Пътеводител за посветени

10.

Обратно в имението на братството, зи стоеше до един от прозорците в спалнята им с Бела, зареял поглед към градината, която се простираше отвъд терасата. Китката му пареше от лазера, ала болката не бе особено силна.

- Изобщо не съм учуден от случилото се - каза той. - Е, като се изключи това, че докторът ми хареса.

Бела се приближи зад него и обви ръце около кръста му.

- Добър човек беше, така е.

Докато стояха прегърнати, въздухът в стаята сякаш натежа от неизречения въпрос: „А сега какво?" За съжаление, Зи нямаше отговор. Беше разчитал, че най-сетне ще се отърве от татуировките и сякаш по някакъв начин това щеше да оправи всичко.

Все едно белезите по лицето му не си стояха.

Откъм детската стая се чу как Нала изхълца и след това се разплака.

- Току-що я нахраних и препових - Бела се отдръпна от него. - Не съм сигурна какво...

- Нека аз да отида - каза Зи с усилие. - Да видим дали няма да успея...

Бела повдигна вежди, ала после кимна.

- Добре. Ще те чакам тук.

- Няма Да я изпусна. Обещавам ти.

- Знам, че няма да го направиш. Само не забравяй да придържаш главичката й.

- Добре.

Когато влезе в детската стая, Зи имаше чувството, че отива да се изправи невъоръжен срещу цяла армия лесъри.

Сякаш усетила присъствието му, Нала изсумтя тихичко.

- Аз съм, баща ти. Татко.

Как ли щеше да го нарича?

Той се приближи и се загледа в дъщеря си. Беше облечена в боди с логото на „Ред Сокс", без съмнение подарък от Ви и/или Бъч, и долната й устничка трепереше.

- Защо плачеш, мъничката ми? - нежно попита той.

Когато Нала протегна ръчички към него, той хвърли поглед към вратата. Бела не стоеше на прага. За щастие, тъй като Зи не искаше никой да види колко е непохватен, докато посяга към легълцето...

Нала пасна съвършено в ръцете му - дупенцето й в едната му длан, а другата крепеше главичката й. Докато я повдигаше от легълцето, си помисли, че тя е учудващо силна и топла, и...

Нала се улови за полото му и се претегли към него - настояваше да е възможно най-близо до баща си... и Зи установи, че да се подчини е учудващо лесно. Когато я взе до гърдите си, тя моментално се притисна до него и се намести удобно.

Колко естествено му се струваше да я държи в ръцете си. Също както и да отиде до люлеещия се стол, да се настани в него и да залюлее и двамата.

Докато се взираше в миглите й, в пухкавите й бузки, в здравата хватка, с която стискаше полото му, Зи си даде сметка колко силно се нуждае тя от него... и то не само от закрилата му. Нуждаеше се и от неговата обич.

- Виждам, че се разбирате чудесно - тихичко се обади Бела от прага.

Зи вдигна поглед.

- Изглежда, че ме харесва.

- Как би могла да не те харесва!

Той отново сведе поглед към дъщеря си и след малко каза:

- Страхотно би било, ако можех да ги махна. Татуировките, де. Но дори и тогава, тя пак ще задава въпроси за лицето ми.

- Тя ще те обича независимо от тях. Вече те обича.

Зи прокара показалец по ръчичката на Нала, погалвайки я, когато тя се сгуши още по-близо до сърцето му и започна да играе на пляс-пляс ръчички с опакото на свободната му ръка.

Зи сам не знаеше откъде дойдоха следващите му думи:

- Ти почти не говори с мен за отвличането.

- Аз... ъъъ... не исках да те разстройвам.

- Често ли се случва да ми спестяваш неща, които се боиш, че ще ме разстроят?

-Не.

- Сигурна ли си?

- Зейдист, ако го правя, то е защото...

- Какъв мъж съм, ако не можеш да разчиташ на мен в миг на нужда.

- Винаги мога да разчитам на теб. Освен това поговорихме за отвличането, малко.

- Малко.

