Пътеводител за посветени

ДОСИЕТАТА НА БРАТСТВОТО

Негово кралско височество Рот, син на Рот

Възраст: 343 години

Приет в Братството: Това е дълга история...

Ръст: 2,07 м

Тегло: 124 кг

Цвят на косата: Черна, права, дълга до кръста

Цвят на очите: Светлозелен

Специфични физически белези: Татуировки на двете ръце, описващи кралското му потекло; знакът на Братството върху левия гръден мускул; името ЕЛИЗАБЕТ, вдълбано на Древния език на гърба му.

Забележка: Има слабо зрение - очите му са свръхчувствителни към светлината, по всяка вероятност заради чистокръвното му потекло. Винаги носи тъмни очила.

Предпочитано оръжие: хира шурикен (метателни звезди)

Описание: Висок два метра, Рот беше чист ужас, облечен в кожа. Косата му, дълга и черна, растеше V-образно над челото му. Плътни тъмни очила скриваха очите му, които никой не беше виждал. Раменете му бяха два пъти по-широки, отколкото на повечето мъже. Слице, което беше едновременно аристократично и брутално, той изглеждаше като крал, какъвто бе по рождение, и воин, какъвто го беше направила съдбата. („Тъмна любов", стр. 13)

Обвързан с: Елизабет Ан Рандъл

Лични въпроси (отговорите са дадени от Рот):

Последният филм, който гледа: „Кюфтета" (по вина на Рейдж)

Последната книга, която прочете: „Лека нощ, луна" от Марга-рет Уайз Браун (на Нала)

Последният сериал, който гледа: „Офисът" (любимият ми сериал)

Последната игра, която игра: МОНОПОЛИ

Най-големият ти страх: Смъртта

Най-голямата ти любов: Бет

Любим цитат: „Управлявай със сърцето и с юмрука си."

Боксерки или слипове: Боксерки, черни Часовник: браююв

Кола: Бет ме кара със своето ауди, или пък пътувам с Фриц

Колко е часът, докато попълваш този въпросник: Два следобед

Къде си: В кабинета си

С какво си облечен: Черен кожен панталон, черна тениска от „Хейнс", ботуши

Какви дрехи има в гардероба т и: Още като изброените по-горе, плюс черен костюм от „Брукс Брадърс", както и бели дрехи за посещенията при Скрайб Върджин

Какво бе последното нещо, което яде: Сандвич с агнешко, приготвен от Бет

Разкажи ни последния си сън: Не ви влиза в работата

„Кока-кола" или „Пепси": „Кока-кола"

Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Бет Рандъл

Кърк или Пикар: Кърк

Американски футбол или бейзбол: Ръгби

Най-сексапилното у една жена: Шията на моята шелан

Какво най-много харесваш у Бет: ВСИЧКО. Да, това май е точно казано

Първото, което й каза: „Реших, че трябва пак да опитаме."

И какво mu отговори тя: „Кой си ти?"

Най-романтичното нещо, което си направил за нея: Ще трябва да попитате Бет

Какво би променил у нея: Само това, че бих я срещнал няколко века по-рано

Най-добър приятел (ако не се брои твоята шелан): Изгубих го преди около три години. Няма какво повече да кажа

Кога плака за последен път: Не ви влиза в работата

Кога се смя за последен път: Преди около двайсетина минути, докато гледах как Нала „открива" пръстите на краката си

Интервю на Дж. P. с Рот

Ето как стоят нещата с краля. Може да го интервюирате, ала само ако той определи правилата. Което прекрасно го описва. Той страшно държи да определя правилата, но предполагам, че когато си последният чистокръвен вампир на земята и крал на своята раса, и... е, когато си толкова едър и имаш поглед, който може да среже стъкло с лекотата на диамант, светът е място, къ-дето командваш, а не се опитваш да се промъкнеш незабелязано.

Споменах ли, че в момента нося непромокаем гащеризон и съм нагазила до кръста в леденостуден поток в планината Адирондак?

Да, риболовът е новото хоби на краля.

В тази мразовита ноемврийска нощ двамата с Рот сме застанали насред ленивите (и вледеняващи) води на малка рекичка. Аз нося дебел клин, но съм готова да се обзаложа, че същото не може да се каже и за него - Рот не е от онези, които се плашат от малко студ. Все пак се съгласи да обуе гигантски непромокаем гащеризон, пригоден от Фриц, така че да стане на чифт крака, всеки от които е широк горе-долу колкото моите рамене. Застанала съм от едната му страна - пред или зад него бих била в обсега на въдицата му, а като се има предвид, че трябваше да го тормозя седмици наред, докато се съгласи на това интервю, не искам да рискувам непредвидено пътуване до спешното отделение за изваждане на рибарска кукичка от някоя част на тялото ми.

Трябва да отбележа, че Рот изглежда отпаднал. Което не му пречи по скалата „Дяволски сексапилен" да превъзхожда 99,9 % от всички мъже, които съм виждала някога, но да си го кажем честно - кой може да се мери с тип с дълга до кръста черна коса, растяща V-образно над челото му и плътни тъмни очила? Да не говорим за татуировките по ръцете, зелените очи и...

Да се разберем, никога не съм мерила широкия му гръб. Нито веднъж. Нито пък масивните му плещи. Или пък плочките на корема му.

О, я не ме гледайте така!

Както и да е, докъде бяхме стигнали? А, да, потокът. Риболов.

Двамата с краля се намираме на около километър от хижата на Ривендж в планината Адирондак, близо до щатския парк Блак Снейк. Рот стои на петнайсетина крачки от мен и ритмично размахва дясната си ръка напред-назад, придърпвайки тънката като паяжина корда към себе си, само за да я остави да бъде понесена от течението миг по-късно. Водата ромоли като звънчета, полюшвани от нежен полъх, докато бълбука покрай гладките сиво-кафяви камъни, а вятърът шумоли в клоните на боровете, които се издигат от двете страни на потока. Свежият прохладен въздух ме кара да се сетя със задоволство за ароматните червени ябълки в раницата, която взехме със себе си -тези сочни, тръпчиви приятелчета се връзват чудесно с подобно есенно време.

А, да, пропуснах да отбележа и още нещо важно - Рот е препасал два четирийсеткалиброви пистолета под мишниците си, а в джобовете си носи метателни звезди. Пистолетите и сама виждам. За звездите научих от него.

Аж. P.: Мога ли да бъда откровена с теб?

Pom: Не те съветвам да опитваш нещо друго. Защото ще го усетя по миризмата ти.

Дж. P.: Имаш право. Ъъъ... Учудвам се, че имаш търпение за това. Да ходиш на риба, искам да кажа.

Pom: (свива рамене) Не е въпрос на търпение. Действа ми успокояващо. И не, нямам намерение да се захвана с йога. Рейдж е по тая част.

Аж. P.: Той още ли практикува йога?

Pom: Аха, все още се усуква в един милион безумни пози. Заклевам се, това копеле сякаш е направено от гума.

Аж. P.: Като стана дума за Рейдж и Мери, вярно ли е това, което чувам?

Pom: Осиновяването? Аха. Когато Нала се роди, нещо в тях сякаш прещрака и те си казаха: „И ние искаме бебе".

Аж. P.: Колко време ще отнеме? И откъде ще го вземат?

Pom: Ще научиш, когато го направят. Но няма да стане веднага.

Аж. P.: Е, радвам се за тях. (За известно време се възцарява мълчание; Рот издърпва въдицата си и мята кукичката в друга част на потока.) Ами ти искаш ли...

Pom: Не. Все още не съм готов за деца. След всичко, което Бела трябваше да преживее... (Той поклаща глава.) Не., И преди да си ме попитала, Бет е съгласна с мен. Макар да мисля, че след време и тя ще поиска дете. Да се надяваме, че няма да е много скоро. Все пак, тя все още не е минала през първия си период на нужда, така че още е рано да го мисля.

Дж. P.: Предполагам, че искаш да сменя темата?

Pom: Ти решаваш. Можеш да ме попиташ каквото си искаш.

Което не значи, че ще ти отговоря. (Поглежда ме през рамо и ми се усмихва.) Но нали си ме знаеш.

Дж. P.: (смеейки се) Да, наясно съм как стоят нещата. Е, добре, нека те попитам за тази история с Фюри и Избраниците. Какво мислиш за промените, които той трябваше да направи?

Pom: Човече... страшно ме впечатли. Сериозно. И не само заради онова със Скрайб Върджин. Имаше един период, в който наистина си мислех, че ще го изгубим.

Дж. P.: (мислейки си за Фюри и хероина) Така си е.

Pom: Да. (Нова пауза, през която го гледам как размахва ръка,ту напред, ту назад. Кордата издава много приятен звук, докато просвистява в свежия горски въздух, все едно диша.) Да. Както и да е, ето защо сме тук, в хижата на Рив. С Бет идваме на всеки две седмици, за да се срещнем с Фюри и Директрис и да проверим дали с Избраниците всичко е наред. Исусе, можеш ли да си представиш колко интензивен е този преход за тях? От пълно уединение до свободата да познаят свят, за който само са чели.

Дж. P.: Не, май не мога.

Pom: Фюри е просто фантастичен в общуването с тях, сякаш само за една нощ те се превърнаха в негови дъщери. А и те го обичат. Той е съвършеният Примейл, а Кормия им е като по-голяма сестра. Тъй като е имала повече време да се пригоди, тя много им помага. Наистина се радвам, че нещата се развиха така.

Дж. P.: Като заговорихме за родители и деца, как е животът в имението след раждането на Нала?

Pom: Честно? Това хлапе е истинска дива. До един ни върти на малкия си пръст. Оня ден работех на бюрото си, а Бела се разхождаше из имението с нея... прави го, защо-то напоследък Нала спи само ако е в движение. Както и да е, Бела се появи в кабинета ми и започна да обикаля напред-назад. Нала беше сложила глава на рамото на майка си и спеше като къпана... между другото, това хлапе има мигли по-дълги от ръката ти. Та значи Бела най-сетне решава да поседне на дивана и да си почине за мъничко... точно две секунди по-късно - не се майтапя! - Нала отваря очи и започва да негодува.

Лж. P.: Горката!

Pom: Говориш за Бела, нали?

Лж. P.: Аха!

Pom: (през смях) И тогава аз взех Нала на ръце. Бела ми дава да го правя. (Изрича го с неприкрита гордост.) Започнах да я разхождам наоколо без да я изпусна.

Дж P.: (прикривайки усмивката си) Разбира се, че не си я изпуснал.

Pom: И тя отново заспа. (Той ми хвърля сериозен поглед през рамо.) Нали знаеш, че децата заспиват само ако ти имат доверие и се чувстват в безопасност.

Дж. P.: (меко) Всеки би се чувствал в безопасност с теб.

Pom: (извръщайки бързо поглед) Та така. Хлапето е истинско съкровище. Зи все още се чувства малко неловко с нея... мисля, че е понеже се бои да не я счупи, а*не защото не я обича. Рейдж я държи като чувал с картофи и я мъкне навсякъде, където му щукне, което страшно й харесва. На Фюри му идва отвътре. Както и на Бъч.

Дж. P.: Ами Вишъс?

Pom: Хм. Мисля, че се притеснява от нея. Но пък й направи кама. (Рот се засмива.) Опасен тип. Що за смахнато копеле прави кама за едно бебе?

Дж. P.: Но се обзалагам, че е прекрасна.

Pom: И още как! Инкрустира... (Кралят млъква за малко и подръпва въдицата, сякаш мисли, че нещо се е уловило.) Инкрустира дръжката с диаманти. Три дена работи над нея. Казва, че е за времето, когато започне да ходи по срещи.

Дж. P.: (през смях) Бас държа.

Pom: Ама може и труда му да е напразен. Зейдист казва, че тя няма да ходи по срещи. Никога.

Дж. P.: Хубава работа!

Pom: Аха. Малкото момиченце на Зи? Искаш да я изведеш на среща? Едва ли.

Дж. P.: Мисля да пасувам.

Pom: И аз така бих направил. Харесвам си топките там, къде-

то са, ако нямаш нищо против.

Дж P.: (след нова пауза) Може ли да попитам за Тор?

Pom: Предполагах, че ще го направиш.

Дж P.: (изчаква да види дали ще каже още нещо) Е, питам те за него.

Pom: (подразнен) Виж, какво искаш да ти кажа? Отиде в гората, за да умре. Ласитър го върна обратно при онези, които ежедневно му напомнят за мъртвата му шелан. Нуждае се от кръв и, разбира се, отказва да пие. Не че го виня - той е изнемощял и гневен, и иска единствено да умре. Това мога да ти кажа за него.

Дж P.: (давайки си сметка, че е добре да не задълбава повече) Какво е усещането Ласитър да е наблизо?

Pom: (той се изсмива рязко) Този ангел си го бива. Не ме драз

ни чак толкова и мисля, че той го знае. Веднъж го простреляха заради мен.

Дж P.: Чух за това. Имаш ли чувството, че си му задължен?

Pom: Да.

Дж P.: Двамата с Ви не се погаждат особено.

Pom: Така е. (засмива се) Това си струва да се види. Когато

са в една стая, е като да гледаш два питбула, затворени в една клетка. И преди да си ме попитала - не, не знам всички подробности и нямам намерение да си навирам носа.

Дж. P.: Като заговорихме за подробности... за глимерата...

Pom: По дяволите, защо държиш да съсипеш една чудесна ве

чер?

Дж. P.: Исках само да те попитам какво мислиш за назначението на Ривендж за лийдайър на Съвета на принцепсите.

Pom: (през гръмогласен смях) Е, след този въпрос няма как да ти се сърдя. Човече, ама че беше забавно. На кого, по дяволите, би му минало през ума, че може да се случи нещо такова? Един симпат! Начело на група тесногръди, изпълнени с предразсъдъци копелета. А те и представа си нямат за истинската му същност. Освен това Рив е на моя страна в зараждащото се гражданско неподчинение, което се опитват да ми спретнат след всички тези нападения на лесъри. А току-що си избраха за лидер някой, според когото аристократите са също толкова налудничави и вредни за расата, за колкото ги смятам и аз.

Дж. P.: Ала имаш ли му доверие?

Pom: Дотолкова, доколкото мога да имам доверие на някой, който не е Бет или член на Братството.

Дж. P.: Значи това, че е наполовина симпат...

Pom: Чакай малко. Той е симпат. Това, че кръвта му е смесена, е без значение. Имаш ли дори малко от тази гадост във вените си, значи си симпат. Точно затова създадоха онази колония там на север. Те са опасни.

Дж. P.: Ето защо те попитах дали му имаш доверие. Мислех, че те всички са социопати.

Pom: Така е, и той също е такъв. Работата е там, че със симпатите едно е абсолютно сигурно - винаги можеш да разчиташ, че се ръководят единствено от личния си интерес. Рив обича сестра си, а тя е омъжена за един от братята. Следователно Рив никога няма да стори нещо, с което да навреди на тях или на мен. И това важи във всичко.

Дж. P.: Смяташ ли, че глимерата представлява заплаха за теб като крал?

Pom: Виж сега, ще бъда съвсем откровен. Не ги харесвам и никога не съм ги харесвал, но това не означава, че ги искам мъртви. В момента те са разпокъсани, далеч от Колдуел и в редиците им цари хаос. Колкото по-дълго продължава това, толкова по-добре за мен, защото ми дава възможността да взема здраво юздите в ръце и да се опитам да покажа на расата си как да се справим. Докато имам солидна подкрепа сред цивилните вампири, всичко ще е наред. А и няма какво да се залъгваме - глимерата открай време е ексклузивно, затворено общество, така че обикновените вампири не изпитват особена преданост към тях.

Дж. P.: Как виждаш бъдещето?

Pom: Различно. Фюри е абсолютно прав - ако искаме да оцелеем, трябва да се адаптираме. Старите правила чисто и просто ни убиват. Вече забраних робството със закон. В момента променям правилата за войниците и Братството. Избраниците бяха освободени. Но все още има поне сто неща, които трябва да премисля, преправя, променя.

Дж. P.: Като стана дума за Братството... означава ли това, че Блей и Куин могат да станат част от него?

Pom: При положение че се сдобият с достатъчно опит и успеят да достигнат това ниво. Летвата за влизане в Братството ще бъде поставена изключително високо, що се отнася до умения. Вече няма да се влиза с това каква кръв тече във вените ти, а с това как се биеш. Смятам да премахна и други ограничения. Например фактът, че Куин е личен телохранител на Джон в миналото би го дисквалифицирал, но не и днес. Дж. P.: Учудвам се, че допускаш него и Блей в имението. Учудва ме и ме радва.

Pom: (след миг мълчание) Ами... Дариъс построи това място, а той обичаше къщата му да е пълна. Тези момчета си ги бива, а и Куин направи много за Джон. Така че всичко е наред. Работата е там, че трябваше да прекъснем тренировъчната програма за известно време, Бог знае докога. Когато си тръгнаха от Колдуел членовете на глимерата си прибраха синовете, които им бяха останали, пък и ние бездруго сме твърде заети с тази война. Необходими са ми бойци, а Блей и Куин са добри воини. Всъщност - отлични воини. Така че ще имаме нужда от тях. (Дълго мълчание.)

Дж. P.: Щастлив ли си? Искам да кажа, знам, че в момента положението не е розово, но по-щастлив ли си сега, отколко-то преди две години?

Внезапно кордата на въдицата се опъва и Рот насочва цялото си внимание към изваждането на онова, което се оказва иресноводна пъстърва. Рибата е лъскава и се хлъзга в големите ръце на краля, така че той едва не я изпуска, докато се опитва да извади кукичката от зиналата уста.

Дж. P.: Красива е.

Pom: Пък е и борец. (Той се навежда и внимателно слага рибата във водата.) Питаш ме дали съм щастлив? Да видим... като свърша тук, ще се прибера в топъл дом, в който ме очаква моята шелан. Ще хапнем (стига Лайла да не е подпалила кухнята), а после с Бет ще отидем в леглото. Ще правим любов цял час, може би и по-дълго, след което ще заспя, докато главата й почива върху гърдите ми. (Той пуска пъстървата и проследява с поглед как тя се отдалечава в ленивите води на потока.) Готова ли си да вървим? Дж. P.: Да. И съм ти благодарна за отделеното време.

Pom: За нищо. Само дето възнамеряваш да се върнеш в Колдуел и да интервюираш и останалите, нали?

Аж. P.: Такъв е планът, да.

Pom: (поклащайки глава) Не, тази вечер ще останеш тук. Ще си тръгнеш утре следобед. Пътят е дълъг, а наоколо има диви животни.

Дж P.: (понеже с краля не се спори) Добре. Така ще направя. Pom: Чудесно.

Двамата изгазваме до брега на потока. Рот излиза пръв и ми подава ръка. Аз я поемам и той ме издърпва, след което взема раницата, отваря я и ми я подава.

Pom: Искаш ли ябълка?

Дж P.: О, с удоволствие.

Бъркам в раницата и я изваждам. Червено-зеленият плод проблясва на лунната светлина и когато впивам зъби в него, изпращява звучно. Сокът се стича по ръката ми, докато двамата с Рот вървим през гората, а непромокаемите ни гащеризони плющят около краката ни.

