Пламък и лед

Двайсета глава

В понеделник през нощта над Манхатън се разрази снежна буря. Ала в разкошния апартамент на двайсет и втория етаж бурята завилня още предишния ден — в мига, в който Казанова затвори телефона.

— Легни си и гледай да заспиш — нареди Лукас. В гласа му прозвучаха ледени нотки, досущ полъх на студен вятър, предвещаващ ураган.

Обърна се и излезе от стаята й, но за миг Гейлън зърна суровото му лице. Той запазваше учудващо спокойствие, макар че невидим часовник отброяваше всяка скъпоценна минута от живота на поредната жертва.

Предстоеше му жестока битка с безумеца, срещу когото щеше да се изправи сам. Не изрече нито дума, но Гейлън разбра безмълвното му послание. От нея се искаше само да не му пречи.

Тя се подчини, но не можа да устои на желанието да бъде близо до него. Често, застанала в коридора пред „командния център“, тя се вслушваше в звуците, идващи иззад вратата.

Дълго не се чуваше нито звук. Представяше си как Лукас седи неподвижно, погълнат от мислите си. После долавяше потракването на клавиши — той търсеше следите на престъпника чрез глобалната мрежа по целия свят. Понякога чуваше гласа му. Не различаваше думите, но по тона разбираше, че дава нареждания на подчинените си или разговаря с близките на убитите жени.

Белите телефони звъняха непрекъснато и по всяко време на денонощието. От време на време се разнасяше мелодично иззвъняване, сигнализиращо, че някой чака пред стоманената врата на сградата. Системата за сигурност беше съвършена — Лукас виждаше на монитор кой е посетителят и отключваше вратата чрез специален електронен код.

Стриктно спазваха нарежданията на Казанова. Посетителите, предимно полицаи, не стъпваха в апартамента. Без да излизат от асансьора, предаваха това, което носеха, на Гейлън или на Лукас или го оставяха на мраморния под във фоайето. Тя знаеше, че пратките съдържат секретни документи, които не бива да се предават по факса.

Беше в кухнята да приготви чай, когато видя, че поредният посетител е Пол. Той подаде на Лукас голям хартиен плик, сетне размениха няколко думи шепнешком. Едва ли шепнеха, за да не ги чуе тя. Изобщо не я бяха забелязали.

Веднага щом операторът си отиде, Лукас отново се затвори в „командния център“.

След няколко часа навън се разрази невиждана буря. Във вторник сутринта Ню Йорк осъмна под дебела снежна покривка. Пътищата бяха заледени, клоните на дърветата се чупеха под тежестта на леда, който ги обвиваше. Бурята прекъсна далекопроводите, захранващи североизточните райони на страната. Пораженията в Ню Йорк бяха незначителни — жителите му не страдаха от липса на отопление и осветление. В луксозния апартамент на Лукас цареше приятна топлина, ала Гейлън трепереше от студ… може би защото в гърдите й бушуваше буря. Не помагаха нито горещите душове, нито дебелата завивка, под която се сгушваше като посърнал от студ минзухар.

Свечеряваше се, когато тя се осмели да напусне леглото. Копнееше за чаша горещ чай. Възнамеряваше да отиде направо в кухнята, но като привлечена от магнит се приближи до прозореца и се загледа навън, запленена от приказната гледка.

Ледени висулки украсяваха фонтана, приличен на сватбена торта. Блестяха като скъпоценни камъни, а когато ги озариха последните лъчи на плахото зимно слънце, по тях заиграха многоцветни дъги. Сякаш самото обещание за идващата пролет беше заключено в късчетата лед.

— Куклите ми липсват.

Гласът на Лукас прозвуча отдалеч, но Гейлън усети топлината, която се излъчваше от него, и ледът в сърцето й се стопи от всепоглъщащо щастие.

— Наистина ли? — попита тя, без да се обърне. Нима е искрен? Нима му липсват куклите и приказната атмосфера на деня, в който седяха на пода до камината?