Господи, чувстваше се отвратително заради всичко, което бе принудена да преживее сама, само защото той беше толкова прецакан в главата.

И все пак, когато Бела отново заговори, гласът й бе твърд и уверен:

- Когато става въпрос за отвличането, предпочитам да не знаеш всяка подробност. Не защото се боя, че не си в състояние да го понесеш, а защото не искам да дам на онова копеле повече власт над живота ми, отколкото вече има. - Тя поклати глава. -Отказвам да допусна той да те разстрои, не и ако мога да го избегна. За нищо на света... И щях да постъпя по същия начин, независимо дали си бил травмиран в миналото или не.

Зи издаде неопределен звук, в знак, че я е чул, ала не беше съгласен с нея. Защото искаше да й даде всичко, от което тя се нуждае. Нищо друго не би било достатъчно добро за нея. А ето че миналото му се бе намесило в живота им. И все още го правеше. Господи, как само се бе държал с Нала...

- Мога ли да ти кажа нещо под секрет?

- Разбира се.

- Мери иска бебе.

Зи вдигна поглед.

- Сериозно? Това е страхотно...

- Но създадено по естествен път.

-О!

- Да. Тя не може да има деца, така че Рейдж ще трябва да сподели ложето на една от Избраниците.

Зи поклати глава.

- Никога няма да го направи. За нищо на света не би легнал с друга, освен с Мери.

- И тя това казва. Ала ако не го стори, тя никога няма да държи частица от него в прегръдките си.

Да, защото ин витро оплождането не действаше при вампирите.

- По дяволите.

- Все още не е говорила с Рейдж за това, защото иска първо да изясни собствените си чувства. Споделя с мен, защото иска да сложи ред в обърканите си чувства, без да го измъчва ненужно. Има дни, в които толкова отчаяно иска дете, че й се струва, че може да го приеме, ала друг път не е в състояние да понесе дори мисълта за това и тогава започва да обмисля възможността за осиновяване. Опитвам се да ти кажа, че не можеш да се справиш с всичко, което те измъчва, с помощта на своя партньор. А и не бива. Ти беше до мен след това. До мен си и сега. Никога не съм го поставяла под съмнение. Но това не означава, че трябва да ти разкажа всичко до последната грозна подробност. Изцелението е многопластов процес.

Зи опита да си представи как споделя с Бела абсолютно всичко, което бе изстрадал от ръцете на Господарката... Не... за нищо на света не би сломил сърцето й с разказа за ужасите, които беше преживял.

- Разговаря ли с някого? - попита той.

- Да, в клиниката на Хавърс. А после и с Мери. - Последва пауза. - И се върнах... там, където ме държеше в плен.

Зи рязко вдигна очи и ги впи в нейните.

- Върнала си се?

Бела кимна.

- Трябваше да го сторя.

- Не си ми казала.

По дяволите, върнала се е там? Без него?

- Трябваше да го направя. Заради себе си. Трябваше също така да го сторя сама, а не исках да спорим. Предупредих Рот, преди да изляза, и му се обадих веднага щом се прибрах.

- По дяволите... ще ми се да бях знаел. Имам чувството, че съм бил ужасен хелрен.

- Ни най-малко. Особено когато държиш дъщеря си по този начин.

Последва дълго мълчание.

- Виж - каза Бела най-сетне, - не знам дали от това ще ти олекне, но никога не съм изпитвала чувството, че има неща, за които не мога да говоря с теб. Никога не съм се съмнявала, че ще имаш силата да ме подкрепиш. Ала само защото сме обвързани, не означава, че съм престанала да бъда отделна личност.

- Знам... - Зи се замисли за миг. - Аз не исках да се връщам там, където... В онзи замък. Ако не бях научил, че е затворила друг мъж в килията... никога нямаше да се върна.

А днес беше и невъзможно. Онова място в Древната страна, където го бяха държали като пленник, отдавна бе продадено и в крайна сметка бе станало собственост на Националния тръст.

- Почувства ли се по-добре след като отиде да видиш мястото, където беше държана в плен? - попита той изведнъж.