Дж. P.: (когато излизаме от гората и пред себе си виждаме меката светлина, струяща от хижата на Рив) Рот?

Pom: Да?

Дж. P.: Благодаря ти.

Pom: Ябълката си е твоя.

Дж. P.: Нямах предвид ябълката.

Pom: (след моментна пауза) Знам. Знам, чала.

Той ме прегръща - кратка, но силна прегръдка, след която продължаваме да крачим един до друг към топлата, гостоприемна къща.

„ТЪМНА ЛЮБОВ"

Персонажи:

Рот, наследник на престола на вампирите Бет Рандъл, репортер в местния вестник Дариъс, син на Марклон, син на Хоръсман Тормент, син на Харм

Уелесандра, кръвна дъщеря на Реликс, обвързана с воина от Братството на черния кинжал Тормент Рейдж, син на Торчър Зейдист, син на Агъни Фюри, син на Агъни Скрайб Върджин Мариса, кръвна дъщеря на Уолън Хавърс, кръвен син на Уолън Фриц (Пърлматър), невероятен иконом Господин Х(авиер), главен лесър Били Ридъл, син на сенатор Уилям Ридъл Чери Пай, истинско име Мери Мълкейхи

Бъч 0'Нийл, детектив от отдел „Убийства" в полицейското управление на Колдуел

Хосе де ла Крус, детектив от отдел „Убийства" в полицейското управление на Колдуел

Дик, редактор в „Колдуел Куриър Джърнъл", шеф на Бет Дъг, интернист в болницата

Безименен рус мъж, съучастник на Били Ридъл в опита за изнасилване на Бет

Изгубилия (безименен младеж, когото господин X. извежда заедно с Били)

Аби, барманка в „Макграйдърс"

Бу, черна котка

Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):

Бар „Скриймърс" на Трейд Стрийт

Офисът на „Колдуел Куриър Джърнъл" на Трейд Стрийт Апартаментът на Бет - 1Б, 1188 Ред Авеню Полицейското управление на Колдуел на Трейд Стрийт (на шест пресечки от „Колдуел Куриър Джърнъл")

Домът на Дариъс - 816, Уолъс Авеню

Колдуелската академия за бойни изкуства (срещу „Дънкин Донътс")

Фермата на господин X., встрани от Шосе 22 Клиниката на Хавърс - адресът се пази в тайна Бар „Макграйдърс" на Трейд Стрийт „Зироу Сам" (ъгъла на Трейд Стрийт и Десета улица)

Резюме

В първата книга от поредицата, Рот, невъзцарил се крал на вампирите и последният чистокръвен вампир на земята, с неохота се нагърбва да помогне на една жена полувампир да премине през преобразяването си. Бет Рандъл дори не подозира за вампирското си потекло и се съпротивлява както срещу истината за себе си, така и срещу привличането, което изпитва към чернокосия непознат, който се появява в живота й.

Първо изречение: „Дариъс огледа клуба и полуголите тела на претъпкания дансинг."

Последно изречение: „Моля ви, господа - каза икономът. - Никакво хвърляне на ленените салфетки. Някой иска ли праскови?"

Издадена: септември 2005 г

Обем: 393 стр.

Първа чернова написана: септември-ноември 2004 г.

Коментари на авторката

„Тъмна любов" си остава книгата, с която се гордея най-много. Според мен ритъмът, с който се развива действието, е точно какъвто трябва да бъде и именно в тази книга открих своя глас. Разбира се, написването й здравата ми взе страха, защо-то беше огромна промяна за мен като автор. Огромна. Никога дотогава не бях използвала няколко различни гледни точки и сюжетни линии, нито пък бях писала поредица, да не говорим пък за създаването на цял нов свят. Представа си нямах какво правя, когато ставаше дума за... ами, май за почти всичко в историята. Въпреки че „Тъмна любов" беше петата ми издадена книга, тя бе толкова различна от написаните преди нея, че беше като да започна от начало.

А и преди това по никакъв начин не можех да се нарека експерт.

Първите ми четири книги бяха съвременни любовни романи. Издадени под името Джесика Бърд, те бяха плод на години страстно четене на книгите на „Арлекин". Както и на факта, че съм писателка по рождение. То е част от природата ми, нещо, което трябва да правя, ако искам да бъда щастлива... и да запазя здравия си разсъдък. Но това е друга сага.

Книгите на Джесика Бърд написах с удоволствие, ала договорът ми не беше подновен... което означаваше, че вече нямам издател. Знаех, че трябва да променя посоката, ако исках да имам работа, затова се пробвах в няколко различни жанра. Опитах идея за любовен съспенс, но материалът не беше достатъчно добър. Обмислях да се захвана с чиклит... само че това не бяха книгите, които самата аз чета, може би защото тази тема не е по моята част. Мина ми през ума да продължа да пиша съвременни любовни романи и да се опитам да си намеря друг издател, макар да ми беше ясно, че е малко вероятно това да се случи.

И тогава, в най-мрачния ми час, когато в мозъка ми нямаше нищо особено свежо и интересно, ако не се брои настойчивата мисъл, че ако не се преоткрия като писател, с мен е свършено... тогава се появи Рот. Въпреки че открай време бях фен на хорър жанра, и през ум не ми беше минавало да се пробвам в писането на паранормални любовни романи. А ето че изведнъж цял тон мъжки вампири изпълниха главата ми и братята занапираха да излязат така, сякаш бяха заключени в горяща къща.

Добре. Да видим сега. Хорър + любовна история + еротика + фентъзи + хип-хоп. Добавете известна доза кожени дрехи и „Татуировки в Маями", разбъркайте с бейзболна бухалка и железен лост, поръсете малко талк и го поднесете върху горещо канапе от Света-Дево-Марийо-това-трябва-да-сработи-иначе-ще-работя-като-адвокат-до-края-на-дните-си.

Никакъв проблем.

„По дяволите - помня, че си помислих, - защо не пия алкохол? Или поне да ядях шоколад!”

С което стигаме до първото ми правило за всеки писател: искате ли да оцелеете, никога не забравяйте за PR-a и тук не говоря за пиар.

Постоянство и Разнообразие/Промяна. Ако ръкописите ви не се продават, ако не получавате добри отзиви от агенти и издатели, опитайте нещо друго - нов глас, нов поджанр или дори нов жанр. Не се отказвайте. Опитвайте отново и отново. Търсете нови възможности, които ви се струват интересни. Поемете по нов път.

Единствено това ме спаси.

Което не означава, че моето собствено преоткриване беше забавно. Когато се залових с историята за Рот и пробните глави, бях изпълнена с необикновено вдъхновение, ала едновременно с това не знаех откъде да започна. Всичко, което имах, бе истинска бъркотия от идеи в главата си, изгарящата паника, че никой няма да разбере поредицата, още по-малко пък ще я купи, както и почти пълната увереност, че просто няма как да се справя с нещо толкова сложно и взаимосвързано като света на Братството.

Усещането беше горе-долу като да се опиташ да подкараш самолет, когато едва се справяш и с карането на колело.

Докато се взирах в празния монитор на компютъра пред себе си, осъзнах, че трябва да потисна притесненията си, и понеже да си напъхам главата в някое менгеме не беше приложимо на практика, сключих сделка със себе си - ще напиша историята, която се върти в главата ми, точно така, както я виждам, и ще го направя за себе си и за никой друг. Няма да допусна да ми се пречкат мисли от рода на „това не можеш да направиш", „това е против правилата" или пък „по-добре заложи на сигурното". Онова, което виждах в ума си, щеше да се пренесе върху белия лист.

Правило номер две? Пишете без страх.

Вземете идеята си и я пресъздайте възможно най-точно. Когато по-късно редактирате, винаги е по-лесно да направите крачка назад, отколкото да се опитате да стигнете по-далеч, пък и смятам, че колкото по-дръзки сте в първата чернова, толкова по-вероятно е да останете верни на идеята в главата си.

Така че, да, такъв беше планът и от взетото решение определено се почувствах много по-добре. Само дето изведнъж изникна проблем.

Как щях да се справя с осъществяването на плана?

При всичко, което виждах в ума си, многобройните гледни точки и сюжетни линии, ето че не знаех как да оформя историята. След известно време крачене напред-назад в опит да успокоя надигащата се паника, в крайна сметка прибегнах до юридическото си образование. Докато следва право, човек учи, като прави съкратени, ала въпреки това обемисти изложения на материала, преподаден в часовете. Докато сложите всичко на мястото му, установявате, че сте усвоили материала, така че ползата всъщност идва от самия процес, а не толкова от крайния резултат.

Умението да нахвърлям планове беше и продължава да е най-важният инструмент, който използвам в писането си.

Преди поредицата за Братството започвах с подробно резюме на историята, за да дам на издателя,си представа какво се опитвам да направя. По-голямата част от измислянето правех, докато пишех самия роман... което беше адски неефективно и мъничко опасно. Например, случваше се да поставя някой герой или героиня в емоционални състояния, които просто не ставаха, или пък да объркам мотивацията и вътрешните им конфликти, или пък да изгубя инерцията на книгата... понякога -всичко това едновременно. Вярно, в крайна сметка успявах да оправя положението, но в процеса изхвърлях купища страници и създавах ненужни главоболия на редактора си. На всичкото отгоре, заради цялата тази борба, невинаги правех най-добрия избор, тъй като мозъкът ми отказваше да действа насред цялата тази бъркотия и липса на яснота.

Третото ми най-важно правило е следствие от второто и е принципът, залегнал в основата на всичко, което правя като автор: Бъдете господар на работата си.

И не си мислете, че ще ви бъде лесно.

Не разчитайте на редактора, на агента си или на своя партньор критик да забележат и решат проблемите ви със сюжета, героите, темпото, контекста, номерирането на страниците или който и да било от хилядите проблеми, които ще срещнете, ко-гато пишете книга. Развивайте уменията си на критик с всички книги, които четете, както добрите, така и лошите. Запитайте се кое става и кое - не? Запознайте се с основните наръчници по писане на книги, като „Сюжетът" от Робърт Маккий, „Как да напишем първия си успешен роман" от Доналд Маас и „Дневникът на писателя" от Кристофър Воуглър. Говорете с други писатели за техните книги и за това как те пишат.

След това, когато се върнете към вашите произведения, подходете към тях сякаш сте обучаващ офицер в армията, който има насреща си цяла рота недисциплинирани, мързеливи мър-лячи. За мен да бъда мила към малкия, чувствителен човек на изкуството в себе си и да го поя със сладък нектар от хвалебствия, е най-сигурният начин книгите ми да станат скучни и посредствени. Дисциплина и точна преценка на силните и слабите ми страни като писател са единственото, което действа при мен. Егото никога не е било мой приятел.

Но да се върна на „Тъмна любов" и планирането на книгата. Образите в главата ми бяха толкова ясни и настойчиви, че ми отне само две седмици да нахвърлям в основни линии сюжета и законите, на които се подчиняваше този нов свят (както и първите шейсет и девет страници от книгата). Разбира се, през тези две седмици почти не спах, нито почивах. Бях напълно повлечена от инерцията на всичко това и изобщо не исках да забавям темпото.

И до днес не искам.

А когато най-сетне извадих на бял свят всичко, което виждах в главата си... установих, че нахвърляната в най-общи линии история е дълга цели четирийсет и четири страници. Бях поразена. Рекордът ми дотогава? Не повече от десет страници.

Притеснявах се обаче, че когато агентът ми се опита да продаде идеята ми, издателствата няма да я прочетат докрай. Ако вече имате издадена книга, обикновено продавате следващите на доверие, с три примерни глави и резюме на историята, ала аЗ имах чувството, че им предавам... ами, цялата книга. Разбира се, това си имаше и положителна страна. Вече знаех какво искам да направя и как ще се развие всеки от героите ми. В процеса на работа бях свършила всичкото измисляне и прена-реждане и установих, че да променя няколко абзаца в-резюмето е неимоверно по-лесно от това да изтрия цели глави и да поставя съвършено нови на тяхно място, докато пиша самата книга.

За щастие, предложението за поредицата беше купено (от най-невероятната редакторка, с която съм работила някога) -знаех, че съм си осигурила написването на поне три книги. Бях страшно развълнувана, ала едновременно с това и ужасена, за-щото не бях сигурна дали ще се справя. Разбира се, веднага си казах, че прекрасното ми гигантско резюме е моят спасител. Докато имах него, всичко щеше да е наред. Трябваше само да седна пред клавиатурата.

Как ли пък не!

Написването на книгата се оказа далеч по-сложно, отколкото си бях представяла, по ред причини.

За мен едно от най-големите предизвикателства на „Тъмна любов" бе как да се справя с различните сюжетни линии и гледни точки. В книгата, поне според мен, има три основни сюжетни линии: тази на Рот и Бет, тази на господин X. и Били Ридъл, и тази на Бъч. Всяка от тях разкрива различен аспект от света на вампирите и дава на читателя възможност да надникне в него, да научи повече за тяхната раса, за тайната им война с Обществото на лесърите и за съществуването им, незабелязвано от хората. Което не е никак малко. И за да се усложни още повече положението, тези сюжетни линии са представени на читателя от името на поне осем различни герои.

Толкова много неща, с които да се оправям и за които да мисля.

Толкова много неща, които да развивам от глава на глава.

Правило номер четири? Сюжетните линии са като акули -престанат ли да се движат, умират.

При толкова много неща, които се случват, да се постигне подходящото темпо е от решаващо значение. Ако исках да успея като писател, трябваше да се погрижа сюжетните линии да се развиват - докато се опитвах да покажа как Рот и Бет постепенно се сближават, както физически, така и емоционално, трябваше да държа под око и разследването на Бъч и Хосе де ла Крус, което въведе Бъч в света на Братството и едновременно с това държеше читателя в течение на гнусните деяния на господин X. В същото време трябваше да представя и останалите братя, да обрисувам в общи линии войната им с лесърите, както и да разпъна червения килим за Скрайб Върджин и да опиша света от Другата страна.

И трябваше да го сторя, без от това да пострада свързаността между сцените, като много внимавах чувствата да си останат реалистични и добре обрисувани, без обаче да затъвам в мелодрама.

Ето ви още един пример. Бъч щеше да бъде приет в Братството и това щеше да стане благодарение на връзката му с Рот. Освен това щеше да се събере с Мариса. Чудесно. Супер. Само така. Само че има един малък проблем - как да преплета неговите сцени с любовната история на Бет и Рот, като в същото време разкажа на читателя за господин X. и Обществото на ле-сърите, без книгата да стане накъсана и неразбираема.

Освен това отделните сюжетни линии трябваше да достигнат кулминационната си точка (в емоционалния смисъл на думата) в правилната последователност. Историята на Бет и Рот трябваше да има най-динамичният завършек... и ако се съдеше по образите в главата ми, те определено щяха да го получат. Ала сюжетните линии на Бъч и на господин X. и Били Ридъл също трябваше да получат своята развръзка... но само по начин, от който да не пострада драмата на Бет и Рот.

Дупка. В мозъка.

Лекарството? Правило номер пет, което произлиза директно от правило номер три (бъдете господар на работата си): Не си жалете потта.

След като написах първата чернова, препрочитах цялата книга отново и отново, и отново, и отново. След което изчаках да мине една седмица и я прочетох още веднъж. Прекарах часове в пренареждане на отделни откъси и глави, в шлифоване на повествованието и диалога, за да съм сигурна, че книгата не казва, а показва.

И дори когато прочетох коректурите (което е последният етап от процеса на издаване), пак открих неща, които бих искала да променя. Книгата има своите силни и слаби страни, също както и останалите, ала докато пишех „Тъмна любов" научих страшно много. Нещо, от което определено щях да имам нужда за следващите книги от поредицата.

Ала стига технически подробности, нека се върнем на Краля и Бет...

Рот бе първият от братята, който се появи в главата ми, и именно той ме въведе в света на Братството на черния кинжал. Онова, което най-много харесвам у него, се съдържа в едно изречение в началото на „Тъмна любов":

С лице, което беше едновременно аристократично и брутално, той изглеждаше като крал, какъвто бе по рождение, и воин,какъвто го беше направила съдбата.

(„Тъмна любов", стр. 13)

Обожавам тази комбинация (аристократ по рождение, който в същото време е и воин) и съм убедена, че той е съвършеният водач за вампирите - силен, безмилостен, когато се налага, надарен както със здрав разум, така и със страст. Трябваше само да си отвори очите и да види, че може да застане начело на своята раса.

И Бет бе тази, която му помогна да го стори.

Бет беше и все още е съвършената партньорка за Рот. Тя е решителна, сърдечна и не се бои да отстоява своето пред него. Динамиката помежду им е показана съвършено в една от любимите ми техни сцени. Двамата разговарят за това какво мисли той за начина, по който родителите му са били убити пред очите му. Рот се обвинява, че не ги е спасил, макар тогава да е бил просто слабоват претранс, така че не е можел да стори кой знае какво. На Бет й кипва и най-безцеремонно му се накарва, задето е толкова строг към себе си... нещо, което той определено има нужда да чуе, макар и очевидно да не е готов да го приеме. Страшно ми харесва това, че тя не се бои да каже какво мисли, дори в неговото изключително внушително присъствие. А Рот, въпреки че не е съгласен с нея, я обиква още по-силно. Когато гневът й отшумява, следва неловка сцена:

О, по дяволите. Оплеска всичко. Той разкри душата си пред нея, а тя му крещи и го кара да се срамува. Идеалният начин да насърчи близостта им, няма що.

- Рот, извинявай, не трябваше...

Той я прекъсна. Лицето и гласът му бяха твърди като камък.

- Никой никога не ми е говорил като теб.

Мамка му.

- Наистина съжалявам. Не мога да разбера защо...

Рот я придърпа към себе си и я прегърна силно. Отново й заговори на Древния език. Когато я пусна, завърши монолога си с нещо, което й прозвуча като лийлан.

- Това да не е „кучка" на вампирски?

(„Тъмна любов", стр. 238)

Работата е там, че за Рот силата е от първостепенно значение и това, че Бет може да отстоява своето, ги прави равни. Уважението му към нея е също толкова важно, колкото и любовта му, а тя заслужава и двете.

Друга от любимите ми сцени в книгата е, когато Бет излиза от подземната спалня на Рот в къщата на Дариъс, след като току-що е преминала през своето преобразяване. Не е сигурна как Рот ще се държи с нея пред братята и когато влиза в трапезарията, където са се събрали останалите воини, е готова да бъде по-сдържана. Оказва се, че Рот няма нищо против публичните демонстрации на обич и я прегръща пред смаяните погледи на цялото Братство, никой от които досега не го е виждал с жена. След като им обяснява на Древния език какво означава тя за него, той излиза от стаята, за да й донесе бекона и шоколада, за които тя умира, а братята я поздравят по много специален начин:

Чу се висок, стържещ звук от петте стола, които се дръпнаха назад. Мъжете се изправиха едновременно. И тръгнаха към нея.

Тя погледна в лицата на двамата, които познаваше, но изражението им не я окуражи.

След това видя ножовете им.

С метално свистене пет черни кинжала напуснаха ножниците си.

Тя трескаво отскочи назад и се опита да се предпази с ръце. Блъсна се в стената и тъкмо щеше да изкрещи, за да извика Рот, когато мъжете коленичиха в кръг около нея. Като че ли го бяха репетирали, всички в синхрон забиха кинжалите си в пода и сведоха глави. Звукът от забилата се в дървото стомана прозвуча едновременно като обет и боен вик.

