Пламък и лед

Девета глава

Когато Лукас тръгна обратно по коридора да се срещне с Вивека, на пътя му се изпречи Адам:

— Лукас, разполагаш ли с малко свободно време?

— Разбира се. Какво има?

Адам отговори едва след като влязоха в кабинета му:

— Преди да се срещнеш с Вивека, трябва да научиш някои факти, които тя може би ще премълчи.

— А може би се страхуваш, че няма да й дам възможност да ми ги съобщи. Прав ли съм?

— Донякъде — призна Адам. — Знам за омразата помежду ви…

„Меко казано“ — помисли си Лукас. Никога нямаше да забрави отвратителната постъпка на тази жена.

— Знаеш и какво я е предизвикало — промърмори, макар да бе уверен, че приятелят му е в неведение за случилото се преди шестнайсет години. Все пак епизодът бе незначителен в сравнение с цялата история, която бе известна на Адам. Той имаше право да се съмнява, че Лукас ще изслуша обясненията на Вивека, че ще й повярва.

— Да, знам. Знам причината. Повярвай, че ние открихме кръвната връзка между Вивека и Брандън едва след като двете с Мариан станаха близки приятелки. Нямахме право да я обвиняваме заради престъпленията на нейния братовчед — психопат, ала отначало се чувствахме много неловко. По-късно преодоляхме недоверието си към нея… всички, дори Полин и Джон. Всъщност тъкмо за Джон и Гейлън искам да поговорим.

— За Джон и Гейлън ли? — изуми се Лукас. Сърцето му се сви. Какво ли има между тях?

— Да… и за Мариан. Спомняш ли си, че последното й появяване в ефир беше в навечерието на Деня на благодарността?

— Спомням си. — Той с усилие бе изгледал новинарската емисия, възхищаваше се на смелостта на забележителната жена, която бе негова дългогодишна приятелка.

— Мариан настояваше да работи, докато може, макар лекарите да я увещаваха да се щади. Бяхме сигурни, че ще умре от изтощение след това предаване. С Полин бяхме намислили да прекараме четирите почивни дни в дома на Джон. Но Мариан не желаеше да бдим до леглото й. Заяви, че иска да гледа телевизия, за да забрави болестта си. Мисля, че най-много й се щеше да се отърве от нас и от опечалените ни физиономии. Превключваше от канал на канал, докато попадна на програма, която предизвика интереса й — „Из съдебните зали“. Излъчваха повторение на най-интересните моменти от процеса „Северна Каролина срещу Върнън“. Всички се втренчихме в екрана и забравихме Мариан. Когато я погледнахме, тя като по чудо се бе преобразила, вече не приличаше на човек на смъртно легло. Живя още две седмици. Поддържаха я интересът към делото и към репортерката.

— Гейлън е била въпросната репортерка, нали?

— Да. — Адам се намръщи и промълви: — Мариан почина часове след произнасянето на присъдата.

— И след като е посочила Гейлън за своя заместница В Кей Си Ар — промърмори Лукас.

— Не знам нищо по въпроса, честна дума. Но няма съмнение, че Джон е взел решението под въздействието на емоциите си.

— Мислиш, че е сгрешил, така ли?

— По-скоро съм на мнение, че пое голям риск — въздъхна Адам. — Гейлън е свикнала да се занимава поотделно с всяко дело, подробно да проучва фактите…

— Бива ли я?

— Мисля, че не е имало по-добра съдебна репортерка от нея.

— Знае ли защо сте я назначили? Известно ли й е какъв интерес е проявила Мариан към нея?

— Едва ли. Не съм й го казал, съмнявам се, че Джон и Вивека някога ще го споделят с нея. И бездруго се чувства като риба на сухо.

— Кога за последен път си разговарял с Джон?

— Вчера сутринта.

— Нима оттогава не си се свързал с него? Убеден съм, че дежурната телефонистка в Кей Си Ар незабавно е осведомила теб и Вивека за съобщението от така наречения Казанова.

— Разбира се.

— Като вземем предвид важността на новината и желанието на Джон да утвърди Гейлън за водеща на новинарските емисии, би трябвало незабавно да го информираш.

Адам се поколеба, сетне промърмори:

— Опитах да се свържа с него… Вив също го е търсила. Но снощи той не си беше вкъщи или не вдигаше телефона.

„Нито пък отвори, когато позвъних на вратата му“ — помисли Лукас. Той също държеше да говори с Джон Маклейн, но не по телефона. Питаше се как ли Джон ще приеме новината за съобщението, оставено от убиеца, след като броени часове преди това е бил разстроен от решението на Гейлън да напусне Кей Си Ар.

— Днес още не е дошъл на работа — продължи Адам.

— Знаеш ли къде е?

— Нямам представа. Страхувам се за него, Лукас. Мисля, че го измъчва чувство за вина, задето не е успял да защити любимата си съпруга. Смъртта на Мариан го покруси. Най-страшното е, че за разлика от Полин той не осъзнава тежкото си душевно състояние. Разбира се, немислимо е Джон да възприеме подхода на Полин.

