Пътеводител за посветени

3.

Къщата се издигаше встрани от черния път и бе обградена от избуяли храсталаци и неподдържани дървета с кафяви листа. Самата сграда беше същински миш-маш от най-различни архитектурни стилове, обединявани единствено от неско-посаността, с която се бяха опитали, да ги наподобят - покривът беше в стил „Кейп Код"*, ала имаше само един етаж, като фермерска къща; колоните на предната веранда се стараеха да внушат усещане за колониален стил, но за сметка на това бе облицована с пластмаса, като евтина каравана; опитваше се да прилича на замък, ала притежаваше цялото благородство на пробит контейнер за боклук.

А, да, освен това беше боядисана в зелено. Ярко зелено.

Най-вероятно беше построена преди двайсетина години от някой градски тип без никакъв вкус, решил да започне живота си наново и да се отдаде на градинарство. Сега обаче цялата къща беше порутена, с изключение на едно-единствено нещо -вратата бе направена от лъскава, чисто новичка неръждаема стомана, подсилена така, както се подсилваха вратите в психиатричните отделения или в затвора.

А прозорците бяха здраво заковани.

Зи приклекна зад изгнилия скелет на спортна кола и зачака облаците да се сгъстят и да закрият луната, за да може да действа. От другата страна на обраслата в бурени морава и чакъле-ната пътека, Рейдж се бе спотаил зад един дъб - единственото дърво, достатъчно голямо, за да скрие огромния здравеняк.

Братството беше открило това място едва предишната вечер и то съвсем случайно. Зи бе в центъра и патрулираше под мостовете на Колдуел (любимото място на местните наркомани), когато видя двама главорези да изхвърлят човешко тяло в река Хъдсън. Цялата операция бе извършена бързо и професионално - пристигна невзрачен седан, от който слязоха двама мъже с черни суичъри, отидоха до багажника, хванаха тялото за ръцете и краката и го метнаха във водата.

Плис-пляс, нека се поокъпе.

Зи се намираше на около десетина метра надолу по течението, така че когато мъртвецът мина покрай него, носен от водата, можа да види по разкривената му уста, че е човек. По принцип това не би предизвикало абсолютно никаква реакция от страна на Зи - изобщо не го вълнуваше, че някакъв си човек бе свършил като в сцена от „Кръстникът".

* „Кейп Код" (водещ наименованието си от полуостров Кейп Код, популярна туристическа дестинация в Щатите) - типичен за Съединените щати архитектурен стил. - Бел. прев.

Ала в този момент вятърът смени посоката си, довявайки сладникав полъх до ноздрите му.

Имаше само две неща, които миришеха по този начин и ходеха на два крака - възрастните жени и враговете на неговата раса. И тъй като се съмняваше, че под качулките на суичърите се криеха две мили старици, решили да пуснат на свобода дремещия у тях Тони Сопрано¹, това означаваше, че онези двамата бяха лесъри. От което ситуацията автоматично ставаше от първостепенна важност за Зи.

В този миг, сякаш по поръчка, между двамата убийци избухна кавга. Докато те се разправяха и дори се блъснаха предизвикателно един-два пъти, Зи се материализира до най-близкия до колата им пилон. На регистрационната табелка на шевролета „Импала" пишеше 818 NPA и вътре нямаше други пътници, били те трупове или не.

Само за миг Зи отново се материализира, този път върху покрива на склада, който се издигаше от едната страна на моста. От този наблюдателен пост той набра номера на Куин и зачака, брулен от поривите на вятъра с опрян до ухото телефон.

Обикновено лесърите не убиваха хора. Първо, защото си беше губене на време - убийството на хора не им печелеше точки пред Омега и второ, защото създаваше ненужни главоболия, ако ги заловяха. При все това, ако някой тип видеше нещо, което не бе предназначено за неговите очи, лесърите без колебание го изпращаха на оня свят.

Най-сетне шевролетът излезе изпод моста и като сви вдясно, пое към центъра на града. Зи каза нещо в слушалката и миг по-късно на мястото, от което беше излязъл шевролетът, се появи черен хамър.

Тази нощ Куин и Джон Матю не бяха дежурни и заедно с Блей бяха отишли в „Зироу Сам", ала тези момчета бяха винаги готови за бой. В мига, в който Зи позвъни, и тримата се втурнаха към чисто новичката кола на Куин, паркирана на една пресечка оттам.

