Пламък и лед

Седма глава

Позвъняването, което бе накарало непознатия да прекъсне разговора, беше прозвучало от домофона. Гейлън вдигна слушалката:

— Ало, кой е?

— Лукас Хънтър.

Тя натисна трите бутона, чрез които се задействаше автоматичното отключване, и извика:

— Влез!

Лукас позвъни на вратата по-бързо, отколкото беше очаквала, сякаш старомодният асансьор се бе изкачил до деветия етаж с безпрецедентна скорост, за да направи добро впечатление на лейтенант Хънтър.

Като го видя, Гейлън си глътна езика — елегантният широкоплещест мъж, който стоеше на прага, беше зашеметяващ.

Зашеметяващ и заплашителен.

Лукас я изгледа намръщено и неодобрително промърмори:

— Защо не погледна през шпионката, за да провериш кой звъни?

— Ами… — изпелтечи тя, без да откъсва поглед от него. Питаше се дали изобщо си е лягал от неделя досега. Дали този сивоок мъж, притежаващ грацията и жестокостта на пантера, има нужда от сън. Може би леглото за него е само място за задоволяване на похотта, не за почивка.

Кога ли за последен път е дал воля на страстите си?

— Входната врата не се наблюдава чрез видеокамера — добави Лукас, а тя само промърмори:

— Не, не се охранява…

Лукас я гледаше и си мислеше колко е привлекателна, макар че беше навлечена в размъкнат лилав анцуг и розови вълнени чорапи.

Ни в клин, ни в ръкав си помисли, че лилавият цвят не подхожда на огненочервената й коса, сетне се запита дали изобщо си е лягала — под очите й имаше сенки. Дали леглото за нея бе място, където я спохождаха кошмарни сънища или прекрасни мечти?

Той не можеше да се отърси от преследващите го кошмари, а сега се страхуваше за тази жена.

— Отвори вратата, без да провериш кой звъни — изрече строго. — Ами ако не бях аз?

— Оказа се, че не съм допуснала фатална грешка. Освен това очаквах посещение от служител на полицията. Всъщност по пътя на логиката би трябвало да предположа, че ще дойдеш именно ти.

— Онзи тип се е свързал с тебе!

— Да, обади се преди малко. Мислиш ли, че наистина е бил убиецът?

„Сигурен съм, че е бил той“ — помисли Лукас, но не позволи на Гейлън да го отклони от темата. Беше потресен от факта, че тя не осъзнава на каква опасност се излага.

— Още не мога да повярвам, че отвори, без да провериш кой звъни!

— Това вече го каза. — Гейлън предизвикателно вирна брадичка. — Обещавам, че няма да се повтори.

Той най-сетне се усмихна, заплашителното му изражение се смекчи, а сивите му очи закачливо проблеснаха:

— Дано. Полицията и бездруго си има достатъчно работа… — Усмивката му помръкна. Осъзнаваше, че Гейлън е подвластна на чара му, че я въвлича в смъртоносна игра, но все пак попита: — Какво ти каза онзи… човек?

— Поръча да кажа на полицията две думи — прекръсти се. — Докато говореше, тя внимателно го наблюдаваше. Видя го как стисна зъби, как очите му гневно проблеснаха и разбра, че непознатият не я е излъгал.

— Наистина е бил убиецът, нали? — попита плахо.

— Да. Какво още ти каза? Не, не ми отговаряй. Помисли и запиши всичко, което си спомняш.

— Добре. Разговорът беше кратък, но незабравим.

„Незабравим като премръзналото бездомно момиче с тюркоазно палто и грозни ръкавички с един пръст“ — помисли Лукас. Нищо не можеше да заличи този образ в съзнанието му, освен видението с лилав анцуг, тъмни сенки под очите и с изящни ръце с дълги пръсти.

Като усети върху себе си изпитателния му поглед, тя нервно подръпна дрехата си, после ръцете й като подплашени птици полетяха към огненочервените й къдрици.

— Благодаря — едва чуто промълви той. — Утре ще се отбия да взема това, което си написала. Имаш ли нещо против да огледам жилището ти?