— Как твоята съпруга преодолява мъката си?

— Като спи денонощно. Да, наистина спи по двайсет и четири часа. Някои психиатри твърдят, че това е най-успешният начин за превъзмогване на травмата. По време на сън (дори да е предизвикан от приспивателни) човек подсъзнателно приема загубата и се примирява с нея. Разбира се, това е бягство от действителността, което е нетипично за Полин. Отначало тя се опитваше да се съпротивлява и успяваше с помощта на Брин… — Адам тежко въздъхна. — Брин се грижеше за Мариан, но след смъртта й остана наша вярна приятелка. Посвети се на съпругата ми, опитваше да й вдъхне желание за живот… Полин не знае за убийството й, нито за смъртта на другите жени. Вече ти казах, че дни наред спи непробудно. Може би така е по-добре.

— Може би — промълви Лукас.

— От смъртта на Мариан изминаха шест седмици, но Джон упорито отказва не само медицинска, но каквато и да било помощ. Убеден съм, че прекарва безсънни нощи, и се съмнявам, че намира утеха, когато… изчезва.

— Как така изчезва?

— Понякога отсъства от работа по няколко часа. Друг път не идва дни наред.

— Според теб как ще реагира, ако Гейлън напусне?

— Какво да напусне?

— Кей Си Ар.

— О! — Адам поклати глава. — Сигурно ще си внуши, че отново е изменил на покойната си съпруга, като не е изпълнил предсмъртното й желание.

— Джон няма ли да присъства?

— Не — отвърна Вивека. — Днес не е на работа.

Лукас почака, но обяснение за отсъствието на собственика не последва. Накрая кисело промърмори:

— Какво искаш, Вивека?

— В случая желанията ни съвпадат, драги. Чувстваме се длъжни да ти окажем помощ за залавянето на престъпника.

— При което рейтингът ви ще се повиши.

— Не отричам, но не се чувствам виновна, защото не извършваме престъпление. Всички ще извлечем полза, ако ти не провалиш плановете, какъвто е обичаят ти.

— Мери си думите, Вивека! — процеди през зъби той. Вместо да я изплаши, леденият му тон я възбуди, както през онзи ден преди шестнайсет години.

— Ах, как щяхме да се позабавляваме, Лукас! Още не мога да повярвам, че някаква глупачка, с която бях съученичка в гимназията, ще цъфне изневиделица и ще…

— Ще разкрие истинската ти същност!

— Какъв фарисей си, драги. Нима ме обвиняваш, задето държа на семейството си? Та нали самият ти си автор на книга за предаността, как се осмеляваш да ме упрекваш! — Изведнъж тя сякаш забрави възмущението си и изражението й стана предизвикателно. — Признай, че почти те бях прелъстила!

— Дори да е вярно, какво значение би имало, Вивека? Нима си хранела надежда, че след като съм се любил с теб, ще забравя за насроченото за понеделник дело за предсрочно освобождаване на Брандън?

Думите му разгневиха Вивека Блеър, която се мислеше за неотразима.

— Да, надявах се! — изсъска тя.

— Как щеше да постъпиш, когато разбереше, че планът ти се е провалил?

— Толкова ли си сигурен, че щеше да ме отблъснеш?

Пренебрежителният му поглед бе най-красноречивият отговор и я жегна като нажежено желязо.

— Наистина ли се интересуваш какъв е бил резервният ми план?

— Разбира се.

Вивека сви рамене:

— Защо пък да не ти кажа? Не можеш да ме арестуваш, нали? В чантата си носех ЛСД…

Той едва се сдържа да не се усмихне. Наркотикът нямаше да му повлияе, защото по онова време беше почти непрекъснато дрогиран.

Вивека забеляза потрепването на устните му и се окуражи:

— Щяхме да бъдем страхотни в леглото, знаеш го!

— Знам само, че бях едва двайсетгодишен, пиян и дрогиран. Съгласен бях да легна с всяка, не подбирах сексуалните си партньорки.

„Мръсник!“ — мислено изруга тя и подхвърли злобно:

— Май и сега не си много придирчив. Иначе Казанова нямаше да разполага с толкова богат избор. — В мига, когато го изрече, съжали за думите си и едва не си глътна езика от ужас — толкова страховито бе изражението на Лукас.

Ако по време на убийствата не беше водил преговори за освобождаване на заложниците в Куинсланд, спокойно би могла да предположи, че той е убил любовниците си.

— Да подходим делово по въпроса, Вивека. Аз ще решавам какво ще бъде излъчено в новинарските емисии и ще го съобщавам на Гейлън. Днес следобед ще я информирам какво да каже пред камерата довечера. Освен това категорично забранявам да бъде интервюиран Брандън! Не само от нея, но и от когото и да било от Кей Си Ар!

Вивека вдигна ръце, като че се предава, идеално лакираните й нокти проблеснаха:

— Нима Първата поправка към конституцията, даваща свобода на словото, не означава нищо за теб? Навярно я смяташ за глупава приумица на онези ренегати!

