Пламък и лед

Осемнайсета глава

„Не съм била влюбена. Досега. Докато ти се появи в живота ми.“ Думите бяха обсебили съзнанието й и отказваха да го напуснат. Дори докато стоеше под душа, й се струваше, че сърцето й ги повтаря.

Каза си, че трябва да се вразуми, да види нещата в истинската им светлина. Не можеше повече да се самозалъгва, че не е влюбена в Лукас. Но много други красиви и умни жени са били влюбени в него, тя няма да е нито първата, нито последната, затова е крайно време да се вземе в ръце. Трябва да остави чувствата си на заден план, защото има много по-важна задача — да помогне за залавянето на убиеца. Да, ще се вземе в ръце… стига да поспи един-два часа.

След горещия душ почувства още по-голяма умора. Жадуваше да се сгуши под пухената завивка, все едно е луковица на цвете, която спи под снега в очакване на пролетта.

„Каква ти луковица? — помисли си. — Луковиците са заоблени, а аз приличам на върлина!“ Спомни си лекциите по икономия и домакинство, които учеха момичетата как да се грижат за градината, за да преобразят обикновената къща в дом. Внезапно се досети, че луковиците на нарциса са издължени и някак недодялани и имат известна прилика с нея. Добре, ще се престори, че е луковица на нарцис… Толкова е уморена… вие й се свят… най-важното е да си легне и да се наспи.

Хартиеният плик беше по средата на леглото, където го беше захвърлила преди няколко минути. Тъкмо сега не й беше до него — когато си почине и си възвърне способността да разсъждава трезво…

Осъзна, че машинално е отворила плика, който допреди малко бе в силните, но нежни ръце на Лукас. Любопитството й надделя и тя извади покупките. Първото, което й направи впечатление, бяха ярките цветове и колко оскъдно е бельото, изработено от сатен и коприна. Лукас Хънтър се беше оправдал, че е направил избора според вкуса на убиеца, не според собствения си вкус. Сетне Гейлън забеляза, че всички покупки отговарят на нейния размер, на размера на грозното, но практично бельо, което си купуваше слабата и върлинеста жена, наподобяваща плашило. „Жалко за труда, който си е дал“ — помисли. Нима е забравил, че тя никога няма да облече това бельо, че й е необходимо само за да го опише на убиеца? И как е успял да прецени точните й размери въпреки прекалено широките й дрехи?

До този момент изобщо не беше подозирала, че съществува секси бельо за слаби жени като нея. Може би, ако беше разгледала артикулите на щанда за булчински облекла, щеше да намери и нощници, които да й прилягат и да са по неин вкус… и по вкуса на Лукас Хънтър.

„Не съм била влюбена. Докато ти се появи в живота ми.“

Телефонът на нощното й шкафче настойчиво зазвъня, сякаш крещеше. И защо не? Казанова не го беше грижа дали ще я изтръгне от сънищата й.

Тя се втренчи в лилавия апарат, като че внезапно се бе превърнал в чудовище, пое дъх и вдигна слушалката.

— Гейлън, ти ли си?

— Джулия!

— Точно така. Здравей.

— Здрасти… Не мога да повярвам… как си?

— Безпокоя се за теб. Преди малко гледах новините по ФОКС и разбрах, че в Ню Йорк вилнее убиец, който тероризира целия град и ти се обажда по телефона.

Изведнъж Гейлън се досети, че при първото позвъняване Лукас е грабнал слушалките. Канеше се да се настани удобно в леглото и дълго да разговаря с приятелката си, но се приближи до вратата и я отвори. Видя го да се отдалечава. Беше свалил слушалките, което й доказа колко деликатен човек е. Като чу шума зад себе си, той се извърна за миг, после продължи към стаята си.

Но през този миг Гейлън разбра истинските чувства на мъжа, от когото преди малко беше побягнала. Лукас беше щастлив заради нея, осъзнаваше какво означава за нея това обаждане. Стори й се, че съзира още нещо в ледените сиви очи — самота и копнеж, сякаш се бе надявал той да й достави толкова радост.

„Отново се самозалъгваш!“ — мислено се упрекна тя.

