Пътеводител за посветени

ИЗРЯЗАНИ СЦЕНИ

Огромната част от онова, което виждам в главата си, използвам в книгите... поради което те са толкова дълги! И в повечето от случаите, когато извадя нещо, го използвам в друга книга. Все пак има сцени, от които е трябвало напълно да се откажа и по-долу следват няколко от тях, съпроводени с коментари.

Следващата сцена изрязах от началото на „Пробудена любов " поради проблем с дължината на книгата. Наистина харесвам тази сцена и ми се ще да я бях развила по-нататък, тъй като тя беше началото на цяла второстепенна сюжетна линия, засягаща учениците. Препрочитайки я сега, отново си давам сметка колко далеч е стигнал Джон - в момента, в който се разиграва тази сцена, той току-що се е срещнал с братята и все още има да научи толкова много неща за техния свят.

Застанал в тренировъчната зала рамо до рамо с останалите ученици в очакване на команда да заемат следващата джиу джицу позиция, Джон бе напълно изтощен. Мозъкът му отказваше да действа от преумора, цялото тяло го болеше. Имаше чувството, че са го пребили и захвърлили да умре.

Добре де, това беше попресилено. Но не кой знае колко. Урокът бе започнал както обикновено в четири часа, ала трябваше да наваксат времето, което бяха изгубили предишната нощ. Така че вместо да приключат в десет часа, те продължаваха да тренират, макар вече да беше два часът през нощта.

Останалите ученици също изглеждаха уморени, но на Джон му бе дяволски ясно, че никой не е чак толкова изцеден. По някаква причина съучениците му се справяха с тренировките по-добре от него.

По някаква причина? Исусе, разбира се, че знаеше защо. Не само че бе принуден да работи по-здраво върху всичко, защо-то беше некадърник, без никакво чувство за координация, ами след онзи кошмар с посещението при психиатъра и „връщането към миналото му", не можеше да спи, така че бе изморен още преди тренировката да е започнала.

Застанал пред тях, Тор измерваше редицата им със суров поглед. Облечен в черен анцуг и тясна тениска, с военната си подстрижка и пронизващи сини очи той приличаше досущ на тренировъчен офицер в казарма. Джон се опита да изпъчи рамене, ала гръбнакът му отказа да се подчини. Беше останал без капчица гориво.

- Достатъчно за днес - излая Тор. Раменете на учениците се отпуснаха безжизнено и той се намръщи. - Някакви контузии, за които не знам? - Когато никой не отговори, той погледна часовника, закачен в стоманена клетка на бетонната стена. - Не забравяйте, че за разлика от обикновено, утре започваме в дванайсет на обяд и ще продължим до осем вечерта. А сега - под душовете. Автобусът ще ви чака след петнайсет минути. Джон, може ли да поговорим за малко?

Останалите затътриха изтощените си задници към съблекалните, ала Джон остана на мястото си. И изрече една бърза молитва.

Пътуването с автобуса до и от тренировъчния център беше истински ад. Ако имаше особено добър ден, никой от останалите ученици не разговаряше с него. В лошите дни... можеше само да си мечтае никой да не разговаря с него. Така че, макар да бе проява на страхливост, част от него се надяваше Тор да му каже, че може да остане и да работи в офиса или нещо такова.

Тор изчака, докато стоманената врата в другата част на покритата със сини тепихи зала се затвори, преди да се превърне от строг офицер в баща. Положи ръка върху рамото на Джон и меко попита:

- Как си, синко?

Джон кимна отсечено, макар че изцеденият му вид казваше всичко.

- Слушай, тази вечер Братството закъсня с излизането навън, така че сега трябва да отивам на патрул и нямам никакво време. Обаче по-рано днес говорих с Бъч и той каза, че ако искаш да прекараш известно време с него, той няма нищо против. Можеш да си вземеш душ в Дупката, ако предпочиташ, а пък той ще те откара вкъщи.

Очите на Джон замалко да изскочат. Да прекара известно време с Бъч? Който беше... дяволски готин? Човече... на това му се казваше сбъднат сън. Едва преди два дена Бъч им бе преподал адски як урок по криминалистика, след който всички ученици бяха решили, че искат да станат полицаи, разследващи убийства, досущ като него.

Да прекара известно време... и на всичкото отгоре да си спести пътуването с „Хадес* Експрес"?

Тор се усмихна.

- Да разбирам ли, че си съгласен?

Джон кимна. И продължи да кима.

- Нали знаеш как да стигнеш до Дупката?

- Кодът същият ли е?- попита Джон на езика на знаците.

- Аха. - Тор го стисна за рамото и силната му длан вдъхна топлина и подкрепа на Джон. - Пази се, синко.

Джон отиде в съблекалнята и за първи път не се поколеба, когато прекрачи в горещия, влажен лабиринт от метални шкафчета и социална йерархия. Както обикновено, докато отиваше към деветнайсети номер, внимаваше да не срещне ничий поглед.

Интересно - и шкафчето му, и той самият бяха в дъното и най-отдолу.

Когато Джон извади спортния си сак и го метна през рамо, Блейлок, единият от двамата ученици, които не го замеряха с обиди, се намръщи.

- Няма ли да се преоблечеш за автобуса? - попита той, дока-то бършеше главата си с кърпа.

Джон не можа да сдържи усмивката си, когато поклати глава и се извърна.

Което, разбира се, означаваше, че Леш трябва да се изпречи на пътя му.

- Май си е наумил да тръгне по петите на братята. - Русокоси-ят тип демонстративно си сложи огромния диамантен часовник, който беше „от „Джейкъб и Ко", нали се сещате". - Бас държа, че ще им лъска кинжалите. С какво ще го направиш, Джон?

Желанието да го тръшне на пода бе толкова силно, че Джон вдигна глава. Ала не биваше да се сдърпа с този задник, не и когато отиваше в Дупката, а на всичкото отгоре щеше да пропусне и прибирането с автобуса. Той се обърна и се запъти към изхода на съблекалнята по заобиколния път, минавайки между цял един допълнителен ред от пейки и шкафчета, за да избегне разправията с Леш.

- Приятно изкарване, Джони - извика Леш след него. - О, и не забравяй да минеш през стаята с тренировъчно оборудване. Ще ти трябват наколенки.

Сподирян от гръмкия смях, който избухна в съблекалнята, Джон бутна вратата и отиде в кабинета на Тор... като си мислеше, че би дал всичко, ако можеше Леш да разбере какво е непрекъснато да се заяждат с теб.

Или с юмруци да те принудят да се подчиниш на някого.

Да прекоси офиса на Тор и да прекрачи в подземния тунел бе като да излезе на слънце - обзе го главозамайващо облекчение. Вярно, предстояха му едва десет часа свобода, ала в подходящата обстановка, това си бе цяла вечност.

А да прекара известно време с Бъч бе точно това, от което се нуждаеше в момента.

Джон бързо крачеше към основната сграда и поспря, когато стигна стълбището, отвеждащо във фоайето. Тор му бе казал, че оттам до Дупката има около сто и петдесет метра, така че Джон продължи. Когато пред него се появи друго стълбище, го обзе облекчение - тунелът бе сух и осветен, макар и слабо, но въпреки това не му харесваше да върви през него сам.

Заставайки така, че охранителната камера да го улови, той натисна звънеца и устоя на порива да помаха като идиот.

- Здрасти, мой човек - кристално ясен, гласът на Бъч долетя по интеркома. - Радвам се, че си тук.

Ключалката изщрака и Джон бързо изкачи стълбите. Бъч го очакваше на вратата в горния край, наметнал домашен халат, издържан в черно и златно.

Ченгето имаше най-страхотните дрехи, които Джон бе виждал някога. Беше провел урока, облечен в костюм на ситно райе, който изглеждаше като взет от някое модно списание.

- Можеш да използваш моята баня, за да си вземеш душ, защото съквартирантът ми, който днес не е дежурен, се е отдал на грижи за козята си брадичка.

- Я стига, ченге - разнесе се нисък глас.

- Да не би да си измислям? Ти страдаш от натраплива мания за поддържане на бради. - Бъч хвърли поглед през рамо. - Слушай, Джей-мен, канех се да прескоча до града. Ти навит ли си?

На Джон страшно му хареса, когато Бъч го нарече Джей-мен.

А още повече му хареса да го поканят да отиде където и да било с някого като него.

Той кимна и Бъч се усмихна.