Дръжките на кинжалите вибрираха.

Рап музиката продължаваше да кънти.

Изглежда, че чакаха тя да реагира по някакъв начин.

- Ммм. Благодаря ви - каза Бет.

Мъжете вдигнаха глави. На изсечените им като с длето лица беше изписана дълбока почит. Дори лицето на вампира с белега показваше уважение.

Рот се появи с пластмасова бутилка шоколадов сироп.

- Беконът ще пристигне всеки момент - усмихна се той. - Ей, те определено те харесаха.

- Слава богу - прошепна тя, гледайки към кинжалите.

(„Тъмна любов", стр. 272)

Тук братята поздравяват новата си кралица, макар Бет да не подозира каква роля ще играе за в бъдеще. Така че тази нощ всъщност тя минава през две преобразявания - превръща се във вампир, а след това е приета в затворения свят на Братството и на Рот и то като негова лийлан.

Една от най-еротичните сцени в книгата? Ако не броим първия път, когато са заедно, смятам, че е когато имат среща в къщата на Дариъс. Вечерта не започва добре (не на последно място понеже Рот се сдърпва с Тор, при което Тор му излиза с култовото „Между другото, имаш готин костюм..."). Все пак, времето, което двамата прекарват заедно, завършва с... ами с това как Рот й обяснява колко много обича праскови. От мрачна и напрегната, атмосферата става чувствена:

Бет се наведе напред, отвори уста и пое с устни цялата ягода. Ноздрите на Рот се разшириха, докато я наблюдаваше как я захапва. Няколко капки от сладкия сок потекоха по брадичката й и дъхът му секна.

- Искам да го избърша - прошепна той. Пресегна се и хвана брадичката й. След това взе салфетката си.

Тя постави ръката си върху неговата.

- Направи го с устните си.

В помещението се разнесе нисък гръден звук.

Рот се наведе към нея и наклони главата си на една страна. Когато отвори устата си и езикът му се показа, тя зърна кучешките му зъби. Той облиза сока и се отдръпна.

Погледна я. Тя отвърна на погледа му. Пламъкът на свещите затрептя.

- Ела с мен - каза той и й подаде ръката си.

(„Тъмна любов", стр. 196)

Най-трогателната сцена? За мен това е сцената в клиниката на Хавърс в края на книгата. Рот все още е крайно немощен, след като е бил прострелян в стомаха. Той току-що е излязъл от кома и Бет отчаяно се опитва да го разбере, защото той е пре-възбуден и разстроен, и му е трудно да говори. Тя го пита дали се нуждае от лекар, от нещо за хапване или за пиене, от кръв, ала не от това има нужда той:

Очите му се спряха на сплетените им ръце и отново се върнаха към лицето й. Пак погледна към ръцете им, после към лицето й.

- Искаш мен? - прошепна тя. - Имаш нужда от мен?

Той стисна ръката й и не я пусна.

- О, Рот... Твоя съм. Заедно сме, любов моя.

Сълзите бликнаха от очите му, гърдите му се тресяха от хли-пането, дишането му беше неравномерно и мъчително. Тя взе лицето му в ръцете си, опитвайки се да го успокои.

- Няма нищо. Никъде няма да ходя. Няма да те оставя. Обещавам ти. О, любов моя...

Накрая той се поуспокои. Сълзите намаляха. От устата му излязоха хриптящи звуци.

- Какво казваш? - Тя се наведе към него.

- Исках да... те спася.

- Направи го, Рот, спаси ме.

Устните му потрепериха.

- Обичам... те.

Тя го целуна леко по устата.

- И аз те обичам.

- Ти. Върви. Спи. Сега.

След това затвори очи от изтощение.

Погледът й се премрежи. Тя постави ръка на устата си и на лицето й трепна усмивка. Нейният прекрасен воин се беше завърнал. И се опитваше да й дава нареждания от болничното си легло.

(„Тъмна любов", стр. 352)

Смятам, че това казва всичко. Затова мисля да спра дотук. „Тъмна любов" беше стартовата площадка за всички братя, не само за Рот и Бет. Още тогава бях съвсем наясно какво очаква и седмината от Братството, както и кой друг ще се присъедини към редиците им. Както и при всички други книги, и в „Тъмна любов" бе положено началото на сюжетни линии, които щяха да чакат години, докато видят бял свят. Това не се дължеше на някаква проява на гениалност от моя страна, а защото в главата ми бяха изникнали сцени, времето за които щеше да настъпи доста по-късно.

Както казах, книгата с историята на Рот е тази, с която най-много се гордея. Тя бе съвършено ново начало и то такова, което за първи път в живота ми отговаряше напълно на онова, което виждах в ума си. Наистина ще остана изумена,,ако някога отново направя нещо такова и се справя толкова успешно, колкото първия път. Рот представляваше кардинална промяна на тематиката, звученето и начина на разказване, която постави на сериозно изпитание писателската ми техника... и се роди по време, когато на практика бях останала без работа.

Изпитвам огромна благодарност към Рот, задето реши да се отбие и доведе и братята със себе си. Книгата му е посветена на него... и то напълно основателно.

Рейдж, син на Торчьр известен още като Холивуд

Възраст: 165 години

Влиза В Братството: 1898 г.

Ръст: 2,05 м

Тегло: 126 кг

Цвят на косата: Руса

Цвят на очите: Ярко синьозелени

Специфични физически Белези: Многоцветна татуировка на дра-кон, изрисувана върху целия му гръб; знакът на Братството върху левия гръден мускул; името МЕРИ МАДОНА, вдълбано на Древния език върху раменете и гърба му.

Забележка: В него се крие звяр, който излиза на повърхността, когато Рейдж е под напрежение. Това е наказание, наложено от Скрайб Върджин, което той избира да задържи завинаги, за да спаси Мери. Сега Рейдж е в състояние да упражнява известен контрол над другото си аз, което е укротено от неговата шелан.

Предпочитано оръжие: неговият звяр

Описание: У него имаше нещо... животинско. Просто не приличаше на другите хора. Движеше се като хищник. Раменете му се издаваха напред при всяка крачка, въртеше глава наляво-надясно с изучаващ поглед. Тя имаше недотам приятното чувство, че ако той поиска, може да очисти всички в ресторанта с голи ръце. („Вечна любов", стр. 80)

Обвързан с: Мери Мадона Лус

Лични въпроси (отговорите са дадени от Рейдж)

Последният филм, който гледа: „ЕДИТ Пиаф: Животът в розово" (по вина на Мери - настояваше, че е наложително, за да балансира маратона от филми на Бил Мъри)

Последна книга, която прочете: „Прегладнялата гъсеница" от Ерик Карл (на Нала)

Любимо телевизионно предаване: „Flavor of Love", „Rock of Love", както и почти всичко по кулинарния канал... П.П. Искам „Ню Йорк" да се върне и да направи още един сезон.

Последното телевизионно предаване, което гледа: „Talk Soup"

Последната игра, която игра: По-добре да не знаете

Най-големият ти страх: Че мога да изгубя Мери

Най-голямата ти любов: Мери

Любим цитат: „Mangia bene!"

Боксерки или слипове: ВСИЧКО, което на Мери й харесва да събува!

Часовник: златен „Ролекс"

Кола: Наситенолилав понтиак „GTO"

Колко е часът, докато попълваш този въпросник: Шест следобед.

Къде си: В леглото си, гол

С какво си облечен: Виж по-горе

Какви дрехи има в гардероба т и: Доста черни неща, кожени дрехи за битките, бели за посещенията при Скрайб Върджин. И една-единствена хавайска риза, която Мери се опитва да ме накара да нося. Добре де, не е хавайска риза, обаче е синя, а честно да ви кажа, когато става дума за дрехи, цветовете ме карат да се изприщвам.

Какво бе последното нещо, което яде: палачинки (пет броя) с масло и кленов сироп; кана кафе; шест наденички; две порции картофени крокети; една купа ягоди; канелена кифличка с топено сирене; разрязан на две розов грейпфрут (изядох и двете половинки); както и три кроасана с череши. И усещам, че още съм гладен.

Разкажи ни последния си сън: Да кажем, че се обърнах в леглото и го приложих на практика преди около половин час (ухилва се широко)

„Кока-кола" или „Пепси": „Кока-кола"

Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Мерилин Монро, предполагам. Макар че въпросът е безсмислен и то не защото и двете са мъртви. За мен никоя не може да се сравнява с Мери.

Кърк или Пикар: Кърк - донжуанът на космоса. Как да не му се възхищавам за това!

Американски футбол или бейзбол: Футбол, защото е контактен спорт

Най-сексапилното у една жена: Зависи от настроението ми... мисля, че съм всеяден. Което означава, че обичам да си гриз-вам... от всичко.

Какво най-много харесваш у Мери: Гласът й. Това, че е достатъчно само да се сгуши до мен в леглото и да ми заговори, за да се почувствам спокоен.

Първото, което й каза: „Коя си ти?"

И какво mu отговори тя : „Казвам се... Мери. Тук съм с приятел."

Последният подарък, който й направи: Миналата вечер й подарих една-единствена бяла роза. Тя беше във възторг. Виждате ли, тя не е по големите, показни жестове, моята Мери Мадона. Имам предвид... добре де, преди церемонията по обвързването й купих годежен пръстен, понеже тя не е от нашата раса, а знам, че така е прието при хората. Диамантен пръстен, разбира се - само най-доброто за моята Мери. Цели седем карата. D. Безупречен. Фриц го избра за мен в Диамантения район на Манхатън. Когато й го подарих, Мери ми благодари много мило и възпитано и оттогава пръстенът си стои в чекмеджето й. Какво носи на пръста си ли? Обикновена златна халка. Ви изработи по една и за двама ни, защото, както ви казах, Мери не е от нашата раса и искаше да носим венчални халки след церемонията. Най-интересното е, че преди да се сдобия с венчална халка, изобщо не виждах какъв е смисълът от нея. Така де, ние, вампирите, вдълбаваме имената на своите жени в кожата си, за да покажем, че сме обвързани. Ала готиното на халката е това, че всички я виждат дори когато си напълно облечен. Аз винаги си нося моята... освен когато се бия.

Най-романтичното нещо, което си направил за нея: тя като че ЛИ наистина хареса розата. Сериозно ви казвам, от начина, по който ми се усмихна, се почувствах висок поне три метра.

Най-романтичното нещо, което тя е направила за теб: Начинът, по който ми благодари за розата.

Какво би променил у нея: Нищо, с изключение на вкуса й за филми! МИЛИ БОЖЕ! Честна дума, тази жена би изгледала всичко, което й попадне, стига да е със субтитри. Опитвам се да почна да харесвам филмите, по които тя си пада, честна дума... ама никак не е лесно. Но разбирам какво има предвид. След като изгледам нещо, което тя харесва, имам нужда да си оправя вкуса в устата с малка доза Брус Уилис или пък като още веднъж си пусна „Суперяки".

Най-добър приятел (ако не се брои твоята шелан): Бъч/Ви

Кога за последен път плака: Този следобед. Имах чувството, че „Едит Пиаф: Животът в розово" никога няма да свърши.

Кога за последен път се смя: Докато ядях. Бъч ни направи палачинки и само да бяхте зърнали отнякъде лицето на Фриц при вида на бъркотията, която Бъч беше оставил след себе си. Страшно го бива пред печката (макар да не може да се мери с Ви), обаче момчето изобщо не знае какво означава да почистваш след себе си. В кухнята не просто цареше бъркотия... тя сякаш беше осквернена или нещо такова. Е, ние тримата помогнахме с раз-требването, заедно с няколко догена, които, след като Фриц се съвзе от първоначалния си шок, си прекараха страхотно. Догените обожават да чистят така, както аз обожавам да ям.

Интервю на Дж. P. с Рейдж

На другия ден след интервюто ми с Рот в онзи поток, си тръгнах от къщата на Ривендж към пет часа следобед. Бях доволна, че останах да пренощувам там. Рот, Бет, Фюри и Кормия, както и Избраниците, се оказаха чудесна компания и след като си бъбрихме часове наред, спах като къпана... доказателство, че както обикновено кралят беше прав: интервютата ми с останалите братя щяха да са по-сполучливи, тъй като нямаше да съм полумъртва заради пътуването.

Връщането от Адирондак до Колдуел беше прелестно. Северното шосе е едно от любимите ми пътища, с начина, по който прекосява планината, където прекарвах летата си като дете. Листата току-що бяха преминали есенната си кулминация и назъбените върхари от двете страни на пътя, по който карах, все още се къпеха в алени, златисти и зелени багри, които искряха като скъпоценни камъни под лъчите на залязващото слънце.

Докато се носех напред във взетата под наем кола, си мислех колко различни бяха братята днес, в сравнение с онова, което бяха преди три есени, когато започнаха техните истории. Искам да кажа... понесоха толкова загуби, но и спечелиха много. Преживяха възходи и падения. Припомних си онази първа среща в „Тъмна любов", когато са във всекидневната на Дариъс малко след смъртта му, а след това ги видях как излизат от гората, за да си върнат Фюри в края на „Свещена любов". Толкова много промени - както за добро, така и за лошо.

Срещам се с Фриц на паркинга на хотел „Мариот" в Олбъни. Той ме очаква с мерцедес „S550" и след като заключвам взетия под наем форд, се настанявам на задната седалка на луксозната кола и икономът подкарва на юг. Пътуването продължава поне един час, през който установявам, че Фриц е доста приказлив и също така, че гласът му наистина ми харесва - с лек акцент, като този на Мариса, и с жизнерадостен ритъм, като концерт от Моцарт.

Разбирам, че приближаваме имението, когато той вдига преградата между предните и задните седалки, така че трябва да продължим разговора си с помощта на звуковата уредба в колата.

Когато най-сетне спираме пред имението, вече е започнало да се стъмва. За щастие дворът е осветен, така че когато Фриц отново сваля преградата, виждам всичко съвсем ясно. Той паркира между аудито на Бет и стоманеносивото порше „911 Карера" на Зи. От другата страна на поршето е паркиран черен хамър, който не разпознавам и по който няма нито един сантиметър хром -даже джантите са черни. И без Фриц да ми казва се досещам, че трябва да е на Куин. Колата си я бива и без съмнение е страшно полезна в битките, обаче е истинска срамота, че оставя въглероден отпечатък голям колкото този на динозавър.

Фриц потвърждава неизреченото ми предположение за това чий е хамърът и докато минаваме покрай него, забелязвам вдлъбнатина върху чисто новия капак... вдлъбнатина с размерите на човешко тяло. Бързо подушване и ето че усещам сладкия дъх на бебешка пудра. Това ми напомня, че „момчетата" вече са воини и без сама да знам защо, ме обзема лека носталгия.

Фриц ме въвежда в имението, взема палтото ми и ме осведомява къде се намира всеки от обитателите... или поне къде са били, когато е излязъл, за да ме докара. Мери е в Дупката с Ви и Мариса и заедно работят върху създаването на база данни за „Убежище". Бъч, Куин и Блей са на стрелбището в тренировъчния център. Джон е в стаята на Тор и му прави компания. Рейдж е на горния етаж и се е проснал безжизнено до цяла опаковка „Алка Зелцер".

Ясно - звярът го е навестил.

Икономът иска да знае с кого бих желала да се видя първо и аз го питам дали според него Рейдж е в състояние да говори. Фриц кима и ме уведомява, че Холивуд очаквал с нетърпение интервюто, за да се поразсее, така че се запътваме към горния етаж.

Когато стигаме до вратата на Рейдж, Фриц си тръгва и трябва сама да почукам.

Рейдж: (приглушено) Да?

Дж. P.: Аз съм.

Рейдж: О, слава богу! Влизай.

Отварям вратата и виждам, че мракът, който цари в стаята, е толкова непрогледен, че начаса поглъща ивицата светлина, идваща от коридора. Преди още да съм прекрачила прага, върху писалището и една масичка до леглото пламват свещи.

Рейдж: Не искаме да се препънеш в нещо.

Дж. P.: Благодаря...

Човече, Рейдж не изглежда никак добре. Наистина се е проснал безжизнено на леглото с една камара „Алка Зеяцер" до себе си. Гол е, но се е завил до кръста с един чаршаф и докато го гледам, си спомням, че той е най-тежкият от братята. Наистина е огромен, дори изтегнат върху легло, което сякаш е с размерите на олимпийски басейн. Ала наистина не е добре. Затворил е морскосините си очи, устата му е полуотворена, а коремът -издут, сякаш е глътнал балон.

Дж. P.: Значи звярът те навести, а?

Рейдж: Аха... миналата нощ, преда съмване. (Той простенва, докато се опитва да се обърне.)

Дж. P.: Сигурен ли си, че искаш да го направим точно сега? Рейдж: Аха. Трябва да си отвлека вниманието с нещо, а не мога да гледам телевизия. Хей, ще ми подадеш ли малко „Алка Зелцер"? Изпих шест преди Мери да излезе преда около половин час, но ефектът им не трае много дълго.

Дж. P.: Разбира се.

Обзета от облекчение, че мога да сторя нещо за него, се запътвам към четирите опаковки, които лежат до кана с вода и една чаша. Напълвам чашата, отварям три пликчета и пускам подобните на тебешир таблетки в нея.

Дж. P.: (докато гледа как таблетките цопват във водата и започват да се разтварят) Може би трябва да вземеш нещо по-силно?

Рейдж: Доктор Джейн опита с „Прилосек". Не ми помогна особено.

Когато се обръщам към него, той повдига глава и аз поднасям чашата към устните му. Докато Рейдж отпива бавно, усещам прилив на угризения, задето си мисля колко страхотно изглежда. Той наистина е най-красивият мъж, бил той човек или вампир, когото някога съм виждала... почти ти се приисква да докоснеш лицето му, за да се увериш, че е от плът и кръв, а не е излязъл изпод четката на някой художник, решил да пресъздаде абсолютното мъжко великолепие. Скулите му са като връх Еверест, линията на челюстта му е права като стрела, устните - плътни и меки. Русите му кичури са се разпилели във всички посоки върху възглавницата, а уханието му е просто невероятно.

Докато отдръпвам празната чаша от устните му, той отваря очи. И аз си припомням, че искрящият им синьозелен поглед е по-изумителен дори от съвършените черти на лицето му.

Рейдж: (засмива се тихичко) Изчерви се.

Дж. P.: Няма такова нещо.

Рейдж: (изтананиквайки го тържествуващо) Изчерви се! Изчерви се!

Дж. P.: Как е възможно да ми се иска да те ударя, когато си толкова зле?

Рейдж: (ухилва се широко) О, колко мило!

Дж. P.: (през смях, тъй като не може да се въздържи - той е просто очарователен) Я чакай, аз мислех, че след като те посети звярът, зрението ти силно отслабва.

Рейдж: Така е, ама бузите ти направо ПЛАМТЯТ. Но стига сме говорили за теб, нека се върнем на мен. (Той изпърхва с невероятно дългите си мигли.) Е, какво искаш да знаеш? На какви парливи въпроси трябва да отговоря?

Дж. P.: (отново през смях) Ти си единственият от братята, на когото му харесва да го интервюират.

