Пътеводител за посветени

Епилог

Шест месеца по-късно...

- За какво е цялата тази врява, съкровище?

Бела влезе в детската стая и завари Нала да стои в кошчето, стиснала с всичка сила пръчките на преградата. Цялото зачервено, малкото й личице се бе разкривило от плач. Всичко бе запратено на пода - възглавницата, плюшените играчки, одеялото.

- Светът ти май пак е тръгнал да свършва - каза Бела, докато вземаше пищящата си дъщеричка на ръце и оглеждаше играчките. - Да не би да те обидиха с нещо?

От вниманието сълзите на Нала потекоха още по-силно.

- Хайде сега, опитай да си поемеш дъх... така ще можеш да плачеш още по-силно... Добре, току-що те нахраних и знам, че не си гладна. Не си се и подмокрила. - Нова доза рев. - Май се сещам за какво е всичко това...

Бела си погледна часовника.

- Виж, може да опитаме, но не знам дали все още не е рано.

Тя се наведе, за да вдигне любимото розово одеялце на Нала от пода, уви я в него и се отправи към вратата. Нала се поуспокои, когато излязоха от детската стая и поеха по коридора със статуите и надолу по внушителното стълбище. Прекосяването на тунела, отвеждащ в тренировъчния център, също мина относително спокойно, но когато стигнаха и откриха, че кабинетът е празен, плачът избухна с нова сила.

- Почакай малко, нека да видим дали...

Отвън, в коридора, група претранси излязоха от съблекалнята и се насочиха към паркинга на центъра. Хубаво бе да ги види и то не само защото това означаваше, че Нала най-вероятно ще получи онова, което иска - след нападенията над глимерата, обучението на бъдещите войници беше преустановено. Ала ето че Братството отново се бе заловило за работа със следващото поколение... само дето този път не всички бяха аристократи.

Бела влезе в тренировъчната зала през задната врата и усети как пламна при гледката, разкрила се пред очите й. Зейдист беше там и здравата налагаше един боксов чувал, който от юмруците му сега висеше под доста странен ъгъл. Голото му до кръста тяло изглеждаше поразително под светлината на лампите - мускулите му изпъкваха като стоманени въжета, пиърсин-гите на гърдите му проблясваха и дори за нетренираното око на Бела бе очевидно, че бойните му умения са невероятни.

Встрани от него един от учениците стоеше като вкаменен, стиснал горнище на анцуг в малката си ръка, неспособен да откъсне поглед от Зейдист. По лицето му се четеше смесица от страх и благоговение, очите му бяха широко отворени, челюстта му - увиснала.

В мига, в който писъците на Нала огласиха просторната зала, Зи се обърна.

- Съжалявам, че те безпокоя - каза Бела, надвиквайки воплите й. - Но тя иска при татко си.

Чертите на Зи омекнаха и лицето му грейна от неподправена обич, свирепата съсредоточеност си отиде от очите му, заменена от онова, което Бела наричаше бащински поглед. Той ги посрещна в средата на залата, целувайки Бела по устните, преди да вземе момиченцето на ръце.

Нала мигновено се намести в прегръдките му, обви ръчички около врата му и се сгуши до силните му гърди.

Зи погледна към ученика в другия край на залата и каза с плътния си глас:

- Автобусът ще пристигне скоро, синко. По-добре побързай.

Когато хелренът й се обърна към нея, Бела почувства как ръката му се обвива около кръста й и я притегля в гореща прегръдка. Докато отново я целуваше по устните, той прошепна:

- Трябва да си взема душ. Искаш ли да ми помогнеш?

- И още как!

Тримата си тръгнаха от тренировъчната зала и се върнаха в имението. По средата на пътя Нала заспа, така че щом стигнаха в спалнята си, те отидоха в детската стая, сложиха я в кошчето й и се насладиха на един изключително горещ душ... и то не само заради температурата на водата.

Когато свършиха, Нала се бе събудила, тъкмо навреме за да й почетат.

Докато Бела сушеше косата си с една кърпа, Зи взе Нала от кошчето и двамата, баща и дъщеря, се настаниха в голямото легло. Бела излезе миг по-късно от банята и се загледа в тях, облегната на вратата. Двамата се бяха сгушили толкова близо един до друг, че сякаш бяха едно цяло. Зи носеше синьо-зелено карирано долнище на пижама и потник, а Нала бе облечена в бледорозово боди, върху което с бели букви пишеше „Момиченцето на татко".