- Супер. Ще си правя нова татуировка. Ти имаш ли?

Джон поклати глава.

- Може и ти да си направиш една.

Татуировка. С Бъч? Човече, очертаваше се страхотна нощ.

Той кимна още веднъж и Бъч се усмихна, а после се огледа наоколо.

- Май не си идвал досега в нашата бърлога, а Джон?

Джон поклати глава и ченгето го разведе набързо из Дупката, която, много скоро разбра Джон, бе истинско ергенско свърталище. Нямаше много мебели, но за сметка на това бе пълно със спортни сакове и бутилки скоч и водка. Джагите бяха страхотни, също както и внушителният широкоекранен телевизор и същинската армия от компютри в дневната. Мястото дори миришеше готино - на дим от скъпи цигари, кожени дрехи и афтършейв.

Бъч го поведе по коридора.

- Това е спалнята на Ви.

Джон хвърли поглед през отворената врата и видя огромно легло без табла, с черни чаршафи. Навсякъде бяха разхвърляни оръжия и дебели книги, сякаш някоя библиотека беше превзета от цял ескадрон морски пехотинци.

- А тази е моята.

Джон прекрачи прага на по-малка стая... потънала в море от мъжки дрехи. Костюми и ризи висяха от подвижни закачалки. Навсякъде се виждаха вратовръзки и обувки, а върху писалището трябва да имаше поне петдесет чифта копчета за ръкавели. Беше като да попаднеш в магазин за облекло. Невероятно скъп магазин за облекло.

- Стаята е на твое разположение. В банята има чиста кърпа. - Бъч взе от нощното шкафче тумбеста кристална чаша, пълна с уиски, и я поднесе към устните си. - И си помисли за татуировката. Мястото, където ходя, е страшно добро. Ще те нарисуват както трябва.

- Развращаваме младото поколение, а, ченге?

Джон погледна към вратата. На прага бе застанал огромен мъж с козя брадичка и татуировки по лицето. Носеше кожени панталони и черна тениска, на едната си ръка имаше ръкавица, а диамантенобелите, като на хъски, очи бяха обградени от на-ситеносин ореол.

Докато се взираше в новодошлия, в главата на Джон изникна едно име - Айнщайн. От този тип се излъчваше интелигентност - тя направо струеше от очите му, тези пронизващи, ледени очи.

- Това е съквартирантът ми, Вишъс. Ви, запознай се с Джон.

- Как я караш? Доста съм слушал за теб - новодошлият му протегна ръка и Джон я стисна.

- А що се отнася до татуировката - обади се Бъч, - той е пълнолетен. Нали така? На двайсет и няколко.

- По-добре да почака. - Ви се обърна към Джон и продължи на езика на знаците. Безгрешно. - Ако си направиш татуировка при някой човек, тя ще се разкриви след преобразяването ти. А след около месец-два напълно ще изчезне. Но ако изчакаш малко, ще ти татуирам каквото си поискаш. И ще го направя така, че да остане.

Джон можа само да примигне няколко пъти. Най-сетне пусна сака си на пода и отговори също така безмълвно: .

- Леле! Ти глух ли си?

- Не. Обаче Тор ми спомена, че общуваш по този начин, така че преди една-две нощи научих езика на знаците. Реших, че рано или късно ще се срещнем.

Сякаш научаването на цял един език не изискваше никакво усилие.

- Хей, май ме забравихте!

- Просто му давам някой и друг полезен съвет.

Джон подсвирна, за да привлече вниманието на Ви.

- Ще попиташ ли Бъч какво смята да си татуира?

- Добър въпрос. Ченге, какво ще си нарисуваш този път? Пилето Туити на задника?

- Ще добавя нещо към една от старите си татуировки. - Бъч отиде до дрешника и го отвори, като в същото време свали халата си, оставайки само по тесни черни боксерки. - Така, какво да облека...

Джон се опита да не го зяпа, но не успя. Ченгето имаше страшно тяло. Широки рамене. Релефно очертани мускули на гърба. Яки ръце. Не беше толкова едър колкото вампир като Тор, например, ала без съмнение беше един от най-внушителните мъже, които Джон бе виждал някога.

А в основата на кръста му имаше татуировка. Направена с черно мастило, геометричната рисунка заемаше доста място. Беше низ от черти, които... да, които отброяваха нещо. Групирани по четири и пресечени по диагонал от друга черта. Пет такива групички и една самотна черта. Общо - двайсет и шест.

Ви посочи към сака на Джон.

- Хей, човече, чантата ти тече. Да нямаш шампоан или нещо подобно в нея?

Джон поклати глава и се смръщи, видял петното в единия ъгъл. Приближи се и разкопча ципа. По дрехите му имаше нещо... нещо бяло и лепкаво на вид...

- Какво, по дяволите, е това? - попита Ви.

Мили боже, дали някой не беше...

Бъч бутна Джон настрани, бръкна в сака и поднесе пръсти към носа си.

- Балсам. Балсам за коса.

- По-добре е от онова, което аз си помислих - промърмори Ви.

Лешниковите очи на Бъч се вдигнаха към Джон.

- Твой ли е, Джей-мен? - Джон поклати глава. - Да нямаш проблеми в училище, за които не си ни казал? - попита Бъч.

Лицето му беше мрачно, сякаш се канеше да открие кой тормози Джон и да го смаже от бой. За миг Джон си поигра с прекрасната мисъл как Бъч забива юмрук в лицето на Леш, а после го заключва в шкафчето му.

Само че нямаше намерение да остави някой друг да решава проблемите му вместо него.

Той поклати глава. Бъч присви очи и погледна към Ви, който кимна веднъж.

Миг след това Бъч се ухили, давайки си вид, че нищо не е станало.

- Ще кажа на Фриц да почисти дрехите ти. И не се тревожи, ще ти намерим нещо, което да облечеш тази нощ. Няма проблем.

Джон, когото престореното безгрижие на Бъч въобще не можеше да заблуди, погледна към Ви.

- Кажи му, че не е нищо сериозно. Нищо, с което да не мога да се справя.

Ви се усмихна.

- Той вече го знае, нали, ченге?

- Не е нищо сериозно и той сам ще се оправи? Да, знам, Джей-мен.

- Мислех, че не разбираш езика на знаците?

Бъч поклати глава.

- Съжалявам, ама този език още не го владея. Обаче разбирам от задници. Както казах - не се тревожи за нищо.

И той продължи да се усмихва широко, с най-доволно изражение на лицето. Сякаш щеше да му е забавно да открие какво точно става.

Джон погледна към Ви за помощ, ала вампирът скръсти ръце пред гърдите си и отново кимна на Бъч. Очевидно напълно подкрепяше плана му.

Какъвто и да беше той.

Мамка му!

Следващата сцена не може да се нарече точно „ изрязана ”, ала докаторедактирах „Пробудена любов ”, тя претърпя големи промени, главно защото нещо в атмосферата не ми харесваше. (В книгата сцената започва на стр. 317). В крайна сметка реших, че сцената по-долу е твърде сурова за сбогуването между Зи и Бела, ала сега ми се ще да се бях доверила на онова, което виждах в главата си. Мисля, че сцената в книгата е добра, ала тази е още по-добра:

Бела си събра нещата за по-малко от две минути. не бяха кой знае колко, а и малкото, което имаше, бе преместила от стаята на Зи предишната нощ. Фриц щеше да дойде всеки момент за вещите й и да ги откара у Хавърс и Мариса, а след час тя щеше да се дематериализира в къщата им, където щеше да я чака Ривендж. Заедно с охрана.

Отиде в тънещата в полумрак баня, запали осветлението над умивалника и още веднъж провери дали е взела всичко. Преди да излезе, погледна отражението си в огледалото.

Господи, беше остаряла.

Под ярката светлина тя повдигна косата от шията си и се завъртя ту на едната, ту на другата страна, опитвайки се да зърне истинското си „аз". Когато най-сетне се отказа, бог знае след колко време, и пусна косата си...

Зейдист изникна в сумрака зад нея, материализирайки се от нищото и правейки тъмнината още по-тъмна с оръжията си, черните дрехи и настроението си.

Или пък бе стоял там през цялото време и едва сега бе решил да й се покаже.

Бела залитна и удари бедрото си в мраморната стена. Изруга и докато разтриваше натъртеното място, прехвърли през ума си всички думи, които знаеше, търсейки най-подходящата, за да му каже да върви по дяволите.