- Да, защото Вишъс го беше изпепелил. Това определено ми помогна веднъж завинаги да превъзмогна спомена.

Зи разсеяно поглади закръгленото коремче на Нала, докато се взираше в своята шелан.

- Чудя се защо досега не сме говорили за това.

Бела се усмихна и кимна към Нала.

- Защото имахме други неща, за които да мислим.

- Мога ли да бъда откровен? Глупакът в мен държи нито за миг да не се съмняваш, че ако бе поискала да те придружа, щях да го направя без никакво колебание и щях да бъда до теб през цялото време.

- Разбира се, че го знам. Въпреки това исках да отида сама.

Не мога да го обясня... просто трябваше да го направя. Да си докажа, че съм достатъчно смела.

Нала погледна към майка си и протегна ръчички към нея, като в същото време изгука настоятелно.

- Мисля, че иска нещо, което само ти можеш да й дадеш -засмя се Зи и се надигна от люлеещия се стол.

Двамата с Бела се срещнаха в средата на стаята. Докато си подаваха Нала, Зи целуна своята шелан и за миг останаха така -държейки дъщеричката си между себе си.

- Ще изляза за малко - каза той. - Няма да се бавя.

- Пази се.

- Обещавам. Нали трябва да се грижа за двете си момичета.

Зейдист се въоръжи и се дематериализира в една горичка на запад от града. Сечището се намираше на около петдесетина крачки от мястото, където стоеше, близо до един поток, ала вместо празно пространство между боровете, в мислите си Зи видя едноетажна постройка с шперплатови стени и ламаринен покрив.

Образът в съзнанието му бе толкова реален, колкото дърветата наоколо и звездите над главата му - постройката беше издигната набързо от Обществото на лесърите и нямаше никакви претенции за векуване. Онова, което се бе разиграло вътре обаче, бе от нещата, които никога не могат да бъдат заличени.

Той се приближи до сечището, а прашенето на клонките под краката му звучеше като тихото припукване на огън в камината.

Само че мислите на Зи изобщо не бяха изпълнени с покой и топлина.

Близо до вратата на изпепелената сега постройка някога имаше душ кабина и кофа, върху която бе поставена тоалетна чиния. В продължение на шест седмици Бела се бе къпала в миниатюрното пространство и Зи знаеше, че не е била сама. Онова копеле я беше гледало. Вероятно й беше помагало.

По дяволите, само при мисълта за това го обземаше желание отново да преследва и открие кучия син. Само че Бела се бе погрижила той да си получи заслуженото, нали така? Именно тя го беше застреляла в главата, докато копелето стоеше пред нея, запленено от извратената си любов...

Проклятие.

Зи тръсна глава и си представи, че отново се намира в основната стая на онова място. Върху нестабилни дървени рафтове на стената вляво бяха подредени най-различни инструменти за мъчения - длета, ножове, ръчни триони... още не бе забравил как проблясваха в сумрака.

Имаше и огнеупорен шкаф - същият, чиито врати бе строшил.

Както и маса за аутопсии от неръждаема стомана с пресни петна от кръв по нея.

Маса, която той бе захвърлил в ъгъла като боклук.

Прекрасно помнеше как бе нахлул в постройката. Търсеше Бела от седмици, от деня, в който онзи лесър бе проникнал в къщата й и я беше отвлякъл. Всички я смятаха за мъртва, ала той бе отказал да го повярва, измъчван от желанието да я освободи... желание, което тогава не разбираше, ала на което не можеше да не се подчини.

Най-сетне късметът им бе сработил - един цивилен вампир бе успял да избяга от „центъра за въздействие", както лесърите наричаха тези места, и бе запомнил пътя, като се бе дематериализирал на всеки двеста метра. Използвайки картата, която цивилният бе начертал за Братството, Зи бе дошъл, за да открие своята жена.

Вместо това бе открил кръг обгорена земя досами вратата. Първата му мисъл бе, че е Бела, оставена да изгори на слънцето. Коленичил, той бе докоснал изпепелената земя с ръка и изведнъж бе почувствал как очите му се замъгляват, без сам да знае защо.

