Пътеводител за посветени

IN MEMORIAM

Това, което следва, е последното интервю на Тор и Уелси. Проведох го в периода между „Вечна любов” и „Пробудена любов ”. Публикувам го тук в памет на Уелси и на неродения им син.

Декември в Колдуел, щата Ню Йорк, е гадно време, в което на човек не му се иска и носа си да покаже навън. Стъмва се в четири часа следобед, снегът се трупа така упорито, сякаш се подготвя за януарската си офанзива, а студът се просмуква дълбоко в основите и стените на къщите.

Малко след Деня на благодарността пристигам в града, за да взема още няколко интервюта с братята. Както обикновено, Фриц ме посреща в Олбъни и два часа обикаляме с колата, преди да ме заведе в имението. Този път ни отнема ощетювече време, за да стигнем, ала не защото той полага по-големи усилия от обикновено да скрие точното местонахождение на имението. Трябва да си призная, че съм избрала първата буря за сезона за това пътуване. Докато двамата с иконома се носим напред, снегът яростно се блъска в стъклата на мерцедеса, но догенът не е разтревожен. Нито пък аз. Първо, тази кола е същински танк. Второ, както Фриц ми каза, Вишъс е сложил вериги и на четирите колела, така че ние си проправяме уверено път през бързо увеличаващата се снежна покривка - единственият седан насред снегорини, пикапи и джипове.

Най-сетне пристигаме в имението и спираме пред внушителната каменна къща, където живеят братята. Докато слизам от колата, снежинки ме гьделичкат по носа и кацат върху миглите ми. Усещането е прекрасно, обаче веднага ми става страшно студено. Това не трае дълго - двамата с Фриц влизаме заедно във вестибюла и само гледката на невъобразимо красивото фоайе е достатъчна, за да ме сгрее. Догени се втурват към мен, сякаш ме грози опасност да измръзна до смърт. Донасят ми пантофи, които да обуя вместо ботушите си, топъл чай и кашмирена наметка. След като ми свалят дрехите като на дете, увиват ме в топлия шал и ми тикват горещия чай в ръцете, аз се отправям към стълбите.

Рот ме чака в кабинета си...

(изрязано)

...Тръгвам си от кабинета на Рот и се връщам във фоайето, където ме чака Фриц с якето и дебелите ми ботуши. Следващото интервю е с Тор и икономът ще ме откара до къщата му - очевидно тази нощ братът не е дежурен.

Отново ме увиват в арктическите ми дрехи и аз се връщам в мерцедеса. Преградата се вдига и двамата с Фриц разговаряме по интеркома, свързващ предната и задната част на колата. Пътуването трае двайсетина минути и, човече, мерцедесът определено не се оставя снегът да го отклони от пътя му.

Когато спираме и оставаме спрели, разбирам, че трябва да сме стигнали и си разкопчавам колана. Фриц ми отваря вратата и пред себе си виждам ниската, модерна къща, в която живеят Тор, Уелси и Джон Матю. Насред снега мястото изглежда страшно гостоприемно. От двата комина на покрива излизат тънки струйки дим, а прозорците хвърлят мека, жълта светлина върху покритата с плътна пелена от сняг земя. Докато се спускат от небето, снежинките улавят за миг топлите лъчи, преди да се присъединят към милионите си събратя, натрупани под прозорците.

Уелси отваря задната врата, дава ми знак да вляза и Фриц ме придружава до прага. След като се покланя на Уелси, той се връща в мерцедеса и докато колата обръща, домакинята ми затваря вратата, оставяйки студения вятър навън.

Дж. P.: Ама че буря, а?

Уелси: Господи, да. Хайде, сваляй това палто.

Отново ме разповиват, ала този път вниманието ми е така погълнато от уханието, което се носи откъм кухнята, че едва забелязвам как якето ми изчезва.

Дж. P.: Какво е това? (вдишвам дълбоко) Ммм...

Уелси: (окачва палтото и ми подава чифт пантофи) Сваляй ботушите.

