Пламък и лед

Двайсет и четвърта глава

В осем вечерта Даяна Стърлинг нареди на Лукас да си върви у дома. Успокои го, че състоянието на Гейлън непрекъснато се подобрява. На другия ден щели да я екстубират и тогава щели да му разрешат да влезе в стаята й и дори да поговори с нея.

— Междувременно — добави тя — ще предпиша лек и за теб — да се наспиш добре.

— Дадено, ще те послушам — промърмори той, макар че нямаше намерение да се подчини.

Не мигна цяла нощ. Беше зает… с шев и кройка.

Призори облече пластмасовата кукличка, разреса буйната й червеникава коса, която стигаше до кръста й, сетне я уви в светлокафява хартия.

Докато анестезиологът отстраняваше тръбата от трахеята на Гейлън, Лукас нетърпеливо чакаше пред интензивното отделение.

След петнайсет минути му разрешиха да отиде В стаята й.

Любимата му изглеждаше толкова мъничка и крехка В голямото болнично легло!

Още беше много бледа.

Ала когато той влезе в стаята, сякаш слънчев лъч освети лицето й:

— Лукас!

— Здравей — промълви той. Копнееше да я вземе в прегръдките си, да докосне къдриците й, но знаеше, че засега трябва да изрази нежността си само с думи. — Боли ли те?

— Само като дишам. Или като не дишам — усмихна се тя.

— Ех, ако можех да взема част от болката ти…

— Не се тревожи, Лукас. Вече съм добре. Спах непробудно двайсет и четири часа, а доктор Стърлинг обеща след няколко дни да ми разреши да се прибера…

— У дома.

— Да — прошепна Гейлън и сви рамене, при което парещата болка в гърдите й се усили. Дали не й напомняше, че тя не знае къде е нейният дом? Още не беше решила дали ще се върне в Канзас и ще заживее с Джулия или в къщата на майка си, от която беше избягала. Може ли да нарече свой дом апартамента на върха на небостъргача, където фонтанът на терасата бе украсен с ледени висулки, заключили в себе си многоцветни дъги, където бе изживяла приказни мигове, беше познала любовта и… измяната.

— Гейлън — прекъсна размислите й той.

— Какво?

— Донесох ти подарък. — Лукас й подаде куклата, увита В хартия. — Снощи я купих от най-големия магазин за играчки. Дори не подозирах, че произвеждат кукли Барби, които толкова много приличат на теб.

— Никой не произвежда толкова грозни кукли, че да приличат на мен — промърмори тя и занемя, когато видя, че куклата е облечена с нощница и болничен халат като нейните. Изумено прошепна: — Ти си ги ушил…

— Опитах се.

— Поразена съм от уменията ти. — Личеше, че дрехите са ушити от мъжка ръка, макар шевовете да бяха идеални. — Дори аз не бих могла да изработя толкова добре ръкавите.

— По едно време напълно се бях отчаял, казах си, че халатът ще бъде без ръкави.

— Не ти вярвам… Благодаря ти, благодаря ти от сърце.

— Не съм заслужил благодарностите ти.

Гейлън вдигна поглед от дрехите с идеални шевове и срещна сивите му очи, изпълнени с гняв и болка.

— Благодаря ти за всичко — изрече. — За всичко. Ако беше закъснял само с няколко минути…

— Спомняш ли си какво се случи?

„Разбира се — помисли си тя. — Спомням си от начало до край прекрасния сън… който можеше да завърши трагично.“

— Мисля, че си спомням всичко.

— Разкажи ми го, ако това няма да те разстрои.

— Нали краят е щастлив, останалото няма значение. Вече съм добре, честна дума. И така, започвам. Брандън дойде точно в единайсет и двайсет и девет. Пуснах го в апартамента, без да се уверя, че наистина е сержант от полицията, за какъвто се представи. Сигурно ще ме упрекнеш, че съм глупачка. Но по телевизията току-що бяха съобщили, че убиецът е мъртъв. — „Освен това бях заслепена от радост, че не си ме изоставил“ — помисли си и продължи: — Само след няколко минути разбрах грешката си…

— Когато те е нападнал — прекъсна я Лукас.

— Не. Отначало беше олицетворение на смирението и добротата. Успя да ме убеди, че иска да се срещне с теб и да ти помогне да забравиш миналото. Разбира се, твърдеше, че е невинен, и дори имаше правдоподобно обяснение как спомените ти се били объркали след травмата, причинена ти от загубата на Джени. Накратко — аз се хванах на въдицата му и отслабих бдителността си. Също като Вивека, която е била като омагьосана от разказа на Адам… Лукас, вярно ли е, че той е Казанова?