— Да. — Лукас пристъпи към нея. Стори й се, че се е отворила вратата на пещ — толкова силен бе огънят, бушуващ в гърдите му. — Моля да ме извиниш, задето те пренебрегвам от неделя насам.

Изведнъж я досмеша. Поведението му беше като на изискан джентълмен, който се извинява на госта си, че не му е обърнал достатъчно внимание. Или моли за прошка младоженката, която е изоставил.

„Но ти не си нито едното, нито другото — напомни й някакъв въображаем глас и Гейлън отново се разтрепери. — Забравѝ приказната атмосфера и магията на деня, когато седяхте до камината — те бяха измамни. Запомни, че смъртта е единствената причина, поради която си тук.“

Гейлън, която не беше изоставена младоженка, обърна гръб на фонтана и на пъстроцветните дъги, обещаващи пролет.

Лицето на Лукас беше безизразно, но погледът му бе като на ловец, попаднал на следите на животното, което преследва.

— Не ти се сърдя и не очаквам да се занимаваш с мен. По-важно е да заловиш убиеца… — Тя замълча, защото долови в погледа му нещо, което я накара да забрави очарованието на приказките и на дъгите, оковани в късчетата лед. — Боже мой! Вече знаеш кой е!

Дори да се бе разгневил, че е допуснал тя да проникне зад непроницаемата му фасада, Лукас не се издаде. Само очите му проблеснаха като сребърни кинжали:

— Да, детектив Чандлър, зная. Нарочно не го споделих с теб, защото е за предпочитане да си в неведение относно самоличността му.

— Защото не ме бива да лъжа — промърмори Гейлън. — Защото има опасност, докато разговарям с него, неволно да издам, че знам истината или — още по-лошо — че ти я знаеш.

— Трябва да го заловим на местопрестъплението. Преди да убие набелязаната жертва, но след като ясно е показал какво възнамерява да стори. Не ни вършат работа дори и най-убедителните косвени улики — например да намерят в дома му твоя клетъчен телефон. Нямаме ли солидни доказателства, нашият Казанова ще отърве кожата. Ако усети, сме го надушили, ще се скрие вдън земя… може би завинаги.

— Нищо не знам, лейтенант. Нищичко!

— Браво, така те искам!

Той се поусмихна, а сърцето на Гейлън лудо затуптя — изглеждаше толкова сексапилен. Изражението му беше толкова странно, че й се прииска да извърне очи, но погледът му я привличаше като магнит.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо, Лукас?

Той нежно докосна страната й, а топлината, излъчваща се от тялото му, я накара да се олюлее:

— И ти ми липсваше… повече от куклите.

— Наистина ли?

— Да. — Лукас повдигна кичура коса, паднал на челото й — пламъкът на плътта му се сля с пламъците на огненочервените й къдрици. — Прекалено много.

— Прекалено много ли? — повтори тя и си помисли: „Все едно да пиеш прекалено много алкохол, така ли? Напиваш се, за да избягаш от действителността и да се отдадеш на мечтите си. Избягай с мен, Лукас, мечтай с мен!“.

— Да, прекалено много.

Навярно още в древността мъжете са правили подобни признания на представителките на противоположния пол. В думите му имаше нещо първично, страстно и брутално. Внезапно отдръпна ръката си и върна Гейлън към действителността. — Предлагам да си поръчаме вечеря от най-изискания френски ресторант.

Отново се беше превърнал в изтънчен джентълмен и съвършен домакин, загрижен за гостенката си.

Гейлън не беше хапнала нито залък, но не изпитваше глад. Жадуваше за друго и страстното желание й вдъхна неподозирана смелост.

Привлече дланите му обратно върху лицето си и отново почувства топлината му. Почувства завръщането на мечтата.

— Кажи ми какво желаеш — прошепна Лукас и прокара пръст по тръпнещите й устни.

— Теб! — промълви Гейлън. — Само теб!

Думите й още повече разпалиха страстта му.

Устните им се сляха. Отначало я целуваше нежно, сетне забрави предпазливостта.

