Пламък и лед

Двайсет и пета глава

Тя спеше, сънуваше и постепенно раните по тялото и в душата й зарастваха. Когато беше будна, разговаряше с любимия си човек и сърцето й се изпълваше с щастие.

— Кога ще се оженим? — питаше плахо.

— Когато пожелаеш — отговаряше Лукас. — Ако решиш, още днес ще сключим брак, можем да повикаме свещеника в болницата. Но ако предпочиташ традиционна сватба, ще поизчакаме. Навярно сама ще ушиеш булчинската си рокля и роклята за Джулия, която ще ти бъде шаферка… а може би и за майка си…

„Традиционна сватба“ — повтаряше си наум тя. Традиционна като пръстена с диамант, който Лукас и подари на третия ден след кошмарното й преживяване. Бижуто беше семпло — великолепен диамант в обков от бяло злато, — но бе зашеметяващо красиво. Камъкът й напомняше на ледените висулки, в които блестяха многоцветни дъги, на огън, пламтящ в късче лед.

Напомняше й на Лукас, на бъдещия й съпруг, под чиято студена външност туптеше горещо сърце.

— Какво ще правя? — попита го една сутрин.

— За какво говориш, скъпа? — недоумяващо я изгледа той.

— С какво ще се занимавам, когато стана твоя съпруга?

— С каквото пожелаеш. С твоите способности можеш да конкурираш най-добрите модни дизайнери.

Предложението му я върна към действителността, както беше очаквал. Любимата му жена мечтаеше да сътворява облекла само за онези, които обичаше искрено — за скъпата й Уини, за майка си, за куклите, които подаряваше на болни момиченца. Навярно с радост щеше да ушие сватбената си рокля, също както бе ушила широкото си палто от тюркоазносиня материя, защото това е бил любимият цвят на Уини и е пасвал на ръкавичките с един пръст, които бяха скъп спомен за Гейлън.

— Наистина ли искаш да бъда модна дизайнерка, Лукас?

— Не.

— Тогава каква професия да избера?

— Искаш ли да ти отговоря откровено… като мъж? Страхувам се обаче, че ще ме помислиш за егоист.

— Да, искам — замечтано отвърна тя и сините й очи се изпълниха с щастие. Знаеше, че Лукас никога няма да постъпи егоистично спрямо нея, че винаги ще я поставя на първо място.

И този път не остана излъгана. Както винаги, Лукас предугади най-съкровеното й желание.

— Искам да бъдеш у дома.

— В твоя апартамент ли?

— Прощавай, колко съм нетактичен! Сигурно ще пожелаеш да сменим жилището, за да не ти напомня постоянно за случилото се.

— Там за пръв път познах любовта, Лукас! Това е нашият дом! Там искам да живея и да се подчинявам на желанията ти. С какво искаш да се занимавам?

— Мечтая да бъдеш малката стопанка на големия дом. Да шиеш, да поддържаш градината на терасата, да се грижиш за децата ни.

— За децата ни ли, Лукас?

— Мислех си, че ще искаш да имаме много деца.

— Искам… — прошепна тя. — Искам куп деца и теб.

Лукас обсипа с целувки лицето й.

— Имаш ме, Гейлън. Дано не ти омръзна.

— Никога няма да ми омръзнеш!

— Дано. Защото не съм наясно какво ще правя отсега нататък. Напоследък се питам дали след смъртта на Брандън не съм загубил способността си да усещам злото. Може би през изминалите години съм долавял присъствието на Джени, а сега душата й най-сетне е намерила покой.

— Душата на Джени — замислено повтори Гейлън. — Или твоята душа.

— Може би имаш право. — Каквато и да беше причината, той се чувстваше като новороден. Мракът, който го обгръщаше, бе заменен от ярка светлина. Навярно това усещане се дължеше на Гейлън, на всепобеждаващата любов.

Искаше неотлъчно да бди над нея, да я наблюдава, докато тя спи, и да я буди с нежни слова.

