Пламък и лед

Деветнайсета глава

— Брандън я е убил! — прошепна Гейлън сред тишината на просторното помещение. Вдигна поглед към Лукас и отново помисли, че той прилича на пантера, дебнеща жертвата си.

— Да.

— О, Лукас, толкова съжалявам!

— Аз също. Мъчно ми е за Джени.

„И на мен ми е мъчно. За Джени и за теб“ — помисли Гейлън.

— Той призна ли, че е извършил убийството?

— Не. Упорито твърдеше, че няма нищо общо със случилото се. Джени била предложила да отидат в хангара. Макар че била едва дванайсетгодишна, съвсем не била невинна, флиртувала била с него от Коледа и най-сетне успяла да го прелъсти. Вината му била, че се бил поддал на първичния си инстинкт. Джени починала случайно по време на сексуална игра, която харесвала и на двамата.

— Каква гадост!

— Имаш право.

— Престъплението му не е останало ненаказано, нали? — попита тя и помисли: „Дано да си е получил заслуженото заради онова, което е причинил на Джени, на Лорънс, на теб!“.

— Въпрос на гледна точка — промърмори Лукас. — Важното е, че е жив.

— Но сигурно е лежал в затвора — настоя Гейлън. — Навярно си обяснил на полицаите, че убийството е било предумишлено, че два дни по-рано някакво усещане ти е подсказало какво ще се случи!

— Наистина го осъдиха, но не заради моите показания. С никого не споделих какво съм изпитал. Съмнявам се, че щяха да ми стигнат силите. Пък и кой би повярвал на едно деветгодишно хлапе, измъчвано от угризения на съвестта?

— Но защо си се чувствал виновен? — попита Гейлън. — Защото не си могъл тогава да приемеш, че върху теб тегне проклятие, което дори сега е трудно да определиш? Защото си бил дете и не си подозирал, че злото може да се крие зад блясъка на най-ярката светлина, така ли? Не е трябвало да се самообвиняваш…

— Същото се отнася и за теб — прекъсна я той. — Спомни си как Марк те е принудил да напуснеш града, без дори да се обадиш на Джулия, без да й обясниш причината, но до ден-днешен изпитваш вина. Мариан и Полин се обвиняваха, задето са допуснали Джени да си тръгне сама с Брандън. А Лорънс… умът ми не може да побере защо се е чувствал отговорен за смъртта й. Всички се чувстваха виновни. Освен Брандън.

— Но все пак е влязъл в затвора!

— Вярно е, но нямаше шумен съдебен процес, който да опетни името на династията Крисчънсън. Желанието на семейството да се избегне публичност даде мощно оръжие на прокурора при преговорите за извънсъдебно споразумение.

— Значи Брандън е пледирал, че е извършил непредумишлено убийство — отбеляза Гейлън, чиято работа като съдебен репортер я беше научила, че във всеки щат наказанието е различно — от няколко години затвор до…

— Колко му дадоха?

— Двайсет и две.

Гейлън знаеше, че такава присъда означава победа за обвинението, но нищо не бе в състояние да възкреси убитото момиче и да възстанови съсипания живот на бедния му баща.

Известно й беше и нещо, което представляваше най-голямата подигравка с близките на жертвите.

— Кога придоби право на предсрочно освобождаване?

— След девет години и шест месеца.

Гейлън си спомни за деветнайсетгодишния Лукас Хънтър, който пиел прекалено много и се отдавал на разгул, отчасти реагирайки на трагедията, разиграла се в детството му.

— През това време ти си бил в пансион в Англия.

— Да… — Всъщност в деня на смъртта на Джени той бе попаднал в своеобразен затвор. Няколко дни след убийството Хелена му нареди да се върне в Англия и той се подчини, защото знаеше, че няма право на помилване. През следващите девет години посещаваше най-елитните училища, но бе далеч от майка си, защото живееше в пансион. Харесваше му желязната дисциплина, налагана от преподавателите, а смеховете и закачките на съучениците му го отблъскваха.