— Гейлън, чуваш ли ме? — неспокойно попита Джулия, разтревожена от продължителното й мълчание. — Нали не се сърдиш, че се обаждам? Миналата неделя гледах репортаж на Кей Си Ар и ми се стори, че носиш ръкавици, които съм ти подарила аз.

— Разбира се, че ги нося, и много се радвам, че ме потърси — каза Гейлън, докато затваряше вратата. — Наистина ли ме видя по телевизията? Мислех, че Лукас ти е телефонирал.

— Лукас ли? О, да, лейтенантът от нюйоркската полиция! Не, не се е обаждал. Наистина ли го помоли да ме потърси, Гейлън?

— Не съм го молила. Но той знае колко жадувах отново да бъдем заедно с теб. Тогава… наложи се внезапно да замина, Джулия. Нямах възможност дори да се сбогувам с теб.

— Зная.

— Знаеш ли? Откъде?

— Подробностите не са ми известни, но съм почти сигурна, че си го сторила заради Марк.

— Точно така. Как разбра?

— Той непрекъснато идваше у нас да те търси.

— Заплашваше ли те?

— Ах, сега разбирам цялата истина. Изнудвал те е чрез нас с Уини!

— Да. Заяви, че ако дори веднъж се свържа с теб… Отначало отказах да се примиря. Измислих много начини да ти предам съобщение, после ме достраша. Казах си, че рискът е прекалено голям и че постъпката ми ще бъде егоистична. Не исках Уини да пострада само заради моето спокойствие.

— Зная, Гейлън. Аз също мислех за нея и не посмях да се обадя на шерифа дори от уличен автомат. Мразех се заради нерешителността си, но не се обадих.

— Но защо е трябвало да му телефонираш?

— Страхувах се, че си мъртва, че Марк те е убил. Казвах си, че няма да идва да те търси у дома, ако е отнел живота ти, макар че всеки убиец би постъпил точно така.

— И през ум не ми е минавало, че ще се тревожиш за мен!

— Знаех, че си добре…

— Бях жива — прекъсна я Гейлън, — но не бях добре.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи с Марк?

— Да — промълви Гейлън, — ала първо ми разкажи за нашата скъпа Уини.

Разговаряха часове наред.

Когато най-сетне се сбогуваха с обещанието отново да се чуят в скоро време, Гейлън отиде да потърси Лукас. Копнееше да му каже: „Вярвам ти безрезервно. Изглежда, си ме опознал за това кратко време. Наистина жадувах да поговоря с Джулия, а и тя изпитваше необходимостта да говори с мен.“

Оказа се, че Уини, за която лекарите предричаха, че ще умре веднага след раждането си, е доживяла до седемгодишна възраст. Починала преди шест години, броени дни преди Джулия да навърши двайсет и една. Гейлън попита приятелката си с какво се е занимавала след смъртта на сестричката си. Джулия обясни, че нощем и през почивните дни приемала обажданията на пациентите на известен лекар. Поради естеството на работата си почти не излизала от къщи. След смъртта на Уини не общувала с никого и била много самотна.

Гейлън тръгна към помещението, където беше „командният пункт“, с намерението да разкаже на Лукас още подробности за двете сестри и да сподели с него плановете си. Ще му съобщи, че възнамерява да се върне в родния си град и да се срещне с Джулия, дори с майка си.

Смяташе, че той ще одобри „емоционалното“ й пътуване.

„Вече ти вярвам, Лукас“ — повтори наум, отвори вратата на командния център и промърмори:

— Здравей. Май отдавна не сме се виждали.

Той се обърна и се изправи:

— Здравей.

Изглеждаше уморен и много самотен. Сам със смъртта.

— С Джулия разговаряхме цяла вечност.

— Мисля, че камък ти е паднал от сърцето.

— Имаш право — отвърна Гейлън и помисли, че той наистина държи на нея. С основание е почувствала, че може да му се довери. В съзнанието й отново зазвуча познатият рефрен, този път с акомпанимент — от далеч прозвуча мелодичната камбанка на белия часовник.