И тогава долови аромата му. Мирисът на обвързване беше силен.

Зи продължаваше да мълчи, ала всъщност нямаше нужда да казва каквото и да било. Тя усещаше погледа му. Виждаше златистото сияние на очите му в ъгъла, където стоеше той.

Знаеше защо я гледа по този начин. И не можеше да повярва.

Бела продължи да отстъпва, докато не се блъсна във вратата на душкабината.

- Какво искаш?

Лош избор на думи, помисли си, когато той излезе от сенките.

При вида на тялото му, челюстта й увисна.

- Искам да правим секс - гърлено каза той. И очевидно беше напълно готов.

- Мислиш ли... Исусе, да не мислиш, че ще легна с теб сега? Ти си откачен.

- Не, по-скоро психопат. Поне ако питаш докторите.

Докато сваляше ножницата си, вратата зад него се затвори, а ключалката изщрака. Защото той го бе направил със силата на ума си.

- Ще се наложи да ме насилиш.

- Не, няма.

Ръцете му посегнаха към кобура, окачен на кръста му.

Бела се взря в онова, което изпъваше кожените му панталони. И го пожела.

Господи, копнееше той да я притисне към пода и да не й остави никакъв избор. По този начин щеше да я освободи от всякакво чувство за вина заради онова, което се канеше да направи и щеше да й даде още едно основание да го мрази. Тя можеше да...

Зи пристъпи напред и спря точно пред нея. В напрегнатата тишина между тях гърдите му ту се повдигаха, ту се спускаха.

- Съжалявам, че съм такова копеле. И нямаше да се опитвам , да те натрапя на Фюри, ако не мислех, че така ще е най-добре и за двама ви.

- Извиняваш се само защото в този миг искаш да бъдеш с мен, нали?

- Да. Ала онова, което казах, е вярно.

- Значи ако в момента не беше издул панталона, щеше да ме оставиш да си отида ей така?

- Приеми го като нашето сбогуване, Бела. Последния ни път.

Тя затвори очи и долови горещината, която се излъчваше от него. И не се стресна, когато той я докосна. Когато пръстите му се сключиха около гърлото й и наклониха главата й назад, устните й се отвориха. Не можеше да не го направи.

Или поне тя си казваше, че е така.

Езикът на Зи проникна в устата й в същия миг, в който хълбоците му се притиснаха в нейните. Докато се целуваха, в стаята отекна звук от разкъсване на плат - ризата й, когато той я раздра надве.

- Зейдист - дрезгаво прошепна Бела, когато той посегна към копчето на дънките й. - Спри.

-Не.

Устата му се спусна към гърдите й, а панталонът й тупна на пода, когато Зи я вдигна и я отнесе до мраморния плот. Нисък звук, подобен на мъркане, излезе от гърлото му, когато той разтвори краката й с глава и коленичи пред нея, вперил очи в най-интимната част от тялото й.

Така че прекрасно знаеше точно колко е възбудена.

Бела сложи ръка между него и мястото, към което се бе насочил.

- Зейдист, ако го направиш, никога няма да ти простя.

- Ще го преживея. - Той с лекота отмести ръцете й, стискайки китките й. - Ако това означава да бъда с теб един последен път.

- Защо, по дяволите, изобщо те е грижа?

Той придърпа ръцете й и ги обърна с дланите нагоре. Погледна към тях и поклати глава.

- Фюри не е пил от теб, нали? Нямаш белези нито по врата, нито по китките.

- Все още не е късно.

- Той каза, че не си могла да го понесеш.

Страхотно, това бе последното, което й се искаше Зи да научи.

- И това е наказанието ми? - горчиво каза тя. - Ще ме принудиш...

Със стихиен устрем устата на Зи намери сърцевината й. Бела очакваше устните му да са ненаситни и властни, ала мекото им докосване бе толкова ласкаво, че извика сълзи в очите й. Когато Зи пусна ръцете й, по бузите й потекоха сълзи и тя зарови пръсти в косата му, притегляйки го още по-близо до себе си.

Очите му не се откъсваха от нея, докато тя достигна върха под допира на езика му; гледаха я така, сякаш се опитваха да съхранят скъпоценен спомен.

- Нека те отнеса в леглото.

Тя кимна. Зи плъзна влажните си устни по тялото й и се спря на шията й. Кучешките му зъби я одраскаха и за миг в гърдите на Бела припламна надежда. Може би най-сетне щеше да пие...

Ала тогава той я взе на ръце и накара вратата да се отвори... и цялата страст се отцеди от тялото на Бела. Тя си тръгваше. И той нямаше да я спре.

Нито пък щеше да пие от нея.

Зи начаса усети промяната, настъпила у нея.

- Къде отиде?

- Тук съм - прошепна Бела, докато той я полагаше върху леглото. - Никъде няма да ходя.

Зи поспря надвесен над нея, сякаш бе застанал на ръба на пропаст. Ала после свали ципа на панталона си, освобождавайки огромната си ерекция. Когато я покри с тялото си, с панталони, смъкнати около бедрата, Бела извърна глава на една страна.

Ръцете му отметнаха косата от лицето й.

- Бела?

- Направи го и ме остави да си вървя. - Тя разтвори широко крака, за да може той да се намести, и когато ерекцията му се докосна до сърцевината й, той простена и потръпна конвулсивно. Ала не продължи. Бела затвори очи.

- Бела...

- Бих ти помогнала да проникнеш в мен, но и двамата знаем, че не понасяш да те докосвам. Или предпочиташ да застана на четири крака? Така е по-анонимно. Дори няма да си сигурен какво точно чукаш.

- Не говори така.

- И защо не? По дяволите, та ти дори дрехите си не си свалил. Което ме кара да се питам защо изобщо да го правим. Сега, когато знаеш как да се погрижиш за себе си, въобще не се нуждаеш от жена - гласът й изневери. - И определено не се нуждаеш от мен.

Последва дълго мълчание, нарушено най-сетне от съскащ звук. И тогава той я ухапа.

Зъбите на Зейдист потънаха дълбоко в шията й и първата глътка от кръвта на Бела го накара до потрепери. Прекрасната; гъста течност изпълни устата му, а когато преглътна, тя се стече в гърлото му като милувка.

Не можеше да спре.

Когато реши да впие зъби във вената й, си каза, че ще отпие една-единствена глътка, ала започнал веднъж, установи, че не е в състояние да се откъсне от нея. Вместо това я взе в обятията си и я изви на една страна, така че да може да се притисне възможно най-плътно до нея.

Бела се сгуши в него и Зи бе сигурен, че отново плаче, защо-то дишането й бе накъсано.

Милвайки голия й гръб, той придърпа хълбоците й към своите, защото искаше да я утеши, докато пиеше от нея. Тя като че ли наистина се отпусна. Ала не и той. Членът му крещеше, готов да изригне.

- Вземи ме - простена тя. - Моля те.

Да, помисли си той. Да!

Само че - о, господи! - не бе в състояние да престане да пие, за да проникне в нея. Силата, вливаща се в него, бе като наркотик, а реакцията на тялото му беше невероятна. Докато се хранеше, почувства как мускулите му се стягат и образуват стоманена плетеница над бързо заякващото скеле на костите му. Клетките му поглъщаха хранителните вещества, от които ги бе лишавал вече цял век, и веднага ги вкарваха в употреба.

Боейки се, че може да вземе твърде много и така да я убие, Зи най-сетне се насили да се отдръпне от шията й, но тя го сграбчи за тила и придърпа главата му към себе си. Той се съпротивлява на изкушението в продължение на един дълъг миг, ала после изръмжа - нисък, силен звук, откъснал се сякаш от гърдите на огромен звяр. Повдигна я грубо и я завъртя, след което впи настойчиво зъби от другата страна на врата й. Сега беше отгоре й, приковавайки я под себе си, а мирисът на обвързването му струеше на вълни от него. Беше се превърнал в хищник, надвесил се над плячката си, мускулите на ръцете му изпъкваха, докато се подпираше над нея, бедрата му - разтворени над нейните.

Когато приключи, той отметна глава назад, пое си дълбоко дъх и нададе такъв рев, че прозорците издрънчаха. Тялото му потръпваше от онази мощ, която познаваше някога, и то само от скверното принудително хранене от-Господарката.