Гейлън свъси вежди:

— Нима очакваш той да дойде тук?

— Не — призна Лукас.

— Значи не ме е набелязал за поредна жертва.

— Точно така. Ако те убие, това ще означава, че се е провалил, че си била на път да разкриеш истинската му самоличност.

— Може би е решил да отнеме живота ми, след като убие още една жена.

Лукас знаеше, че предположението й е правдоподобно, но разумът му отказваше да го приеме.

— Няма да има следваща жертва. Двамата с теб ще го заловим, Гейлън. Ето защо трябва да огледам жилището ти. Обещавам да не те критикувам, ако е разхвърляно.

Едностайният апартамент сякаш бе обитаван от две жени. Едната — журналистка от популярен телевизионен канал, другата — умела шивачка, която майстори приказно красиви дрехи за кукли.

На бюрото имаше компютър и факс, на масичката стояха телевизор и радиоапарат. Навсякъде, включително върху старателно опънатата покривка на леглото, бяха разхвърляни платове и макари.

На пода стояха две ютии — малка и голяма, като рицари в сребристи доспехи, охраняващи куклите на канапето.

Лукас забеляза, че всички кукли са облечени, сякаш Гейлън държеше да се спазва благоприличието.

Искаше му се да я разпита за тях, да разбере защо до една са облечени. Вместо това каза:

— Какви са тези кашони?

Още с влизането си бе забелязал четирите грамадни кашона, върху които бяха изобразени кораби с разпънати платна.

— Опаковам вещите си, защото заминавам… поне до днес възнамерявах да замина.

— Къде?

— Не знам. Важното е да напусна Ню Йорк.

— И Кей Си Ар.

— Да.

— Заради онова, което се случи в неделя сутринта ли? Заради онова, което каза и което премълча ли?

— Нима си гледал репортажа ми? — изненада се Гейлън. През изминалите четири дни беше прочела всички публикации за Лукас Хънтър, от които ставаше ясно, че той се интересува само от преследване на престъпници.

Ала в този момент като че се интересуваше само от нея.

— Да, гледах го… и бях възхитен.

— Благодаря… Не можех да постъпя другояче — промълви тя и се изчерви, като забеляза нежния му поглед. Невъзможно е Лукас Хънтър да я гледа по този начин, невъзможно е да одобрява постъпките й!

— Но си си навлякла неприятности — продължи да я разпитва той, макар вътрешно да кипеше от гняв. Упрекваше се, задето не се е досетил каква цена ще заплати Гейлън за смелостта си. Но новината за смъртта на Брин го беше извадила от равновесие и… — Уволниха ли те?

Изящните й пръсти отново машинално докоснаха огнените й къдрици.

— Подадох си оставката.

— Защо?

— Защото от първия ден беше ясно, че не ставам за водеща.

Лукас не вярваше на ушите си — тази жена се бе отказала от работа, за каквато мечтае всеки репортер.

— Каква е причината според теб?

— Не притежавам необходимия емоционален диапазон.

Каза го толкова простодушно, че сърцето му се сви.

— Това пък какво означава? — попита, за да скрие вълнението си.

— Не умея да се пренастройвам, когато преминавам от една новина към друга.

— Ясно. След като си съобщила, че мъж, жена и трите им деца са загинали при пожар, не можеш с усмивка да обявиш за домакинята от Бруклин, която е спечелила голямата награда от лотарията.

— Именно.

— Знаеш ли, Гейлън, според мен притежаваш прекалено голям емоционален диапазон.

— О! Благодаря за комплимента… Но Мариан се е справяла чудесно. Адам също, както и стотиците други водещи. Нима са безчувствени като роботи?

— Разбира се, че не са. Мариан беше много чувствителна и състрадателна… Но в момента обсъждаме твоите качества. Нито един репортер от Ню Йорк… или откъдето и да било нямаше да се добере до интервюто, което дадох на теб.

Гейлън поруменя като момиченце, което са похвалили. Не изглеждаше доволна от комплимента, по-скоро бе смутена. Лукас продължи:

— Сега обаче имаме много по-важни въпроси за обсъждане. Кога подаде оставка?