Рейдж: Радвам се, че съм успял да се отлича от тази мизерна банда глупаци.

Дж. P.: Какво се случи? (присяда на ръба на леглото)

Рейдж: Бях получил информация за местонахождението на центъра за въздействие на един лесър и отидох да я проверя. Е, да кажем, че намерих онова, което търсех, че и нещо повече.

Дж. P.: (преглъщайки) Много ли бяха?

Рейдж: Ами... Достатъчно. Разменихме си малко олово и един от куршумите ме уцели на крайно неподходящо място.

Дж. P.: Къде те раниха?

Рейдж: (повдига чаршафа, разкривайки превръзка около едното си бедро) Сега двамата със звяра се разбираме доста по-добре и на него хич не му харесва, когато някой се опитва да ме надупчи, (засмива се) Но Куин, Джон Матю и Блей дойдоха в ролята на подкрепления... както направиха и миналата седмица за нас със Зи. Човече... (отново се засмива) тези тримата останаха леко стъписани при вида на другото ми аз.

Дж. P.: Какво мислят момчетата за звяра?

Рейдж: Когато приех обичайния си вид и дойдох на себе си, те се бяха скупчили около мен и изглеждаха така, сякаш току-що ги беше прегазил автобус. Бяха пребледнели като боксерки и горе-долу толкова здраво се държаха на крака, (засмива се) Предполагам, че звярът се е погрижил за подкреплението от убийци, което беше повикано (потърква си корема). Не ще да са били никак малко.

Дж. P.: Значи все още трябва да се възстановяваш след това? (Рейдж ми хвърля поглед, с който сякаш иска да каже „Много ясно!" и отново си потърква корема.) Добре, това беше глупав въпрос. Сега по-лесно ли ти е от преди? Да се справяш със звяра, имам предвид?

Рейдж: Ами... и да, и не. Вече не му се съпротивлявам, кога-то излиза на повърхността и това като че ли съкращава времето, в което после се чувствам отвратително. Но все още до известна степен ме мъчи... особено ако, как да го кажа... звярът е похапнал. Хубавото е, че вече не се тревожа толкова, че проклетото нещо може да превърне братята ми или момчетата в следобедна закуска. Странно... откакто Мери се появи, звярът е някак си повече в хармония с хората. Не знам дали в това има някакъв смисъл. Сякаш когато се обвърза с нея, това му позволи да ги дели на приятели и врагове, а не да гледа на тях просто като на храна, ако ме разбираш.

Дж. P.: Трябва да е голямо облекчение.

Рейдж: Човече, преди непрекъснато се тревожех за това. Така че - да, сега е много по-добре в доста отношения. Сериозно ти казвам! Ако беше както преди, сега още да съм в безсъзнание, нали се сещаш - хардкор съвземане. А сега? До три часа ще съм на крака. Все още ще ме свива стомахът, но поне тези нечовешки болки вече не траят толкова дълго. (Поклаща глава.) Едно обаче ще ти кажа - даже и да не беше станало по-лесно да се справям със звяра, пак нямаше да съжалявам.

Дж. P.: Наистина ли?

Рейдж: Нали си върнах моята Мери. Така че ако звярът трябва да ме разкъсва надве, за да излезе, стига след това да мога да се закърпя достатъчно, за да съм с нея, нямам нищо против.

Дж. P.: Това беше наистина красиво.

Рейдж: Също като нея.

Дж. P.: Като заговорихме за това... Чувам, че вие двамата...

Рейдж: Мислим за бебе? (засмива се) Да, така е. Да не повярваш. Работата е там, че не знам точно как да го направим. Може пък да изскочи някоя възможност, кой знае. Все още само говорим за това.

Дж. P.: (тъй като не иска да прекалява) Е, смятам, че двамата ще бъдете страхотни родители.

Рейдж: Знаеш ли какво? И аз мисля така. Все още има някои неща, за които трябва да се погрижим. Между нас да си остане... Мери е...

Дж.Р.: Какво?

Рейдж: (поклаща глава) Не, твърде лично е. Както и да е, би било страхотно, ако стане, но и да не стане, не мисля, че ще изгубя чак толкова - нали все още имам нея. Така де, я виж Тор.

Дж. P.: Той никак не е добре, нали?

Рейдж: Никак. И ако трябва да съм откровен, това се отразява на всички ни. Работата е там, че няма как да не се поставим на неговото място, защото е наш брат. Съвършено ясно е какво му е и ни боли, задето той се измъчва така. И няма как да не се замисля за себе си. Да живея без Мери... (Очите му се затварят и той стисва устни.) Да... Какво друго искаш да ме питаш?

В последвалата тишина се замислям за това какво ли преживяват шеланите всяка нощ, когато мъжете им излязат да се бият. Но и обратната страна на медала е също тъжна. Без техните жени за братята няма живот и това трябва да е също толкова ужасяващо за тези силни воини. До известна степен, Рейдж няма защо да се тревожи, че може да изгуби Мери, ала сигурно никак не е лесно да знаеш, че най-близките ти нямат твоя късмет.

Преди да успея да задам още някой безсмислен, лековат въпрос, като например дали с Ви все още продължават да си погаждат номера, на вратата се почуква. Още преди тя да се отвори, от гърдите на Рейдж се откъсва подобен на мъркане звук, така че изобщо не се изненадвам, когато виждам Мери да прекрачва прага. Както обикновено, тя е облечена много семпло, в панталони с цвят каки и поло, ала при вида й Рейдж се оживява така, сякаш тя е Мис Америка, облечена в блестяща рокля. Появата й сякаш отключва нещо в него. Той наистина я гледа, насочвайки цялото си внимание към нея. Той флиртува с всички, ала с Мери е наистина сериозен, което още веднъж ме кара да осъзная, че тя е специалното изключение, а всички останали - правилото.

А, да, и още нещо - въздухът буквално натежава от аромата на обвързването му. Споменах ли вече, че ухае невероятно?

Двете с Мери си казваме „здравей" и аз си давам сметка, че трима са много, когато Рейдж се надига от леглото и протяга ръце към нея. Тя се изгубва в обятията му и двамата остават така. Разменям няколко любезности с Мери и се обръщам, за да си вървя.

Рейдж тихичко ме повиква и аз хвърлям поглед през рамо. Той ме поглежда над главата й и по устните му пробягва тъжна усмивка. Все едно причината да я притиска толкова силно до гърдите си е, че сякаш е спечелил от лотарията с шелан като Мери и недоумява защо точно той е извадил такъв невиждан късмет. Аз кимвам веднъж... и ги оставям сами.

„ВЕЧНА ЛЮБОВ”

Персонажи:

Рейдж

Мери Мадона Лус

Джон Матю, известен още като Терър (прероденият Дариъс)

Зейдист

Фюри

Бела

Рот и Бет Скрайб Върджин Господин X., главен лесър Господин 0(рмънд)

Господин Е., когото обесват на едно дърво Кейт, жена вампир, с която Вишъс изкарва бърза орална интер-людия в „Едноокия"

Д-р Сюзън Делакроче, онкологът на Мери Ронда Кнут, изпълнителен директор на горещата линия „Предотвратяване на самоубийствата"

Нан, Стюарт, Лола и Бил, доброволци, работещи на горещата линия „Предотвратяване на самоубийствата"

Амбър, сервитьорката в „Ти Джи Ай Фрайдейз"

Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):

Офисът на горещата линия „Предотвратяване на самоубийствата" на Десета улица

„Едноокия", бар в покрайнините на Колдуел, недалеч от шосе 22 „Ти Джи Ай Фрайдейз" на площад Лукас

Къщата на Мери, преустроен хамбар, граничещ с имението на Бела, точният адрес се пази в тайна Къщата на Бела, намираща се на частен път близо до шосе 22 Домът на Тор и Уелси Апартаментът на Джон

Тренировъчният център на Братството, под имението на Да-риъс (сега собственост на Бет), точният адрес се пази в тайна Хижата на господин X. извън Колдуел

Центърът за въздействие на лесърите, на изток от планината Биг Ноч, на около половин час път с кола от центъра на Кол-дуел

Резюме

Рейдж, най-опасният член на Братството, се влюбва в умираща човешка жена... единствената, която може да укроти и звяра в него, и сърцето му.

Първо изречение: „Ах, по дяволите, Ви, убиваш ме."

Последно изречение: „И се потопи в насладите на любовта."

Издадена: март 2006 г.

Обем: 441 стр.

Първа чернова написана: декември 2004 г. - август 2005 г.

Коментари на авторката

Съвършените мъже никога не са ми били особено интересни. Нали се сещате кои имам предвид? Най-популярните момчета в колежа. Страхотните типове с ослепителните усмивки, гръмогласния смях и прекомерната сексуална самоувереност (сякаш в тесните си боксерки на „Калвин Клайн" имат гранатомет). Е, винаги съм била напълно равнодушна към подобни хубавци.

Докато пишех „Тъмна любов", Рейдж ми се струваше един от тези красиви мъже, за които не бих дала и пукната пара. Със своето непрестанно перчене, безграничната си самоувереност и безбройните си похождения изобщо не можех да си го представя като герой. В крайна сметка, какво развитие би могъл да има той в своята история? Страхотен тип среща момиче. Страхотният тип получава момичето. Ъъъ... страхотният тип остава с момичето и продължава да е с нея, а след това тя остава за още по-дълго, защото, exoool, той е господин Самото съвършенство и на нея й харесва да прави секс на запалена лампа.

Щях да съм приключила още след втората глава. Най-вече -от отвращение. Искам да кажа, какво точно ще представлява техният хепиенд? Тя монтира огледала над брачното им легло, а той... е, той вече си е щастлив, защото е съвършен.

Истината бе, че бях разочарована, задето Рейдж е вторият в поредицата.

Открих потенциала на неговата история когато бях написала около три четвърти от „Тъмна любов". Осъзнах го по време на сцената в една от подземните стаи в къщата на Дариъс, когато Бет му дава няколко таблетки „Алка Зелцер" и го утешава, докато той се възстановява след поредната поява на звяра. Докато пишех тези страници, започнах да вижд*ам картини от книгата на Холивуд: видях Рейдж и звяра и колко трудно му бе да живее с проклятието. Видях, че всичкият секс, който правеше, не означава нищо за него, просто начин да запази самоконтрол. Видях го да обиква Мери и да се жертва за нея.

Той не беше съвършен. Той страдаше. Бореше се.

Докато нахвърлях основните моменти от неговата история, Рейдж не само ми бе станал интересен, но и ме накара да го заобичам. Това, че животът му изобщо не беше раят на всеки плейбой, само го правеше още по-привлекателен.

С което стигаме до правило номер шест: Конфликтът е кралят на всяко произведение.

Едно от нещата, които според мен се получиха във „Вечна любов", са конфликтите. Мери и Рейдж трябва да превъзмогнат страшно много, за да бъдат заедно: да се изправят срещу болестта й; да се справят с факта, че тя е човек, а той - не; да приемат звяра и онова, което Рейдж трябва да прави, за да го държи под контрол, както и да преживеят нейното навлизане в света на Братството. Всеки път, когато преодоляваха някое от тези препятствия, и двамата ставаха по-силни.

Да вземем например връщането на левкемията на Мери. В края на книгата, когато става ясно, че не й остава много време, Рейдж отива при Скрайб Върджин, за да измоли живота на жената, която обича. Скрайб Върджин обмисля молбата му и му предлага сломяващо сърцето решение. Казва му, че ще промени съдбата й и ще я спаси от смъртта. Ала в замяна, за да запази равновесието във вселената, Рейдж трябва да носи проклятието на звяра до края на дните си, а също и да се откаже от Мери. На всичкото отгоре тя няма да си спомня нито него, нито цялата обич, която са споделили:

Гласът му трепереше.

- Изтръгвате живота от мен.

- Това е целта - каза тя с невероятно нежен глас. - Ин и Ян, боецо. Твоят живот в преносен смисъл за нейния в буквален. Трябва да се запази равновесието, трябва да се правят жертви, за да се получават дарове. Ако спася жената заради теб, трябва да има голям залог от твоя страна. Ин и Ян.

(„Вечна любов", стр. 369)

На това му се казва вътрешен конфликт! Той има възможност да спаси живота на Мери, ала трябва да заплати неимоверно висока цена.

За една книга конфликтът е като микроскоп. Когато е насочен към някой персонаж, читателят вижда какво се крие под външния му вид. Научаваме дали е силен или слаб, дали остава верен на принципите си, дали е герой или злодей.

В разговора между Скрайб Върджин и Рейдж за заболяването на Мери, конфликтът на Рейдж е както външен, тъй като му е наложен от трето лице (а именно - Скрайб Върджин под формата на нейното предложение), така и вътрешен, тъй като трябва да се изправи срещу въпроса колко силно иска да се отърве от звяра и колко голяма е любовта му към Мери. Той доказва, че е герой, защото жертва собственото си щастие заради доброто на онази, която обича. Може да се каже, че това е кулминацията на неговото преобразяване - от егоцентричния тип, какъвто е в началото, до отдадения другиму, състрадателен вампир, в който се е превърнал.

Разбирате ли сега защо го заобичах?

Конфликтът е от жизненоважно значение във всяка история. За мен преодоляването му е като шахматна дъска, по която персонажите в една книга се движат. Онова, което правят и местата, които достигат, за да го разрешат, са също толкова важни, колкото и онова, което ги е поставило в тежката ситуация, в която се намират.

Правило номер седем: Ако конфликтът е кралят на едно произведение, то правдоподобната изненада - неговата кралица.

За един автор правдоподобната изненада е най-важният ход на шахматната дъска. Много неща са изненадващи, ала без предварително зададен контекст, който да ги подкрепи, те не са правдоподобни. За да направите една развръзка наистина достоверна, се нуждаете от двете неща - наистина силен конфликт и неочаквана, ала правдоподобна изненада.

Да вземем за пример края на „Вечна любов". Когато Рейдж приема сделката, която Скрайб Върджин му предлага, за да спаси живота на Мери, между него и неговата шелан всичко е приключено. Завинаги. Ала въпреки това любимата му се завръща при него (благодарение на блестящите умения на Фриц зад волана... кой да предполага, че у догена се криел автомобилен състезател?), не само излекувана, но и запазила напълно спомена за Рейдж и за всичко, което двамата са преживели. Страхотно! Върхът! Само дето според споразумението между Рейдж и Скрайб Върджин това не би трябвало да е възможно.

Здравей, правдоподобна изненада! Оказва се, че жертвата, необходима за спасението на Мери, вече е направена. Когато отива при Мери, за да я спаси от съдбата й, Скрайб Върджин открива, че заради досегашното си лечение Мери не може да има деца. За Скрайб Върджин тази загуба е достатъчно голяма, за да уравновеси даряването на вечен живот. Както самата тя казва:

- Съжалявам, че способността ти да дадеш живот е била отнета от теб. Винаги ме е поддържала радостта от моето творение и съм много натъжена от това, че никога няма да държиш в ръцете си плът от твоята плът, че никога няма да видиш очите си да те гледат от нечие друго лице, че никога няма да смесиш собствената си природа с тази на мъжа, когото обичаш. Това, което си изгубила, е достатъчна жертва.

Кой би могъл да предположи, че безплодието на Мери е онова, благодарение на което героят и героинята в края на краищата ще останат заедно? Не и аз... ала тогава - изненада! И точно това я прави правдоподобна. Фактът, че Мери не може да има деца, е споменат на два пъти по-рано в книгата, а Скрайб Върджин винаги е държала на равновесието. Нейните дарове винаги се заплащат (спомнете си какво се случва с Дариъс в края на „Тъмна любов", например) и читателят е наясно, че ще има цена - досега винаги е било така.

Както казах, развръзката изненада и мен... и ме изпълни с огромно облекчение. Когато стигнах до сцената между Рейдж и Скрайб Върджин, докато пишех плана на „Вечна любов", ми се прииска да си ударя главата в монитора. Така де, нали все пак пишех паранормален ЛЮБОВЕН роман. А в един любовен роман раздялата е приемлива само ако предполага зарязването на особено гадна свекърва или тъща. Обзе ме паника, понеже не ми беше ясно как двамата ще получат своя хепиенд.

Ала ето че той е факт, благодарение на правдоподобната изненада.

Силни конфликти и решения, които са едновременно удовлетворяващи, но и изненадващи, са това, от което се нуждае една книга. Проблемът, поне за мен, е че докато не запиша на хартия сцените, които виждам в главата си, никога не съм сигурна дали и двете неща ще се появят. Ако трябва да съм откровена, нямам никаква представа откъде идват идеите ми и с всяка история имам чувството, че едвам успявам да я завършва. В края на всяка книга ми иде да възкликна „Алилуя", защото никога не съм сигурна, дали магията ще се получи или не. Изпитвам огромно щастие и благодарност, когато това стане, но не приемам за даденост, че и следващия път ще е така.

Още няколко неща за книгата на Рейдж. След като нахвърлих основните моменти и се залових да пиша за него, усетих, че нещо не е наред. Тонът като че ли бе различен от този в историята на Рот. Атмосферата бе някак... повече Рейдж и по-малко Рот.

За мен това бе леко притеснително. Предполагам, че бях очаквала усещането от писането на всички книги от поредицата да е еднакво, ала с течение на времето научих, че частите от една поредица не бива да бъдат съвършено еднакви. Близки по контекст - разбира се. Същите герои - абсолютно. Ала всяка история притежава свой собствен ритъм, темпо и атмосфера. В тази на Рот имаше нещо рязко, насечено, с жив ритъм и изчистен диалог. Тази на Рейдж ми се стори някак по-мека и по-романтична, също така по-смешна и с повече секс. Книгата на Зи бе мрачна от край до край. По тон тази на Бъч се доближаваше повече до книгата на Рот, със същото усещане за нещо рязко, както и с повече информация за света на вампирите като цяло. Атмосферата в книгата на Ви е елегантна и изчистена, с лек привкус на опасност. Тази на Фюри е романтична, емоционална и топла.

С което стигаме до правило номер осем: Вслушвайте се във вътрешния си глас.

Не знам откъде идват идеите ми. Образите в главата ми винаги са били там и именно те командват. Не исках книгата на Рейдж да е втора, ала стана точно така. Смятах, че тонът на книгата ще е съвсем същият, като този на Рот, ала не стана така. Не знаех как Рейдж и Мери могат да бъдат заедно в продължение на векове, при положение че той е вампир, а тя - не. Ала ето че то се случи. (П.П. Исках също така написването на „Вечна любов" да е по-лесно, защото вече бях прекарала девет месеца, подреждайки света на вампирите. Само че то се оказа точно толкова трудно, макар и по различен начин. Повече за това - по-късно.)

Все пак всичко мина добре и продължава да върви добре, защото оставям онова, което е в главата ми, да ръководи нещата. Дори когато се изгубя, имам вяра в историите... най-вече защото нямам друг избор. Онова, което"ми се разкрива, винаги е безкрайно по-добро от онова, което се опитвам да конструирам съзнателно.