Зейдист погледна надолу. Бела кървеше от двете рани, които й бе оставил, ала очите й грееха, а от тялото й се излъчваше аромат, който не можеше да бъде сбъркан - мирисът на женска възбуда. Той близна шията й от двете страни, а после я целуна, прониквайки в устата й, покорявайки, вземайки онова, което му принадлежеше... белязвайки я не само с мириса, но и с волята си.

Беше опиянен от нея и жаден за още. Беше като зейнала черна яма, която трябваше да бъде напълнена. Той бе пресъхнал кладенец, а тя - живителната вода.

Зи се надигна и смъкна ризата си. Сведе поглед към зърната на гърдите си и като пъхна кутретата си в халките, които висяха от тях, ги подръпна.

- Искам да ме смучеш - каза той. - Както преди. Направи го.

Бела седна и положи ръце върху корема му. Зи се отпусна по гръб, а тя се отпусна върху гърдите му и сложи устни точно там, където той искаше. Когато тя взе една от халките в устата си, Зейдист отново нададе вик, без ни най-малко да го е грижа кой може да го чуе.

Възнамеряваше да е толкова шумен, колкото си иска. По дяволите, възнамеряваше да изкърти вратата с виковете си.

Докато Бела смучеше зърната му, той се измъкна от кожените си панталони, а после посегна надолу и взе члена си в ръка. Искаше да почувства устата й там, ала колкото и да бе обезумял, нямаше да я принуди да го стори.

Само че Бела знаеше точно какво иска той. Ръката й отмести неговата и подхвана ритъм, който едва не го уби. Тя се плъзгаше нагоре-надолу по твърдия му член, а езикът й нито за миг не преставаше да милва зърното му и да го подръпва. Властта й над него беше абсолютна, докарваше го почти до полуда и Зи не можеше да се насити на това усещане, на усилието, с което си поемаше дъх, на обливащата го пот, на агонията от това, че едновременно копнееше да свърши и му се искаше тя никога да не спира.

- О, да, нала.... - Той зарови пръсти в косата й, като се задъхваше. - Точно така.

И тогава тя се плъзна по гърдите му надолу към корема. В очакване на онова, което предстоеше, Зи прехапа долната си устна толкова силно, че вкуси собствената си кръв.

- Съгласен ли си? - попита тя.

- Ако ти нямаш нищо против... - преди той да успее да довърши, тя го покри с устни. - Бела!

Устата й беше великолепна. Влажна и топла. Ала той нямаше да издържи повече от трийсет секунди по този начин. Надигна се и се опита да отмести главата й от скута си, но тя не му позволи.

- Ще свърша... - простена той. - Господи... Бела, спри, ще...

Ала тя не го послуша и той...

Първият спазъм едва не го прекърши, когато го запрати обратно на леглото. Вторият накара хълбоците му да подскочат високо, така че той проникна още по-дълбоко в устата й. Третият го запрати в рая.

Веднага щом се съвзе, той я придърпа към себе си и устата му се сля с нейната. Усети мириса на обвързването си върху устните и езика й и това му хареса. Изпълни го с невероятна наслада.

Зи претърколи Бела върху леглото.

- Твой ред е. Отново.

- Добре ли си? - попита Зейдист по-късно.

Бела отвори очи. Той лежеше до нея, облегнал глава върху свитата си ръка.

Господи, вратът я болеше, наболяваше я и вътре в нея. Ала хедонистичният пир, който той бе отприщил, си струваше мимолетното неудобство. Зейдист я бе любил бурно, така, както тя открай време бе копняла.

-Бела?

- Да. Добре съм.

- Каза, че не искаш да отмъстя за теб. Все още ли го мислиш?

Бела закри гърдите си с ръце. Щеше й се действителността

да не се бе завърнала толкова бързо.

- Не мога да понеса мисълта да пострадаш заради мен.

Когато Зи не отговори, тя се пресегна и докосна ръката му.

- Зейдист? За какво мислиш?

Мълчанието се проточи толкова дълго, че накрая Бела не издържа.

-Говори см...

- Обичам те.

- Какво...? - ахна тя.

- Чу ме. И нямам намерение да го повторя.

Той се изправи, грабна кожените си панталони и ги нахлузи. След това отиде в банята. Върна се миг по-късно, напълно въоръжен, с ками на гърдите и пистолет на кръста.

- Ето как стоят нещата, Бела. Аз няма да се откажа да преследвам лесъра, който ти причини всички онези неща. Нито пък копелетата, с които работи. Просто не мога. Така че дори да бях самото съвършенство, като Фюри, дори да имах шибаното му възпитание и да не знаех, че семейството ти би се потресло само ако ме види, пак нямаше да мога да бъда с теб.

- Но ти...

- Войната е в кръвта ми, нала, така че дори и миналото ми да не ме беше превърнало в развалината, която съм сега, пак щях да имам нужда да съм на бойното поле. Ако остана с теб, ти ще искаш да съм различен от това, което съм, а аз не мога да се превърна в онзи хелрен, от когото се нуждаеш. Рано или късно истинската ми същност ще застане между нас.

Бела потърка очи.

- Ако приема логиката ти, защо тогава смяташ, че трябва да бъда с Фюри?

- Защото близнакът ми няма да издържи още дълго. Започва да се уморява. Донякъде и аз съм виновен за това, но мисля, че би се случило и без мен. Харесва му да преподава. Мога да си го представя как се отдава единствено на подготовката на новите попълнения, нещо, от което определено ще имаме нужда. Това би бил добър живот за теб.

Бела ядосано свали ръце и го изгледа гневно.

- Кога най-сетне ще престанеш да ми обясняваш кое е добро за мен и кое не е. Теориите ти за бъдещето ми изобщо не ме вълнуват.

- Имаш право.

Тя продължаваше да го гледа, очите й се спряха върху белега, обезобразяващ лицето му.

Не, поправи се тя, не обезобразяващ. За нея той винаги щеше да си остане красив. Красив и страховит...

Да го изтръгне от сърцето си щеше да бъде също толкова трудно, колкото и да преживее пленничеството си.

- Никога няма да срещна друг като теб - промълви тя. - За мен... ти винаги ще си останеш единственият.

Това, осъзна тя изведнъж, бяха прощалните й думи. Сбогуването й с него.

Зи се приближи и коленичи до леглото, навел искрящите си жълти очи към пода. След миг взе ръката й в своята. До ушите й достигна металически звън... и Бела почувства как той поставя една от камите си в ръката й. Оръжието беше толкова тежко, че тя едва успя да го удържи с една ръка. Очите й се спряха върху, черното острие, отразяващо светлината като езеро, ширнало се под нощното небе.

- Искам да ме бележиш. - Зи посочи гърдите си, точно над звездовидния знак на Братството. - Тук.

Привеждайки се бързо, той посегна към нощното шкафче и взе малкото съдче със сол, което бе придружавало храната й.

- И го направи така, че да ми остане завинаги.

Бела се поколеба само за миг. Да, помисли си тя... искаше да остави трайна следа върху него, нещо мъничко, което да му напомня за нея, докато е жив.

Тя се намести и се подпря със свободната си ръка на дясното му рамо. Жестокото оръжие засия още по-ярко между пръстите й, когато тя го поднесе към кожата на Зи. Той потръпна, когато острието потъна в плътта му, от раната бликна кръв и се стече по изваяния му корем.

Когато свърши, Бела остави кинжала настрани, близна дланта си и я посипа със сол. След това притисна ръка към резките, които бе направила над сърцето му.

Двамата впиха очи един в друг, докато буквата Б на Древния език, която тя бе вдълбала, завинаги се запечатваше в плътта му.

Следващата сцена е взета от материала за Бъч и Мариса, който преместих от „Вечна любов” в „Споделена любов”. Разсъжденията ми бяха, че поради обичайните проблеми с дължината и темпото, това посещение на Бъч при семейството му толкова рано в повествованието, не е добра идея. В книгата на Бъч бездруго вече се случваха доста неща, така че да оставя тази сцена (и евентуално дори да я развия) щеше ненужно да отвлече вниманието, особено като се има предвид начина, по който историята на семейство О Нийл е приключена в края на книгата.

При все това сцената е страхотна за четене. Не забравяйте, че е писана в началото на историята на Рейдж, ко-гато Бъч все още свиква със света на Братята... и неговите ограничения:

Бъч улови полетялото към него дистанционно, без изобщо да се повдигне от дивана, върху който се бе излегнал. Тялото му се чувстваше невероятно удобно - главата му почиваше върху меката странична облегалка, а върху изпружени-те си крака бе метнал пухкаво одеяло на „Ред Сокс". Тъй като беше около седем сутринта, щорите бяха спуснати, така че в Дупката бе тъмно като посред нощ.