- „О, местата, където ще идеш" - прочете Зи от книгата в скута си. - От Доктор Сюс.

И той зачете на глас, а Нала от време на време потупваше страниците с малката си ръчичка.

Това се бе превърнало в нещо като традиция. В края на всяка нощ, след като Зи се върнеше от патрул или от часовете, които водеше, обикновено си вземаше душ, докато Бела нахрани Нала, след което баща и дъщеря се покатерваха в леглото и той й четеше на глас, докато тя заспи.

След което много внимателно я отнасяше в стаята й... и се връщаше, за да може мамен и татко да се позабавляват, както го наричаше.

И четенето на глас, и това как бе свикнал да гушка Нала, бяха истинско чудо, за което принос имаше и Мери. Двамата със Зи се срещаха веднъж седмично при пещта в мазето. Бяха казали на Бела за срещите си, понякога Зи дори й разказваше някои от нещата, за които разговаряха, но като цяло онова, което обсъждаха, си оставаше между тях. Въпреки това Бела знаеше, че голяма част от разказите трябва да са наистина ужасни - знаеше го, защото често пъти след срещите със Зи Мери се затваряше в спалнята си с Рейдж и дълго не излизаше оттам. Ала резултат определено имаше - Зи бе започнал да се отпуска по един нов, различен начин.

Това се забелязваше особено ясно, когато беше с Нала. Сега, когато тя посегнеше към китките му, той не ги отдръпваше, а я оставяше да докосва и целува татуировките му. Оставяше я да се катери по покрития му с белези гръб и да потрива личице в неговото. Освен това бе добавил името й върху кожата си, написано с любов под това на Бела.

Личеше си и по това, че кошмарите му бяха спрели. От месеци насам не се бе изправял в леглото ужасен и плувнал в пот.

Личеше си дори в усмивката му - по-честа и по-широка, от-когато и да било.

Внезапно гледката на Зи, прегърнал дъщеря им, се замъгли и сякаш усетил сълзите й, Зи вдигна очи към нея. Продължи да чете, ала на челото му се появи разтревожена бръчка.

Бела му изпрати въздушна целувка и в отговор той потупа леглото до себе си.

- „Така че... си върви по пътя!"" - завърши той, докато Бела се сгушваше до него.

Нала изгука доволно и докосна корицата на книгата, която той бе затворил.

- Добре ли си? - прошепна Зи в ухото на Бела.

В отговор тя сложи ръка на бузата му и долепи устни до неговите.

- Повече от добре.

Докато се целуваха, Нала отново потупа по книжката.

- Сигурна ли си? - настоя Зи.

- О, да.

Нала сграбчи книжката и Зи се ухили широко, подръпвайки я нежно.

- Хей, какви ги вършиш, дребосъче? Още ли искаш? Е, ама ти вече прекаляваш ... о, не... не и треперещата устна... о, не! -Нала се изкикоти. - Страхотно! Искаш още и знаеш, че ще го получиш като направиш номера с устната. Човече, ама ти наистина въртиш баща си на малкия си пръст, а?

Нала изгука доволно, когато татко й отвори книжката и отново зачете с дълбокия си глас.

- „Поздравления! Днес е твоят ден..."

Бела затвори очи, положи глава на рамото на своя хелрен и се заслуша.

От всички места, където е била някога, това бе най-прекрасното. Точно тук. С тях двамата.

Знаеше, че и Зейдист изпитва същото. Знаеше го заради начина, по който ръцете му я търсеха между чаршафите, когато бяха сами и заради всичките часове, които прекарваше с Нала. Знаеше го, защото отново бе започнал да пее и да се боричка с останалите братя, не по време на тренировките, а просто така, на шега. Четеше го в новата му усмивка, усмивка, която не бе виждала преди, и която нямаше търпение отново да види.

То грееше в очите и в сърцето му.

Той беше... щастлив от живота. И с всеки изминал ден ставаше все по-щастлив.

Сякаш прочел мислите й, Зи взе ръката й в силната си длан и лекичко я стисна.

Да, той изпитваше съвсем същото. Това бе и неговото любимо място.

Заслушана в историята, Бела се остави на съня да я унесе, също като Нала, сигурна, че всичко е такова, каквото трябва да бъде.

Техният мъж се бе върнал при тях... и никога нямаше да ги изостави.