Но Гейлън настоя той да се заеме с работата си. Още не беше написал официалния доклад за обстоятелствата около смъртта на Брандън Крисчънсън и Адам Вон. След като приключеше и двата случая, за пръв път от много години лейтенант Лукас Хънтър можеше да си позволи да излезе в отпуск.

— Ако през деня се занимаваш с писмена работа, нощем ще спиш по-добре, защото ще бъдеш уморен — добави тя. — Май не си мигнал, откакто в нашия апартамент се разрази снежната буря.

Каза му още, че с нейната Барби никога не оставали сами и не скучаели. Всеки ден разговаряла по телефона с Джулия, почти винаги имала посетители, дошли да се изповядат.

Първа дойде Вивека. Като никога се държеше смирено, дори някак гузно. Надявала се, че някой ден Гейлън и Лукас ще й простят. Била заблудена от Брандън, повярвала в невинността му и допуснала много грешки, опитвайки се да му помогне, включително неприятния епизод с Лукас в колежа…

Гейлън побърза да я прекъсне:

— Било каквото било, Вивека. Да забравим миналото и Брандън. За всички нас той също принадлежи на миналото. Не ти се сърдя. Не си подозирала, че братовчед ти е психопат.

Пол също беше сред посетителите… и също бе измъчван от чувство за вина заради грубостта си към Гейлън.

Ала тя беше готова да извини поведението му:

— Разбирам, че си бил изваден от равновесие от смъртта на Мариан, Моника и Кей. Освен това всичко, което говореше по мой адрес, беше вярно.

— Бях непростимо жесток… обсипвах те със злобни нападки.

— Отдавна съм ти простила. Предлагам да сложим точка.

Пол изпитваше угризения на съвестта и заради предателството си спрямо Уоли, защото бе споменал пред Лукас за снимката на несъществуващото семейство на колегата си и бе насочил подозренията към него.

— Не се самообвинявай — успокои го тя. — Постъпил си правилно, като си уведомил Лукас. Ако колегата ти наистина беше серийният убиец, щеше да помогнеш за залавянето му. Каза ли на Уоли, че си издал тайната му?

— Да.

— А той как реагира?

— Заяви, че се радва, задето не трябва повече да разиграва театър.

— Но защо е лъгал всички?

— Защото е било по-лесно, отколкото да признае истината. Започнало случайно. Купил си бил портфейл и преди да извади рекламната фотография, която слагат във всеки артикул, някой я видял и се възхитил от красивата му съпруга и симпатичните му деца. За пръв път в живота на Уоли някой му обръщал внимание и той се почувствал поласкан. Осъзнава, че се нуждае от специализирана помощ, и вече си е уговорил час при психоаналитик. Обеща непременно да те посети, след като се пооправи от сериозната настинка.

Най-много Пол се измъчваше, задето бе споменал пред Кей, че Моника и Лукас са пътували заедно от Денвър до Ню Йорк. Болното въображение на Кей й бе подсказало, че Моника е любовница на лейтенант Хънтър, поради което бе включила името й в списъка, използван от Адам Вон за набелязване на жертвите му.

— Вината не е твоя — настоя Гейлън. — Не си допускал, че тя е неуравновесена, а Адам е психопат.

На следващия ден Пол отново дойде и й донесе подарък, който бе истински шедьовър на художествената фотография. Използвайки кадър от видеозаписа от неделната утрин след освобождаването на заложничките, бе направил снимка на Гейлън. Тя си спомни как беше настояла да застане пред камерата, без да сваля тюркоазното палто и ръкавичките с един пръст. Операторът се бе помъчил да я убеди, че цветът на дрехата не подхожда на огненочервената й коса и на бледото й лице, ала Гейлън държеше на своето. Разбира се, резултатът беше плачевен — лицето й сякаш се губеше. Ала когато от същия кадър бе извадена черно-бяла снимка, на нея се виждаше красива млада жена. Изражението и погледът й подсказваха, че е безумно влюбена.