- Смяташ да си лягаш ли? - попита той, когато Ви се изправи. - Точно по средата на „Шон от мъртвите"? Как ще издържиш напрежението от неизвестността?

Вишъс се протегна.

- Знаеш ли, ти спиш по-малко и от мен.

- Това е защото хъркаш така, че се чува чак през стената. Очите на Ви се присвиха.

- Като стана дума за шум, през последните дни си станал съвсем тих. Искаш ли да ми кажеш какво става?

Бъч вдигна чашата с уиски от пода, закрепи я върху корема си и посегна към бутилката „Лагавулин" на малката масичка. Докато си наливаше още пиячка, гледаше как златистокафявата струя проблясва на синьо-сивкавото сияние от телевизора.

По дяволите, напоследък здравата се наливаше.

- Говори, ченге.

- Миналото ме намери.

Вишъс потърка главата си така, че косата му щръкна.

- В смисъл?

- Сестра ми е оставила съобщение на гласовата поща на стария ми номер. Ще кръщават бебето й. Цялото семейство ще бъде там.

- И ти искаш да отидеш?

Бъч повдигна глава и отпи голяма глътка. Скочът трябваше да изгори вътрешностите му, но вместо това се изля като балсам по добре познатия си път.

- Може би.

Само дето нямаше никаква идея как ще им обясни какво се бе случило с него.

Нали разбирате, уволниха ме от полицията. И тогава срещнах тези вампири. И сега май живея с тях. Освен това съм влюбен в жена от тяхната раса, ама от това нищо няма да излезе. Дали съм щастлив? Е, това е първата почивка, която съм имал през живота си, ако не друго. Пък и дрехите са по-готини.

- Ви, човече, защо точно аз? Защо ме оставяте да живея с вас?

Ви се наведе и взе една ръчно свита цигара от малката купчинка, която бе оставил до дивана. Златната му запалка изсъска, преди от нея да изскочи малко пламъче.

Загледан пред себе си, той издуха струйка дим, която обгърна профила му в прозрачна мъгла. Мъгла, която имаше съвсем същия цвят като светлината от телевизора, помисли си Бъч разсеяно. Синьо-сивкава.

- Искаш да си тръгнеш ли, ченге?

На това му се викаше добър въпрос. Обаждането на сестра му му бе напомнило, че това тук не може да продължи дълго. Тази странна интермедия при Братството не можеше да бъде за цял живот.

Ала какво означаваше това за него? И за тях? Знаеше твърде много за братята. Къде живеят, как протичат дните и нощите им. Кои са жените им, ако имаха такива.

Самият факт, че съществуват.

- Не ми отговори, Ви. Защо съм тук?

- Трябва да бъдеш с нас.

- Кой го казва?

Ви сви рамене и отново си дръпна от цигарата.

-Аз.

- И Рейдж каза същото. Ще ме светнеш ли защо?

- Виждам те в сънищата си, ченге. Това е всичко, което ще ти кажа.

Което не бе особено окуражително. Защото беше чувал стоновете, придружаващи онова, което се явяваше на Ви, когато заспеше. И те определено не бяха от нещата, които можеха да те накарат да очакваш бъдещето, изпълнен с оптимизъм.

Бъч отпи още една голяма глътка от чашата си.

- А ако поискам да си тръгна? Какво ще стане тогава? Така де, сега спомените ми са дълготрайни и не можете да ги изтриете. Нали?

Треперливата светлина от телевизора играеше по изсечените черти на Вишъс.

- Ще ме погледнеш ли, Ви? - Когато суровият профил не помръдна, Бъч взе чашата си в ръка и се надигна. - Кажи ми, ако реша да си тръгна, кой от вас ще ме убие?

Ви докосна основата на носа си и затвори очи.

- По дяволите, Бъч.

- Ти, нали? Ти ще го направиш. - Бъч пресуши чашата и се взря в дъното й. После отново вдигна очи към съквартиранта си. - Знаеш ли, ще помогне, ако ме погледнеш.

Леденобелите очи на Ви се обърнаха към него. И в тях проблесна съжаление.

- Това ще те убие, нали? - промълви Бъч. - Да ми видиш сметката.

- Наистина ще ме убие - Вишъс се прокашля. - Ти си ми приятел.

- Е, каква ще е цената?

Ви се намръщи.

- Цената?

- Да отида на кръщенето на племенника си - Бъч се ухили. -Крак? Не, ръка. Крак и ръка?

Вишъс поклати глава.

- Мамка му, ченге. Изобщо не е смешно.

- О, я стига. Смешно е. Поне мъничко.

Ви се изсмя.

- Ти не си наред, знаеш ли?

- Аха, знам. - Бъч остави чашата си обратно на пода. - Слушай, Ви, никъде няма да ходя. В смисъл - няма да изчезна. Поне засега. Няма нищо, което да ме очаква, пък и никога не съм се чувствал на мястото си в онзи свят. Ала следващата неделя, призори, смятам да отскоча до Бостън. Ще се върна същата вечер. Ако имаш възражения, проблемът си е твой.

Ви издуха нова струйка дим.

- Ще ми липсваш.

- Е, недей да рониш сълзи сега. Няма да ме има само дванайсет часа. - Ви сведе поглед и Бъч изведнъж стана сериозен. -Освен ако... нямаме проблем?

След дълго мълчание, Ви се изправи и отиде при компютрите си. Взе нещо от бюрото.

Бъч инстинктивно улови предмета, полетял към него. Ключове. Ключовете на кадилака.

- Шофирай внимателно, ченге. - По устните на Ви пробяга усмивка. - И не предавай много поздрави на семейството си от мен.

Бъч се разсмя.

- Няма да ми е особено трудно.

Сега бе ред на Ви да придобие мрачно изражение.

- Ако в неделя вечерта не си тук, ще те намеря, където и да си. И то не за да те върна обратно. Ясен ли съм?

В последвалата тишина, Бъч осъзна, че е настъпил мигът, в който трябваше да избере. Да остане завинаги в света на Братството. Или да се превърне в храна за рибите.

Той кимна.

- Ще се върна. Не се тревожи.

Следващата сцена е от „ Свещена любов Първоначално това трябваше да е сцената, разиграла се по време на срещата на Фюри и Кормия, когато той се връща от спасителната операция след нападението над клиниката на Хавърс. Вместо това тя се превърна в сцената, където двамата поемат по коридора със статуите, преди Фюри да си вземе душ, а Кормия да пие от него... все неща, които развиват отношенията между двамата повече, отколкото онова, което следва по-долу. Това е проблемът с образите, които виждам в главата си - видях онова, което следва по-долу, да се разиграва... ала едновременно с това видях и всички сцени, които са в книгата. Да наместя всичко, което се случва, и да реша кое е по-важно за историята, за да не пострада нейният ритъм, е винаги въпрос на субективна преценка.

Фюри остави Фриц да разтребва кабинета на Рот. по-добре, че кралят го нямаше. Лидерът на Братството трябваше да научи за случилото се от някой от братята.

Фюри се отправи към стаята си и откри Кормия в коридора, с ръка върху шията си и вид, като че го очаква. Или пък на него му се искаше да е така.

- Ваша светлост - поклони се тя, ала Фюри бе прекалено уморен, за да й направи забележка за прекомерната формалност.

- Здрасти - поздрави той и влезе в стаята си, оставяйки вратата отворена, защото не искаше тя да си помисли, че не му се разговаря с нея, независимо колко бе изтощен. Ако искаше да му каже нещо, щеше да го последва, ако не - щеше да се прибере в нейната стая.

Отиде до леглото и още докато присядаше на ръба, посегна към запалката си и една ръчно свита цигара. Запали я и си помисли, че след нощ като тази за нищо на света нямаше да намали червения дим. Та нали именно заради това го пушеше.

Тъкмо когато всмукна за първи път и димът изпълни дробовете му, Кормия се появи на прага.

- Ваша светлост?

Фюри се загледа в блещукащото връхче на цигарата. По-безопасно бе да държи очите си встрани от стройното й тяло, обвито в дълга рокля.

-Да?

- Джейн каза, че Бела е добре. Реших, че ще искате да знаете.

Сега вече Фюри я погледна през рамо.

- Благодаря ти.