— Вярно е, но медиите го научиха едва вчера следобед, когато ти спеше. Сигурно някой ти го е съобщил тази сутрин.

— Не… Брандън ми го каза.

— Брандън ли?

— Бил е в съседния апартамент с командосите. Ти не знаеше ли?

— Не.

— Но сигурно си доловил присъствието му. Затова се върна толкова бързо.

— Да, усетих го — каза Лукас, сетне шепнешком добави: — Но причината да се върна по-рано беше съвсем друга.

— Така ли?

— Да. Ще ти я съобщя, след като ми разкажеш какво ти стори Брандън. Разбира се, ако не си уморена.

— Чувствам се като новородена след цяло денонощие сън. — Помисли, че е готова да будува дни наред, само и само да чуе думите, съответстващи на нежността в очите му. — Докъде бях стигнала? А, да — тъкмо ти казвах, че Брандън успя да ме заблуди, но не напълно. Досетих се накъде бие секунди преди да признае, че буквално полудял, като слушал Адам да говори за убийствата. Когато извади ножа, донякъде бях подготвена. Помъчих се да окажа съпротива, но той изви ръцете ми и ги завърза. Едва се държах на краката си. Опитах да приложа трик от самоотбраната, но Брандън с всичка сила ме блъсна към камината. Ето как се счупиха ребрата ми, а при падането си ударих и главата. Не загубих съзнание, но ми се струваше, че съм лека като перце и се нося във въздуха. Най-любопитното е, че не се страхувах, дори когато ме съблече. Не можех да се съпротивлявам, затова се предадох и продължих да се нося във въздуха.

За миг Гейлън замълча и затвори очи, за да проникне в мъглата, обвиваща спомените й. Досети се как й се беше сторило, че Брандън… не, Лукас залива с топъл сироп гърдите й.

— Какво си спомни?

— Нищо. — Тя отвори очи и се усмихна — нямаше намерение да му разказва виденията си. — После часовникът започна да отброява секундите, оставащи до полунощ, и чух приближаването на асансьора. Знаех, че си ти и… останалото е вече минало. — Внезапно усмивката й помръкна.

— Какво те тревожи, Гейлън?

— Сигурно известно време съм била в безсъзнание. Спомням си как ти ми говореше и как се обади на полицията, но не знам какво се е случила между теб и Брандън. Той беше още в апартамента и също чу приближаващия се асансьор.

— Наистина го заварих в жилището, но не се стигна до конфронтация. Знам и че е напуснал апартамента, след като ние потеглихме към болницата. — Лукас замълча, припомняйки си с удивление как виждаше какво прави Брандън, все едно го заснемаше с видеокамера. Ето защо беше дал съвсем точни нареждания на тримата полицаи, които бяха дошли в спешното отделение. — Взел е колата ми и се е отправил към летище „Кенеди“.

— Навярно са го спрели и са го арестували.

— Грешиш. Отказал е да се подчини на заповедта да спре и се е наложило колегите да го преследват.

— Но как е възможно… улиците бяха заледени…

— Вярно е — тихо каза Лукас. Колегите му бяха рискували живота си, но не и живота на невинни минувачи, тъй като по това време улиците са били пусти. Полицаите бяха приели риска, за да отмъстят заради колегата си, заради стореното на Гейлън. — Брандън изгубил контрол над колата, тя се завъртяла и се забила в уличен стълб. Той загинал на място, други пострадали няма.

— Радвам се, че колегите ти са се разминали със злополука, но най-вече — че Брандън е мъртъв. — Гейлън сви рамене, но този път не усети парещата болка. — Сигурно ще ме помислиш за безсърдечна, но…

— Онова чудовище не заслужаваше милост — прекъсна я Лукас и я изгледа втренчено: — Спомняш ли си още нещо?

— Какво например?

— Например онова, което ти казах по пътя към болницата. Случайно да си спомняш какво те попитах?

Очите му блестяха, той сякаш я изпиваше с жадния си поглед.

— Не — прошепна Гейлън.

— Ще ти припомня. — Докосна нежно бледото й лице, прокара пръст по устните й, които така страстно бяха отвръщали на целувките му. — Казах ти, че те обичам, а сега го потвърждавам. Луд съм по теб, Гейлън.