Гейлън страстно му отвръщаше, искаше й се този миг да продължи вечно. Душата й пееше от радост, най-сетне дългоочакваната пролет в живота й бе дошла. Целувките вече не й бяха достатъчни, искаше още…

Лукас долови безпокойството й още преди тя да се отдръпне. Впери поглед в блесналите й щастливи очи и видя не само тревога, но и страх. Взе в дланите си лицето й, сякаш държеше скъпоценен предмет, и промълви:

— Гейлън, какво има?

— Ами…

— Няма да направим нищо против волята ти. Абсолютно нищо. Обещавам да спра, когато пожелаеш. Когато пожелаеш. — Докосна изящните й устни, които допреди миг бе целувал с такава страст, и добави: — Ако искаш, цяла нощ само ще се целуваме.

Гейлън свъси вежди. Цялото й същество жадуваше за нещо повече.

— Само ще се целуваме ли?

— Разбира се — засмя се Лукас. Гласът му бе дрезгав от вълнение.

Тя поклати глава и огненочервените й къдрици като че затанцуваха:

— Не се тревожа заради… това.

— А за какво?

Искаше й се да възкликне: „Единственото ми желание е да прекарам тази нощ с теб, да осъществя неосъществимата си мечта!“. Ала само промълви:

— Нали не трябва…

— Не трябва да го правим, защото ни го е забранил някакъв психопат! Това засяга само двама ни, Гейлън. Съгласна ли си?

— Да…

— Повтарям, че ще се подчиня, ако ме помолиш да спра. Каквото и да ми струва.

— Няма — прошепна Гейлън, а мислено продължи: „Никога няма да те спра!“.

Остана вярна на обещанието си. Лукас я грабна в прегръдките си и я положи на леглото в спалнята й, в което допреди малко бе треперила от студ.

Тя сякаш разцъфна под ласките му, страстните му целувки и нежните му думи накараха кръвта й да закипи както никога. Лукас я любеше така, сякаш досега не бе имал по съблазнителна жена, сякаш не забелязваше колко малки са гърдите й, не е прекалено слаба, с почти момчешко телосложение. Обсипваше с целувки не само жадните й устни, а и вирнатото й носле, и големите сини очи. Непрестанно шепнеше името й:

— Гейлън… Гейлън… Гейлън…

Накрая я облада, направи я своя, изпълни съкровеното й желание да му принадлежи. Толкова отчаяно я беше търсил — сега най-сетне беше негова. Само негова.

А Гейлън изпита усещането, че най-сетне е намерила своя дом.

Заедно с Лукас.

Още лежаха в лилавия мрак, притиснати един към друг, когато тя усети как ужасяващата тъма започва да се прокрадва в него. За секунда влюбеният мъж бе заменен от ловец, който е зърнал плячката си. Остана неподвижен, вслушвайки се в гръм, който само той чуваше.

— Не, няма да се обади тъкмо сега! — умоляващо прошепна Гейлън… и телефонът иззвъня.

Лукас скочи от леглото със същата грация, с която преди малко я беше любил. Но тогава не бе изпитала болка, а сега почувства раздиращо страдание и празнота.

— Трябва да разговаряш с него, Гейлън! — Нима това бе същият човек, който само преди минути в забрава шепнеше името й? Говореше толкова спокойно, че я побиха тръпки. — Кажи, когато си готова.

Слушалките не му бяха под ръка и в спалнята имаше само един апарат, но Лукас вече не държеше да подслушва обажданията на убиеца. Вече знаеше кой е ужасяващият Казанова.

Застана до апарата и се приготви да натисне бутона за включване, все едно го виждаше в мрака:

— Гейлън, моля те!

— Да… Добре… — Тя седна в леглото и машинално притисна завивките към гърдите си, за да прикрие голото си тяло, което той вече познаваше. — Готова съм… Ало?

— Кървиш ли, Гейлън?

— Моля?

— Не можа да му устоиш, а? Не, спести си усилията и не ме лъжи, знам всичко. Донякъде те разбирам. Жена… особено жена като теб не е в състояние да му откаже.