- Молих се за нея.

Той изпусна струйка дим.

- Нима?

- Така бе редно. Тя е... прекрасна.

- Ти си изключително мила, Кормия. - Фюри отново впери поглед в крайчето на цигарата. Тази вечер беше страшно напрегнат. Същинско буре с барут и дори червеният дим не помагаше особено. - Наистина.

Стомахът му изкъркори.

- Да ви приготвя ли нещичко за хапване, Ваша светлост?

- Няма нужда - отвърна той, въпреки че къркоренето се засили, сякаш стомахът му бе въодушевен от мисълта за храна. -Но все пак ти благодаря.

- Както желаете. Спокоен сън.

- И на теб.

Миг преди вратата да се затвори зад гърба й, той я повика:

- Кормия?

-Да?

- Искам да ти благодаря още веднъж. Задето си се молила за Бела.

В отговор Кормия издаде някакъв неопределен звук и вратата хлопна зад гърба й.

Макар да се нуждаеше от душ, Фюри опъна крака върху матрака и се излегна върху възглавниците. Продължи да пуши и постепенно, за негово облекчение, раменете му се отпуснаха, мускулите на бедрата му - също, и престана да му се струва, че вместо пръсти има хищни нокти.

Затвори очи и се остави на течението. В съзнанието му се заредиха образи, първоначално забързано, ала постепенно все по-бавно. Видя труповете в клиниката, битката и спешната евакуация. После се върна в имението, търсейки Рот...

Образът на Кормия, приведена над розите, нахлу в главата му.

Изруга и си сви нова цигара, след което пак се отпусна на възглавниците.

Господи, толкова бе красива на светлината от терасата.

А после отново я видя, застанала на прага на стаята му. Одеждите обгръщаха нежното й тяло и подчертаваха линията на гърдите й.

В бурен пристъп на лудост, той си представи как вместо да я остави да си тръгне от стаята му, я улавя за ръка и я придърпва вътре. Представи си как нежно я довежда до леглото и я полага там, където сега лежеше той. Златистите кичури на косата й щяха да се разпилеят по възглавниците, устните й - полуотворени, точно както в кинозалата.

Естествено, първо трябваше да си вземе душ. Разбираше се от само себе си. Не можеше да очаква тя да приеме мъж, който не само часове наред беше пренасял кашони с бинтове, но и се беше бил с лесъри.

Бла-бла-бла... да превъртим напред, когато той се търка под топлата вода.

Щеше да се върне в спалнята, облечен в бяла роба, и щеше да приседне на леглото до нея. За да я успокои, всъщност - за да успокои и двамата, щеше да започне, като я помилва нежно по лицето, по шията, по косата. А когато тя отметнеше глава назад, за да му направи място, щеше да долепи устни до нейните. В същото време ръката му щеше да разтвори двете половини на робата й и да се заеме с колана. Щеше да го разхлаби бавно, съвсем бавно, та тя да не се почувства неловко, че Фюри ще види гърдите й, корема... всичко.

Устните му вкусваха всеки сантиметър от тялото й.

Ето какво се случи във фантазията му. Всеки сантиметър. Устните, езикът му... нито едно местенце от тялото й не беше пренебрегнато.

Образите бяха толкова ярки, че ръката му трябваше да потърси болезненото място между бедрата му. Възнамеряваше просто да намести члена си в панталона, ала докоснал го веднъж, всяка мисъл да спре дотам се изпари... това бе единственото що-годе приятно усещане, което бе изпитвал от дълго време насам.

Преди да осъзнае какво прави, сложи цигарата в устата си, разкопча ципа на панталона и улови пениса си в ръка.

Което определено бе в разрез с правилата на самоналожено-то му въздържание. В крайна сметка нямаше особен смисъл да се лишава от секс, ако това не включваше и самозадоволяването. Единственият път през живота си, когато го бе направил, бе докато Бела беше в своя период на нужда, но то бе биологична потребност, която нямаше нищо общо с удоволствието - трябваше или да се облекчи, или да полудее. Онези оргазми бяха така празни, както и банята, в която си ги достави.

Ала този път беше различно.

Представи си, че е там, където копнееше да бъде... с глава между краката на Кормия... и тялото му направо обезумя, кожата му така се нагорещи, че човек спокойно можеше да сложи кана с вода върху корема му и тя щеше да кипне. Нещата напълно излязоха от контрол, когато си представи как езикът му си проправя път през сърцевината й и достига сладкия й туптящ център.

О, господи... галеше се. Не можеше да се престори, че не го прави. Нито пък да спре.

Фюри извади цигарата от устата си, угаси я в един пепелник и простена, докато отпускаше глава върху възглавниците и разтваряше крака. Не искаше да мисли какво не бива да прави. Искаше просто мъничко спокойствие и щастие, едно-едничко късче радост... само този миг на топлина. Беше гледал отстрани как братята откриват любовта и се обвързват телом и духом, и искрено им бе пожелавал да са щастливи... като през цялото време си даваше сметка, че самият той не може да се надява на същото. И в продължение на дълги години нямаше нищо против. Ала ето че сега всичко се беше променило.

Вече искаше някои неща... За себе си.

В удоволствието му започна да се промъква тревога, като мастилено петно, разливащо се върху бяла кърпа.

Спря го, като се съсредоточи върху образа на Кормия в главата си. Представи си как я задоволява, едновременно с неж ност и мощ, представи си тялото й...

- О, да... - стонът му огласи неподвижния въздух в стаята.

Щеше да открадне този миг за себе си, а на гузната си съвест възрази, че си го е заслужил след всичката тежка работа, която бе свършил.

Беше сам. Никой никога нямаше да научи.

Крепейки внимателно чашата с мляко и чинията, отрупана с хляб и месо, Кормия вдигна ръка, за да почука на вратата на Примейла. Щеше й се сандвичът да се бе получил малко по-добре. Фриц й бе показал как се прави и неговият със сигурност нямаше да е толкова безформен, ала Кормия не искаше да губи време и освен това държеше да го направи сама.

Точно преди кокалчетата й да се докоснат до дървото, до ушите й достигна стон, сякаш някой страдаше. А после - още един.

Разтревожена за Примейла, тя натисна бравата и прекрачи прага...

Чинията със сандвича се изплъзна от ръката й и издрънча на пода. Погледът на Кормия се спря върху леглото, а вратата зад гърба й се затвори сама.

Фюри се бе излегнал върху възглавниците, така че възхитителната му многоцветна коса се бе разпиляла около него. Черната му риза бе вдигната до гърдите, панталонът - разкопчан и смъкнат до средата на бедрата му. С едната си ръка бе обгърнала мъжествеността си. Докато тази ръка се движеше яростно нагоре-надолу, другата почиваше върху внушителната торбичка отдолу.

Още един стон се откъсна от отворената му уста, а после той прехапа долната си устна и кучешките му зъби пробиха пухкавата плът.

Ръката му ускори ритъма си, дишането му стана още по-тежко, изглеждаше така, сякаш е на ръба на нещо грандиозно. Беше повече от нередно да гледа, ала Кормия не би могла да си тръгне, дори ако животът й зависеше от това.

Ноздрите му потръпнаха и се разшириха, сякаш се опитваха да доловят някаква миризма. От гърдите му се откъсна ръмжене, мощен спазъм разтърси тялото му, мускулите на стомаха му се напрегнаха, вените на бедрата му се издуха. Перленобя-ла струя изригна от него и в същия миг искрящите му жълти очи се отвориха и се спряха върху Кормия. Видът й като че ли му причини още по-голяма болка, защото той изруга дрезгаво и хълбоците му рязко подскочиха. Още една струя се изля от него - изглеждаше така, сякаш никога няма да спре, вратът му -изопнат от напрежение, бузите му - пламнали.

Само че той не изпитваше болка, нали така, помисли си Кормия. Очите му не се откъсваха от нея, сякаш именно тя поддържаше огъня му и той не искаше онова, което се случваше, да спре.

Това бе кулминацията на сексуалния акт.

Каза й го собственото й тяло. Защото всеки път щом При-мейлът потръпнеше конвулсивно, всеки път щом от устните му се отронеше стон, всеки път, щом ръката му се спуснеше от върха до основата на члена му, в гърдите й се разгаряше огън, а нещо между краката й като че ли овлажняваше.

Най-сетне всичко свърши и Фюри застина. Изцеден до капка. Заситен.