Гейлън се зарече, че ще преодолее самозаблудата. Разбира се, че ще стъпи здраво на земята, но по-късно, когато тази абсурдна история приключи. След като Лукас завинаги напусне живота й. Засега, ако съумее да си поеме дъх, ще му разкаже за разговора си с Джулия.

Той я изпревари:

— Осъзнах, че трябва да знаеш нещо… много важно.

— Нима? — промълви тя и сърцето й се сви в очакване на изповедта, която не й се искаше да чуе. Страхуваше се, че Лукас ще каже: „С Кей наистина бяхме любовници. Вярно е, че й казах двете вълшебни думи… това е част от стратегията ми. Онова, което сторих, е непростимо. Чувствам се като мръсник и подлец.“

— Ще дойдеш ли с мен във всекидневната?

Гейлън безмълвно кимна. Вече бе почти сигурна, че най-лошите й предчувствия ще се сбъднат. Най-сетне ще научи истината.

„Признавам, че и четирите жертви на Казанова бяха мои любовници, Гейлън. Страхувах се да го призная, не бях сигурен, че ще ме разбереш. Твоят провинциален наивитет и…“

Тя се сепна — това бяха думи на убиеца, не на Лукас.

Нещо се беше променило в просторната дневна, напомняща безкрайно заснежено поле. На стъклената масичка в средата на помещението се беше появила фотография в рамка.

Гейлън се питаше дали е на Кей. Или пък е снимка на местопрестъплението, която лейтенантът е решил да й покаже, за да я убеди да продължи да му помага въпреки лъжите му.

Тя знаеше, че не е необходимо Лукас да прибягва до подобни средства. Вече беше запленил сърцето й. „Ще ти помогна да го заловиш, Лукас. Защо не?“

Седна на канапето, без да погледне фотографията.

— Снимката е направена на днешния ден преди двайсет и седем години — започна той.

„На днешния ден — мислено повтори тя и взе фотографията в ръце, за да я разгледа. — Наистина е бил ден като днешния — зимна приказка.“

Противно на очакванията й на снимката бяха изобразени четири деца — три усмихнати момичета и момче със сериозно изражение. Момичетата бяха на такава възраст, че скоро щяха да станат девойки, но още приличаха на хлапета с розови страни, които се гордеят с построените от тях снежни замъци.

Момчето беше по-малко от тях. Гейлън позна в него Лукас и набързо изчисли, че щом фотографията е направена преди двайсет и седем години, тогава той е бил деветгодишен.

Личицето му беше красиво и… много тъжно. Той се взираше в обектива, без да се усмихва, беше мъртвешки блед.

Изглеждаше едновременно шокиран и проницателен, сломен и смел, обзет от отчаяние.

— Това си ти — каза Гейлън.

— Да. А това е Мариан. — Лукас посочи най-високото момиче, което още тогава е приличало на Грейс Кели. До Мариан стоеше друга руса девойка с изящни черти, изглеждаше изнежена и болнава. — Ето я и Полин.

Гейлън се запита кое би могло да бъде третото момиче. Лицето му беше покрито с лунички, цялото му същество излъчваше щастие. Лукас предугади въпроса й и обясни:

— А това е Джени. — В гласа му прозвучаха нотки на неописуема нежност. — Джени — повтори.

Гейлън прошепна в отговор:

— Твоята сестра.

— Наистина бяхме като брат и сестра, но нямахме кръвна връзка. Когато я видях за първи път, беше шестгодишна, а аз бях на три… Сигурно не знаеш, че Хелена Синклер е моя майка.

— Хелена Синклер! — възкликна Гейлън и млъкна, толкова беше изумена. Прав бе Пол, като твърдеше, че е неспособна да възприема прекалено много информация наведнъж. Хелена Синклер беше прочута британска театрална актриса, все още ослепително красива и запленяваща не само зрителите, но и много по-младите си партньори на сцената.

— Точно така — тъжно се усмихна той. — Баща ми е граф, който беше женен и много по-възрастен от нея. След години разбрах, че бил прочут с любовните си афери, но този път любовницата му забременяла.

— Нарочно ли?

— Не. От първия си съпруг Хелена беше получила купища пари и титлата, която й беше необходима. Единственото й желание бе необезпокоявана да се посвети на кариерата си.