Ето един пример за това как послушах вътрешния си глас, докато пишех книгата на Рейдж. Когато започнах, Вишъс, онзи, който получава видения за бъдещето, изведнъж се появи и обяви, че жената, която му е отредена, е девица. Когато го видях, си помислих „Хм... това няма да е никак лесно, при положение че Мери вече е била с друг мъж, преди да срещне Холивуд. " Ала след това си рекох „Добре, Ви го каза, така че - отива в книгата. " И ето че след това през цялата книга Ви непрекъснато намекваше, че името на Мери има особено значение. Нямах никаква представа за какво, по дяволите, говори, ала продължавах да го виждам в главата си, все с това име на уста. „ Е, добре, " казах си най-сетне, „ включи го в книгата, пък ако нищо не излезе от това, винаги можеш да го махнеш. "

Едва когато стигнах до края на книгата, всичко ми стана ясно. Мери и Рейдж тъкмо се прегръщат в спалнята му, след като са се събрали:

Тя вдигна глава.

- Знаеш ли, мама винаги ми казваше, че ще бъда спасена, независимо дали вярвам в Бог или не. Беше сигурна, че божията милост няма да ме изостави заради името, с което ме е кръстила. Често повтаряше, че всеки път, когато някой ме вика или пише името ми, или си мисли за мен, аз ще бъда защитена.

- Името ти?

- Мария. Нарекла ме е на Дева Мария.

(„Вечна любов", стр. 379)

Спомням си как избухнах в смях, когато го написах. Винтьс никога не греши! А сега нека ви дам един пример за момент, в който изобщо не беше лесно да остана вярна на онова, което виждах в главата си.

Докато нахвърлях основните моменти от историята на Рейдж (което ми отне петдесет и осем страници), видях сцена, която напълно противоречеше на едно от най-важните неписани правила в любовната литература. В почти всички любовни романи, след като е срещнал героинята и е бил с нея, героят никога не е интимен с друга. Има логика. В крайна сметка кой здравомис-лещ би се влюбил в някой, който скача от легло в легло?

Само че Рейдж отиде и прави секс с друга жена, след като е бил с Мери. Двамата все още не са правили любов, ала привличането е налице, също както и обвързването, поне от негова страна. Проблемът е в звяра. За да държи проклятието под контрол поне до известна степен, той е принуден да изразходва излишната си енергия с битки и секс, използвайки ги като отдушници за освобождаване от напрежението. В нощта на „изневярата", той се намира в кофти ситуация. Близостта на Мери го наелектризира заради силното привличане, което изпитва към нея, и когато се опитва, но не успява да намери с кого да се сбие, положението е на път да излезе от контрол. Рейдж ненавижда онова, което прави, ненавижда и себе си заради проклятието си и е напълно очевидно, че случилото се е продиктувано единствено от обстоятелствата и че той няма друг избор. С други думи, в случая не става въпрос за донжуан без особен морал, който иска само да се позабавлява.

Сцената, в която Рейдж се връща в стаята, бе мъчителна за написване. И до днес си го представям, приседнал на ръба на леглото, след като си е взел душ. С хавлия около кръста, той е навел глава, напълно съсипан, хванат като в капан между проклятието и любовта си към Мери. Ситуацията не е лесна за никого и създава дяволски сложен конфликт между двамата. Заедно, те успяват да го превъзмогнат, ала ми беше ясно, че тази част от историята е нещо, което не всички читатели ще могат да приемат. Което е напълно разбираемо. Ето защо трябваше да пипам много внимателно.

Когато започнах да пиша поредицата за Братството, нямах намерение да се превръщам в подстрекател, който нарушава установените практики и все още не целя това. От друга страна, както казах, бях се заклела да остана вярна на онова, което виждах в главата си - мой ръководен принцип и до днес. Трудността за мен е как да пресъздам онова, което е в главата ми, без да засегна жанра, който уважавам толкова много. Винаги е въпрос на крехко равновесие и е онова, на което с редакторката ми посвещаваме най-много усилия, докато полираме черновата. Понякога, като в случая на Рейдж, смятам, че съм се справила добре, стигайки почти до края, но без да прекрачвам границата. Друг път... ми се ще резултатът да беше по-добър. Но за това ще говорим по-късно.

Като заговорихме за полиране на черновата... нещичко за Бъч. Първоначално историята за ченгето и Мариса трябваше да бъде част от „Вечна любов". Двамата щяха да се влюбят, а той щеше да бъде приет в Братството, след като го превърнеха във вампир и толкова. Когато започнах да нахвърлям бележки за Рейдж, с удоволствие пишех и за Бъч и Мариса, тъй като смятах, че имат чудесна химия и в главата си виждах голям брой наистина добри сцени между двамата.

Ала след като бях написала около двеста страници, си дадох сметка, че имам проблем. Бъч и Мариса се бореха за място с Рейдж и Мари до такава степен, че всъщност вече пишех не една, а две книги.

Ченгето не беше второстепенна сюжетна линия.

Ала идеята да махна тези сцени от книгата ме ужасяваше, тъй като се боях, че от това ще пострада дълбочината на целия свят. Притеснявах се също така, че може да ги изгубя завинаги, а те бяха страхотни - по това време не бях сигурна колко от книгите за Братството ще издам, а определено исках историята на Бъч и Мариса да види бял свят. И накрая - аз наистина, наистина, харесвах онова, което бях написала. Ама наистина го харесвах. Да махна тези страници за мен бе като да понижа качеството на материала.

Само че книгата не се получаваше. Независимо колко го увъртах и шикалкавех, и си търсех оправдания, тя просто не се получаваше.

Да си припомним правило номер три: Бъдете господар на работата си.

Ако сте наясно, че нещо не пасва, независимо колко го харесвате, отървете се от него. Не чакайте редакторът да ви каже онова, което дълбоко в себе си вече знаете... и вземете трудните решения, защото това е правилният избор за книгата, върху която работите.

Не казвам, че е лесно.

Макар да знаех, че историята на Рейдж е на път да изгуби фокуса си, не можех да се накарам да направя нужните съкращения и това продължи седмици наред. Онова, което най-сетне наклони везните, бе твърдото ми убеждение, че прецаквам цялата книга... убеждение, което не само не си отиваше, ами все повече се засилваше. Така че най-сетне стиснах зъби, реших да престана да се лигавя и като си плюх на ръцете, се залових за работа. Изрязах голяма част от ръкописа, направих го на кайма, което здравата ме уплаши, защото, както винаги, крайният срок бе надвиснал над главата ми - знаех, че ако изтърбуша книгата, няма да успея да оправя нещата и да вкарам достатъчно от Рейдж навреме (което би довело до най-различни усложнения в плановете на издателя ми).

Но когато отново сглобих материала на Рейдж и го прочетох, веднага си дадох сметка, че съм постъпила правилно. Фокусът бе там, където трябваше да е и всичко си пасваше.

С което искам да ви кажа - вслушвайте се в гласа на вътрешния си редактор. Само защото смятате, че нещо е страхотно, не му позволявайте да провали историята, която пишете. Аз се старая никога да не го забравям, защото в книгите за Братството има толкова много трогателни моменти, че винаги ме грози опасността да се отклоня от основните истории. А балансирането на сюжетните линии си остава все така трудно.

Така, да видим, коя е любимата ми сцена във „Вечна любов"? Трудно е да се каже, но ако трябва да избирам... мисля, че ще се спра на онази с луната, втората, след като Мери е скъсала с Рейдж, тръгнала си е от имението на Братството и се е пренесла при Бела. Случва се точно след като Рейдж отива да се види с Мери в къщата на Бела и те провеждат неизбежния „всичко, между нас е свършено" разговор. Рейдж я оставя в спалнята на горния етаж и си тръгва. Той е напълно съсипан и няма никаква представа какво да прави. Огромна, пълна луна е надвиснала в небето и когато я поглежда, той очевидно си мисли за втората им среща в парка.

Вместо това спря на място. Над главата му луната тъкмо се издигаше над линията, очертана от върховете на дърветата. Беше пълна - огромен диск, излъчващ бледа светлина в студеното, безоблачно небе. Той наклони глава, вдигна ръка, така че лунният блясък да попадне в свитата му шепа и внимателно задържа илюзорното видение.

Смътно дочу шум от силно тропане, който идваше от къщата на Бела. Равномерно повтарящи се удари.

Шумът се засили и Рейдж погледна назад.

Входната врата се отвори. Мери излезе тичешком от къщата и скочи от верандата, за да не губи време по стъпалата. Втурна се боса по заскрежената трева, хвърли се към него и увисна на врата му с две ръце. Притисна го толкова силно, че гръбнакът му изпука.

Хълцаше. Ридаеше. Плачеше толкова силно, че цялото й тяло се тресеше.

Той не попита нищо, само я прегърна.

- Не съм добре - каза дрезгаво тя, като едва си поемаше дъх. -Рейдж... не съм добре.

Той затвори очи и я притисна силно.

(„Вечна любов", стр. 272)

Смятам, че това е страхотна сцена, защото е покъртително да го видим как повтаря нещо, което тя е сторила в едно по-щастливо време. И тогава Мери излиза от къщата и се хвърля в прегръдките му, което бележи повратен момент в живота й. Тя най-сетне допуска някого до себе си и своята болест.

Най-еротичната сцена? Ъъъ... тази в леглото. Нали се сещате... с оковите. Е, абзацът малко по-долу ще ви я припомни. Това е точно преди нея, когато Рейдж е в Дупката, търсейки нещо, с което да се върже за леглото.

Рейдж кимна.

- Искам само Мери. Сега дори не мога да се възбудя от друга.

- Ама че работа - промърмори под носа си Вишъс.

- Какво лошо има в моногамията? - попита Бъч, седна и отвори бирата. - Искам да кажа, че Мери е страхотна. Жена ти е добър човек.

Ви поклати глава.

- Помниш ли какво видя в онова сечище, ченге? Ще ти хареса ли това нещо да е близо до любимата жена?

Бъч остави кутийката бира, без да отпие. Очите му обходиха тялото на Рейдж, после промърмори:

- Ще ни трябват купища стомана.

(„Вечна любов", стр. 336)

А това ми напомня за някои от любимите ми изречения в книгата. Случва се сравнително рано, когато Ви и Бъч се крият в кадилака, докато звярът на Рейдж се разправя с цял куп лесъ-ри в едно поле.

Съвсем скоро в сечището вече нямаше нито един лесър. Чудовището отново нададе мощен рев и се огледа наоколо - като че ли търсеше още някого, когото да погълне. Не видя други убийци и погледът му се спря върху кадилака.

- Може ли да влезе в колата? - запита Бъч.

- Стига да поиска. За щастие, в момента едва ли е много гладен.

- Да... а какво щс стане, ако в стомаха му има място и за десерт? - измърмори под носа си Бъч.

(„Вечна любов", стр. 46)

Друга сцена, която обичам, е когато става ясно, че звярът е опасен за всички, с изключение на Мери. Последната схватка с убийците тъкмо се е разиграла в нейната къща и звярът току-що е видял сметката на лесърите. След касапницата той се приближава до нея:

Без предупреждение звярът се извъртя на другата страна и я събори на земята с опашката си. Скочи във въздуха към къщата и разби един прозорец с горната част на тялото си.

Един лесър бе измъкнат навън в нощта и яростният рев на чудовището секна, когато го стисна в челюстите си.

Мери се сви на кълбо, пазейки се от шиповете на опашката. Затвори очи и закри ушите си, за да спре мляскащите звуци и ужасната гледка, която представляваше убийството.

След няколко минути усети, че нещо побутва тялото й. Създанието я буташе с муцуна.

Тя се претърколи и погледна нагоре в белите му очи.

- Добре съм. Но ще трябва да се погрижим за маниерите ти по време на хранене.

Той замърка, простря се на земята до нея и отпусна глава между предните си лапи.

(„Вечна любов", стр. 354)

Мери е пленила сърцата и на двамата и сега и Рейдж, и звярът са й безрезервно предани. А както Мери казва - тя обича звяра, защото е сладък и малко прилича на Годзила.

От сцените на Рейдж, Мери и звяра в книгите след „Вечна любов" е видно, че Рейдж и другото му „аз" вече се спогаждат малко по-добре. Звярът никога няма да става за придружител на дебютантски бал (маниерите му на хранене определено не са се подобрили), но той вече не е толкова неконтролируем, както някога. Рейдж е по-щастлив и по-спокоен. Мери е осъществена като личност и живее живота си. Всичко е както трябва да бъде.

Което ме навежда на една последна мисъл. След всяка от книгите за братята, те и техните шелани продължават да живеят, да се променят и да се развиват, както става с всички хора с течение на времето. Ще ми се да можех да покажа какво се случва с тях, срещу какви нови предизвикателства се изправят и колко са се задълбочили връзките им. „Късчетата живот", които пускам от време на време във форума, ми дават възможност да публикувам тези нови сцени и за мен е истинско облекчение да видя, че всички продължават напред. Точно като нас.

Е, това беше за Рейдж... а сега - повече за любимеца ми сред братята, Зи.

Зейдист, син на Агъни

Възраст: 230 години

Влиза в Братството: 1932 г.

Ръст: 2,01 м

Тегло: между 120 кг и 125 кг

Цвят на косата: Многоцветна, остригана до кожата Ивят на очите: ЖЪЛТИ, когато е спокоен; черни, когато е разгневен

Специфични физически белези: Татуировки на кръвен роб около врата и китките му; белег, прорязващ лицето му от челото до устата, изкривявайки горната му устна; многобройни белези по гърба; пиърсинги на зърната на гърдите (направени от самия него); масивен пиърсинг на лявото ухо; знакът на Братството на левия гръден мускул; имената БЕЛА и НАЛА, вдълбани на Древния език върху плещите му.

Забележка: Вече може да чете, след дълги години неграмотност. Има еднояйчен близнак, Фюри.

Предпочитано оръжие: два четирийсеткалиброви зигзауера. Някога - ръцете му.

Описание: Зейдист коленичи над един от лесърите. Белязаното му лице бе изкривено в гримаса на омраза, завинаги обезобразената му горна устна бе дръпната назад и оголила кучешките му зъби, по-дълги от тези на тигър. С бръснатата си глава и хлътналите скули приличаше на самата смърт и като нея, работеше еднакво добре и в студа. Само по черно поло и свободни черни панталони, той носеше повече оръжия по себе си, отколкото дрехи. Кръстосаните ножници, отличителна черта на Братството на черния кинжал, бяха пристегнати отпред на гърдите му, а още два ножа бяха привързани към бедрата му. Носеше също и колан, в

който бяха затъкнати два пистолета „Зиг Зауер". Не че някога използваше деветмилиметровите пистолети. Кога-то убиваше, предпочиташе да го прави с ръцете си. Всъщност това бяха единствените моменти, когато въобще се доближаваше до някого. (..Пробудена любов”, стр. 12)

Обвързан с: Бела

Лични въпроси (отговорите са дадени от Зейдист)

Последният филм, който гледа: „Кюфтета" (Много ти благодаря, Рейдж!)

Последната книга, която прочете: „Местата, където ще идеш" от Доктор Сюс (на малкото ми момиченце)

Любим сериал: Не бих казал, че имам такъв.

Последният сериал, който гледа: „Семейство Симпсън" (който доста харесвам)

Последната игра, която игра: Монополи с Рот Най-големият ти страх: Да не се събудя и да открия, че всичко е било само един сън

Най-голямата ти любов: Бела Боксерки или слипове: непопълнено

Часовник: „Таймекс" - за мен функционалността е най-важна

Кола: порше „911 Kapepa", тъмносиво - както казах, за мен функционалността е най-важна

Колко е часът, докато попълваш този въпросник: Полунощ (днес не съм дежурен)

Къде си: В офиса в тренировъчния център

С какво си облечен: непопълнено

Какви дрехи има в гардероба ти: непопълнено

Какво бе последното нещо, което яде: Зелена ябълка Разкажи ни последния си сън: непопълнено

„Кока-кола" или „Пепси": „Кока-кола"

Одри Хепбърн или Мерилин Монро: О, я стига! Това е нелепо.

Кърк или Пикар: Кой?

Американски футбол или бейзбол: Спортовете ме отегчават

Най-сексапилното у една жена: Това не засяга никой друг, освен Бела.

Първото, което й каза: „Не знам какво правиш тук. Освен че ми проваляш тренировката."

И какво mu отговори тя: „Съжалявам. Не знаех..."

Последният подарък, който й направи: Част от мен иска да се престори, че е било някакъв предмет или нещо такова. Ала мисля, че последният и най-хубав подарък, който съм и правил някога, е когато се стегнах и започнах да се държа като истински баща с Нала.

Какво най-много харесваш у Бела: ВСИЧКО. Всеки сантиметър от кожата й, всеки кичур от косата й, всички надежди и мечти в очите й и безграничната любов в прекрасното й сърце.

Кога за последен път се смя: Когато Бела ме погъделичка преди десетина минути

Кога за последен път плака: Това не засяга никой друг, освен Бела.

Интервю на Дж. Р. със Зи

След като излизам от стаята на Рейдж, се спирам за миг в коридора и се заслушвам в шумовете на имението. Откъм билярдната зала на долния етаж се носи нещо на Ти-Пейн* и по-тракване на билярдни топки. От другата страна на фоайето, в трапезарията, догени раздигат масата след Първото хранене; приглушените им гласове звучат адски жизнерадостно, от което се досещам, че сигурно има доста съдове и прибори за миене. Зад мен, през вратата на кабинета на Рот, чувам как той и Бет обсъждат...

Зи: Здравей.

Д ж . P.: (обръщам се рязко) Здрасти...

Зи: Нямах намерение да те стресна.

На живо Зейдист е адски внушителен. Сега е наистина едър, много различен от вампира, който беше преди да срещне Бела. Ако сложа длан на гърдите му? Тя може и да покрие един от мускулите му, но не е много сигурно. Ала не само тялото, лицето му също се е изпълнило и белегът, макар и все още да се забелязва от пръв поглед, вече не бие чак толкова на очи, защото бузите му не са така хлътнали. Облечен е в ниско изрязани дънки (на „Sevens", ако не греша) и черна тениска с надпис „ТЕАМ PUNISHMENT". Носи тежки ботуши, в кобурите под двете му мишници има по един зигзауер.

Аж. P.: А аз нямах намерение да подскоча така.

Зи: Искаш да ме интервюираш?

Аж. P.: Ако не възразяваш.

Зи: (свива рамене) Все ми е тая. Стига да мога да избирам на какво да отговарям.

Аж. P.: Разбира се, че ще можеш. (Поглеждам през парапета.)

Може да го направим в библ...

Зи: Да вървим.

Когато мъж като Зи каже , Да вървим", се подчинявате по две причини: първо, той няма да ви нарани, и второ, няма да допусне някой друг да го направи. Така че няма никаква причина да не го последвате, както няма и причина да го питате „къде". Вярно, той няма да ви нарани, но наистина ли искате да го дразните? Не.

Слизаме с бърза крачка по внушителното стълбище и когато стигаме до фоайето, минаваме по изобразеното на пода ябълково дърво и се отправяме към вестибюла. Догените в трапезарията вдигат очи и макар да са облечени в черно-бели униформи на икономи, усмивките им са ведри като слънчев ден. Двамата със Зи им помахваме, докато минаваме.

Зи задържа двойната врата на вестибюла отворена, за да мога да мина.

Когато се озоваваме в двора, аз си поемам дълбоко дъх. Есенният въздух в щата Ню Йорк е като леденостудена газирана вода - бълбукайки щастливо, той изпълва синусите и дробовете ти. Обожавам го.