В последвалата тишина Кормия усети влагата от вътрешната страна на бедрата си, докато гледаше онова, което бе обляло и стомаха, и ръката, и възбудата на Фюри.

Каква възхитителна бъркотия бе сексът, помисли си Кормия и си представи какво ли би било онова, което го бе окъпало, да се излее в нея.

Докато в главата й бушуваше буря, тя си даде сметка, че Примейлът се взира в нея в замаяно объркване, сякаш не бе сигурен дали сънува, или тя наистина е в стаята му.

Кормия пристъпи напред - след онова, което се бе случило току-що и с плътния му мирис, натежал във въздуха, тялото му бе единственото, което я интересуваше в този миг.

Докато тя се приближаваше, очите му се промениха, сякаш най-сетне бе осъзнал, че тя наистина е тук. Изумление измести сънливото му задоволство.

Кормия остави чашата с мляко до пепелника, погледна към стомаха му и ръката й инстинктивно се насочи натам.

Той изсъска и рязко си пое дъх, когато тя го докосна. Онова върху него беше топло.

- Не е кръв - промълви тя.

Главата му потръпна върху възглавниците, а по лицето му се изписа смайване, сякаш бе учуден от смелостта й.

Кормия вдигна пръста си и осъзна, че онова, което бе излязло от него, бе източникът на наситеното ухание във въздуха... и тя го искаше, каквото и да бе то. Тя прокара пръст по долната си устна, а после я облиза с език.

- Кормия... - простена Фюри.

Звукът на името и обгърна стаята в интимна, гореща прегръдка, която ги откъсна от останалия свят; времето сякаш спря, единственото, което съществуваше, бяха те двамата, заедно. Нямаше нищо друго, освен техните тела, спираща дъха простота насред сложността на начина, по който се бяха срещнали и събрали.

- Нека захвърлим отредените ни роли - каза тя. - И оплетеното ни положение.

Лицето на Фюри се напрегна.

- Не можем да го направим.

- Разбира се, че можем.

-Кормия...

Кормия остави робата си да се свлече на пода и това на бърза ръка сложи край на разговора.

Ала когато понечи да се покатери върху леглото, Фюри поклати глава и я спря.

- Отидох да се видя с Директрис.

Точно както изричайки името на Кормия, Фюри сякаш ги бе откъснал от останалия свят, така сега думите му се врязаха като нож в топлината и упойващите обещания за нещо прекрасно, които витаеха във въздуха.

- Решили сте да ме замените с друга, нали?

Той кимна бавно.

- Исках да ти кажа, но тогава се случи онова в клиниката.

Кормия сведе поглед към лъскавия му член и внезапно стана

нещо странно. Вместо да почувства, че се е провалила, думите му я изпълниха с... облекчение. Защото той я желаеше, въпреки че не беше нужно. Защото така онова, което тя жадуваше да се случи, ставаше много по-истинско. По-късно щеше да мисли за емоционалните последици, единственото, което искаше сега, бе да е с него. Мъж и жена. Две тела. Без никакви традиции, които да усложняват целия акт, или да му придават някакво по-възви-шено значение.

Тя сложи едното си коляно на дюшека и Фюри я сграбчи за китките, за да я възпре.

- Не разбираш ли какво означава това?

- Разбирам. - Кормия сложи и другото си коляно на леглото. - Пуснете ме.

- Не е нужно да го правиш.

Тя безстрашно изгледа мъжествеността му, която почиваше върху корема му.

- Нито пък вие. Ала го желаете, също като мен. Така че нека се възползваме от времето, което имаме. - Тя вдигна поглед към лицето му и срещна горещия му изпитателен поглед. За миг я обзе тъга. - Вие ще имате много други. А аз - единствено вас. Затова не ме отхвърляйте сега, преди... - сърцето ми да бъде разбито, отново и отново. - Преди да продължите напред.

Вътрешната борба се четеше в очите му - доказателство за неговата почтеност. Ала Кормия знаеше какъв ще бъде изходът. И изобщо не се изненада, когато той отстъпи. Ръцете му вече не я възпираха, а вместо това я придърпаха към него.

- Мили боже - прошепна той и като се надигна, улови лицето й между дланите си. - Ще ми трябва само минутка. Ти остани да си лежиш тук. Ей сега се връщам.

Нежно я положи да легне, след което стана и отиде в банята, откъдето се разнесе шуртене на вода. Когато се върна, косата му се спускаше на влажни кичури по гърдите и раменете.

Появи се гол - воин, в разцвета на силите си, а сексуалната нужда на великолепното му тяло - гордо изправена.

Той спря до леглото.

- Сигурна ли си?

-Да.

Въпреки че й бяха казали, че ще боли, нямаше да се откаже. Не можеше да си обясни тази своя решимост, но знаеше, че тя ще й помогне да доведе започнатото докрай.

Щеше да го има тук и сега, пък нека онова, което я очакваше после, да върви по дяволите.

Протегна му ръка и когато той сложи длан в нейната, тя го привлече към себе си.

Фюри се остави да бъде притеглен върху леглото, докато не се озова до поразително красивото голо тяло на Кормия. Костите й бяха така дребни в сравнение с неговите, тялото й - толкова крехко до огромните му мускули.

Не би понесъл мисълта да я нарани. И нямаше търпение да проникне в нея.

С трепереща ръка той отмести един рус кичур от челото й. Права бе, помисли си Фюри - така бе по-добре и за двамата. За-щото го правеха по свой избор. А не по задължение, наложено му от ролята на Примейл.

Щеше да му бъде за първи път. Както и на нея.

- Ще се погрижа за теб - каза той. И нямаше предвид просто тази вечер.

Само че... по дяволите, нямаше никаква представа как да прави любов с жена. Сексът беше едно, ала правенето на любов - нещо съвсем различно, а той изведнъж почувства, че иска онова, което им предстои, да бъде нежно и съвършено. Щеше му се да бе имал десетки любовници, та Кормия да получи възможно най-доброто от него.

Остави ръката си да се плъзне по шията й. Кожата й бе мека като неподвижния въздух и толкова съвършена, че дори не можеше да види порите й.

Гърбът й се изви в дъга, розовите връхчета на гърдите й щръкнаха.

Фюри овлажни устни и се приведе към ключицата й. Затвори очи и остана така, на милиметри от тялото й. Знаеше, че докосне ли го, връщане назад нямаше да има.

Кормия зарови пръсти в косата му.

- Няма ли да започнете, ваша светлост?

Очите му се отвориха и срещнаха нейните.

- Наричай ме Фюри.

Усмивката й бе като свенливо цвете на радостта.

- Фюри...

Когато тя изрече името му, Фюри докосна кожата й с устни и вдъхна аромата й. Цялото му тяло потрепери, толкова отчаяно я желаеше, и той инстинктивно се притисна до нея. Кормия простена и отново се изви в дъга, а той впи устни в зърното й.

Ноктите й се забиха в кожата на главата му и Фюри изръмжа, докато я смучеше и подръпваше. Ръката му се обви около другата й гърда и той се извъртя така, че възбудата му бе хваната в още по-тесен капан между телата им.

О, господи, щеше да...

Аха. Свърши. Отново.

Стенейки необуздано, Фюри се опита да спре. Само че Кормия не искаше той да спира... вместо да се отдръпне, тя се притисна още по-плътно до него, движейки се с поривите на оргазма му.

- Харесва ми, когато правиш така - гърлено каза тя.

Фюри трескаво потърси устните й. Тя като че ли нямаше нищо против, че той е нещастник, който току-що бе свършил преждевременно върху бедрата й, а това означаваше страшно много за него. Нямаше нужда да се преструва на силен. В този най-интимен миг, той можеше да бъде... самия себе си.

- Може да се случи отново - простена той, без да откъсва устни от нейните.

- Чудесно. Искам да го направиш навсякъде по тялото ми.

И тогава той изръмжа гръмогласно, а инстинктът му за белязване се пробуди. Да, каза си Фюри. Щеше да го направи навсякъде по тялото й. Както и вътре в него.

Ръката му се спусна към краката й и той се плъзна по нея, за да достигне до сърцевината й, която бе напоена с нектар, по-влажна, отколкото ако току-що бе взела душ.

Кормия извика и разтвори крака.

Устните на Фюри намериха съкровеното й място още преди той да си даде сметка какво прави. Нямаше значение, че му липсваше опит - копнееше да я вкуси, а това можеше да стане единствено ако устните му докоснеха...