— Бях на седемнайсет, когато най-неочаквано получих писмо от Полин. В плика беше сложила и снимката, направена от Брандън през онзи фатален ден. Съобщаваше ми, че след по-малко от осемнайсет месеца ще се гледа делото за предсрочното му освобождаване. Възнамерявах да се запиша в колеж, а по-късно да завърша и право. Като прочетох писмото, разбрах защо подсъзнателно съм се насочил към професията на юриста. По време на това дело за пръв път разкрих какво съм почувствал през дните, предшестващи смъртта на Джени. Нямах такива намерения, присъствах в съдебната зала само за да изразя категоричното си убеждение, че Брандън не трябва да бъде освобождаван.

Ала всички останали бяха на противоположното мнение. Бил образцов затворник, вече беше завършил задочно колеж и работеше върху докторската си дисертация.

— Ти също си бил образцов студент, като се изключи фактът, че от време на време си злоупотребявал с алкохол и наркотици.

— Грешиш — промърмори той. Не му се искаше да признае, че през онези далечни години бе олицетворение на човек, стремящ се към самоунищожение, че се самонаказваше най-сурово. — Незнайно защо съдебните заседатели ми повярваха. Навярно ги омагьосах с аристократичния си английски акцент, който тогава бе силно изразен.

„А може би са ти повярвали заради искреността ти. Сигурно са били завладени от прочувствения ти разказ за пърхащите ръце на Джени и дяволитите пламъчета в очите й.“

— Отказали са да го освободят предсрочно, така ли?

— Да. Следващото дело бе насрочено за другата година… — Лукас замълча и се замисли. Реши да не споменава коварния план на Вивека, намислила да го прелъсти или да го упои, за да попречи на явяването му в съда. До залавянето на Казанова Гейлън и Вивека трябваше да работят в екип. Спомни си гневната реакция на Гейлън, когато бе разбрала за желанието на Хелена да направи аборт, и си каза, че е по-добре да премълчи за предателството на Вивека. — През следващата година се случи нещо, което определи не само съдбата на Брандън, но и моята съдба. Случи се така, че помогнах на детективите от местната полиция да заловят опасен убиец.

— Почувствал си присъствието му, както… преди.

— Точно така. Шефът на отдел „Убийства“ даде показания пред комисията за предсрочно освобождаване на затворници, че наистина притежавам тази способност.

Гейлън разбра накъде бие — през следващите години други полицаи са свидетелствали в съда, поради което Брандън Крисчънсън оставал зад решетките.

— Излежал е цялата присъда — промълви тя и добави наум: „Ти си бил причината да не го пуснат предсрочно.“

— Да.

Изведнъж тя се досети, че Джени е била убита преди двайсет и седем години, Брандън е бил осъден на двайсет и две години затвор, което означаваше, че отдавна е на свобода.

— Знаеш ли с какво се занимава в момента?

— След излизането си от затвора се е превърнал в примерен гражданин. Живее в Гринидж, но по няколко месеца в годината прекарва в Испания.

— Наистина ли живее в Кънектикът? Толкова близо до Ню Йорк! — възкликна тя.

— Не се безпокой. Когато пребивава в Гринидж, той живее като отшелник в имението си и се отдава на любимото си занимание — писането на книги с религиозна тематика, които неизменно стават бестселъри.

— О, не! — ужасено прошепна Гейлън. — Брандън е авторът на „Разговори с Бог“! — Брандън Крисчънсън, убиецът на Джени, бе анонимният писател, който вместо псевдоним бе избрал върху книгите му да бъде гравиран златен кръст. — Потресена съм до дъното на душата си! Той ли е… — Погледна го обнадеждена: — Той ли е Казанова?

— За съжаление не — процеди Лукас. Леденият му поглед подсказваше какво би сторил с психопата.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно съм сигурен. От средата на декември се забавлява в Испания, а откакто Розалин получи първото писмо от Казанова, полицията го държи под око.

— Възможно е да се е изплъзнал — настояваше Гейлън. Изпита страстно желание да види престъпника зад решетките с доживотна присъда.

— Възможно е, но не се е случило. Има и още нещо. Усещам, когато злият му дух се вселява в мен. Той не е Казанова, Гейлън. Друг избива невинни жертви.