Дж. P.: (свалям ботушите си и пъхвам крака в - ах, какво блаженство - мека овча вълна) Мирише ми на джинджифил? Уелси: Достатъчно топло ли ти е само по пуловер? Искаш ли още един? Не? Добре. Дай знак, ако размислиш, (влиза в кухнята и отива до печката) За Джон е.

Аж. P.: (последвам я) Той вкъщи ли е? Да не са отменили часовете заради бурята?

Уелси: (повдигайки капака на една тенджера) Отмениха ги, но той така или иначе нямаше да може да отиде. Нека довърша това възможно най-бързо и после ще отидем при Тор.

Аж. P.: Джон добре ли е?

Уелси: Ще бъде. Седни. Искаш ли чай?

Аж. P.: Не, благодаря.

Кухнята е обзаведена в сиво и черешовочервено, има две лъскави фурни, печка с шест котлона и мощен хладилник, издържани в същия цвят като шкафовете. До нишата на прозореца има маса, изработена от стъкло и желязо, и аз се настанявам на стола, който е най-близо до печката.

Тази вечер Уелси е вдигнала косата си и докато разбърква ориза в тенджерката, изглежда като супермодел в реклама за луксозно кухненско обзавеждане. Под широкото черно поло, с което е облечена, коремът й е понаедрял в сравнение с последния път, когато я видях. Тя час по час слага ръка върху него и го поглажда. Сияе от здраве. Буквално сияе.

Уелси: Виж сега, ето как стоят нещата с вампирите. Вашите вируси не могат да ни заразят, но за сметка на това си имаме свои. А по това време на годината, също като във вашите училища, учениците прихващат разни неща един от друг. Снощи Джон започнаха да го болят мускулите и гърлото, а този следобед се събуди с температура. Горкички-ят. (поклаща глава) Джон е... специално хлапе. Наистина специално. Много ми е приятно да е с мен у дома, но ми се иска тази вечер да си бе останал вкъщи по друга причина, (вдига поглед към мен) Знаеш ли, толкова е странно. Свикнала съм да бъда сама - не може да си омъжена за член на Братството и да не станеш независима. Но от-както Джон дойде да живее при нас, къщата ми се струва празна, когато него го няма. Докато се прибере от тренировъчния център, вече нямам търпение да го видя.

Аж. P.: Разбирам те.

Уелси: (отново си поглажда корема) Джон казва, че няма търпение малкото да се появи... иска да помага. Предполагам, че докато е живял в сиропиталището, е обичал да се грижи за по-малките деца.

Дж. P.: Знаеш ли, не мога да не го кажа - изглеждаш страхотно.

Уелси: (завърта очи) Много си мила, но вече съм голяма като къща. Не мога дори да си представя на какво ще заприличам, докато дойде време да раждам. Както и да е... не се оплаквам. Малкото непрекъснато мърда, а аз се чувствам съвсем силна. Майка ми... справяше се добре с раждането. Имаше три деца, можеш ли да повярваш? Три. И то преди съвременната медицина. Та си мисля, че и аз съм като нея. А и при сестра ми всичко мина добре, (поглежда към тенджерката) Точно това напомням на Тор всеки път, когато се събуди посред ден. (изключва котлона и изважда черпак от едно чекмедже) Да се надяваме, че този път Джон ще хапне. Напоследък не се храни добре.

Дж. P.: Хей, какво ще кажеш за обвързването на Рейдж?

Уелси: (сипвайки ориз в една купичка) Господи, страшно харесвам Мери. Мисля, че е страхотно. Въпреки че Тор бе готов да убие Холивуд. Рейдж... не обича да му казват какво да прави. По дяволите, никой от тях не обича. Братята... те са като шест лъва. Не можеш да ги подкараш като стадо овце. Работата на Тор е да ги държи обединени, ала никак не му е лесно... особено като се има предвид какъв е Зи.

Дж. P.: Рот каза, че се бил развилнял.