Зи: (Изваждайки ключовете на колата от джоба си.) Помислих, че може да се поразходим с колата.

Аж. P.: Страхотна идея. (Следвам го до оловносивото порше „911 Карера".) Тази кола е...

Зи: Всъщност единственото, което притежавам. (Отваря ми вратата и изчаква да се настаня на мястото до шофьора.)

Докато Зи заобикаля колата и сяда зад волана, аз се опитвам да сдържа вълнението си. Поршетата може и да са луксозни,. спортни коли, ала произлизат от състезателни коли и това си личи. Контролното табло не е отрупано с куп ненужни джаджи. Никакви меки седалки. Никакво натруфено оформление. Всичко тук е високо функционално и мощно.

Това наистина е идеалната кола за него.

Зи запалва двигателя и съвършено калибрираните вибрации, които идват откъм мотора отзад, не оставят никакво съмнение за броя на конете, които се крият там. Докато лъкатуши из чакълестия двор, ловко заобикаляйки фонтана, в който заради наближаващата зима вече няма вода, той се справя безупречно със съединителя и скоростния лост.

Минаваме през портата и поемаме надолу по склона на планината (която и да е тя), където се намира имението. Всичко ми е като в мъгла заради защитния слой мис. Постепенно пътят става равен, ала сега пред нас се изпречват завой след завой. Когато местността наоколо най-сетне идва на фокус, виждам, че се движим по един от многобройните пътища, които пресичат шосе 22. Зи завива наляво и натиска газта. Поршето подскача от нетърпение при настоятелната му команда и гумите му се захващат в асфалта, сякаш имат метални шипове, а двигателят работи не с бензин, а със самолетно гориво. Докато хвърчим напред, чувствам натиск в стомаха ми и се вкопчвам в дръжката на вратата, ала не от страх, че ще се разбием... въпреки че Зи не е пуснал фаровете, а и контролното табло също не свети. Не, в тази безлунна нощ сякаш съществуват само пътят и поршето и аз имам чувството, че летя. Стиснала съм дръжката на вратата единствено в опит да се противопоставя на безтегловността.

Ала после си давам сметка, че не искам нищо да ме задържа, и я пускам.

Дж. P.: Това ми напомня за Мери и Рейдж.

Зи: (без да отмества поглед от пътя) Защо?

Дж. P.: Защото една нощ, докато се влюбваха, той я изведе на разходка с колата си.

Зи: Така ли?

Дж. P.: Аха.

Зи: Романтично копеле си е той.

Колата се носи по пътя, но би могло и да е из вселената, и макар да не виждам завоите и възвишенията, знам, че той ги вижда. Сравнението с живота е неизбежно - всеки от нас, настанен в седалката на съдбата си, се носи по път, който не вижда, каран от някой, който го вижда.

Дж. P.: Отиваме някъде.

Зи: (засмива се тихичко) Нима?

Дж. P.: Не си от тези, които карат безцелно.

Зи: Може да съм обърнал нова страница.

Дж. P.: Не, това ти е вродено и не е нещо, което има нужда от промяна.

Зи: (поглеждайки ме) И къде мислиш, че отиваме?

Дж. P.: За мен няма значение. Знам, че ще ни отведеш дотам и обратно, без да ни се случи нищо лошо, знам също така, че пътуването ще си струва.

Зи: Да се надяваме.

Възцарява се тишина, което не ме изненадва. Зи не е някой, на когото можеш да задаваш въпроси току-така. С него просто си седиш и му даваш възможност да говори, а той може да го стори, може и да не го стори.

Следващият що-годе голям град след Колдуел е на поне половин час от мостовете в центъра, ала от имението на Братството са едва дванайсетина минути. Докато навлизаме в покрайнините му, Зи включва фаровете, за да не нарушава закона. Минаваме покрай бензиностанция на „Ексон", магазин за сладолед на „Стюартс" и „Макдоналдс", както и куп местни магазинчета и заведения, които не са част от никоя верига. Всеки паркинг, покрай който минаваме, е осветен така, сякаш е изваден от картина на Едуард Хопър - езерца от светлина, замръзнали около паркирани коли, машини за лед и контейнери за боклук. Правят ми впечатление жиците, проточили се между телефонните стълбове и светофарите, които висят над всяко кръстовище. Това са невроните, изграждащи мозъка на града, помислям си аз.

Мълчанието не е неловко. Най-сетне се озоваваме пред „Таргет"⁹.

Зи вкарва поршето на паркинга и намира едно усамотено местенце, встрани от шестте коли, спрели до входа. Докато приближаваме мястото, което си е харесал, масивната улична лампа над нас угасва... вероятно защото той го е направил със силата на съзнанието си.

Слизаме от колата и докато вървим към карамелената на цвят сграда, с нарисуваната в червено мишена, Зи е толкова близо до мен, колкото надали ще бъде друг път. Той е на около две крачки вдясно и заради внушителните му размери имам чувството, че е едва ли не отгоре ми. Прави го, за да ме пази и аз го приемам като жест на доброжелателство, а не на агресия. Стъпките ни по студения паваж звучат като два коренно различни гласа. Моите са Шърли Темпъл, неговите - Джеймс Ърл Джоунс.

Когато влизаме в магазина, веднага ми става ясно, че пазачът не ни харесва. Псевдо-ченгето се надига иззад прозрачната стена, която отделя сектора за хранителни стоки, и слага ръка на газовия си спрей. Зи не му обръща никакво внимание. Или поне така предполагам. Той все още върви зад мен и не виждам лицето му.

Дж. P.: Кой раздел?

Зи: Вляво. Почакай, трябва ми количка.

След като взема една, се отправяме към... бебешкия отдел. Когато стигаме до рафтовете с бебешки дрешки и миниатюрни чорапки, Зи минава пред мен. Пипа дрешките с огромна нежност, сякаш вече са на пухкавото телце на Нала. Сам пълни количката. Не ме пита какво мисля за нещата, които купува, но това не е проява на неуважение към мен. Той просто знае какво иска. Купува малки ризки и гащички в най-различни цветове. Миниатюрни обувчици. Чифт ръкавички с един пръст, които изглеждат като направени за кукла. След това се отправяме към играчките. Кубчета. Книжки. Меки плюшени играчки.

Зи: Сега е ред на секцията за автомобили аксесоари, а после — музика и филми. Както и книги.

Той бута количката, а аз го следвам. Купува препарат за полиране на автомобили и куп меки кърпи. След това - последния диск на Флорида. И една готварска книга на Ина Гартен. Дока-то минаваме през отдела с хранителни продукти, взема цял плик с близалки. Спираме за малко в раздела за мъжки дрехи и той избира две бейзболни шапки с надпис „Татуировки в Маями". От раздела за канцеларски материали взема прекрасна бяла хартия и кутия цветни моливи, а от този за дамски аксесоари - насите-ночервен плетен шал. След това спираме за малко пред витрина със сребърни верижки, от които висят различни талисмани. Зи избира една, на която е закачено малко сърце от кварц, и много внимателно го поставя върху купчинката детски ризки.

Мислех си, че докосва бебешките дрешки толкова нежно, именно защото са бебешки дрешки, но всъщност той се отнася със същото уважение към всички стоки. Има вид на безмилостен убиец и изражението му е също толкова мрачно, колкото и черните му очи, ала ръцете му никога не са груби. Ако вдигне нещо от рафта, а след това реши, че не го иска, го оставя там, откъдето го е взел. А ако намери пуловер, натъпкан зад останалите, или пък книга, поставена от друг клиент на погрешната лавица, или пък риза, която виси на една страна на закачалката, той ги оправя.

Зи има добро сърце. По душа е досущ като Фюри.

Отиваме да платим и двайсетинагодишният младеж на касата поглежда Зи сякаш воинът е бог. Докато гледам как маркират покупките му една по една, си давам сметка, че Зи ме е довел тук не само за да напазарува, а и за да ми каже нещо. Нещата, които е купил, са неговото интервю и с тях той ми казва колко много обича Нала и Бела, и братята. И колко е благодарен.

Дж. P.: (меко) Червеният шал е за Бет, нали?

Зи: (свива рамене и изважда черен портфейл) Аха.

Да... защото подаръкът за Бет е равносилен на подарък за Рот. И съм готова да се обзаложа, че препаратът за полиране на автомобили е за трите момчета - за да се погрижат за хамъра на Куин. Ала не виждам нищо за...

Зи: Няма какво да му купя. Няма нищо, което да иска, и всеки подарък би го накарал да се почувства още по-зле.

Тор. Господи, Тор...

След като Зи плаща с черна карта на „Американ Експрес", отново минаваме покрай пазача, който се взира в червено-бели-те торби, сякаш има рентгеново зрение, а в тях се крият пистолети... въпреки че в магазина не се продават пищови.

Когато излизаме навън, помагам на Зи да сложи покупките на миниатюрната задна седалка на поршето. Те заплашват да прелеят, така че в крайна сметка част от тях се озовават в краката и скута му.

Мълчим през целия обратен път, чак докато стигаме до защитния мис, който огражда имението. Всичко наоколо ми отново се размива и аз поглеждам към Зи.

Дж. P.: Благодаря ти, че ме взе със себе си.

Последвалата пауза е толкова дълга, че преставам да очаквам отговор, ала тогава Зи превключва на по-ниска предавка, тъй като сме стигнали портите на имението.

Зи: (хвърля ми поглед и кима веднъж) Благодаря ти, че дойде с мен.

„ПРОБУДЕНА ЛЮБОВ"

Персонажи:

Зейдист

Бела

Фюри

Джон Матю Ривендж Господин О.

Господин X.

Господин У(стед)

Уелси

Тор

Сарел, братовчедка на Уелси Леш, син на Ибекс Куин, син на Лохстронг Блейлок, син на Рок

Катрония (Господарката на Зи от времето, когато е кръвен роб)

Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):

Имението на Братството, точният адрес се пази в тайна Къщата на Бела, намираща се на частен път близо до шосе 22 Центърът за въздействие на Обществото на лесърите, на изток от планината Биг Ноч, на около трийсет минути с кола от центъра

Къщата на Тор и Уелси Семейната къща на Ривендж

„Зироу Сам" (на ъгъла на Трейд Стрийт и Десета улица) Резюме

Зейдист, бивш кръвен роб и най-страховитият член на Братството на черния кинжал, открива любовта, когато спасява красива аристократка от лапите на обсебен и жесток лесър.

Първо изречение: „По дяволите, Зейдист! Не скачай..." Последно изречение: ,аЗела... ИНала.”

Издадена: септември 2006 г.

Обем: 434 стр.

Първа чернова написана: ноември 2005 г. - март 2006 г.

Коментари на авторката

Мисля, че със Зи ще започна с нещо от „Тъмна любов". Това е от началото на книгата, когато Рот е събрал Братството след като Дариъс е убит от главния лесър, господин X. Зейдист се появява на сцената по следния начин:

Входната врата се отвори и Зейдист влезе в къщата.

Рот го изгледа гневно.

- Много мило, че все пак се появи, Зи. Жените ли те задържаха тази вечер?

- Я се разкарай. - Зейдист се отправи към ъгъла и застана отделно от другите.

(„Тъмна любов", стр. 39)

Когато за първи път видях Зейдист да влиза в къщата по този начин, предположих, че той ще бъде един от антагонистите. Нямаше как да не е. От него се излъчваше твърде много „върви на майната си", за да бъде герой. А след това той съвсем влоши първоначалното ми впечатление със сцената, в която Бет се събужда и го вижда до себе си:

Мъжът, надвесил се над нея, беше с черни, безжизнени очи.

Неравен белег прорязваше жестокото му лице от горе до долу.

Косата му беше много къса и явно беше обръсната. Дългите му бели кучешки зъби бяха оголени...

- Красив съм, нали?

Студеният му поглед беше като кошмар, тъмна бездна без никаква надежда за спасение, същински ад.

Белегът не е най-лошото, помисли си Бет. Най-страшното нещо бяха очите му. Гледаше я така, сякаш й взимаше мярка за ковчег. Или искаше да я изнасили.

Бет се отдръпна и започна да се оглежда за нещо, което би могла да използва като оръжие.

- Какво? Не ме ли харесваш?

Тя погледна към вратата и той се разсмя.

- Въобразяваш си, че ще успееш да избягаш? - каза той и измъкна ризата от кожените си панталони. След това посегна към ципа. - Адски съм сигурен, че няма да можеш.

(„Тъмна любов", стр. 218-219)

О, да, определено няма да е герой. Работата е там, че гласовете в главата ми настойчиво крещяха, че той ще получи собствена книга и свой собствен хепиенд.

Страхотно. Направо фантастично. За пореден (но не и последен) път в писането на тази поредица, си помислих: „Майтапиш се! И как точно ще стане това?”

Ала докато завършах „Тъмна любов", вече бях прелъстена... и твърдо решена да напиша историята на Зи. За мен повратната точка бяха две сцени в „Тъмна любов". Първата от тях е когато Бет се сблъсква със Зейдист в килера, докато се приготвят за церемонията по нейното обвързване. Тогава научаваме, че той изобщо няма намерение да я нарани и че не обича да го докосват. Другата е веднага след церемонията. Клетвите са изречени, името на Бет е вдълбано върху гърба на Рот и Братството възпява новата двойка:

Но изведнъж прозвуча висок, изпълнен с тъга призив и един глас се отдели от другите, извисявайки се все повече. Тенорът беше толкова ясен, толкова чист, че предизвикваше тръпки по кожата и томителен копнеж в гърдите. Мелодичните звуци на прослава взривиха тавана и превърнаха стаята в катедрала...

Белязаният, бездушният имаше глас на ангел.

(„Тъмна любов", стр. 318)

Докато завърша „Тъмна любов", вече толкова силно исках да пиша за Зи, че за първи и единствен път (поне до този момент) редът на писане на книгите не беше продиктуван от онова, което виждах в главата си. Зи трябваше да е последният от поредицата, финалната от десетте книги (които включваха Рот, Рейдж, Бъч, Ви, Фюри, Ривендж, Пейн, Джон Матю и Тормент). Работата е там, че когато продадох поредицата за Братството, първоначалният договор беше само за три книги. По онова време паранормалната литература беше станала страшно популярна, ала вече се обсъждаше кога пазарът ще достигне връхната си точка и интересът ще започне да спада. Не бях ригурна, че ще имам възможността да напиша всичките.

Истинска оптимистка, нали?

Подходих към бъдещето именно с тази нагласа и когато завърших „Тъмна любов" и се залових с „Вечна любов", си дадох сметка, че ако историята на Зейдист не види бял свят, никога няма да си го простя. Така че го преместих напред.

Написването на неговата история беше мъчително, неведнъж не издържах и трябваше да ставам и да се махам от компютъра. Ала той се получи точно такъв, какъвто го виждах в главата си и го обичам повече от всеки друг герой, за когото някога съм писала. Ала не ми беше никак лесно. Зи си беше чиста проба социопат. Трудното бе в това да го представя по начин, който да е верен на неговата същност, ала едновременно с това да поражда достатъчно съчувствие и симпатия, за да могат читателите да видят у него онова, което аз виждах и да разберат защо Бела се влюбва в него.

Две неща бяха от ключово значение за постигането на това. Едното бе реакцията му на отвличането на Бела, а другото -миналото му като кръвен роб и сексуалните последици от това робство. Спечелването на читателските симпатии към Зи е класическа ситуация на показване, а не на казване. Книгата започва с твърдата решимост на Зи да спаси Бела. Много героично, а алтруизмът му е напълно разбираем, въпреки че е в разрез с природата му - ясно е, че той вижда нейното положение, пречупено през погледа на собственото си пленничество и мъченията, на които е бил подложен. Може и да не е успял да помогне на себе си, но проклет да е, ако не помогне на Бела. След като я спасява от лесъра, той се отнася с нея с огромна нежност. Бела се превръща в катализатора, благодарение на който в държанието му се появява нещо топло и закрилническо и отношенията му с нея балансират другите му, по-садистични и мазохистични сцени.

Освен това имаме и сексуалната страна на нещата. Чрез ретроспективните сцени, които показват Зи докато все още е пленник на Господарката, читателят и сам може да види, че Зи е превърнат в чудовището, което е сега, а не се е родил такъв. Сексуалните трудности между него и Бела, които виждаме за първи път във „Вечна любов", са доказателство, че той не се е освободил от понесената травма, а продължава да е неин пленник и тя все още влияе върху мъжката му същност. Поне докато Бела не се появява в живота му.

Съществуваше съвсем реалната възможност отстрани Зи да не изглежда като герой и помня, че докато редакторката ми четеше ръкописа за първи път, бях доста нервна, тъй като не бях сигурна дали съм се справила. Ала тя страшно го хареса, също както и читателите. И също като мен, макар и да си признавам, че не съм го препрочитала, откакто за последно проверих коректурите... неговата книга е единствената, която не съм отваряла, когато я получих вече издадена.

Мисля, че ще мине доста време, преди да я прочета. Ако изобщо го направя някога.

Няколко думи за процеса на редактиране и издаване. Много хора, както все още непубликувани автори, така и читатели, ме питат какви са различните етапи от процеса на издаване на една книга и колко дълго отнема всеки от тях. При мен обикновено са девет месеца.

След като довърша подробно разписания сюжет на книгата, което ми отнема най-малко месец, го изпращам на редакторката си, за да го прочете. След като го обсъдим, се залавям за работа -вземам онова, което е в резюмето и го подплатявам с повествование, диалог и описания. Обикновено написвам половината книга, след което се връщам назад, прочитам готовия материал и го редактирам. Това препрочитане е жизненоважно за мен. В книгите за Братството се случват толкова много неща, че не искам да рискувам да изгубя нишката на всички сюжетни линии и развитието на всички персонажи. Когато приключа, отново се залавям за писане и довършвам цялата книга. Този процес по правило ми отнема около четири месеца, в които пиша по седем дни в седмицата.

Обикновено на този етап си вземам една седмица почивка и оставям ръкописа да отлежава, докато аз се занимавам с други неща. Тази пауза е наистина важна, за да мога след това да прочета написаното със свеж поглед... Убедена съм, че книгите ми не биха се получили добре, ако не си дам тази почивка. Когато отново се заловя за книгата, обикновено следват около шест седмици къртовски труд - намествам сцените в най-подходящата последователност, преценявам къде да започва и свършва всяка глава и как да придам нюанси на чувствата на персонажите ми. А след това още две седмици за шлифоване, шлифоване и пак шлифоване.

По това време вече ми се мержелее пред очите и ми се вие свят, защото колкото повече се приближавам до края, толкова по-дълги стават работните ми дни - в двете седмици, преди да предам готовия ръкопис, много често работя между четиринай-сет и шестнайсет часа на ден. Когато дойде вечерта на четвъртъка, в който изтича крайният срок за изпращане на ръкописа (това става винаги в четвъртък, за да може ръкописите да пристигнат в петък), разпечатвам цялата книга, качвам се в колата си напълно зомбирана и облечена в стар анцуг, и отивам в „Кин-ко" в другия край на града, откъдето го изпращам на редакторката си с „Федекс". Обикновено готовият ръкопис тежи близо четири килограма и изпращането му ми струва сто долара.