Следвайки указанията на Зи, момчетата настъпиха газта, за да настигнат седана. Докато те го догонваха, Зи се материализираше от покрив на покрив, за да държи под око лесърите, чи-ято скапана кола се движеше по брега на реката. Което си беше чиста проба късмет - ако бяха решили да тръгнат по магистралата, нищо чудно да им се бяха изшгьзнали.

Куин си го биваше зад волана и щом се увери, че хамърът е по петите на седана, Зи престана да се прави на Спайдърмен и остави момчетата да си вършат работата. След около петнайсетина километра Рейдж пое преследването със своя понтиак, за да не усетят лесърите, че си имат опашка.

Точно преди изгрев слънце, Рейдж ги бе проследил до това място, ала тъй като съвсем скоро щеше да се зазори, нямаше как да проникнат вътре.

Тази вечер щяха да довършат започнатото. С гръм и трясък.

И виж ти - шевролетът си стоеше паркиран най-чинно пред къщата.

Когато облаците най-сетне си свършиха работата, Зи кимна на Холивуд и те се материализираха от двете страни на входната врата. Заслушаха се и ясно доловиха спорещи гласове - същите, които Зи бе чул предишната нощ край брега на Хъдсън. Очевидно лесърите все още се разбираха като куче и котка.

Три, две... едно...

Рейдж изби вратата с ритник, толкова мощен, че тежкият му ботуш остави вдлъбнатина в метала.

Двамата лесъри в коридора се обърнаха рязко, ала Зи не им остави време да реагират - куршумите на зигзауера ги улучиха в гърдите и ги повалиха.

Рейдж се хвърли напред с ками в ръце, пронизвайки първо единия, а после и другия. Когато лумналата за миг светлина и разнеслият се пукот отшумяха, той скочи на крака и застина, неподвижен като скала.

Нито той, нито Зи помръдваха. Използвайки сетивата си, пресяваха тишината в търсене на признак за нечие присъствие.

Стонът, който се надигна в безмълвието на къщата, долетя нейде отзад и Зи бързо се запъти натам с пистолет, готов за стрелба. В кухнята откри отворена врата, отвеждаща към мазето, и той се дематериализира вляво от нея. Бързо завъртане на главата и той надникна надолу по стълбите. В дъното, закачена на червено-черна жица, висеше електрическа крушка, ала на светлината й се виждаха единствено мръсните дъски на пода.

С помощта на волята си Зи угаси крушката и докато Рейдж го покриваше с пистолета си от върха на стълбите, той избегна разнебитените стъпала, като се дематериализира в мрака.

Щом се озова в мазето, усети пресен мирис на кръв, а нейде от лявата си страна долови потракване на зъби.

Запали осветлението с помощта на волята си и... дъхът му секна.

Върху една маса, завързан за ръцете и краката, лежеше мъжки цивилен вампир. Беше гол и покрит със синини и вместо да погледне към Зи, стисна очи, сякаш не бе в състояние да понесе гледката на онова, което го очакваше.

За миг Зи остана като вцепенен. Това бе собственият му кошмар в наситено ярки цветове и реалността така се разми, че изведнъж самият той не бе сигурен дали бе жертвата, прикована върху масата, или онзи, който идваше да я спаси.

- Зи? - обади се Рейдж от върха на стълбището. - Има ли нещо там?

Зи бързо дойде на себе си и се прокашля.

- Аз ще се заема.

И той отиде до цивилния вампир.

- Не се бой - меко каза на Древния език, докато се приближаваше.

Вампирът отвори очи и рязко повдигна глава. По лицето му се изписа първо недоверие, а после изумление.

- Не се бой.

Зи на два пъти провери ъглите на мазето, острият му поглед проникна в мрака, търсейки следи от охранителна система, ала единственото, което видя, бяха бетонни стени и дървен под, както и стари тръби и жици, виещи се по тавана. Никакви фотоклетки, нито лъскави новички генератори.

Бяха сами и никой не ги наблюдаваше, ала един господ знаеше докога ще е така.

- Рейдж, там горе още ли е чисто? - провикна се той.

-Да.

- Един цивилен.

Зи огледа тялото на вампира. Беше бит и макар да не се виждаха отворени рани, не бе сигурно дали ще успее да се демате-риализира.

- Обади се на момчетата, в случай че ни потрябва превоз.

- Вече го направих.

Зи пристъпи напред...

Дъските на пода се строшиха, станаха на парчета точно под краката му.