— Днес.

— Кой знае за решението ти?

— Само собственикът на Кей Си Ар Джон Маклейн — отвърна Гейлън. Спомни си ласкавите думи за Мариан, топлотата, с която ги бе изрекъл. — Познаваш ли го… него и покойната му съпруга?

— С Мариан и Полин се познаваме от деца. Роден съм в Чатсуърт, на час път от Ню Йорк. Живях там до деветгодишна възраст.

— И Мариан и Полин ли са живели в този град?

— Да — лаконично отвърна той, макар да се изкушаваше да добави: „Също и мъката… и ужасът… и мечтите, по-късно погребани.“

Гейлън забеляза как сивите му очи потъмняха, сякаш върху тях легна сянка. За миг се изпълниха с болка, после той прогони призраците от миналото и й отговори:

— С Джон се запознахме преди няколко години.

„Преди няколко години“ — мислено повтори тя. А Джон и Мариан се бяха оженили преди десет. Следователно той не бе присъствал на сватбата им, макар да хранеше топли чувства към приятелката си от детинство.

— Той прие ли оставката ти? — продължи разпита Лукас.

Гейлън се поколеба, сетне отговори, като внимателно подбираше думите:

— Не е важно какво ми каза, а как реагира. Очаквах, че ще изпита облекчение, но останах излъгана. Отказа да приеме оставката ми, определи ми нова среща в понеделник.

— За да ти даде време да размислиш ли?

— Да.

Той погледна кашоните, в които Гейлън възнамеряваше да събере вещите си. Ясно беше, че няма да промени решението си. Че не желае да го промени. Изпитваше отчаяно желание да напусне Ню Йорк.

— Може би… — промърмори — наистина трябва да заминеш.

— Нима?

— Не ме разбирай погрешно, Гейлън. Твоята помощ ми е необходима… всъщност ще бъде безценна. Но онова, което те очаква, ще бъде доста неприятно… — Знаеше, че може да я защити, че няма да допусне и косъм да падне от главата й, но не бе в състояние да контролира изявленията на убиеца. — Онзи тип ще ти наговори какво ли не.

Ала тя не го слушаше. В съзнанието й отекваха думите му: „Твоята помощ ми е необходима… всъщност ще бъде безценна.“ А самотното й сърце ги перифразираше: „Ти си ми необходима… безценна…“

— Няма да замина, лейтенант. Оставам в Ню Йорк. В Кей Си Ар.

— Добре — промълви той. Гейлън ще остане в Ню Йорк, заедно ще заловят убиеца и… Още не му се искаше да говори за смърт. Погледът му попадна на канапето. — Куклите също остават, нали? — подхвърли шеговито, за да разведри атмосферата.

— Нямаше да ги взема със себе си.

— В болницата ли щеше да ги занесеш? Кога?

— Обещах на Кейси да бъда там в два следобед в неделя.

— Мисля, че ще го уредим — промърмори Лукас и си каза: „Независимо какво е намислил престъпникът.“ Убиецът не можеше да попречи на „тайнствената непозната“ да изпълни обещанието, дадено на Кейси и на малките пациентки. Красивите кукли — пратенички на радостта — щяха да бъдат занесени в уговорения час. — Никога не съм предполагал, че съществуват толкова различни кукли Барби.

— Барби вече е на мода. „Приемат“ я и в най-благовъзпитаните семейства.

— Долавям в тона ти неодобрение. Защо?

— Грешиш. Само че винаги съм отричала теорията за „унищожаване на самоуважението“, според която момиченцето, притежаващо красива русокоса кукла, се стреми да прилича на нея, а когато разбере, че мечтата му е неосъществима, изпада в тежка депресия или умира.

— Умира ли!?

— Да — поради системно гладуване, след неуспешна пластична операция или поради други крайни мерки, на които девойката се е подлагала, за да постигне идеалната кукленска красота.

— А ти коя теория подкрепяш?