— Необезпокоявана — повтори Гейлън, докато трескаво размишляваше. Направила й беше впечатление студенината, с която Лукас говореше за майка си. — Искаш да кажеш — без дете, което да тежи като камък на шията й.

— Да. Но графът не й разрешил да направи аборт. Разбира се, не възнамерявал да признае незаконороденото дете, тъй като имал двама синове. Вярвал в правото ми да се появя на бял свят и твърдял, че няма власт да ми попречи. Хелена подходила философски към проблема и решила да извлече максимална полза. Споразумяла се с графа да поеме всички разноски по отглеждането и обучението на детето. Уговорила то да носи фамилното име на бащата, макар и без право да наследи титлата, както и да му бъде преведена солидна сума в попечителски фонд до навършване на пълнолетие. Поискала нещо и за себе си. Помолила графа да използва влиянието си и да й помогне да получи главната роля в пиеса, която щяла да бъде поставяна в лондонския Уест Енд. Била убедена, че е талантлива актриса, но й трябва малко помощ.

— Бременността й е дошла тъкмо навреме — отбеляза Гейлън.

— И да, и не. Графът починал от инфаркт четири месеца преди да се родя. За щастие въпросът с попечителския фонд вече бил уреден, но графът още не бил разговарял с приятелите си от Уест Енд.

— О! — разочаровано възкликна Гейлън. Очакваше да чуе, че след време графът е приел Лукас за свой син и когато Хелена изцяло се е отдала на кариерата си, баща и син са заживели щастливо. — Откъде знаеш за разговорите, проведени, преди да се родиш?

— Хелена ми разказа всичко — от игла до конец.

— И това, че е смятала да прави аборт ли? — възкликна Гейлън и си помисли: „Нима ти е разказала, че е искала да се отърве от теб като от излишно бреме?“.

— Разбира се. Не че е имала нещо против мен, просто детето е било пречка за нея. Вече съм на трийсет и шест, но никога не съм бил близък със собствената си майка.

— На колко години беше, когато тя сподели това с теб?

— След седмица щях да навърша осемнайсет. И да наследя огромното богатство, което Хелена твърдеше, че ми принадлежи.

— Сигурно е очаквала признателност, задето ти е осигурила охолен живот, въпреки че, ако е зависело от нея, изобщо е нямало да се родиш! — гневно процеди Гейлън. Изведнъж я обзе ярост към тази жена, която е била готова да се откаже от нероденото си дете.

— Грешиш, Гейлън. Не търсеше нито признателност, нито благодарност. Но откровеността й ми помогна да добия по-реална представа за бащата, когото не познавах.

— Може би те е накарала и да го обикнеш.

— Може би. Да, имаш право. — Лукас смръщи вежди и промълви: — Но това в момента няма значение. Повиках те, за да ти разкажа за Джени.

Джени. Дженифър Луиза Кинкейд. Единствено дете на драматурга Лорънс и балерината Изабел, починала при раждането на момиченцето.

След смъртта на съпругата си Лорънс се отказал да пише пиеси за Бродуей и се посветил на дъщеричката си.

Живееха в Уестър, близо до Ню Йорк, в семейното имение, наречено „Белмийд“. Именно там Лорънс написа най-прочутата си пиеса, посветена на покойната му съпруга.

За ролята в моноспектакъла „Пирует“ драматургът избра Хелена Синклер, вече три години любимка на ценителите на театралното изкуство в Лондон.

Шестгодишната Джени Кинкейд и тригодишният Лукас Хънтър се запознаха шест седмици по-късно и… жребият беше хвърлен. Сериозното момченце, което почти не обелваше дума, стана неин верен роб. Беше отгледано от непрекъснато сменящи се бавачки, които трепереха пред строгата Хелена и не можеха да обикнат мълчаливото хлапе.

Джени също не говореше — беше глухоняма по рождение.

Но беше истинска бърборана, когато си служеше с жестомимичната „азбука“. Ръцете й бяха грациозни, напомняха на пърхащи птици.