— Не! Грешиш!

— Не греша, скъпа моя, пък и вече е късно да казваш „не“. Трябваше да отблъснеш Лукас, не мен. Ала ти се поддаде на чара му, прояви слабост, защото толкова силно го желаеше. Не се безпокой, не ти се сърдя. Всичко протече според плана ми.

— Какъв план?

— Нали не повярва, че искам да спася кариерата ти? Боже мой… може би си се хванала! Жалката ти наивност е безгранична. Скъпа моя, крайно време е да осъзнаеш, че вече не живееш в Канзас. Всичко дотук беше игра или по-точно част от играта между лейтенанта и мен. Ти беше само пионка, всъщност единствената пионка. Обаче играта приключи. За теб и за следващата жертва на Казанова, която ще умре заради теб.

„Няма да умре! Лукас няма да го допусне! Знае кой си!“ — помисли тя, сетне си напомни, че не бива да се издава, че трябва да прикрива чувствата си и да печели време.

— Не можеш да убиеш някого само защото ние…

— Само защото с Лукас сте се любили. Колко си наивна, мила моя. Нима си въобразяваш, че мъж като него ще те пожелае и ще се влюби в теб? Помисли по въпроси или най-добре поразпитай лейтенант Хънтър, докато аз се справя с петата дама от списъка. Както разбираш, чака ме работа, затова не мога да продължа да си говоря с теб…

Чу се сигналът за свободна линия — Лукас бе прекъснал връзката. Гейлън го погледна и с изумление забеляза, че докато е слушал убиеца, е успял да се облече.

Той набра някакъв номер, от другата страна вдигнаха слушалката още при първото позвъняване.

— На поста си съм, лейтенант.

— Проследи ли го?

— Иска ли питане?

— Къде се намира?

— В парка. Придвижва се към твоя апартамент, както ти предвиди. След минута ще стигне до Пето Авеню и в зависимост от това, дали завие наляво, или надясно, ще разберем къде отива. Естествено — ако не се подхлъзне на леда. Движи се прекалено бързо…

— Екипите в сградите ли са?

— Да.

— Възникнаха ли някакви проблеми?

— Обичайните непредвидени обстоятелства. Съпругът на дамата, която живее на Лексингтън Авеню, не си беше у дома и отначало тя отказа да ни пусне в апартамента. Нали по телевизията непрекъснато предупреждават да не се отваря на непознати, особено на онези, които твърдят, че са ченгета. Колегите я помолили да се обади на полицията и аз лично разговарях с нея. Хората ни вече са в апартамента, дори им направила кафе.

— Какъв е бил проблемът на Парк Авеню?

— Апартаментът, намиращ се до жилището на евентуалната жертва, не беше необитаем, както очаквахме. Оказа се, че собствениците дали ключовете на съседката, а неин близък я помолил да прекара нощта там заради бурята. Човекът беше много отзивчив и ни допусна в жилището. Снайперистите също са по местата си.

— А прокурорът?

— Седи до мен в буса.

— Къде се намирате?

— Завиваме в уличката зад сградата, в която живееш.

— Добре. Идвам веднага — завърши Лукас. Очите му проблеснаха в полумрака, беше напрегнат като ловец в очакване дивият звяр да се появи на мушката му.

Погледна Гейлън, докосна нежно лицето й:

— Кошмарът свърши. Още малко търпение и вече нищо няма да те заплашва.

Сърцето й се сви — той се сбогуваше с нея. Искаше й се да извика: „Почакай! Не ме изоставяй! Не още, моля те!“.

Но Лукас Хънтър вече не беше до нея.

Дали изобщо го е имало? Дали не е сънувала вълшебната нощ и нежните му ласки?

Сякаш стоманен юмрук стисна сърцето й. Тя избухна в сълзи. Риданията, напиращи в гърлото й, я задушаваха.

Изведнъж й хрумна, че реакцията й е съвсем нормална. Вероятно е естествено девойка, загубила девствеността си само преди няколко часа, да лее горчиви сълзи, защото любимият й я е изоставил в момент, когато най-много се нуждае от подкрепата му.