— Вярвам, че Барби са като другите кукли — приятелки, а не съперници. — Тя сви рамене и тръсна глава, червеникавите й къдри затанцуваха. — Не виждам нищо лошо всяко момиченце да има красива, изящна приятелка, с която винаги да бъдат заедно.

— Коя от тези красавици е твоята приятелка? — попита Лукас. Искаше му се да добави: „Покажи ми куклата, която в детството ти е била твоя вярна спътница, дори когато други са нарушавали обещанията си. Тя още е до теб, не те осъжда строго, за разлика от други, никога не се е разочаровала от теб. Покажи ми я, Гейлън! Запознай ме с русокосата си красива приятелка от пластмаса, нека колкото е възможно по-дълго разговаряме за кукли, не за смърт!“.

Ала тя не му посочи гордо любимката си, само сините й очи потъмняха и Лукас видя в тях онова, което се стараеше да избегне — усещането за безвъзвратна загуба… за смърт.

— Никоя — промълви Гейлън.

— Къде е твоята вярна приятелка?

Тя отново сви рамене:

— Не зная. Всъщност принадлежеше… принадлежеше на майка ми. Когато напуснах дома й, не взех със себе си нейната Барби.

„Домът на майка й. Куклата на майка й. Странно, Барби е принадлежала на майката, не на детето“ — помисли си Лукас. Изглежда, тази жена, която бе постоянно в движение и чиито вещи се побираха в четири кашона с нарисувани на тях платноходи, беше бездомна като него.

Хората биха се изсмели, ако чуеха, че Лукас Хънтър се счита за бездомник. Макар да обитаваше разкошно жилище, той не го смяташе за свой дом.

Гейлън пристъпи към канапето с куклите, но изведнъж спря и се втренчи в масичката със стъкления плот. Сетне с изящния си пръст очерта криволичеща пътека между макарите с конци и спря до позлатена топлийка с изумруденозелена главичка. Спомни си детското стихотворение: „Прекръсти се и ако тайната ти издадеш, в окото си игла ще забодеш.“ Докосна върха на иглата и прошепна:

— Онзи човек наистина ли…

„Не искам да знаеш какво прави!“ — каза си Лукас, но нямаше избор. Убиецът го беше изпреварил.

— Да, избожда очите на жертвите си — отговори. — Но след като вече са мъртви.

За миг тя стисна клепачи, после, без да откъсва поглед от иглата, зададе нов въпрос:

— Как ги убива?

— С нож.

— Да, знам. Споменато е във всяка вестникарска публикация. Но искам да знам по какъв начин го прави.

— Гейлън!

— Моля те, трябва да знам! Няма да го разглася…

— Зная.

— Как са умрели бедните жени?

„Как ли? — безмълвно повтори той. — По един ужасен, жесток начин!“ Внезапно го побиха тръпки, ледени пръсти стиснаха сърцето му в безмилостна хватка, пред очите му сякаш падна алена завеса.

— Прерязва гърлата им — отвърна. — Не усещат болка… но е ужасяващо.

— Очертава ли с ножа кръст на гърдите им?

— Да. След като вече са мъртви…

— А… прави ли им нещо друго? — задавено попита тя. Страхуваше се от отговора, но искаше да го чуе.

— Не.

Гейлън вдигна поглед, изкривеното й от ужас лице сякаш бе обрамчено от вкаменени пламъци.

— Мисли се за недосегаем, нали?

— Илюзорна самонадеяност, присъща на мегаломаните — обясни Лукас.

— Да, наистина е мегаломан…

— Но високомерието му ще го погуби. Вече е допуснал фатална грешка.

— Защото се свърза с мен ли?

— Точно така. Ще го заловим, Гейлън. Ще го заловим, кълна се!

Той довърши огледа на апартамента, макар да знаеше, че не е необходимо. Търсеше нещо, което да му подскаже за личния живот, за вкусовете на Гейлън — снимки на приятели, на майка й, дори на куклата Барби, ароматизирани свещи, порцеланови фигурки, ярки плакати в позлатени рамки.

Ала не видя нищо подобно. Абсолютно нищо. Погледът му попадна върху книгата на нощното шкафче. Интересно му бе да разбере какво чете Гейлън, преди да се пренесе в страната на сънищата. Пристъпи към леглото, като се стараеше да укроти сърцето си, да обуздае гнева си, да говори спокойно.

