Пламък и лед

Шеста глава

— Подобна жестокост е непростима — каза някакъв електронен глас, когато в десет вечерта телефонът иззвъня и Гейлън вдигна слушалката.

— Вероятно сте сгрешили номера — измърмори тя.

— Не, Гейлън Чандлър, търся именно теб. Честно казано, не очаквах да намеря номера ти в указателя. Не мисли, че се оплаквам — напротив, така само ме улесни. Но знай, че е пълна лудост да обявяваш телефонния си номер. Живееш в Ню Йорк, да не забрави? Провинциалната ти наивност е очарователна, Гейлън!

— Кой се обажда?

— Не бързай толкова, скъпа. Имаме мнооого време. Като стана дума за леснодостъпния ти телефонен номер и за чара ти — който навярно притежават всички девойки от Канзас, — ще си позволя още една забележка — много си разсеяна. Никак не ми беше трудно да измъкна клетъчния ти телефон от джоба на онова отвратително тюркоазно палто. Но и начинаещ джебчия щеше да се справи, тъй като ти имаш навика да захвърляш палтото си, където ти попадне, застанеш ли пред камерата.

— Наистина ли си откраднал мобилния ми телефон?

— Разбира се. Не се учудвам, че не си забелязала липсата му. След провала в болницата едва ли са ти възложили да направиш актуален репортаж. Добре поне, че ти дадоха прогнозата за времето, инак беше аут.

Който и да се обаждаше, бе несправедлив към нея и преиначаваше фактите. Гейлън не се бе преквалифицирала в синоптичка, само правеше репортажи за необичайните бури, развихрили се над Ню Йорк.

Бяха изминали четири дни от освобождаването на малките заложнички и от убийството на доктор Брин Талбот — красивата и способна онколожка, която се бе грижила за Мариан Маклейн до деня на смъртта й.

Гейлън доброволно се беше нагърбила да отразява невижданото метеорологично явление. След поредния провал в неделя вече нямаше право да се самозаблуждава относно способностите си или пък външността си.

Пет пари не даваше, че проливният дъжд е намокрил косата й и се стича по лицето й, че устните й са изтръпнали от студа. Казваше си, че поне веднъж зрителите на Кей Си Ар ще видят нещата без разкрасяване, каквито са в действителност.

Онзи, който я безпокоеше в този късен час, имаше право — от няколко дни не беше използвала клетъчния си телефон. Дори не беше посягала към него, откакто в неделната утрин се обади на Адам, Пол и Уоли.

Непознатият твърдеше, че незабелязано е измъкнал апарата от големия джоб на тюркоазното й палто. Въпросът бе как, къде и кога го е сторил.

Може би се е случило, когато е вървяла по Пето Авеню на връщане от работа… Или докато е стояла пред камерата.

Може би мобилният телефон е бил откраднат още в понеделник, когато предаваше директно от Батъри Парк, а операторът беше вечният й критик Пол. Той не пропусна да отбележи, че жълтата мушама с инициалите на Кей Си Ар не отива на мъртвешки бледото й лице, но поне контрастира с разпенените зелени океански вълни. Гейлън си спомни, че през този ден беше захвърлила палтото си на предната седалка на незаключения фургон.

А може би кражбата е станала във вторник, когато най-неочаквано зимното слънце беше пробило облаците и зарадваните от живителната му топлинка нюйоркчани обядваха на открито в Сентръл Парк, бягаха по алеите, караха ролери и дори пускаха хвърчила. Гейлън беше оставила палтото си на една пейка и всеки от многобройните минувачи би могъл да пребърка джобовете му.

Или пък се е случило в сряда, когато Уоли й беше дал канадката си, защото тюркоазното палто се беше намокрило от обилния сняг.

Ами ако телефонът е бил откраднат днес? Не, невъзможно е. Днешният ден Гейлън бе прекарала на работното си място. Грижливо опакова малкото си лични вещи, докато чакаше да стане четири и петнайсет, когато Джон Маклейн бе обещал да я приеме. Възнамеряваше да му съобщи, че напуска.

Щеше да си подаде оставката още в понеделник, но секретарката на Джон я осведоми, че собственикът на Кей Си Ар е в командировка, а на връщане ще се отбие в Толидо, за да присъства на погребението на доктор Брин Талбот, която така предано се бе грижила за съпругата му.

Гейлън искаше да уведоми първо него за решението си. Джон толкова много държеше на нея, така самоотвержено я подкрепяше, макар да бе сломен от смъртта на Мариан…

— Защо? — прошепна в слушалката. Електронният глас беше замлъкнал, докато тя размишляваше.

— Уточни въпроса, скъпа Гейлън.

— Защо си откраднал мобилния ми телефон?

— Не бой се, ще стигнем и до това. Но да се върнем на първата тема — жестокостта на четвъртата власт. Най-нетърпима измежду колегите е Розалин Сейнт Джон. В последната си дописка те нарича „природното бедствие Гейлън“. Признавам, че е голяма злобарка. Заяжда се с теб от първото ти появяване в ефир, а сега всички останали й пригласят. Честно казано, критиките им са основателни. Не е хубаво да лъжеш зрителите, Гейлън. Никак не е хубаво!

— Не съм ги излъгала.