— Забраната ми няма отношение към Първата поправка.

— О, да, смисълът на забраната ти е много по-дълбок! Лукас Хънтър раздава собствено правосъдие! Според теб Брандън трябва да изгние в затвора.

„Грешиш — помисли той. — Ако зависеше от мен, Брандън Крисчънсън щеше да е мъртъв.“

— Ще ти обясня съображенията си, които нямат нищо общо с чувствата ми към скъпия ти братовчед. След като Кей Си Ар ще предава посланията на Казанова, не бива да давате поле за изява на друг убиец.

— Моят братовчед не е убиец! Смъртта на Джени беше нещастен случай!

— Нима? Нещастен случай ли е, когато дванайсетгодишно момиче е изнасилено и умъртвено? — Гласът на Лукас бе като леденото докосване на смъртта. — Джени бе убита умишлено от Брандън.

— Мисли каквото искаш! Винаги си бил упорит като магаре!

— Мариан и Полин също го вярваха. Бяха най-добрите приятелки на Джени и през онзи зимен ден са били с нея в Чатсуърт. Може би не знаеш, но те уверявам, че с ужас си спомняха стореното от Брандън. Ако поне малко държиш на тях, няма да позволиш кракът му да стъпи в Кей Си Ар!

Думите му попаднаха право в целта и засегнаха най-болното й място — раздвоението й между Брандън, който й беше кръвен роднина, и екипа на Кей Си Ар — новото й семейство. Измъчваха я угризения, не искаше да извърши предателство спрямо Мариан, Полин, Адам, Джон… най-вече спрямо Джон.

„Ако ножът опре до кокал, ако се наложи да избирам, какво ли ще сторя?“ — често се питаше тя и с надежда се вкопчваше в думичката „ако“. Не за пръв път Брандън заявяваше, че е готов да разкрие самоличността си на милионите си почитатели, да разкаже за миналото си и за ролята си в злополуката, при която Джени бе загубила живота си. Твърдеше, че не се страхува от последствията. Вярваше, че дори ще спечели нови почитатели. Вивека също беше убедена в успеха му.

Братовчед й бе съгласен да й подари сензационното откровение в ефир — това щеше да има невероятен успех, щеше да постави на колене конкурентите на Кей Си Ар. Но тя знаеше, че настъпи ли моментът на избор, лоялността й към новото й „семейство“ ще вземе връх и тя щеше да откаже на Брандън.

Лукас имаше право, но тя за нищо на света нямаше да го признае.

— Изглежда, не умееш да прощаваш — изрече с едва прикрита горчивина.

— Има неща, които трудно се забравят и са непростими.

— Чувала съм, че времето лекувало…

— Празни приказки!

— Все пак не съществува законна причина да забраниш интервюто с Брандън.

— Убити са четири жени, Вивека, необходими ли са още обяснения? Казанова иска да се прочуе като най-жестокия човек в Ню Йорк. Ако предприемем нещо, което да отклони от него общественото внимание — например ексклузивно интервю с друг убиец, — той може да извърши ново престъпление. В интерес на потенциалните жертви…

— Които са били твои любовници — ядно го прекъсна тя.

Лукас гневно присви очи, но гласът му не трепна:

— … в интерес на потенциалните жертви настоявам да отложите интервюто с Брандън Крисчънсън, докато другото чудовище се озове зад решетките… или бъде убито.

— Съгласен съм — каза твърдо Джон Маклейн, който незабелязано бе влязъл в кабинета.

— Джон! — смаяно прошепна Вивека, сетне смутено заобяснява: — Не съм обещавала нищо на Брандън… Честна дума! Казах му само, че ще обмисля предложението му. Никога не бих сторила каквото и да било без твое съгласие! Знаеш го, нали?

— Да, Вив, успокои се!

Джон Маклейн се усмихна с усилие. Лукас забеляза, че се е променил до неузнаваемост — сигурно доказателство, че е съсипан от смъртта на съпругата си и че има реална опасност за живота му.

— Здравей, Джон.

— Лукас, аз… получих съболезнователното ти писмо… Искрено ти благодаря за съчувствието. Мислех да ти отговоря, но така и не намерих време…

Лукас не знаеше дали етикецията предвижда да се отговори на съболезнователни писма, но не му се искаше старият му приятел да се чувства виновен заради глупави и незначителни подробности.

— Разбирам, Джон. Не се притеснявай.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна Лукас и без да променя изражението и тона си, добави: — Изглежда, Гейлън няма да напусне Кей Си Ар.

— Да напусне ли? — смаяно възкликна Вивека.

Джон не й обърна внимание, хлътналите му очи се взираха в Лукас:

— Значи е споделила с теб…

До вчера мислеше, че е претърпял най-тежката загуба В живота си, но съдбата му бе нанесла нов удар, когато Гейлън му съобщи решението си и той разбра, че ще загуби жената, която умиращата му съпруга бе избрала да заеме мястото й…

— Да, Джон — промълви Лукас. — Сподели с мен за разговора ви и обеща да не напуска Кей Си Ар.