Гейлън беше под непрекъснато лекарско наблюдение. Докторите често преслушваха сърцето й, преглеждаха нараняванията и обявяваха, че състоянието й се подобрява с всеки изминал ден.

Помежду си споделяха, че или Гейлън Чандлър е много търпелива, или не изпитва силни болки, както са очаквали при вида на счупените ребра, проболи белите й дробове.

Не подозираха, че в гърдите й гореше пожар. Ала тя усещаше само лека топлина от буйните пламъци, напомнящи й за онзи странен натрапчив сън, когато й се бе сторило, че поливат гърдите й с топъл сироп.

Но дали е било само сън? Ами ако Брандън наистина е излял върху нея гореща течност? Може да й е причинил изгаряния, които вече заздравяват и с това се обяснява липсата на болка.

Изглежда, се бе случило точно това, защото, след като състоянието й се стабилизира, доктор Стърлинг заговори за раните на гърдите й… които Гейлън не беше виждала. Нищо не й пречеше да погледне, когато няколко пъти дневно сменяха превръзките й, но тя предпочиташе да лежи по гръб със затворени очи и с нетърпение да чака момента, когато голотата й ще бъде отново прикрита.

Дори когато беше сама в стаята, не бе дръзнала да надникне под превръзките, но усърдно кимаше, докато Даяна Стърлинг я успокояваше, че раните ще зараснат, че белезите няма да са толкова дълбоки, че съвременната пластична хирургия прави чудеса.

Гейлън си казваше, че ще огледа белезите от изгарянията, но не го стори до навечерието на деня, в който щяха да я изписват. Най-сетне щеше да се прибере у дома, за да бъде с човека, когото обичаше с цялото си сърце.

Преди да си тръгне, Лукас нежно я целуна по устните и прошепна:

— До утре!

Щяха да я изпишат по обяд, но преди това медицинските сестри щяха да й помогнат да се изкъпе така, че да не се намокрят раните на гърдите й, които вече били заздравели. После щеше да облече полото и джинсите, които Лукас й бе донесъл, да наметне тюркоазното си палто и…

Беше девет вечерта. По това време Гейлън вече спеше, но днес не я свърташе на едно място. Беше бодра, обзела я бе радостна възбуда и… любопитство.

Искаше й се да се убеди, че по тялото й не са останали грозни белези, защото утре вечер щеше да бъде в леглото с розов балдахин и в прегръдките на Лукас. Беше намислила да отложи до първата брачна нощ пренасянето в неговата спалня.

Знаеше, че още е рано да се любят. Стигаше й да бъде близо до най-скъпия мъж в живота си, да усеща топлината на тялото му… Реши, че ще е по-добре предварително да узнае кои са най-чувствителните места под бинтовете, които той не бива да докосва.

В банята имаше огледало над умивалника. Сребристият му блясък й напомни за очите на Лукас — обичаше да се оглежда в тях, защото само тогава се чувстваше красива и желана.

Първо погледна там, където още усещаше пареща болка при вдишване и издишване. Плътта й беше жълто мораво синя, но това бе естествено. На мястото, където бяха вкарали тръбата в трахеята й, имаше малък белег. Разрезът на гърдите й, който хирурзите бяха направили, за да спрат вътрешния кръвоизлив, бе почти невидим — линия във формата на полумесец, опасваща ребрата й.

Тя се успокои — имаше голяма синина и два белега, които след време щяха да изчезнат напълно.

Но къде са раните, за които бе говорила Даяна Стърлинг, а Лукас беше видял, когато й се беше притекъл на помощ? Спомни си как тогава беше почувствала само топлина, но не и болка.

Никаква болка.

Внезапно нетърпима болка я прониза като мълния, защото зърна какво се крие под снежнобелите превръзки.

Не белези от изгаряния, а грозни, дълбоки рани, причинени от ръката на обезумелия от гняв психопат, жадуващ за отмъщение. Ударите с нож бяха нанесени безразборно с единствената цел да осакатяват, да обезобразяват и да унищожават. От гърдите й се изтръгна вик на отчаяние.