След като редакторката ми прочете материала, двете с нея, обсъждаме нещата, които според нас са се получили и онези, които биха могли да станат още по-добри. Говорим също така за нещата, които биха могли да се окажат малко прекалени за читателите, било то в сексуално отношение, или когато става дума за насилие. Онова, което харесвам най-много у редакторката си, е че ми позволява да остана вярна на визията си, без да ме командва. Между нас съществува сътрудничество, мотивирано от общата ни цел: онова, което е в главата ми, да види бял свят и то така, че да произведе възможно най-добрия ефект -всякакви промени или добавки са единствено по мой избор.

След срещата с редакторката си, се прибирам и преработвам ръкописа - стягам го, избирам най-точните думи, ако се налага - засилвам някои моменти. По това време главите вече са уточнени, както и порядъкът на всички сцени, намерена е точната динамика на действието, както и на чувствата на персонажите, така че става дума единствено за дребни промени. Както и за поправки в самия текст. Аз съм изключително строга, когато става въпрос за думите, диалога и потока на речта, и преглеждам всяка дума в ръкописите си, отново и отново. И никога не оставам напълно доволна.

Този етап обикновено ми отнема около шест седмици и ръкописът набъбва с всяка успешно премината фаза. Първата чернова обикновено е около петстотин страници, двойна разредка, шрифт Times New Roman, 12 пункта. (По някаква причина не мога да пиша на Courier, макар че доста автори го използват -този шрифт никак не пасва на гласа ми.) Докато привърша редактирането на текста, ръкописът обикновено се е разраснал до около шестстотин страници.

Когато приключа с поправките, отново отскачам до „Кинко" в раздърпания си анцуг, сякаш излязла от „Нощта на живите мъртви". Обикновено с редакторката ми правим само една коректура на ръкописа, не защото съм някакъв гений или чудотворец, а защото съм наистина критична по отношение на работата си и му разказвам играта, преди да й го покажа.

После идва ред на стиловата редакция. След като редакторката ми прочете книгата и я одобри за публикуване, ръкописът отива при стилов редактор/коректор, който я проверява за изпуснати думи, граматични неточности, изписването на различните търговски марки, проблеми в последователността между сцените, както и в хронологията.

Май трябва да си призная, че не съм най-приятният автор за стилово редактиране и коригиране. В книгите си използвам доста жаргон. Лично аз намирам така наречения „разговорен език" за доста по-интересен и уместен от „правилния английски"; той е страстен и въздействащ по начин, по който префърцунените, старовремски фрази никога не могат да бъдат. Много съм благодарна на стиловата редакторка, която обикновено използваме, задето не се опитва да ме набие с „The Chicago Manual of Style" („библията" на правилната граматика).

Когато ръкописът се връща от нея, аз отново го преглеждам, отговарям на всички питания, написани в полетата отстрани, приемам или отхвърлям всякакви добавки или премахвания на думи и оправям всички подробности, които са се появили при обсъждането на текста с редакторката ми. Обикновено ръкописите ми са доста изчистени, ала аз все пак успявам да открия неща, които не ми харесват. Когато чета нещо, написано от мен, то е като да прокарам ръка по парче плат, което трябва да е съвършено гладко. Всяка неравност адски ме дразни, затова отново и отново променям думите, докато престана да усещам каквато и да било грапавина.

След като изпратя стилово и граматически редактирания ръкопис обратно, идва ред на коректурите. Коректурите са разпечатка на това, което ще представлява книгата. Ако отворите някоя книга на която и да е страница - коректурите са точно копие на лявата и дясната страна на това, което виждате. Аз преглеждам целия текст и в този вид и винаги намирам неща, които ме дразнят и които искам да променя. Никога не съм напълно доволна.

Е, това е моят процес и трябва да ви кажа, че със •Зейдист ми беше още по-трудно, тъй като имаше сцени, които изобщо не исках да напиша, още по-малко пък - да редактирам. Дори при съставянето на този сборник, за което прекарах толкова време, ровейки се в другите книги и избирайки пасажи за досиетата... просто не съм в състояние да направя същото със Зи.

Което е доста странно, защото от всички мъже, за които съм писала, били те вампири или хора, той ми е любим. Без никакви изключения. Ала в неговата история има толкова много неща, които са чисто и просто мъчителни.

Кои сцени ме разстройват? И досега ги виждам в главата си толкова ясно, че няма нужда да отварям, Дробудена любов", за да си ги спомня. Една от най-трудните сцени за написване е, когато пазачите, на които Зи, до вчера момче в кухнята, доскоро е поднасял бира, го отвеждат в килията, в която ще прекара следващите сто години. Току-що е бил изнасилен от Господарката за първи път и е толкова невинен, наранен и изпълнен с ужас. Никой от мъжете не иска да го погледне, нито да го докосне, никой не се сми-лява над него. Те всички го смятат за нечист, въпреки че е жертва. Докато той крачи по коридора с мокро от сълзи лице и с тяло, по което все още има остатъци от мехлема, с който Господарката го е намазала, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от болка.

Просто ужасно.

Друга сцена, която едва не ме уби, е когато Бела го открива да се търка ожесточено на пода в банята, защото иска да бъде достатъчно чист, за да й даде да пие от кръвта си. Разранил е кожата си, ала колкото и сапун да използва, колкото и яростно да се търка, той се чувства все така неизразимо мръсен.

Или пък сцената, когато я принуждава да му причини болка, за да свърши сексуално.

Ала в книгата има сцени, които не искам да прочета отново, макар и да не се отнасят до Зи.

Още докато започвах книгата знаех, че смъртта на Уелси ще бъде тежък удар за читателите. Тя бе трудна и за мен. Разплаках се, докато пишех сцената, в която Тор е в тренировъчния център с Джон Матю и звъни у дома си, надявайки се Уелси да вдигне, молейки се тя да е добре. Тъкмо когато той набира номера за втори път, братята се появяват на вратата на офиса. Гласът на Уелси се разнася от високоговорителя на телефона, когато обаждането е пренасочено към гласовата поща, а Тор научава, че тя е била убита.

Някои от читателите ми, както и други автори, ми казаха, че е било доста смело от моя страна да убия един от главните си герои. Други пък останаха сериозно разочаровани от творческия ми избор. Ала макар да уважавам и двете гледни точки, не смятам, че в случая ставаше дума за проява на смелост, нито пък за какъвто и да било избор от моя страна. То просто се случи. От самото начало знаех, че Уелси ще бъде убита; учуди ме единствено това, че се случи толкова рано. Мислех, че ще бъде по-късно, ала работата е там, че сцените, които виждам, неви-наги идват в хронологичен ред, така че понякога не знам точно кога ще се случи нещо.

Иска ми се само да добавя, че онези, на които им беше трудно да приемат смъртта й, по-лесно свикнаха с нея, след като им обясних, че тя не беше проява на пресметлива мелодраматичност от моя страна и че написването на тази сцена ме съсипа. Смятам, че когато работите с персонажи, към които читателите изпитват силна привързаност, и тези персонажи бъдат сполетяни от нещо лошо, е редно да покажете, че далеч не сте безразлични, че вие също сте съкрушени, разтревожени и тъжни. Така е много по-малко вероятно читателите ви да се почувстват манипулирани.

Още няколко неща за Зи...

Бела трябваше да получи повече време в книгата.

В историите за Братството героините ми невинаги получават достатъчно време и страници и аз знам защо. Една от слабостите ми като писател (и тя си проличава в поредицата за Братството) е, че навлизам толкова навътре в живота и мислите на своите герои, че героините ми винаги са изложени на опасността да бъдат засенчени.

Защото хубавото на братята е, че ги виждам толкова ясно.

Лошото им е, че ги виждам толкова ясно.

Да избера какво да включа в книгата и къде да спра не е никак лесно и то не само що се отнася до живота на братята. Цялата поредица непрекъснато се развива в главата ми - във войната настъпват промени; разногласията между Рот и глимерата стават все по-сериозни; нови предизвикателства изникват в предипшите връзки на братята и биват преодолени. Нищо в този свят не е статично и невинаги съм сигурна кое да оставя настрани.

Да се върнем на Бела, която е отличен пример за това. Ще ми се да бях посветила повече време, за да покажа емоционалните и психологически последици от пленничеството й при господин О. Вярно, че те се споменават, ала можеше да им отделя повече внимание. Вярно, в края на книгата тя получава съмнителното удовлетворение да убие своя мъчител, но ми се струва, че бих могла малко по-подробно да покажа на читателите как тя превъзмогва отвличането си, за да знаят какво изпитва и как се справя.

Що се отнася до любовната история, Бела е съвършена за Зейдист... мисля, че тя е единствената жена, която виждах да се докосва до най-съкровената му същност (а той е единственият мъжки вампир, достатъчно силен, за да спечели уважението й... имам предвид, ехо, Ривендж й е брат!).

С две думи - те са невероятна двойка. Спомням си как се срещат за първи път във „Вечна любов". Зи здравата налага боксовата круша в тренировъчната зала, когато Бела без да иска го прекъсва. Тя начаса е привлечена от него, докато го на* блюдава в гръб; дори когато той се обръща и тя вижда белязаното му лице и получава доза от гадното му отношение, все още е привлечена от него.

Че между тях започва да се заражда нещо, проличава в края на книгата. На партито, което Рейдж дава за своята Мери в имението на Братството, Бела протяга ръка и докосва косата на

Фюри от любопитство. Зи, който ги наблюдава от сенките, се приближава до нея:

Заля я гореща вълна и тя си представи как той гледа надолу към нея, докато телата им се сливат, а лицето му е на сантиметри от нейното. Фантазията я накара да вдигне ръка. Искаше да плъзне пръст по този белег, да стигне до устата му. Само за да разбере какво е чувството да го докосне.

Зейдист избегна допира с рязко отдръпване. Очите му светнаха, сякаш от отвращение. Но изражението веднага изчезна от лицето му.

Каза със студен, безизразен глас:

- Внимавай, момиче. Аз хапя.

(„Вечна любов”, стр. 303)

Фюри идва при тях и ги разделя. Отвеждайки Бела настрани, гой казва нещо, което е напълно вярно, поне преди тя да се появи в живота на Зи:

Близнакът ми не е просто наранен. Той е унищожен. Разбираш ли разликата? Когато някой е наранен, има възможност нещата да се оправят. Ако е унищожен? Всичко, което можеш да направиш, е да чакаш, докато дойде време да го погребеш.

(„Вечна любов", стр. 303)

По-късно същата вечер Бела проследява Зи до спалнята му. Посещението й не свършва, както тя се надява, а именно с тях двамата в леглото му. Вместо това тя научава нещо за закоравелия воин, от когото е привлечена толкова силно. Тази сцена се разиграва след като той едва не я обладава, когато спира в последния момент и се претъркулва на пода в банята:

Господи, тялото му бе толкова окаяно. Стомахът му бе хлътнал. Тазовите кости изпъкваха под кожата. Сигурно наистина пие само от хора, помисли си тя. И изобщо не яде достатъчно. Загледа се в татуираните ивици, покриващи китките и врата му. И в белезите.

Унищожен. Не наранен.

Макар че в този момент се срамуваше да го признае, тъмната му страна наистина бе онова, което я привличаше най-силно. Бе толкова различно, напълно противоположно на всичко, което бе научила от живота. То го правеше опасен. Вълнуващ. Секси. Но онова беше въображаемо. Това, което виждаше сега, беше истинско.

Той страдаше. И в това нямаше нищо привлекателно или вълнуващо.

(„Вечна любов”, стр. 319)

Както казах и преди, отвличането на Бела е едно от нещата, които стават причина двамата да се съберат, защото то кара Зи да се открие емоционално пред нея по начин, по който иначе не би го сторил. Въпреки това смятам, че и без него Бела би успяла да докосне сърцето му, защото тя е надарена с невероятна сила и състрадание. Ала освен това е и реалист и напуска връзката, когато към края на тяхната книга Зи я отблъсква. Раздялата им, както и други сили в живота му, карат Зи да направи няколко съществени промени.

Трябва да кажа, че за мен епилогът на „Пробудена любов" прави края на книгата наистина страхотен. Зи отново тренира в залата, където Бела го вижда за първи път, но когато тя се появява, за да може Нала да види татко си, веднага усещате колко дълъг път са извървели двамата оттогава. Честно, когато Зи се обръща с Нала на ръце и смигва на ученика... (въздишка)

Ала ето как стоят нещата - за мен действителността в тази поредица е, че животът на тези персонажи не спира само защо-то книгата им е завършена. И именно това се опитва да покаже и новелата, включена в този пътеводител. Логично е, че на Зи ще му е трудно да се сближи с дъщеря си и аз наистина оценявам възможността да споделя тази част от развитието му като мъж, хелрен и баща.

И като заговорихме за семейства... Фюри. Не можем да говорим за Зи, без да споменем Фюри. Той пробуди интереса ми още в онази сцена от „Вечна любов", в която се връща, след като е пребил брат си по негово собствено настояване. Празният поглед на очите му, когато излиза от тунела, водещ до тренировъчния център, се запечата в съзнанието ми и оттогава нямах търпение да видя какво ще стане с него и как ще се влюби. А после, в „Пробудена любов" той стига дори по-далеч, за да помогне на своя близнак. Мисля, че сцената, в която Фюри белязва лицето си, красноречиво показва същинските размери на неговия проблем, както психологически, така и емоционален. Целият му живот е обсебен от отвличането и робството на неговия близнак, ала когато най-сетне го освобождава, това не спасява нито него, нито Зи от страданията им. Когато Фюри си обръсва главата и обезобразява лицето си, за да заеме мястото на близнака си в ръцете на лесъра, отвлякъл Бела, той се превръща във физическо въплъщение на Зейдист.

Към Фюри ще се върна по-късно, ала той бе едва ли не твърде героичен - на анти-героичния образ на Зи той противопоставя характер, който е самопожертвувателен до гибелна степен.

И накрая... Ривендж... о, Рив. Възможността да го покажа на читателя бе една от най-големите радости в писането на тази книга. Той беше и си остава такъв опасен тип, че още тогава изгарях от нетърпение да се заловя с неговата книга.

Ала Рив е важен и по друга причина.

Именно с него, в „Пробудена любов", за първи път нарочно се опитах да скрия самоличността на един от героите си.

Преподобния, собственик на нощен клуб и наркопласьор, и Ривендж, аристократичният, властен брат на Бела, са една и съща личност, ала ми се щеше читателят да го научи едва в края на книгата, когато Зи и Бела отиват в къщата на майка й. Постигнах го като показвах Рив най-вече през очите на останалите персонажи, а ако нещо бе разказано от негова гледна точка, много внимавах той да не направи някое разкритие, с помощта на което читателят да направи връзка между двамата. Беше, както би се изразил Бъч, дяволски трудно. Наложи ми се буквално да прегледам всяка дума в пасажите, където участваше и той, за да съм сигурна, че с нищо не съм се издала и че той е представен достоверно и в двете си превъплъщения.

Добре, май говорих предостатъчно за Зейдист и за неговата книга. Както винаги, Бъч също иска внимание, а тепърва ни предстоят Вишъс и Фюри.

Мисля да завърша с това, че все още съм влюбена в Зи и винаги ще бъда.

Което казва всичко.

Дистройър, потомък на Pom, син на Pom известен още като Бъч 0'Нийл

- Във вените ти тече от моята кръв, ченге - каза Рот и все така широко усмихнат, си сложи очилата. - Аз си мислех, че си цар само на това, да се забъркваш в големи каши, но ти си имал и царска кръв. („Споделена любов”, стр. 318)

Възраст: 38 години

Влиза В Братството: 2007 г.

Ръст: 2,04 м

Тегло: 118 кг

Цвят на косата: кестеняв

Цвят на очите: лешникови

Специфични физически белези: Черна татуировка в основата на кръста, изобразяваща редица от пресечени напряко черти; знакът на Братството върху левия гръден мускул; името МАРИСА, вдълбано на Древния език на гърба му; кутрето на дясната му ръка е осакатено при преобразяването; белег на корема.

Забележка: Бъч е Унищожителят от пророчеството на Обществото на лесърите. След отвличането му от убийците и онова, което му причинява Омега, той е в състояние да поглъща лесърите като ги вдишва, което, противно на обичайния метод на убиване чрез пронизване, не им позволява да се върнат при техния господар и по този начин заплашва самото съществуване на Омега.

Предпочитано оръжие: Остър, духовит сарказъм. (Притиснат за истински отговор, посочва четирийсеткалибров глок.)

Описание: Бъч се завъртя пред голямото огледало и се почувства като гей, но не можа да се въздържи. Черният костюм на тънко райе му стоеше добре. Снежнобялата риза с отворена яка подчертаваше тена му. Мокасините „ Фе-рагамо ”, които намери в една кутия, бяха добре лъснати. Почти съм красив, помисли си той. Но ако го погледнеше по-отблизо, тя щеше да види кръвясалите му очи. Четирите часа сън и уискито, които беше изпил, си личаха. („Тъмна любов", стр. 301)

Загледана в лешниковите му очи, Мариса отметна гъстата тъмна коса от челото му и прокара пръсти по веждите му. Проследи неравната извивка на многократно чупения му нос. Лекичко докосна нащърбения му зъб.

- Малко съм поочукан, а? - подхвърли Бъч. - Но знаеш ли, с някоя и друга пластична операция и една-две коронки, мога да изглеждам не по-зле от Рейдж.

Мариса хвърли поглед към статуетката на бюрото и се замисли за живота си. И за живота на Бъч. После поклати глава и се наведе напред, за да го целуне.

- Не бих променила нищо в теб. Нищичко.

(„Споделена любов", стр. 440)

Обвързан с: Мариса, кръвна дъщеря на Уолън

Лични въпроси (отговорите са дадени от Бъч)

Последният филм, който гледа: „Scrooged" с БИЛ Мъри, страхотно коледно филмче.

Последната книга, която прочете: „Зелени яйца и шунка" от Доктор Сюс, на Нала.

Любимо телевизионно предаване или сериал: стари епизоди на „Коломбо" или каквото и да било по ESPN*.

Последният сериал, който гледа: „Убийство по учебник" от първия сезон на „Коломбо" - този епизод е режисиран от Сти-вън Спилбърг. Страхотен е. Толкова пъти съм го гледал, че го знам наизуст.

Последната игра, която игра: Джаги с Ви

Най-големият ти страх: Да не съм онзи, който Мариса вярва, че съм.

Най-голямата ти любов: Мариса.

Любим цитат: „Лошите дела, също като красотата, са в очите на гледащия."

Боксерки или слипове: тесни боксерки на „Емпорио Армани"

Часовник: Имам доста - четирийсет и девет при последното преброяване. Става ли дума за часовници, определено си падам по висшата мода. В момента нося „Golden Tourbillon Panoramique" на „Корум"**.

Кола: Черен кадилак „Ескалейд". Първоначално беше на Ви, но сега е на двама ни.

Колко е часът, докато попълваш този въпросник: Два през нощта.

Къде си: в Дупката, на един от кожените дивани. Пуснал съм спортните новини на ESPN. Както и Лудакрис. Ви ми наднича през рамото. Шибаният му преписвач отказва да ми повярва, когато му казвам, че моите отговори няма да му помогнат да издържи теста... Ох!