Уелси: (поклаща глава и отива до хладилника) Бела... моля се за нея. Моля се всеки ден. Даваш ли си сметка, че са минали шест седмици? Шест седмици, (връща се с пластмасова кутия, която пъхва в микровълновата) Не мога да си представя онези лесъри какво... (прокашля се и натиска няколко копчета; разнасят се изпиуквания, последвани от бръмчене) Както и да е. Тор дори не се опитва да поговори разумно със Зи. Никой не го прави. Това отвличане като че ли... ами като че ли отключи нещо у него. Част от мен... знам, че ще прозвучи ужасно, но донякъде ми се иска Зи да открие тялото й. Иначе няма да успее да продължи напред и до Нова година ще е напълно полудял. И още по-опасен, отколкото е вече. (микровълновата спира и изпиуква)

Дж. P.: Не е ли... не съм сигурна коя е точната дума... не е ли изумително колко много го е грижа?

Уелси: (излива джинджифиловия сос върху ориза, слага кутията в съдомиялната, а после изважда салфетка и лъжица) Напълно изумително. В началото ми вдъхна надежда... нали се сещаш, че го е грижа за някого, за нещо. А сега? Сега се тревожа още повече. Не виждам как нещата могат да свършат добре. Ни най-малко. Хайде, да вървим в стаята на Джон.

Двете с Уелси излизаме от кухнята, прекосяваме дългата всекидневна, която представлява прекрасна смесица от съвременна архитектура и старинно обзавеждане и картини, и поемаме по коридора, където се намират спалните. Тази на Джон е последната, преди голямата спалня на Тор и Уелси, която заема левия ъгъл на къщата. Когато се приближаваме, чувам...

Дж. P.: Това да не е...

Уелси: Аха. Маратон с филмите за Годзила. (бутва вратата и казва тихичко) Здравей. Как си днес?

Стаята на Джон е издържана в тъмносиньо, а в изчистените линии на бюрото, таблата на леглото и писалището, се усеща нещо от Франк Лойд Райт. На светлината, хвърляна от телевизора, виждам Джон в леглото, обърнат на една страна. Кожата му е бяла като чаршафите, само бузите му горят от треската. Очите му са затворени, а устата - полуотворена, при всяко поемане на дъх гърдите му просвирват. Тор се е настанил до него, облегнат на таблата. До огромното тяло на брата, Джон прилича на двегодишно дете. Ръката на Тор е протегната и Джон се е вкопчил в нея.

Тор: (кимва ми и изпраща въздушна целувка на своята шелан)

Не е много добре. Мисля, че температурата му е още по-висока. (Докато той казва това, от телевизора насреща ни Годзила надава мощен рев и започва да тъпче сградите... горе-долу същото, което вирусът прави в тялото на Джон.) Уелси: (оставя купичката и се навежда през Тор) Джон?

Джон отваря очи и се опитва да седне, ала Уелси поставя ръка на бузата му и му прошепва да остане легнал. Докато тя говори тихичко на Джон, Тор се привежда напред и обляга глава на рамото й. Давам си сметка, че е изтощен - без съмнение, от будуване и тревоги за Джон.

Докато ги гледам заедно, искрено се радвам за Джон, но освен това съм и леко разтърсена. Трудно ми е да не си го представя в порутения тавански апартамент в онази пълна с плъхове сграда, болен и самичък. Въпросите, започващи с „ами ако", са твърде смущаващи. За да не се разстроя съвсем, насочвам вниманието си към Тор и Уелси и това, че двамата са го направили част от семейството си.

След малко Уелси се настанява до Тор, който й прави място, като прибира крака, и слага свободната си ръка, онази, която Джон не държи, върху корема й.

Уелси: (поклащайки глава) Ще се обадя на Хавърс.

Тор: Мислиш ли, че трябва да го оставим в клиниката?

Уелси: Те ще решат.

Тор: Сложил СЪМ вериги на рейндж роувъра. Само кажи и ще

те откарам.

Уелси: (потупва крака му и се изправя) Ето защо се омъжих за теб.