Гравитацията го сграбчи с хищните си лапи и докато пропадаше безпомощно, единственото., за което можеше да мисли, беше Бела. В зависимост от това какво го очакваше на дъното, това може би беше...

Приземи се върху нещо, което се строши при сблъсъка с него; късчета незнайно какво нарязаха кожените му панталони и ръцете му, преди да се разлетят във въздуха и да се впият в лицето и врата му. Продължаваше да стиска пистолета, защото така беше обучен, но и защото мощният прилив на болка го скова от глава до пети.

На няколко пъти трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди мозъкът му отново да се задейства и да прецени щетите.

Бавно се надигна и около него се разнесе звън на стъкло, посипало се по каменен под. В кръга от светлина, идващ от мазето над него, Зи видя, че седи насред искрящо кристално море.

Беше паднал върху полилей с размерите на легло.

А левият му ботуш беше извит назад.

- Проклятие!

Счупеният му крак запулсира от болка и той неволно си помисли, че ако не беше видял проклетата рана, може би все още нямаше да усеща нищо.

Лицето на Рейдж се показа в дупката над главата му.

- Добре ли си?

- Освободи цивилния.

- Ти добре ли си?

- Кракът ми е прецакан.

- Колко прецакан?

- Ами виждам едновременно петата на ботуша си и капачката на коляното си. И освен това има голяма вероятност да повърна - той преглътна мъчително, опитвайки се да убеди тялото си, че не му се повдига. - Освободи цивилния, а после ще измислим как да изляза оттук. А, да, стъпвай само върху местата, където има забити гвоздеи в дъските, подът явно е съвсем разнебитен.

Рейдж кимна и изчезна. Докато тежките стъпки над главата му посипваха Зи с облаци прах, той бръкна в якето си и извади джобно фенерче. То може и да бе не по-голямо от пръста му, но пък хвърляше светлина, мощна като фар на кола.

Докато Зи обхождаше помещението с лъча от фенерчето, болката в крака му като че ли позаглъхна.

- Какво, по дяволите...?

Сякаш бе попаднал в египетска гробница. Просторното помещение бе претъпкано с бляскави предмети - картини с маслени бои в позлатени рамки и сребърни канделабри, статуи, инкрустирани със скъпоценни камъни и купища сребърни прибори. Насреща му пък бяха струпани кутии, които най-вероятно бяха пълни с бижута, както и петнайсетина метални куфарчета - без съмнение натъпкани с пари.

Очевидно беше попаднал в скривалището, където лесърите държаха онова, което бяха заграбили по време на нападенията си това лято. Всичко това някога бе принадлежало на глимера-та, Зи дори разпозна лицата на някои от портретите.

Тук бяха събрани немалко ценности. И я виж ти - вдясно от него, близо до пръстения под, започна да примигва червена светлинка. С падането си беше задействал алармената инсталация.

Рейдж отново надникна през дупката.

- Цивилният е свободен, но не е в състояние да се демате-риализира. Куин е на по-малко от половин миля оттук. Върху какво, по дяволите, си паднал?

- Полилей. И това е само върхът на айсберга. Слушай, скоро ще си имаме компания. Това място се охранява, а аз задействах алармата.

- Има ли стълба, водеща до теб?

Зи избърса с опакото на окървавената си ръка студената, лепкава пот, избила по челото му от божа, и като обходи помещението с фенерчето си, поклати глава.

- Не виждам, обаче все някак трябва да са вкарали заграбеното тук, а определено не са го направили през тавана.

Рейдж рязко вдигна глава и се намръщи. Когато извади камата си от ножницата, тя сякаш издрънча от нетърпение.

- Това е или Куин или лесър. Отдръпни се от светлината, докато аз се оправя с това.

И той изчезна от дупката, ала този път стъпките му бяха тихи като на котка.

Зи прибра пистолета си в кобура, тъй като нямаше друг избор, и разчисти част от натрошения кристал от пътя си. След това се подпря на ръце и с помощта на здравия си крак запълзя в мрака, насочвайки се към светлинката на алармената система. Настани се плътно до нея, тъй като това бе единственото място, неотрупано с произведения на изкуството и сребро, и се облегна на стената.

От горния етаж все така не долиташе никакъв звук и Зи разбра, че пристигналите не бяха Куин и момчетата. Но въпреки това не се чуваше и шум от битка.

И тогава положението тотално се сговни.

„Стената", на която Зи се беше облегнал, се плъзна встрани и той се просна по гръб... право в краката на двама белокоси и адски вбесени лесъри.