Сълзи. В очите му имаше сълзи. Толкова време бе минало, откакто бе плакал за последен път, че дори не бе разпознал усещането.

Зи се върна към настоящето, събра сили и продължи напред през поляната, обрасла с ниски бурени. Обикновено след като Вишъс използваше ръката си някъде, там не оставаше нищо, освен пепел и късчета метал. Така беше и тук и тъй като гората вече бе започнала да си възвръща изгубеното, много скоро просеката щеше да изчезне напълно.

Ала трите тръби, забити в земята, бяха оцелели. И щяха да си останат там, независимо колко борови фиданки израснеха около тях.

Зи коленичи, извади джобното си фенерче и насочи лъча му към дупката, където някога бе затворена Бела. Сега тя бе до половината пълна с борови иглички и вода.

Откриха я през декември и Зи не можеше дори да си представи какъв студ трябва да я бе обгръщал там... студ, мрак и задушаващата прегръдка на грапавия метал.

Той за малко не бе пропуснал този скрит в земята затвор. След като бе запратил масата за аутопсии в стената, беше чул тихо изскимтяване и именно то го бе довело дотук, до тези три тръби. Когато вдигна металния капак, закриващ онази, от която бе дошъл звукът, си помисли, че я е открил.

Само дето се бе заблудил. Когато издърпа въжетата, подаващи се от дупката, бе извадил цивилен вампир, който трепереше като дете.

В съседната тръба Бела бе изпаднала в безсъзнание.

Докато я освобождаваше, Зи беше прострелян в крака, благодарение на охранителната система, която Рейдж не бе обезвредил напълно. Дори и с куршум в крака, той не бе усетил нищо, когато коленичи и бавно задърпа въжетата. Първото, което видя, беше махагоновочерната коса на своята любима и главозамайващо облекчение го обгърна като топъл облак. И тогава видя лицето й.

Клепачите й бяха зашити.

Зи се изправи на крака. Цялото му тяло негодуваше срещу този спомен, стомахът му се бунтуваше, гърлото му се бе свило. След като я откри, се бе грижил за нея. Къпал я бе. Даде й да пие от него, макар мисълта, че й позволява да пие нечистата гадост, която течеше във вените му, го бе докарала до ръба на истерията.

Освен това й бе помогнал в периода й на нужда. В резултат на което се бе появила Нала.

А в замяна? В замяна Бела му бе дала целия свят.

Зейдист хвърли един последен поглед наоколо, виждайки не пейзажа, а истината. Бела може и да бе по-дребна от него, да тежеше поне петдесет килограма по-малко, да не владееше никакви бойни изкуства и да не можеше да стреля с пистолет... ала въпреки това бе по-силна от него.

Беше се преборила с онова, което й бяха причинили.

Можеше ли миналото наистина да е такова, запита се той и се огледа наоколо. Постройка в съзнанието, която можеш просто да изгориш и така да се освободиш от него?

Той прокара подметката на ботуша си по земята. Бурените, покарали през пръстта, бяха като зелени мустачки, израснали особено нагъсто там, където слънчевите лъчи бяха най-силни.

От пепелта се зараждаше нов живот.

Зи извади телефона си и написа съобщение, каквото никога не бе предполагал, че ще напише.

Отне му четири опита, докато остане доволен. Когато натисна бутона за изпращане, по някакъв начин вече знаеше, че току-що е променил хода на живота си.

А това можеш да направиш, нали така, помисли си той, докато прибираше телефона в джоба си. Можеш да избереш да поемеш по един път, вместо по друг. Невинаги, разбира се. Понякога съдбата чисто и просто те откарва до избраната от нея цел и те стоварва там, без да търпи възражения.

Ала понякога получаваш възможност да избереш адреса. И ако имаш поне малко мозък в главата си, независимо колко е трудно или колко странно ти се струва, прекрачваш прага.

И откриваш себе си.