Може би сълзите й не са предизвикани от жестоката болка, която разяжда душата й.

Не, не бива да се самозаблуждава. Пороят от сълзи означаваше само едно — че сърцето й е разбито.

Риданията й секнаха така внезапно, както бяха избухнали. Нямаше я вече плахата и нерешителна Гейлън. Беше се превърнала в жена без емоции, в полярен изследовател, останал сам за пръв път сред безкрайните снежни полета, който се подготвя за последната си експедиция.

Подготвяше се за нашествие на чужда територия, за акт на насилие.

Защото самата тя бе жертва на насилие… и на вероломно предателство.

Облече халата си и отиде в помещението, което Лукас наричаше „команден център“. Надяваше се да се добере до истината, да открие плана за операцията, написан върху снежнобели листове с изящния почерк на Лукас.

Навярно точка първа гласи: „Да се идентифицира убиецът.“ Лукас бе успял да го стори само за два дни, докато снежната буря вилнееше над Ню Йорк. Дали се е добрал до истината благодарение на детективските си умения, или с помощта на черна магия? Дали е съумял да овладее онова, което доскоро бе извън неговата власт? Дали се е възползвал от своята дарба, от своето проклятие, за да намери отговора на загадката?

Втора точка: „Разполагане на силите“, също бе изпълнена. Командосите и снайперистите вече бяха заели позиции. От телефонния разговор между Лукас и колегата му беше узнала, че прокурорът е в специално оборудвания полицейски бус. Лейтенант Лукас Хънтър също бе вече там и ръководеше операцията.

Изпълнението на трета точка — „Прелъсти Гейлън… не, остави тя да те прелъсти“ — сигурно е било най-лесно. Едва ли ще намери доказателства, че Лукас е осъществил последната стъпка от плана си.

Сигурна бе обаче, че в „командния център“ ще открие улики, старателно укривани от „незаменимата детектив Чандлър“… които ще й разкрият не само кой е убиецът, но и самоличността на двете потенциални жертви.

Първо се натъкна на материали, които й помогнаха да отговори на втория си въпрос — плановете на сградите на Лексингтън Авеню и на Парк Авеню и имената на две жени, живеещи там. Розалин Сейнт Джон обитаваше апартамент на Лексингтън. Макар че не вярваше в детективските си способности, Гейлън също би предположила, че е логично изборът на психопата да падне върху светската хроникьорка.

Ала изобщо не очакваше, че втората набелязана жертва е Вивека Блеър. Дали престъпникът по някакъв начин е свързан с Кей Си Ар… и още по-невероятно — дали не е служител в телевизията?

Подозренията й се потвърдиха, щом прегледа съдържанието на купчината кафяви папки, в които се намираха досиетата на всички мъже, работещи в Кей Си Ар, включително собственика и прочутия водещ вечерните новини.

Най-отгоре беше папката със сведения за Уоли, доста оскъдни по обем. Имаше само една снимка — копие на онази, която той носеше в портфейла си и гордо показваше на познати и непознати, обяснявайки, че красивата жена е съпругата му, а симпатичните хлапета — неговите деца. Към фотографията беше прикрепена бележка, в която Пол инструктираше Лукас да обърне внимание на надписа на гърба: правата се държаха от професионален фотограф, изредени бяха и имената на моделите, които бяха позирали за снимката.

Гейлън беше поразена — как е възможно Уоли да е мамил всички през цялото време? Но това все пак не означаваше, че добродушният невзрачен оператор е способен на убийства.

Вярно, той бе предан като куче на Мариан и беше сломен от смъртта й, настъпила само седмица преди Казанова да започне „акцията“ си. Истина е и това, че той вечно беше пренебрегван от Вивека, която дори открито му се подиграваше.

Гейлън си спомни, че в неделя сутринта го беше попитала защо изглежда като болен, той й бе отвърнал, че не е мигнал цяла нощ от тревога за съдбата на малките заложнички, представяйки се как една от тях би могла да е дъщеричката му Ани.