„Друг! — каза си тя. — Друго изчадие, не това, което е отнело живота на Джени и е причинило страдания на хората, които са я обичали.“

— С Лорънс още ли сте близки?

— Мисля, че ни свързваше само обичта ни към Джени.

— Но…

— От опит знам, че хората, преживели трагична загуба, особено съпрузи, чието дете е било убито, по правило се отчуждават. Хранят топли чувства един към друг, но предпочитат да живеят разделени. Животът им е безвъзвратно променен. Изпитват вина, че са оцелели, а любимото им същество е мъртво, терзаят се от мисълта, че е имало някаква възможност да предотвратят трагедията. Нямам представа защо Лорънс чувства вина за смъртта на дъщеря си. Може би смята, че не е бил грижовен баща, че е допуснал тя да попадне в ситуация, при която е щяла да се спаси, ако не беше глухоняма и можеше да извика за помощ.

— Но за да я защити от враждебния свят, е трябвало да я превърне в затворничка, да й забрани да играе с приятели, дори да отблъсне децата, с които се е била сближила — отбеляза Гейлън и замълча, като си спомни кои са били приятелите на Джени и че дружбата й с тях е била възможна само благодарение на деветгодишното момче, нагърбило се със задачата да бъде неин преводач и да й помогне да опознае света извън границите на имението „Белмийд“. — Мислиш ли… че Лорънс те обвинява за смъртта й?

— Не, никога не би му хрумнало.

— Тогава обвинява себе си, задето те е допуснал в дома си.

— В никакъв случай. Това би означавало косвено да вижда вина в мен.

По тона му Гейлън долови, че той храни топли чувства към Лорънс и съжалява за отчуждението между тях.

— Виждали ли сте се след трагичното събитие?

— Разбира се. Той винаги присъстваше в съда, когато комисията обсъждаше молбите за предсрочно освобождаване на Брандън.

„Като теб“ — каза си Гейлън.

— Сигурно сте разговаряли — предположи. — Навярно ти е благодарил за подкрепата.

— Случваше се да поговорим, но, общо взето, нямаше какво да си кажем. Винаги седяхме един до друг — добави. — Едва сега тази подробност изплува в паметта ми. Но нито веднъж не ми е благодарил. Не съм и очаквал да го стори, защото смятах за свое задължение да бъда в съда.

„Защото сте се чувствали като членовете на едно семейство — помисли си Гейлън. — Били сте като баща и син цели шест години на безбрежно щастие, споделяно от Джени, която, макар и глухоняма, е била жизнерадостна и чаровна.“

Тя отново погледна снимката, направена през онзи далечен зимен ден, когато е настъпил краят на безметежния им живот. Загледа се в личицето на деветгодишния Лукас, който е усещал присъствието на злото и макар да е бил прекалено неопитен да го проумее, отчаяно се е опитвал да защити любимите си хора.

Ако е знаел какво заплашва Джени, би умрял, за да я защити. Би дал живота си и за Лорънс.

Ако е знаел какво ще се случи.

Гейлън вдигна поглед от момчето на снимката към ловеца, в който се бе превърнало. Този човек не знаеше що е страх и умееше да контролира положението дори в мигове като този, когато отново усети злото.

Тя видя как потъмняха сивите му очи, забеляза решителността, изписана на лицето му, престореното му спокойствие. Дори успя да й се усмихне, за да я окуражи, въпреки че неописуемият ужас нахлуваше във вените му. След няколко секунди лилавият телефон иззвъня.

— Гейлън — подкани я Лукас, който вече слагаше слушалките, без да отмества поглед от нея. — Обади се.

„Не искам! — мислено извика тя. — Единственото ми желание е да разговарям с теб, Лукас. Само с теб! Ако убиецът ме накара да се престоря, че се любя с него… Не, не мога да се обадя!“

— Гейлън! — В тихия му глас прозвучаха заповеднически нотки.

Тя се подчини. Остави снимката обратно на стъклената масичка и се приближи до телефона. Искаше й се да е далеч оттук, от лилавия апарат.

— Ало?