— Лукас!

— Попитах те дали ще се омъжиш за мен и държа да си спомниш, че отговорът ти беше положителен.

— Нима?

— Защо, отмяташ ли се?

„Не! Не! Не!“ — мислено извика тя, сетне лицето й помръкна. Лукас очакваше тази реакция и нежно я целуна, за да й попречи да каже нещо недообмислено.

— Изслушай ме, моля те.

— Добре.

— Влюбен съм в теб. Доскоро мислех, че е невъзможно да обикна жена, че отдавна сърцето ми се вкаменило. И все пак се влюбих. В теб, Гейлън!

— И аз не вярвах, че мога да обичам, Лукас. Но ето че съм… влюбена в теб!

— Но се канеше да ме напуснеш — промълви той. — Видях във фоайето куфара ти и чантата с куклите, а всичко останало беше по джобовете на палтото ти.

— Ами аз…

— Решила си, че съм се любил с теб само за да предизвикам убиеца, така ли? — Погледът й му подсказа, че именно това е била причината за внезапното й решение, и той изпита гняв към себе си. — Грешката е моя. Трябваше да ти се доверя, да споделя какво долових в неделя. Тогава разбрах, че убиецът е Адам и че скоро ще нападне нова жертва. Налагаше се да действам незабавно, за да затвърдя предположението си. Затворих се в командния център и работих усилено — исках да приключа час по-скоро, за да бъда с теб. Наистина ми липсваше, Гейлън. Не вярвах, че убиецът ще се обади през тази нощ. Смятах, че имаме на разположение още един ден. Повярвай, не бях планирал да те вкарам в леглото си. Знаех, че скоро ще заловим престъпника и тогава ще имаме време да се посветим един на друг, бях решил да почакам, но…

— Аз те прелъстих, нали?

— Скъпа Гейлън, ти ме бе омагьосала отдавна. Но никога нямаше да те любя… да те имам за пръв път, ако знаех, че не ще мога цяла нощ да те държа в прегръдките си и да ти шепна колко те обичам.

— Казанова ни прекъсна. Откъде знаеше, че сме се любили?

— Блъфирал е, Гейлън. Жадувал е да извърши ново убийство. Дори да не се бяхме любили, пак щеше да забие ножа в гърдите на набелязаната жертва, а ти щеше да се чувстваш виновна за смъртта й. След обаждането му се налагаше да изляза и да те оставя сама.

— Сега разбирам, че е било наложително.

— Имаш право. Трябваше да се съсредоточа и да слушам внимателно монолога на Адам, за да усетя кога ще извади ножа.

— Справи се блестящо.

— С цената на големи усилия. Мислите ми непрекъснато се връщаха към девойката, която съучениците й са наричали Плашилото и която е била обект на подигравките на Марк, на Адам и на Розалин Сейнт Джон. Знаех, че в живота ти е имало обич, която си получила от Уини, Джулия, баба Ан и от майка си, променила отношението си към теб едва след започването на връзката с Марк. Сигурен бях, че ме обичаш и че усещаш любовта ми. Все пак се страхувах да не би заради жестокостта на Марк да изтълкуваш погрешно сексуалното ми желание. Боях се да не си помислиш, че съм те прелъстил със задна мисъл, защото ще се усъмниш във всичко, дори в любовта ми. Което се е случило, когато те изоставих не по своя воля.

— Аз… — Гейлън извърна глава, загледа се в куклата и смръщи вежди.

Той сякаш прочете мислите й:

— Разсъждавал съм и по този въпрос. Питах се дали и твоите представи за съвършената женска красота са били повлияни от „идеалните“ мерки на Барби. Реших, че мога да ти вярвам, че куклите наистина са твои приятели… и символи на любовта. Ако любимата кукла на майка ти не е била Барби, а е била парцалена кукла, ти пак щеше да я обичаш и да й шиеш красиви дрехи. Направи ми впечатление, че любимките ти носят тоалети, отговарящи на твоя вкус…

— Мислил си за това, докато си слушал разказа на Адам?

Сивите му очи проблеснаха като стоманени кинжали:

— Да. Зарекох се, че когато заловим или убием Адам, ще предам щафетата на моя помощник Питър Колинс и ще се прибера при теб. Питър заслужава признание, защото доста се потруди за разобличаването на престъпника, освен това разчитах той да се обади на Джон.