— „Разговори с Бог“. — Прочете заглавието, подлагайки на изпитание самоконтрола си. Туптенето на сърцето му сякаш заглушаваше всички звуци… докато Гейлън тихо проговори:

— Заглавието подсказва колко самонадеян е авторът, нали?

„Имаш право — помисли Лукас. — Не просто е самонадеян, ами е патологичен случай. Брандън Крисчънсън — психопат и убиец, който умело жонглира с думите, предназначени да успокояват, да вдъхновяват, да утешават.“

Настъпи неловко мълчание. Гейлън се питаше дали Лукас е чул въпроса й. Спомни си ледения тон, с който бе прочел заглавието на книгата. Дали защото изпитваше презрение към анонимния автор, който използваше вместо псевдоним кръстния знак? Или пък ожесточеният му гняв бе насочен към Всевишния… или към нея.

— По-точно на мен ми се стори самонадеяно — побърза да се поправи тя.

— И аз съм на същото мнение — процеди Лукас.

„Радвам се“ — помисли си Гейлън.

Той вдигна поглед към нея. Очите му бяха помътнели и сурово проблясваха, но явно гневът му не бе породен от забележката й. Безмилостно продължи да я разпитва, като че искаше да проумее някаква важна истина:

— И съдържанието ли издава самодоволството на автора?

— Да… така мисля. Но май само аз съм на това мнение. Книгата се задържа години наред в челните места на класациите за бестселъри, дори прочути теолози се изказаха много ласкаво за нея.

— Но на теб не ти допада…

— Не.

— И все пак я четеш.

— Ами… Даде ми я шефката на новинарския отдел на Кей Си Ар. Вивека Блеър… Може би познаваш и нея…

— Познавам я — промърмори Лукас, но премълча, че тя е братовчедка на Брандън. На психопата Брандън. — Тя те накара да прочетеш въпросната книга, така ли?

— Да. Каза, че може би ще убеди автора — или авторката — да разкрие самоличността си в директно излъчвано интервю. Разбира се, ако се съглася да направя подобен материал. Но на мен не ми се иска.

— Така ли?

— Да. Изобщо не ми се иска.

Погледът на Лукас Хънтър вече не беше толкова вледеняващ, лицето му се бе прояснило.

Ала Гейлън потръпна още преди той да заговори.

— Необходимо ни е по-голямо жилище.

— Не разбирам…

— Трябва да съм при теб винаги когато онзи мръсник се обажда.

— Така ли? Защо?

— Защото понякога усещам нещо, свързано с убиеца. Не се случва често, но може би този път ще проработи.

— Какво усещаш?

— В съзнанието ми нахлуват мисли, изпитвам особени чувства — обясни той и мислено добави: „Между които плътско желание и похот.“

— Значи знаеш кой е убиецът…

— Моите впечатления и усещания са само парченца от сложната мозайка, наречена „разследване“, може би ще помогнат за залавянето на престъпника.

„Впечатления… усещания…“ — мислено повтори тя и попита с нескрито любопитство:

— Нима виждаш убиеца?

Лукас се поколеба, сетне сподели с нея онова, което досега не бе казвал никому:

— Аз съм в него, Гейлън! Прониквам в съзнанието му, мисля като него, имам неговите усещания.

В редките случаи, когато Лукас бе намеквал пред някоя жена за необикновената си дарба, дамата реагираше така, сякаш изпитва неприязън и страх.

Макар да бе признал пред Гейлън своята близост с демона, тя изглеждаше само разтревожена, но не отвратена или изплашена.

— Виждаш ли жертвата?

— Не — отвърна Лукас и си помисли: „Там, където се намирам, цари мрак, пронизван от кървавочервената мъгла на умопомрачението.“ — Никога.

— А сега искаш да разбереш дали си в състояние да… усетиш този престъпник — промълви Гейлън.

— Вече съм се убедил, че мога.

— О! Ами… предполагам, че това е добра новина…

— Предполагаш? — повтори той.