Уелси излиза, а аз оставам на прага, чувствайки се безполезна. Господи, колко много въпроси исках да задам на Тор, ала сега те до един ми се струват толкова маловажни.

Дж. P.: Май е най-добре да си вървя.

Тор: (разтърквайки очи) Да, така изглежда. Извинявай.

Дж. P.: Моля ти се... няма защо. Трябва да се погрижите за него.

Тор: (свежда очи към Джон) Да, така е.

Уелси се връща. Присъдата на лекаря е, че Джон трябва да постъпи в клиниката. Обадила се е и на Фриц, за да дойде да ме вземе, ала ще му отнеме време, затова ми казват да заключа къщата, когато си тръгна. Последвам Тор, понесъл Джон на ръце, по коридора, през всекидневната и обратно в кухнята. Вместо да го накарат да си сложи яке, Джон е увит в топла завивка, а на краката му нахлузват чифт пантофи като онези, които дадоха и на мен... само дето неговите са по-малки.

Уелси се настанява на задната седалка на роувъра и си слага колана, а когато Тор поставя момчето до нея, тя взема главата му в скута си и го прегръща. Когато Тор затваря вратата, Уелси ме поглежда през прозореца. Отражението на гаражната стена зад мен засенчва лицето й и огненочервената й коса. Очите ни се срещат и тя вдига ръка. Аз правя същото.

Тор: (към мен) Нали няма проблем да те оставим? Знаеш как

да се свържеш с мен.

Аж. P.: Добре съм.

Тор: Вземи си каквото поискаш от хладилника. Дистанцион

ното за телевизора в кабинета е до стола ми.

Аж. P.: Добре. Карай внимателно и ме дръж в течение как е той.

Тор: Обещавам.

Тор слага голямата си длан на рамото ми за миг, а после се настанява зад волана и дава на заден вход. Веригите тракат върху циментовия под на гаража, докато не достигнат снега навън. След това единственото, което чувам, е ниското бобо-тене на двигателя и хрущенето на милионите снежинки под гумите.

Тор обръща колата и поема напред, задействайки гаражната врата с дистанционното. Докато тя се затваря, последното, което виждам, са задните фарове на роувъра, хвърлящи червена светлина върху преспите.

Прибирам се в къщата. Затварям вратата след себе си. Ослушвам се.

Тишината е плашеща. Не защото ми се струва, че в къщата има някой, а защото онези, които би трябвало да са в нея, ги няма.

Отивам във всекидневната, настанявам се на един от копринените дивани и зачаквам до прозореца, сякаш ако гледам как Фриц пристига, той ще дойде малко по-бързо. Обула съм си ботушите, а якето лежи в скута ми.

Струва ми се, че минават години, преди мерцедесът най-сетне да се появи на алеята. Изправям се, отивам до входната врата, както са ми казали, и прекрачвам прага. Докато се обръщам, за да заключа, хвърлям един последен поглед към печката, където Уелси готвеше преди около половин час. Тенджерката, в която беше оризът за Джон, си е там, където тя я е оставила, също както и черпакът.

Готова съм да се обзаложа, че в една обикновена нощ тези неща никога не биха били оставени така. Уелси е отлична домакиня.

Давам знак на Фриц, че ми трябва една минутка, и изтичвам в кухнята. Измивам тенджерката и черпака и ги оставям да съхнат до мивката, защото не знам къде им е мястото. Отново излизам навън, ала този път завъртам ключа. Бърза проверка, за да се уверя, че наистина съм заключила, и поемам през снега към мерцедеса. Фриц излиза и ми отваря вратата. Миг преди да се настаня на кожената седалка, се обръщам към къщата. Светлината от прозорците вече не изглежда така гостоприемна... сега тя ми се струва някак тъжна. Къщата очаква обитателите й да се върнат, така че под покрива й отново да има не само неодушевени предмети. Без хора тя е просто музей, пълен с експонати.

Сядам в мерцедеса и икономът подкарва в бурята. Шофира внимателно, така, както съм сигурна, че го е сторил и Тор.