамента ми.

Гейлън зачете справката на последния лист и очите й се разшириха от изненада:

— Познанството ти с нея е отпреди седемнайсет години! Били сте заедно в колежа.

— Да. Тя ходеше с мой съквартирант. Често се срещахме в коридора и се поздравявахме, но за пръв път разговаряхме на едно парти. Стоях сам пред сградата, ненадейно се появи Брин и въпреки че почти не се познавахме, изтърси: „Пиеш прекалено много!“.

— Вярно ли беше?

— Да. По онова време прекалявах не само с алкохола.

— Защо?

— Защото Брин следваше медицина, беше с две години по-голяма от мен и най-вече защото родителите й бяха алкохолици. По-късно призна, че се е разтревожила от способността ми да пия до забрава и да изглеждам трезвен.

— Питах защо си прекалявал с алкохола… и с другото — промълви Гейлън и се изплаши да не би въпросът да му се стори прекалено нахален. Но очите му проблеснаха закачливо и той с усмивка отвърна:

— Може би защото бях на деветнайсет и преди да постъпя в университета, цели девет години бях живял в интернат в Англия. Едва ли можеш да си представиш английските училища за децата на аристокрацията, в които се обучават бъдещите крале, а дисциплината е кралица. Сексът, алкохолът и наркотиците бяха строго забранени. — Закачливите искрици угаснаха и очите му потъмняха. — Наркотиците и алкохолът ми помагаха да избягам от действителността. Да избягам… — тихо повтори и добави: — А може би и да мечтая.

— Още ли пиеш много и злоупотребяваш с наркотици? — попита Гейлън, но не посмя да му зададе въпроса мечтае ли все още.

— Не съм взимал наркотици, откак бях в колежа. Колкото до алкохола… понякога пия доста, но само когато не разследвам случай.

„Което означава, че изобщо не пиеш“ — помисли Гейлън. Според Розалин Сейнт Джон, която разполагаше със сигурни източници, лейтенант Лукас Хънтър не знаеше какво е отдих. Когато започнал безвъзмездно да сътрудничи не само на нюйоркската полиция, но и на полицейските служби по целия свят, които се нуждаели от помощта му, настоявал да ползва почивка, преди да се заеме с нов случай. Според Розалин тогава той просто изчезвал. Виждали го ту в Париж, ту във Венеция или на Ривиерата. Неизменно придружаван от ослепително красиви жени. Но вече години наред сексапилният ловец не бил „изчезвал“.

— Случва ли ти се да бъдеш свободен? Да не разследваш престъпление? — запита Гейлън.

Той се усмихна:

— Отдавна не ми се е случвало. — Искаше му се да добави: „Откакто се отдадох на мечтите си, откакто избягах.“ — Не е хубаво да се наливаш с алкохол, за да избягаш от действителността или за да мечтаеш.

— Каза ли го на Брин?

— Не, щеше да прозвучи като самопризнание. Нямах намерение да разголвам душата си пред една непозната. Заявих, че макар да съм изпил повечко алкохол, още съм достатъчно трезвен да проумея онова, което тя не осъзнава, макар че не пие — че съквартирантът ми не е подходящ партньор за нея.

— Че ти трябва да заемеш мястото му — подхвърли тя.

— Грешиш, Гейлън — отвърна той и си помисли: „Още тогава знаех, че не бива да се обвързвам с никого.“ — Дълбоко грешиш.

— Предполагам, че с Брин сте останали приятели.

— Не е вярно. Седмица по-късно тя скъса с моя съквартирант. Повече не я видях, нито сме разговаряли по телефона.

— Въпреки че и двамата сте живеели в Манхатън?

— Въпреки това.

— Възможно ли е твоят съквартирант да е убиецът?

— Възможно е, но съм сигурен, че е невинен. Оказа се, че притежава висок морал и че е по-здравомислещ, отколкото предполагах. Не, не е той, нито някой друг от тогавашните ми съквартиранти.

— Може би убиецът е познат на Брин, пред когото тя е споменала името ти. — Гейлън замълча и свъси вежди. — Твърде е възможно изобщо да не го е виждала, а да е говорила за теб пред негов познат. И ти ли стигна до същото предположение?

Лукас с възхищение изгледа жената, която умееше да сглобява не само дрехи от парчета плат, но и сложната мозайка, наречена „разследване“.

— Да, детектив Чандлър, и аз стигнах до това заключение.

— Същото важи и за Моника и за Марша, така ли?

— Да.

— Четирите познавали ли са се?

— Засега не съм установил някаква връзка помежду им.

Тя въздъхна, а Лукас се усмихна:

— Ще го заловим, детектив Чандлър.

— Зная — промълви Гейлън и мислено добави: „Ти ще го заловиш.“ — Още нещо ме притеснява. Убиецът говори за теб така, сякаш…

— Какво, Гейлън?

— Сякаш те познава отблизо.

— Имаш право. Но може би този психопат се мисли за истински професионалист и всячески се стреми да привлече вниманието ми. Струва ми се, че му доставя удоволствие играта на котка и мишка.

— Какво ли ще поиска сега?

„Да си поиграе с теб“ — каза си Лукас, но не му се искаше да я плаши, затова промърмори:

— Сигурно ще разберем довечера.

— Да го попитам ли?

— Стига да искаш…

— Страхувам се да не изпусна нещо, което не трябва да казвам.

— Не бой се, той ще контролира разговора. Ще ти съобщи само това, което желае, и ще те накара да казваш само онова, което иска да чуе. Съветвам те да се придържаш към истината, Гейлън. Бъди по-словоохотлива, задръж го колкото е възможно по-дълго на телефона. Разкажи му всичко, което знаем за него. Ще се справиш блестящо.