— Скъпа Гейлън — прозвуча електронният глас. — Какво има, скъпа? Долавям, че си изнервена. Да не би да съм те обезпокоил в неподходящ момент? Забележи — казах „обезпокоил“. Запомни, че не съм нахалник, който упражнява тормоз. Аз съм твоят спасител, твоят любовник! Навярно си изпълнила желанието ми да носиш еротично бельо. Представям си как изглеждаш в тъмночервени копринени бикини и дантелен сутиен.

Сред покупките от „Офелия“ наистина имаше подобно бельо. Не бе по нейния вкус, нито по вкуса на Лукас, но определено допадаше на убиеца.

Помъчи се да не гледа Лукас. Втренчи се в снежнобелия мокет, който бе тъкмо по вкуса й. И по вкуса на Лукас.

— Не, не съм изпълнила желанието ти — отвърна.

— Моля? Но нали сключихме договор, мила моя?

— Да. За едночасово предаване в сряда вечер.

— Споразумяхме се и какво да носиш, когато си в леглото и очакваш обаждането ми.

— Още не съм си легнала.

— Така ли? Успокой се — тази вечер няма да убия никого. Тъкмо по-лесно ще преглътнеш промяната на плана.

— Каква промяна?

— Предаване няма да има.

— Нима? Мога ли да попитам за причината?

— Надявах се да проявиш любопитство. Реших, че е необходимо малко повече напрежение. Гледала ли си „Челюсти“?

— Не.

— Много си загубила, филмът е истински шедьовър, Гейлън. Най-странното е, че съдбата е помогнала на гениалния Спилбърг. При започване на снимките механичната акула още не била завършена. Но даровитият режисьор не се изплашил от лошия късмет и създал незабравими сцени. Той не разполагал с кръвожадната акула, разкъсваща човешки тела, но създал много по-ужасяващи кадри, подсказващи присъствието й. Представи си мъж и жена, които в паника плуват към брега на фона на зловеща музика. Внезапно изчезваш под водата, която се обагря с кръв. И всичко това се случва посред бял ден, когато няма вятър и повърхността на океана е гладка като огледало. Зрителят буквално се изправя на нокти. Ето какво е да създаваш напрежение, Гейлън, ето какво ще направим двамата с теб. Ще дебна под повърхността, докато цял Ню Йорк трепери от мен, а ти ще се преструваш на недостъпна пред лейтенанта. Разрешавам ти да го доведеш до лудост — най-приятното в секса е напрежението, очакването. Но не му позволявай да те докосне! Ще ми се нашата продукция да надмине всички шедьоври.

Гейлън стискаше слушалката с такава сила, че пръстите й бяха побелели:

— Нашата продукция ли?

— Ха! Какво долавям в гласа ти? Нима вече си възбудена? Или ми се сърдиш? Повечето жени биха дали живота си — в буквалния смисъл, разбира се — да бъдат затворени в една килия с Лукас Хънтър! Тъкмо това ще се случи, скъпа. От този момент вие сте затворници! Ще бъда милосърден — не забранявам доставянето на храна, но нямате право да приемате посетители. Ако някой от двама ви наруши забраната, голямата бяла акула ще вземе нова жертва. Ще бъдете като младоженци, които нямат право да консумират брака си… докато не им разреша. Тогава по телефона ще режисирам цялото представление. Лукас ще бъде мой заместник… Ще те докосва, ще опознава тялото ти, ще те обладае.

— Това е… — Тя се задави от гняв.

— Какво, ангел мой? Извратено, гениално или невъзможно, така ли? Може би се страхуваш, че лейтенантът няма да може да изпълни „задълженията“ си или че няма да те пожелае? Колко си наивна, миличка! Разбира се, при други обстоятелства едва ли щеше да те погледне, ала сега няма избор. С всеки изминал ден на полово въздържание страстта му към теб ще се разпалва. Особено ако кръжиш около него в бельото от „Офелия“. Убеден съм, че си в състояние да възбудиш интереса на лейтенанта. Направи всичко възможно да те пожелае! Ако не се подчините на нарежданията ми, ще последва нова кървава баня. Измъчвай го, Гейлън! Подлуди го! Но не му позволявай да те докосне, преди да разреша! Е, това е всичко. Връщам се в дълбините на океана. Ще изплувам отново на повърхността, когато зажаднея за кръв. Или за секс.