Обичаше да командва по-малкото си „братче“, като оживено жестикулираше, но в повечето случаи забележките отправяше към себе си. Например: „Лукас, трябва да избършем калните си обувки.“ Или слагаше ръце на кръста си, сякаш искаше да каже: „Ако изядем всички сладкиши, Лукас, ще ни стане лошо.“

Да, тя наистина „бърбореше“ с изящните си ръце, често танцуваше с лекотата и грацията, присъщи на майка й. Неуморно подскачаше, правеше пируети, но замръзваше неподвижно, щом Лукас й заговореше.

Той също използваше езика на жестовете.

След години Лукас Хънтър щеше да говори английски като британец, с прекрасна дикция и стил. Но първият език, който научи, бе езикът на Джени.

Беше истинска вълшебница и умееше да отгатва думите по движението на устните. Притежаваше очите на орел и се гордееше със способността си да предава разговори, които никой друг не чува.

Често „питаше“ баща си и Лукас дали чуват онова, което тя вижда.

В продължение на шест години тримата живяха щастливо в „Белмийд“, а Хелена остана в Манхатън. Разбира се, тя не би отказала да стане господарка на имението и любовница на Лорънс, но той още беше влюбен в Изабел и не можеше да я забрави.

До края на живота си Лукас щеше да пази в спомените си тези идилични години, когато живееше в свят, изпълнен със светлина и любов.

Джени беше златното слънце на галактиката на радостта, а той бе една от многобройните планети, кръжащи в орбитата й.

Тримата обитатели на „Белмийд“ принадлежаха към голямото семейство на богатите и привилегированите жители на Чатсуърт, където всички се чувстваха в безопасност.

След време Лукас се сдоби с още две по-големи „сестри“ — Мариан и Полин. Благодарение на него приятелството между двете сестри и Джени стана възможно. Те не владееха езика на жестовете, но глухонямата отгатваше думите им по движението на устните, а Лукас предаваше нейните отговори.

Светът около него бе съвършен и така ослепително ярък, че мракът остана далеч от него до момента, когато беше вече прекалено късно. Лукас Хънтър долови присъствието на злото два дни преди вълшебният му свят да рухне… през последната седмица на януари, когато Джени беше на дванайсет, а той — на девет години… когато земята се покри със саван от блестящ сняг.

Той нямаше представа какво означава нахлуването на мрака. След години щеше да стане специалист по езика на злото, който по нищо не приличаше на английския или на езика на глухонемите. Ала тогава беше едва деветгодишен и усещаше само, че нещо чудовищно обсебва душата му.

Нахлуването на злото бе придружено с болка, сякаш граблива птица забиваше нокти в сърцето му, с вледеняващ страх и с още някакви чувства, които едва по-късно успя да определи като похот, ярост, лудост, удоволствие.

Беше сигурен, че ще умре, от все сърце желаеше смъртта, внушаваше си, че я заслужава. Знаеше, че не бива да позволява на непознатите чувства да го завладеят.

За пръв път ги изпита посред нощ. След няколко безкрайни секунди го напуснаха, ала следващата нощ отново го обсебиха, придружени от неописуема болка. Този път не изчезнаха почти мигновено, а оставиха следите си и го промениха завинаги.

Денем злото се оттегляше, но сянката му оставаше.

Лукас я чувстваше дори през прекрасния зимен ден, когато съпроводи Джени до „парка“ — обширната ливада между разкошните къщи, където децата от Чатсуърт играеха. Тя настояваше „брат й“ да я придружи, но не за да й превежда, а защото искаше да е с него, с Мариан и Полин, да споделят радостта си от прекрасния ден.

Момичетата му предложиха да им помогне да направят замък от сняг, но той отказа да участва в играта. Наблюдаваше ги отстрани, беше нащрек. Чувстваше се като чужденец във вълшебната страна, където царуваха смехът и възторгът. Гледаше ги от далеч, страхуваше се, че ще се случи нещо ужасно, но не знаеше какво.

Прекалено късно осъзна, че Сатаната, скрил лицето си зад маска, стои пред него и му подвиква да се усмихне.

Фотоапаратът беше на Полин. Мариан предложи да се снимат и Брандън се зае със задачата.