Но Уоли нямаше дъщеря. Което вероятно означаваше, че той не притежава алиби за времето, когато е била убита доктор Брин Талбот.

Уоли идеално пасваше на психологическия портрет на сериен убиец. Беше мълчалив и саможив, съседите му го считаха за много услужлив. Никому не би хрумнало, че през самотните си нощи кроткият и невзрачен човечец върши тежки престъпления.

„И през ум не ми е минавало — каза си Гейлън. — Не мога да си представя, че Уоли е жесток убиец!“

Насочи вниманието си към втората папка. Тук се съдържаха сведения за Пол. За човека с двойствена природа, който преди време беше работил като фотограф към нюйоркската полиция („Дали защото е изпитвал влечение към жестоките сцени?“ — запита се тя) и който беше признал, че познава Кей. Очевидно с нея бяха повече от обикновени познати, тъй като към досието бе приложена снимка на голата Кей, направена от него. Имаше и още една фотография — на Моника, също по евино одеяние.

Моника! Значи Пол е познавал и нея! Дали е имал сексуални връзки и с двете? Или само е мечтал да му бъдат любовници, а те са го отблъснали? Може би, докато Кей и Моника са позирали пред обектива му, са споделили за чувствата си към Лукас и това е предизвикала болезнената му ревност.

В нощта на освобождаването на малките заложнички в болницата Пол я бе оставил на студа пред полицейския микробус с обяснението, че отива да ощастливи една жена. Ами ако тази забележка е била проява на черен хумор? Ако е говорел за Брин?

Внезапно Гейлън си спомни предупреждението на колегата си, което се беше оказало пророческо: „Лукас Хънтър е готов на всичко, за да залови убиеца. Той е безскрупулен.“

Но дали наистина е толкова безскрупулен, че да отнеме девствеността на една жена само за да предизвика престъпника? Разбира се, че да!

И все пак съвпадението по време й се струваше почти невероятно. Може би Лукас бе пропуснал да й каже, че не само долавя присъствието на убиеца, но умее и да му „изпраща съобщения“.

Може би, но едва ли му се е наложило да използва способностите си. От самото начало е знаел, че в тази игра участват само те двамата с Казанова. И двамата са знаели, че когато убиецът предупреди Лукас да не докосва Гейлън, той ще направи точно обратното.

Ако тя умееше да лъже (или ако имаше някакъв опит в интимните отношения), при поредното обаждане на Казанова лейтенант Хънтър щеше да я накара да се престори, не вече е правила любов с него, че дори в този момент са в леглото.

Ала Гейлън Чандлър не можеше да се преструва и нямаше сексуален опит.

Ето защо, след като беше изпълнил първите две точки от плана си, Лукас Хънтър бе пристъпил към третата. За човека с инстинкт на ловец и на самец едва ли е било трудно да пожертва една девственица. Беше извършил жертвоприношението като в прастари времена, изтръгвайки все още биещото сърце на непорочната девойка.

Лукас беше осъществил плана си напълно и в него повече нямаше място за Гейлън. Време беше да напусне жилището и живота му.

Така и ще направи… и то скоро.

Излезе от „командния център“, без да прочете сведенията, съдържащи се в другите папки. Скоро новината за залавянето на Казанова щеше да се превърне във водеща за всички медии, тогава ще разбере кой всъщност е той.

Но преди да се върне в стаята си, където я очакваше приказното легло с розов балдахин, трябваше да надникне в спалнята на Лукас. Очакваше да види актови фотографии на Кей, Моника и Марша, заснети от Пол, но остана излъгана.

За разлика от нейната стая, която бе като пролетна градина, спалнята на Лукас беше обзаведена само в бяло и напомняше на пустош, покрита с вечен сняг.

Изведнъж Гейлън осъзна, че помещението е като огледало за характера на човека, който прекарваше нощите си тук.

Лукас Хънтър беше самотник, непристъпен и студен като глетчер.

Беше ледът… и бурята.