— Мисля, че дарбата ти помага в работата и всички в Манхатън ще въздъхнат с облекчение след залавянето на престъпника. Страхувам се обаче, че преживяването е ужасяващо, че… ще ти навреди.

„Ще оцелея — каза си Лукас. — Както винаги. Трябва да издържа!“

— Наистина е опасно за мен — промърмори едва чуто.

Признанието му бе едновременно и предупреждение:

„Опасно е за мен, но още по-опасно е за жената, която се сближи с мен.“

Всъщност това не се беше случвало — любовниците му не проявяваха желание да проникнат в интимния му свят… или не се осмеляваха. Лукас им даваше частица от себе си, неутолимата си страст, но нищо повече.

Сърцето и съзнанието му оставаха затворени за жените в неговия живот, нито една не познаваше черните дълбини на душата му. Те и не желаеха повече. Усещаха опасността, мрака, леда.

Но това бледо видение с огненочервени къдрици и с лилав анцуг го наблюдаваше без капчица страх. В погледа й се четеше само тревога за него.

— Всъщност този път се чувствам по-близо до убиеца — продължи Лукас. — Може би ще успея да го заловя само като слушам записите на разговорите ви. — Не му се искаше да я замесва, страхуваше се да не причини зло на това доверчиво и благородно създание.

— Но ако слушаш „на живо“, резултатът ще бъде по-добър, така ли?

— Да.

— Значи трябва да намерим по-голямо жилище — престорено равнодушно отбеляза Гейлън, а сърцето й затуптя радостно при мисълта, че с Лукас ще бъдат заедно… ден и нощ.

— Вече съм го намерил — промърмори той, питайки се кога е взел решението, дали преди да се срещне тази вечер с нея си е представял, че са заедно в жилището му, което не бе негов дом. — За двайсет и четири часа трябва да уредим преместването ти и прехвърлянето на телефонния номер.

— Този човек действа винаги нощем, нали?

— Да, в душата му цари вечен мрак. Ако успееш тази вечер да опаковаш вещите си, утре ще изпратя хора да вземат кашоните.

— Добре. А трябва ли да отида на работа както обикновено?

— Да.

— А…

— Хайде, казвай.

— Питам се как да се облека.

— Как да се облечеш ли?

— Да. Когато съм на работа, се обличам различно, правя си прическа…

„Какво да облека, Лукас? — Толкова пъти бе чувал този въпрос, зададен от различни жени. — Какви рокли ти харесват, лейтенант? С изрязано деколте, без гръб, с предизвикателен шлиц отстрани? Искаш ли да прибера косата си в строга прическа, или предпочиташ да е разпусната?“

Толкова различни жени бяха оставили диря в живота му…

— Не проумявам какво ме питаш — промърмори.

— До неделя, когато имах щастието да се запозная с теб, изглеждах както трябва да изглежда една телевизионна водеща — според напътствията на Вивека, благодарение на модните облекла „Сакс“ и на стилист Хосе Фелипе. Всички казваха, че изглеждам като нюйоркчанка.

— А ти харесваш ли се?

— Ами… — Гейлън сви рамене, сякаш наистина не знаеше, сякаш нямаше мнение за външността си. — Оттогава измина почти седмица, през която престанах да изпълнявам указанията на Вивека. Питах се… дали ще ме посъветваш как да се облека, когато отида на работа.

Човекът, който притежаваше способността да усеща присъствието на злото, надникна в душата на младата жена, взряна доверчиво в него, и видя само красота и кристална чистота.

Облечи се както ти харесва — промълви. Искаше му се да добави: „Носи косата си разпусната, Гейлън, и не се срамувай от къдриците си. Носи си ръкавичките с един пръст, лилавия анцуг и розовите къси чорапи. И не забравяй, никога не забравяй да вземеш тюркоазното си палто!“. Ала вместо да произнесе страстното послание, каза: — Междувременно не отваряй на никого.

— Добре.

Внезапно в гърдите му се надигна първично, собственическо чувство.

— Няма да отваряш на никого — повтори, — освен на мен.