— Нека установим някои основни правила на играта. Мен не бива да ме лъжеш. Всъщност никога не го прави, защото ще си изпатиш. И така, Лукас Хънтър те измами. Излъга те. Мисля, че ти постъпи много благородно, макар и доста наивно, като му позволи да се отметне от дадената дума. Постъпи като същинска Жана дАрк. Разбира се, и ти… по-скоро твоята кариера бе изпепелена. Но благодарение на мен ще възкръснеш от пепелта. Аз съм твоят спасител, Гейлън Чандлър.

„Не ми трябва спасител — помисли тя. — Спасих се още преди няколко часа, когато разговарях с Джон.“

— Знаеш ли кой съм, Гейлън? — прозвуча в слушалката.

— Не.

— Аз съм човекът, когото наричат Казанова, и съм изцяло на твоите услуги. За разлика от лейтенант Хънтър винаги изпълнявам обещанията си. Тържествено обещавам, че непрекъснато ще ти давам специални интервюта.

— Не ти вярвам.

— В какво се съмняваш? Че и аз ще те излъжа за интервютата? Или че съм измамник, който се представя за Казанова? Но защо ли те питам — отговорът е очевиден. Ако не съм Казанова, интервютата с мен ще бъдат безинтересни за зрителите, без стойност за теб. Следователно ти се съмняваш в самоличността ми.

— Да… — с усилие прошепна Гейлън. Усети, че й прилошава, в съзнанието й препускаха несвързани мисли. Постепенно се овладя и започна да разсъждава логично. Именно убиецът бе подсказал на Розалин Сейнт Джон, че негови жертви са бившите любовници на Лукас Хънтър. Защото за него това бе игра, вълнуващо забавление. И сега ли се забавляваше? — Според мен си репортер от жълтата преса и преправяш гласа си, за да не бъде разпознат, ако разговорът се записва.

Човекът от другата страна въздъхна. Звукът бе изкривен от специалното устройство, но тя долови нетърпението и гнева на непознатия.

— Ще ти обясня защо прибягвам до електронното изкривяване. Разговорите ни ще бъдат записвани от подслушвателно устройство, поставено от полицията. После ченгетата ще анализират всяко изречение, дори всяка сричка. Надявам се, че нашите разговори ще бъдат огласени в ефира на Кей Си Ар, и то лично от теб. Сигурен съм, че ще ти възложат да правиш репортажите — в момента всички ми играят по свирката. Реших да спася кариерата ти, Гейлън. Да те превърна в суперзвезда. Но нямам желание да ме заловят. Не мога да поема риска някой зрител да ме разпознае по гласа… за което безкрайно съжалявам. Гласът ми ще ти хареса, Гейлън, много ще ти хареса. Жените харесват гласа ми, а Кей и Брин буквално го обожаваха.

— Защо си толкова сигурен, че от полицията подслушват разговорите ми?

— Не се преструвай, че не го знаеш. И понеже имам добро сърце, ще направя малък подарък на данъкоплатците. Предупреждавам те, че няма да успеете да проследите обажданията ми. Ще звъня от улични автомати, ще използвам твоя клетъчен телефон, непрекъснато ще съм в движение. Но нашите разкази трябва да бъдат записвани! Няма да се прочуеш, ако никой не научи за близостта ни!

— Мисля, че правиш всичко в името на собствената си известност.

— Аз и бездруго съм прочут, макар да се ползвам с лоша слава. Повтарям — искам да станеш звезда! Вече информирах полицията за намеренията си. Позвъних на горещата линия, където всеки може да съобщи информация за Казанова, тоест за моя милост. Обадих се и в Кей Си Ар, но възнамерявам да уведомя и достойните, и недостойните конкурентни телевизионни канали.

— Като се има предвид репутацията ми на неудачница, едва ли ще приемат съобщението ти на сериозно. Ще решат, че някой ги подвежда, че си мошеник.

— Не съм измамник, Гейлън! Ще се убедиш, че съм този, за когото се представям, ако кажеш на ченгетата две вълшебни думички. Не онези, баналните, които веднага изникнаха в съзнанието ти.

— И кои са тези две банални думи?

— О, няма защо да ти ги казвам. Всяка жена ги е чувала поне веднъж в живота си.

Намекът му я прободе като кинжал. Да, на всяка жена — освен на нея — поне веднъж в живота бяха казвали „Обичам те.“

Реши, че не бива да се поддава на провокациите му, и с леден тон попита:

— Кои са „вълшебните“ думички?

— Най-сетне реагираш като истинска журналистка! Радвам се, предизвиках интереса ти. Браво, само така!

— Очаквам да ми кажеш двете думи! — тросна се тя.

— Е, няма повече да подлагам на изпитание търпението ти. Вълшебните думички, които ще докажат, че наистина съм Казанова, са „прекръсти се“. Спомняш ли си онова детско стихче: „Прекръсти се и ако тайната ти издадеш, в окото си…“, е, предполагам, че знаеш останалото.

— Да.

— Кажи цялото стихче, Гейлън. Кажи го!

— „Прекръсти се и ако тайната ти издадеш, в окото си… игла ще забодеш.“

— Браво на теб.

— Ти си чудовище!

Непознатият гръмко се изсмя и устройството превърна звука в пронизителен рев.

— Може да съм чудовище, но съм ти предан, Гейлън… Почакай, стори ми се, че чувам необичаен звук. Май се позвъни на вратата ти. Очевидно някой е взел на сериозно предупреждението ми… или пък пристига любовникът ти. Във всеки случай време е да прекъсна приятния ни разговор. Скоро отново ще се обадя. Обещавам!