Брандън Крисчънсън беше на шестнайсет. Произхождаше от толкова знатна фамилия, че според членовете й моралните норми, отнасящи се за простосмъртните, не ги засягаха. С приятелите си подхвана любимата си зимна игра — представяха си, че паркът е езическо селище, а те са завоеватели на ски.

И досега се бяха пързаляли безразсъдно, нарушавайки покоя на прекрасния зимен ден, но изведнъж се превърнаха в банда жестоки нашественици. Слаломираха между снежните човеци и ги обезглавяваха с щеките си, без да обръщат внимание на сълзите на малките скулптори. Спуснаха се с бясна скорост към снежния замък, охраняван само от едно деветгодишно момченце.

Лукас храбро се опълчи срещу нападателите. Изправи се пред замъка и се опита да отбие ударите с щеки, чиито шипове се забиваха в плътта му.

Мариан, Полин и сестрата на Брандън, връстничка на Джени, се присъединиха към нападателите. Във въздуха отекваха смеховете им и ударите на щеките по стените на снежния замък.

Внезапно настъпи тишина. Всички впериха погледи в Дженифър Кинкейд, която се изправи срещу Брандън и му „заговори“ на своя език. Жестовете й бяха грациозни, но изразяваха гняв.

Навярно тирадата й щеше да продължи безкрайно, ако не се бе намесила майката на Брандън. Съдбата на жените от клана Крисчънсън бе да изкупват прегрешенията на арогантните си съпрузи и синове.

Патриша Крисчънсън покани и нападателите, и жертвите на нападението в дома си, за да ги почерпи с горещ шоколад и сладкиши.

Джени прие само за да успокои сестрата на Брандън, нейна приятелка, която се срамуваше от постъпката му и се боеше да не би Мариан и Полин да й се разсърдят… и да не й простят до края на живота й. Само по тази причина трите момичета приеха поканата на Патриша Крисчънсън, не заради извинението на Брандън. Преди да се отдалечи от руините на снежния замък, той закачливо разроши косата на Лукас и го похвали за смелостта му:

— Истински боец си, хлапе! Браво!

Дали докосването му накара деветгодишното момче да побегне? Дали Лукас почувства ноктите на Сатаната да пронизват душата му?

Не. Злото у Брандън още не бе излязло наяве… но може би вече е показвало чудовищното си лице.

Този въпрос не даваше покой на Лукас. Постоянно се питаше дали от страх не е прогонил злото в най-важния момент.

Ако бе усетил присъствието му, ако го беше допуснал, нямаше да се отдели от Джени. Щеше да бди над нея, докато се приберат в „Белмийд“ и се окажат в безопасност.

Но Лукас се върна вкъщи без „сестричката си“. А когато злото го завладя по-силно от всякога, той с усилие се изтръгна от вцепенението си и изтича в кабинета на Лорънс.

Но не изкрещя на човека, чийто слух беше нормален като неговия, а му заговори с жестове: „Джени се нуждае от помощта ни. Побързай!“.

Лорънс не се усъмни в думите му. Нито тогава, нито по-късно.

Тогава бе важно само какво ще се случи с Джени.

А по-късно животът загуби смисъл за него.

Сред падащия мрак мъжът и момчето тичешком прекосиха заснеженото „бойно“ поле и влязоха в дома на семейство Крисчънсън, където импровизираното празненство беше в разгара си. Мариан и Полин се мъчеха да успокоят сестрата на Брандън, който заедно с приятелите си вандали гледаше телевизия.

— Къде е Джени? — викна разтревоженият й баща.

Брандън вдигна рамене и промърмори, че сигурно си е у дома. Изпратил я бил преди час. Тя се съгласила, за да покаже, че му е простила.

— Джени си е вкъщи — повтори той.

„Лъжец!“ — нададе безмълвен вик Лукас и се втурна в мрака навън. Лорънс, Мариан и Полин хукнаха след него, последваха ги всички присъстващи, включително и Брандън.

Тичаха след Лукас в тъмнината… и към тъмнината, защото той следваше пътека, невидима за тях… пътека, водеща към изтезание, изнасилване и смърт в хангара за лодки до заледеното езеро.

Случило се бе на днешния ден преди двайсет и седем години.