— На Джон ли?

— Прецених, че е най-добре той да съобщи на Полин.

„Полин…“ — помисли Гейлън. Деликатната и болнава съпруга на Адам, която е била най-добрата приятелка на Джени… и на Лукас. Когато е разбрал, че Адам е убиецът, той се е разтревожил за нея, питал се е как най-безболезнено да научи тя, че съпругът й е чудовището, отнело живота на четири жени. Но уместно ли е да натовари с непосилната задача Джон, който още не се е съвзел след смъртта на съпругата си?

— Обадих му се в понеделник — продължи Лукас. — Разговаряхме надълго и нашироко, обсъдихме и как Кей Си Ар отразява развоя на събитието. Убеден съм, че Джон така и не разбра истинската причина за обаждането ми — налагаше се да уточня някои подробности за Адам. Ала по време на разговора направих изненадващо откритие — че грижите за Полин помагат на Джон да преодолее скръбта си. Възнамерявах сам да й съобщя жестоката истина, дори мислех да го сторим заедно с теб. После осъзнах, че той трябва да го направи. Заради Полин… и заради Мариан.

— Нима си му казал за Адам?

— Не. Съобщих му, че всеки момент ще разкрием престъпника и тъй като Кей Си Ар е замесена, трябва непрекъснато да поддържам връзка с него. Адам беше споменал, че след смъртта на Мариан съпругът й изчезвал за часове, понякога и за дни наред. Джон обеща да не предприема продължителните пътувания с кола, които му бяха станали навик, и да не се разделя с клетъчния си телефон, когато се разхожда нощем из Манхатън.

— Знаел си, че веднага след обаждането на Питър Колинс ще иде при Полин — каза Гейлън.

— Да. Исках да съм сигурен, че тя няма да научи ужасяващата новина от Розалин Сейнт Джон, затова след последното обаждане на Адам поставих охрана пред дома й и наредих да подслушват телефона й.

— Предвидил си всичко.

— Не съвсем — тихо рече Лукас. Не беше предвидил най-важното — Брандън. Доверчивите очи на Гейлън му помогнаха да прогони неприятните мисли. — Все пак се радвам, че предварително уговорих как да постъпя с Полин. Защото докато слушах монолога на Адам, не успявах да се съсредоточа. Бях буквално обсебен от теб. Хрумна ми, че може би в юношеската си възраст си била преждевременно развита и си притежавала формите на Барби. Може би затова съучениците ти са ти се подигравали, а Марк те е дразнел, че си кльощава и плоска като дъска.

— И до какво заключение стигна?

— Реших, че си осъзнавала колко си красива и колко си секси. — Той се усмихна, като видя намръщената й физиономия. — И до днес не го осъзнаваш. Налага се да поработиш по въпроса, Гейлън. През онази нощ ти дадох първия урок, дано да си усетила каква страст изпитвам към теб, колко те желая.

— Мислиш ме за сексапилна, така ли?

Погледът му беше по-красноречив от всякакви думи.

— Май спомена и че ме желаеш…

— Да, желая те, както самецът желае женската. Имаш погрешно мнение за себе си, породено от жестокостта на близките ти, не на невинните кукли. С удоволствие ще посветя живота си на задачата да опровергая това твое мнение. Какво ще кажеш?

— Да — прошепна тя. — Съгласна съм.

— Радвам се. — Усмивката му помръкна, но не и страстта, която караше очите му да блестят толкова ярко. — Връщах се при теб, Гейлън, когато долових зловещото излъчване на Брандън. Още преди да вляза в апартамента, видях какво ти причинява психопатът.

— Видя ли? — възкликна тя.

— Да — отвърна Лукас и мислено добави: „Видях, че моят снежен ангел е окървавен, че ножът оставя дълбоки следи в плътта му.“

Беше се затичал към сградата и като по чудо нито веднъж не се подхлъзна. Ледът, който по-късно щеше да погуби убиеца, не бе причинил зло на защитника на невинните жертви.

— Влюбен съм в теб, Гейлън, желая те. Но знай, че дори никога да не те докосна, ще мечтая да прекарам живота си с теб… да ти покажа колко те обичам.

Най-после Лукас видя пролетта в големите й сини очи… а Гейлън зърна истината в погледа му, в който нямаше нито болка, нито сянка от миналото.

— Но ще ме докосваш, нали? — прошепна тя.

— Да — отвърна Лукас.