- О, сладка Кормия... - промълви той, допрял устни до нейния извор. Даваше си сметка, че пръстите му се впиват в бедрата й и ги разтварят твърде широко, но не можеше да се спре.

Ала тя като че ли нямаше нищо против. Пръстите й се заровиха в косата му и тя го притисна към себе си, докато езикът му проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Потри лице в нея, а после започна да смуче и да преглъща. Раздиран от жажда, той я утоляваше от нея, а сексуалното напрежение, което протичаше между тях, го отнасяше...

Кормия бе на ръба на оргазма, когато телефонът иззвъня. На Фюри и през ум не му мина да се откъсне от нея, но по това как тя се напрегна и повдигна глава, за да срещне погледа му, почувства, че тя се отдалечава от върха. Беше неспокойна, развълнувана, тревожна.

- Имай ми доверие - каза той, а после езикът му се превърна в копие и като повдигна ханша й, той потъна в нея.

Кормия изкрещя името му и се понесе на вълните на оргазма.

И в този миг някой почука на вратата.

Следващата сцена бе изрязана от „ Свещена любов ”, защо-то всички смятаха, че трябва да бъде махната! Редакторката ми, асистентът ми по проучванията, партньорката ми по критика - всички до един настояваха, че не се нуждая от нея... и аз отстъпих, защото имаха право. Книгата на Фюри завършва наистина въздействащо - да добавя нещо, което се случва години по-късно, някак си разводнява целия ефект. Така че, ето го и непубликувания епилог:

Пет години по-късно...

Хванах я! - извика фюри на бела, докато вдигаше племенницата си на ръце. Нала се изкикоти и зарови личице в косата му (нещо, което страшно обичаше да прави), стиснала го здраво с малките си ръчички.

Бела се появи тичешком иззад ъгъла на библиотеката, но спря рязко, когато ги видя и сребристата й рокля се разпиля като ветрило около краката й. Диамантите около шията й сякаш горяха, също като тези, които носеше около китките и на ушите си.

- Слава богу - каза тя. - Кълна се, че е бърза като баща си.

- Изглеждаш невероятно - обади се Кормия иззад Фюри.

- Благодаря. - Пръстите на Бела се заиграха с роклята. -Това не е обичайният ми стил, но...

- Едва съумява да отдаде дължимото на красотата ти. -Зейдист се появи в библиотеката - същинска свирепа версия на Кари Грант. Смокингът подчертаваше мъжествените очертания на тялото му и почти скриваше пистолета под рамото му. - Я да видим сега - той размаха пръст като си придаде суров вид. - Ще слушаш ли чичо си и леля си?

Нала кимна сериозно, сякаш току-що се бе съгласила да поеме водачеството на континенталните Съединени щати.

- Да, татко.

Усмивката на Зи бе в състояние да озари цялата галактика.

- Това е моето момиче!

Нала се усмихна широко и протегна ръчички към него.

- Целувка, татко.

Зи я взе в прегръдките си и след малко тя посегна към майка си.

- Добре - каза Зейдист делово, след като подаде дъщеричката си на своята шелан. - Ще бъдем в операта до единайсет. След това ще вечеряме у Рот. Пейджърът, мобилният телефон и блекберито са у мен...

Фюри потупа близнака си по рамото.

- Поеми си дъх, братко. Дълбоко.

Зейдист направи най-доброто, което можа, за да се поуспокои.

- Така. Знам, че ще се справите. Искам да кажа, знам, че всичко ще е наред... всичко ще е съвсем наред...

Фюри си погледна часовника.

- А вие ще закъснеете. Ще имате късмет, ако успеете да стигнете преди началото на интермецото.

- Толкова се вълнувам - каза Бела, докато подаваше Нала на Фюри. - „Селска чест" на Маскани. Ще бъде невероятно.

- Стига само да успееш да изкараш таткото от къщи. - Фюри лекичко побутна своя близнак. - Върви. Прекарай вечерта със своята шелан. Та днес е годишнината ви, за бога.

Бела и Зи излязоха от библиотеката около двайсет минути по-късно. Може би двайсет и пет.

Фюри поклати глава.

- На това му се казва страх от раздяла, а?

- Сякаш ти си много по-различен.

Фюри се обърна. Кормия седеше на дивана, а синът им Агъ-ни (или Аги, както му казваха всички), спеше в ръцете й. С пухкавото си юмруче стискаше палеца на майка си, както правеше винаги, когато потънеше в сън.

- Възразявам срещу това обвинение - засмя се той.

- Чичо, ще ми почетеш ли? - обади се Нала. - Моля те!

- Разбира се. Какво искаш да ти прочета?

Макар че знаеше отговора.

Той приседна на дивана до Кормия, а Нала посочи книжката с приказки, която й бе направил.

- Онази за воина.

- Я! Каква изненада! - Фюри намигна на Кормия. - Имаш предвид онази за воина и девойката?

- Не, чичо. Другата.

- За воина и кораба?

Нала се изкикоти.

- Не, чичо!

Фюри кимна тържествено сериозен.

- Така. Значи онази за воина и играта на пинакъл*?

Личицето на Нала придоби объркано изражение.

- Какъв кокал?

Кормия се засмя. Зелените й очи се взираха в него, толкова прелестни, че Фюри не бе в състояние да откъсне поглед от тях. За миг отново бе поразен от това, че синът им бе наследил очите на майка си, този невероятен цвят на пролетни листа.

Нала продължаваше да се мръщи объркано.

- Фюри, стига си я измъчвал.

Фюри сложи племенницата си в скута си, целуна своята ше-лан и погали бузката на сина си. След това отвори книгата и зачете на Древния език.

„Имало едно време един воин с крепка десница и храбро сърце, който в един ветровит ден окъснял в гората... "

Аги отвори очи и издаде онзи звук, който малките деца издават, когато всичко им е наред, нещо като изпълнена със задоволство, бълбукаща въздишка. Фюри прекрасно знаеше какво означава, тъй като го беше чувал неведнъж - първо от Нала, а сега и от Аги. Издаваха го, когато коремчетата им бяха пълни, когато мама и татко бяха при тях, а гласът, който толкова обичаха, подхващаше приказка.

Фюри изгуби нишката на думите и Кормия улови ръката му.

Тя винаги знаеше, помисли си Фюри. Винаги... Знаеше, че той мисли за родителите си и за своя брат, за миналото и за бъдещето, за надеждите, мечтите и страховете си.

Кормия знаеше всяка негова мисъл и всяко негово чувство и никое от тях не бе в състояние да намали обичта й към него. Знаеше, че той се безпокои дали един ден няма да се върне към наркотиците, дори и след цялото това време. Знаеше също така, че е щастлив, задето синът им прилича на нея, защото го смяташе за знак, че каквато и биологична предразположеност към пристрастяване да имаше, не я бе предал на сина си. И най-вече знаеше, че все още се бори с непрестанния страх, че не прави достатъчно за близките си.

Знаеше всичко това и все пак го обичаше.

Фюри целуна китката й и се загледа в следващото поколение. Надяваше се, че ги очакват само хубави неща, че нощите им, облени в лунна светлина, винаги ще бъдат ясни, че полъхът на вятъра винаги ще бъде нежен и че най-съкровената любов на сърцата им ще бъде дарена на достойни партньори, които ще им отвърнат със същото.

Знаеше също така, че няма да им е лесно и че ги очакват предизвикателства, каквито не можеше дори да си представи.

Ала той имаше вяра в онова, което виждаше в очите им. За-щото във вените им течеше борбена кръв - наследили я бяха от родителите си. И именно това, а не лесният живот, щеше да им помогне да се справят с всичко, което съдбата им изпратеше.

Фюри се прокашля.

И продължи да им чете.

Това са само няколко примера за сцени, които е трябвало да изрежа. Сигурно сте забелязали, че нито една от тях не е от „ Тъмна любов " - това е, защото ръкописът на Рот от самото начало бе страшно стегнат; единствената сцена, която извадих, е сцената, публикувана на уебсайта ми (www.jrward.com). Няма много и от „ Вечна любов ", защото почти целият материал за Бъч и Мариса използвах в „ Споделена любов ".Ръкописът на „ Освободена любов " бе също така стегнат.

В старите ми файлове има още няколко подобни сцени. Толкова забавно ми бе отново да ги прочета, че кой знае дали някой ден няма да го повторя и да видя какво друго ще открия!