С какво си облечен: дънки на „Дизел", бяла риза на „Вютон", черен кашмирен пуловер на Брунело Кучинели и одеколон „Аква ди Парма". А, да - и мокасини на „Гучи". Коланът е на „Мартин Дингман".

Какви дрехи има в гардероба ти: Гардероби, в множествено число. Пристрастен съм към дрехите - по-забавно е от това да се наливам със скоч, както правех преди, пък и изглеждам по-добре... ама е дяволски скъпо. Имам официални неща на „Том Форд", „Гучи", „Вютон", „Ермес", „Дзеня", „Марк Джейкъбс", „Прада", „Изая", „Канали" - всички класици. Ежедневните и спортни облекла са от най-различни диздйнери, като „Пал Дзилери", „Етро", „Дизел", „Найк", „Ралф Лорен". Както казах - пристрастен съм, не съм сноб. Когато става дума за плетени пуловери - само „Лохкарон ъф Скотланд ". Двамата с Фюри си разменяме мнения по тази тема... а и си съперничим. Фриц ни помага да си ги набавяме. Той отива в Манхатън и купува цял куп дрехи - неща, които сме си поръчали или пък такива, които според него ще ни харесат. Той ги преправя, ако не са ни по мярка. Когато става дума за ръчно шити ризи и ежедневни панталони, работим с няколко магазина и сме им дали мерки, които да използват. Вижте какво, ако това, че съм добре облечен, ме прави метросексуален, така да бъде. Обаче единият ми преден зъб все още е нащърбен и всяка вечер отивам да се бия с опасни убийци. Това е.

Какво бе последното нещо, което яде: палачинки с масло и кленов сироп и чаша кафе. С Рейдж. Когато се храня с него, винаги се чувствам като някакъв слабак, но той е в състояние да изяде глутница вълци... и да се върне за допълнително.

Разкажи ни последния си сън: Имаше дълъг, тъмен тунел и влак, който влизаше в него. Отново и отново. Сами си направете сметката.

„Кока-кола" или „Пепси": „Лагавулин". Какво? Това е течност в бутилка, какво искате от мен? Добре де... Кола.

Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Определено предпочитам изтънчеността пред външния блясък. Одри и само Одри. П.П. Мариса е дори по-елегантна от нея, а това не е шега работа.

Кърк или Пикар: Кърк. Абсолютно.

Американски футбол или бейзбол: Доживотен фен съм на „Ред

Сокс". Мисля, че това казва всичко.

Най-сексапилното у една жена: Няма да е особено благоприлич-но да го напиша. Използвайте шибания си мозък.

Какво най-много харесваш у Мариса: Обожавам кожата, а също и косата й, както и начина, по който кръстосва крака в коляното и сплита ръце. Обожавам акцента й и светлосините й очи, и това, че е най-благовъзпитаната дама, която може да си представите, и въпреки това ме кара... Ъъъ, както и да е. Тя притежава съвършен стил и невероятно изтънчен вкус и когато се събужда, ухае прекрасно. Ала не е само това... тя винаги ме е обичала такъв, какъвто съм и никога не е искала да ме променя. Което я прави истински ангел.

Първото, което й каза: „Не... Не отивай там... Нищо няма да ти направя."

И какво mu отговори тя: „Как мога да съм сигурна?"

Последният подарък, който й направи: Офис СТОЛ. Преди два дни. Онзи, КОЙТО имаше преди това, скърцаше при всяко завъртане и освен това нямаше опора за кръста. Затова я заведох в един магазин за мебели, накарах я да изпробва един куп столове и й купих онзи, който най-много си хареса.

Най-романтичното нещо, което си направил за нея: Не знам. Не мисля, че ме бива особено по тези романтични глупости. Исусе... Нямам идея.

Най-романтичното нещо, което тя е направила ва теб: Това, че всеки ден ме събужда с усмивка. Вкусовете ми са доста скъ-пички, ала и най-малката нейна усмивка е безценна.

Какво би променил у нея: Понякога ми се искаше да не е толкова отдадена на работата си. Нямам предвид като време, а като напрежение, на което сама се подлага, мъчейки се да спаси всеки, който отиде в „Убежището". Напомня ми за времето, когато работех в отдел „Убийства". Невинаги изходът е такъв, какъвто ти се иска. Тя ми задава много въпроси за случаите, които съм разследвал и как съм се справял със семействата на жертвите. Между това, което тя прави сега, и онова, с което се занимавах някога, има доста общи неща и това ни сближава.

Най-добър приятел (ако не се брои твоята шелан): Вишъс, a после Рейдж. Също и Фюри.

Кога плака за последен път: Аз не плача. Никога.

Кога се смя за последен път: Преди малко, докато Ви сменяше пелената на Нала. Знам, че ще отнеса някой удар заради това, обаче, дяволите да го вземат, беше толкова... Ох!

Моето интервю с Бъч

След като двамата със Зейдист се прибираме от посещението в „Таргет", му помагам да внесе торбите с покупки в имението. Тъкмо сме приключили, когато Бъч излиза от вратата под стълбището. Облечен е в черен пуловер на „Izod", под който носи бяла риза и съвършено ушит черен панталон. Обувките му са на „Tod's". Черни, обути на бос крак. Преметнал е брезентова чанта през рамо, а по лицето му играе широка усмивка.

Бъч: Аз съм на ред!

Зи: (като бръква в една от торбите и изважда една от шапките с надпис „Татуировки в Маями") За теб е.

Бъч: Хей, бива си я. (Взема шапката и я нахлупва.) Благодаря, човече.

Зи: Имам една и за твоето приятелче.

Бъч: Което всъщност е още един подарък за мен, защото така няма да ни се налага да се караме за тази. (Обръща се към мен.) Готова ли си?

Аж. P.: Абсолютно. Къде...

Бъч: Отзад. (Махва с ръка към библиотеката.) Оттук.

Усмихвам се за довиждане на Зи и той ми отвръща със същото, от което обезобразената му устни, потръпва, а очите му проблясват в жълто. За секунда се замислям колко щастливи са Бела и Нала, а след това последвам Бъч в една от любимите ми стаи в имението. Стените на библиотеката са отрупани с книги, единствените места, където няма рафтове, са прозорците, вратите и камината. Тук-таме са окачени картини с маслени бои, които придават на мястото атмосфера на старо английско имение.

Бъч: (през рамо) Бас държа, че не можеш да отгатнеш къде отиваме.

Аж. P.: Определено не е в библиотеката.

Бъч: (отива до един от френските прозорци и го отваря) Абсолютно си права. Да излизаме.

Аж. P.: Какво има в чантата?

Бъч: (отправя ми една от характерните си усмивки, онази,която напълно засенчва чупения му нос и нащърбения преден зъб и го превръща в най-привлекателния мъж на земята) Не е пневматично оръдие за изстрелване на картофи.

Аж. P.: Защо ли това не ме успокоява особено? (прекрачвам френския прозорец и спирам)

Бъч: (гордо) Позволи ми да ти представя Една.

Аж. P.: Аз... не знаех, че можеш да направиш подобно нещо с количка за голф.

Една е най-обикновена количка за голф, само дето е преминала през най-основно преобразяване и сега изглежда като слязла от страниците на някое списание за луксозни автомобили. Украсена е със знака на кадилак и решетка, копираща тази на колата на Бъч. Боядисана е в черно, има двайсет и четири инчови колела, хромирана броня, кожени седалки и изобщо няма да се изненадам, ако открия, че притежава свръхмощен двигател. Ами да, ако беше възможно да налеете нитроглицерин в електрически двигател, щях да се оглеждам за такъв бутон по контролното й табло.

Бъч: Не е ли просто върхът? (оставя брезентовата чанта на задната седалка и се настанява зад хромирания волан) Целта ми беше да докарам нещо в стил Елвис Пресли.

Дж P-: Е, успял си. (Качвам се до него и с учудване усещам, че дупето ми се загрява.) Отоплени седалки?

Бъч: Иска ли питане! Само почакай да чуеш звуковата уредба.

Кание Уест отеква над парка и ние се понасяме през неравната морава, минавайки покрай цветни лехи, подготвени за наближаващата зима. Докато летим нанякъде, аз сграбчвам ръба на покрива и избухвам в смях. Да се носиш с бясна скорост в количка за голф няма как да не събуди шестгодишното дете в теб и аз просто не съм в състояние да потисна лудешкия кикот, докато подскачаме по моравата. А фактът, че всичко това се случва под съпровода на Кание Уест, който пее за сладкия живот, прави цялото преживяване чисто и просто перфектно.

Бъч: (надвиквайки гръмкия бас) Знаеш ли кое му е готиното

да караш това чудо нощем?

Аж. P.: (крещейки в отговор) Кое?!

Бъч: (посочвайки зъбите си) Никакви буболечки!

Сърни се разбягват панически от пътя ни, размахали опашки, под които проблясват белите им дупета. Също като Зи, Бъч не е пуснал фаровете, но като се има предвид колко силно ехти Кание, не мисля, че съществува опасност някое от тези прекрасни животни да се изпречи на пътя ни.

Най-сетне Бъч намалява скоростта, точно когато достигаме първите дървета на гората. Кание замлъква и тишината на нощта ни посреща, като домакин, приветстващ ни с добре дошли на партито му. Бъч взема чантата и двамата се отдалечаваме на около двайсетина стъпки от Една по посока на имението.

Бъч оставя сака на земята, разкопчава ципа и бръква вътре. Изважда няколко тънки метални парчета и започва да ги сглобява.

Аж. P.: Имаш ли нужда от помощ? (Макар че нямам никаква представа какво прави.)

Бъч: Само минутка.

Когато свършва, се оказва, че е построил причудлива на вид платформа. Основата й е на около една стъпка от земята и поддържа метална пръчка, висока около две стъпки.

Бъч: (отива при чантата) Най-важното е траекторията. (Връща се при платформата и я измерва с нивелир. Прави някаква промяна.) Ще започнем с нещо по-малко. (Отново отива до чантата и този път изважда...)

Аж. P.: Господи, това е страхотно!

Бъч: (грейнал) Сам я направих. (Донася ракетата.)

Ракетата е дълга около две стъпки от заострения връх до широкия край и е разделена на три части. Цялата бяла, тя е украсена отстрани с логото на „Ред Сокс" и има флуоресцентен връх, без съмнение за да можем да проследим пътя й, както и по-лесно да я открием в тъмното.

Аж. P.: Не знаех, че си падаш по това.

Бъч: Когато бях малък, обичах да сглобявам модели. Не само на ракети, но и на самолети и коли. Работата е там, че някои хора обичат да четат, аз обаче страдам от лека форма на дислексия, така че никога не можех да се отпусна, докато чета - прекалено голямо усилие бе да накарам буквите да се подредят, както трябва. А моделите са начин да накарам мозъка ми да си почине, когато съм буден. (Отправя ми лукава усмивка.) Освен това така правя нещо с ръцете си, а знаеш колко ми харесва това. (Отнася ракетата до платформата и я поставя във вертикалния процеп. Наглася още нещо.) Ще ми донесеш ли жиците за запалване? Двете кълба, завързани с шнур? Аж. P.: (отивам до чантата) Мили... Боже! Та тук има още три ракети!

Бъч: Не съм мързелувал. Ето, вземи фенерчето, предполагам,

че ще ти трябва. Казах на Ви да изключи фотосензорно-то охранително осветление в тази част на парка.

Аж. P.: (улавям фенерчето, което той ми подхвърля и откривам жиците) Искаш ли и кутията с бутона за активиране? Бъч: Да, но я остави там. Когато стартираме това нещо, опре

делено не искам да сме твърде близо.

Аж. P.: (донасям му жиците и когато той посяга да ги вземе, забелязвам осакатеното кутре на дясната му ръка) Може ли да те попитам нещо?

Бъч: И още как. Нали в това е целият смисъл на интервютата?

Аж. P.: Има ли нещо от предишния ти живот, което ти липсва?

Бъч: (поколебава се за миг, докато размотава жиците) Първата ми реакция е да кажа „не". Имам предвид, че това е първият отговор, който изниква в главата ми. (Отново се залавя да размотава жиците, след което взема ракетата и ги закача за долния й край) А и истината е, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото съм сега. Но това не означава, че не ми се иска да можех да направя някои от нещата, които правех преди. Да отида да погледам „Ред Сокс" в някой неделен следобед. Да усетя слънцето върху лицето си, докато в ръката си държа ледена бира. Това определено бяха готини моменти.

Аж. P.: Ами семейството ти?

Бъч: (гърлото му като че ли се свива; гласът му става по-напрег-

нат) Не знам. Предполагам, че ми липсва следващото поколение... имам предвид, че би ми се искало да разбера как изглеждат децата на Джойс и какво ще стане с тях, когато пораснат. Другите също. Ще ми се да можех да ходя да виждам мама от време на време... но не искам още повече да задълбочавам деменцията й, а мисля, че последното ми посещение не й се отрази много добре, (отново поставя ракетата върху платформата) Ала все още ходя на гроба на Джейни.

Аж. P.: Наистина ли?

Бъч: Аха.

Аж. P.: (Давам му възможност да каже още нещо, ако иска. Той не го прави.) Учуди ли се, че в крайна сметка се озова тук? При братята, имам предвид?

Бъч: Какво ще кажеш да се поотдалечим от този летец, а?

(Докато се връщаме при чантата, той опъва жиците през ниската трева.) Дали се учудих? И да, и не. Доста от нещата в живота ми, много преди да срещна братята, ме изненадваха. Това, че се превърнах във вампир? Че се бия с неживи убийци? В крайна сметка, защо това да е по-шокиращо от факта, че някак си успях да преживея всички самоунищожителни гадости, които си причинявах, преди да вляза в Братството?

Аж. P.: Мисля, че те разбирам. (След кратка пауза.) Ами...

Бъч: По тона ти, който само дето не казва „О, боже, мога ли да му задам този въпрос или не?", се досещам, че искаш да ме питаш за Омега и малкото му хирургическо присаждане, нали?

Аж. P.: Ами... да.

Бъч: (намествайки шапката си с логото на „Татуировки в Маями") Не знам как точно ще прозвучи... но в някои отношения за мен това е като да имам рак, който не може да бъде опериран. Все още усещам онова, което той сложи вътре в мен. Знам точно къде се намира в тялото ми и то е нещо скверно, нещо зло. (Поставя ръка върху стомаха си.) Искам да го извадя, ала знам, че ако това стане (в случай че изобщо е възможно), няма да мога да правя онова, което правя сега. Така че... се справям някак си.

Аж. P.: Последиците станаха ли малко по-лесни? След като вдишаш...

Бъч: (поклаща глава) Не.

Аж. P.: Е... като оставим това настрана... (сменям темата, защо-то той очевидно се чувства неловко) кое най-много те изненада, откакто навлезе в техния свят?

Бъч: (коленичи пред механизма за пускане) Ама че сериозни

въпроси задаваш, жено. (Вдига поглед към мен и се усмихва.) Мислех, че цялата тази работа ще е по-забавна.

Аж. P.: Съжалявам. Не исках да те накарам...

Бъч: Няма нищо. Какво ще кажеш да изстреляме едва-две ракети, преди отново да се заемем с инквизицията? Ще ти позволя да натиснеш бут-т-т-т-тона....

Готова съм да се обзаложа, че в този момент повдига многозначително вежди, но не мога да видя заради ниско нахлупената бейзболна шапка. Въпреки това се усмихвам, защото... е, има моменти, в които не можеш да не го сториш.

Бъч: Хайде, знаеш, че искаш да го направиш.

Аж. P.: (коленича) Е, как точно действа?

Бъч: Значи, принципът е следният... (Вдига една синя кутия.)

Вътре има четири алкални батерии. Когато завъртя ключа за запалване, тази светлина (показва внезапно засиялата жълта светлина) ни казва, че сме готови. Издърпваме ключа (издърпва го) и когато натиснеш ей тук (показва един червен бутон), жиците отнасят напрежението до запалителя на ракетата и после - бум! Поради което сме оставили около пет метра кабел между нас и нея. Готова ли си? Добре. Време е за предстартовото броене. Три...

Аж. P.: (когато той не продължава) Какво? Нещо не е наред ли? Бъч: Трябва да кажеш две.

Аж. P.: О, извинявай. Две.

Бъч: Не, сега трябва да започнем отначало. Три...

Аж. P.: Две...

Бъч: Едно... Огън!

Аз натискам бут-т-т-т-тона. Миг по-късно изскача искра, нещо проблясва ослепително и въздухът се изпълва с такова жужене и свистене, сякаш някой е пуснал сто таблетки „Алка Зелцер" в гигантска чаша. Ракетата се издига в есенното небе и зад яркия й връх се проточва диря от светлина и дим. Траекторията й е съвършена и я отнася право към центъра на имението. Спускането е също така гладко и на около триста стъпки от земята малкият парашут се разтваря. Двамата с Бъч гледаме как ракетата забавя скорост, поклащайки се като опашката на лениво куче. В светлината от прозорците на библиотеката виждам, че се приземява в една леха с рози.

Бъч: (тихичко) Ви.

Аж. P.: Моля?

Бъч: Попита ме какво най-много ме изненада. Отговорът е

Ви. (Изважда още една ракета от чантата. Тази е много по-голяма и е украсена с логото на „Лагавулин".) Това нещо тук е друга категория. Ще се издигне двойно по-нависоко от първата ръкета, но аз съм подготвен. (Изважда бинокъл.) Зрението ми, включително и през нощта, е много по-добро, отколкото докато бях човек, ала все още не мога да се меря с братята, така че ще имам нужда от това. Обичам да гледам, когато парашутът се отваря. Аж. P.: (отчаяно ми се иска да го помоля да обясни какво е имал предвид с това за Ви, но уважавам личното му пространство) Колко време ти отнема да ги направиш?

Бъч: Около седмица. Фюри ги оцветява. (Отива до платформата и наглася ракетата.) Ще ми окаже ли дамата честта?

Отново броим отзад напред, като този път сме в пълен синхрон. Изправяме се на крака и докато проследяваме с поглед издигащата се в небето ракета, усещам, че Бъч се кани да каже нещо.

Бъч: Влюбен съм в Мариса. Ала без Ви нямаше да съм жив и то не само заради лечителските му способности.

Аж. P.: (поглеждам го) И това е, което те изненада най-много? Бъч: (насочва бинокъла към ракетата) Работата е там, че отношенията ми с Ви не пасват в никакви спретнати схеми, а и не е нужно... макар че понякога ми се ще да беше така. Имам чувството, че тогава връзката ни би станала някак по-слаба, не толкова важна, ако можех да й лепна етикет от рода на „най-добри приятели", „братя" или нещо такова. Достатъчно трудно е да си така уязвим дори заради един човек, като например жена си. Ала когато на света има още някой и той се бие с лесъри... Виждаш ли, боя се да не изгубя някой от двамата и това е мъчително. Понякога Ви излиза сам и аз не мога да го придружа, затова непрекъснато си проверявам телефона, докато той не се прибере у дома здрав и невредим. Неведнъж с Джейн сме прекарвали цялата нощ на дивана в Дупката, вперили празни погледи пред себе си. (Замълчава за миг.) Истински трън в задника, ако трябва да съм откровен. Но се нуждая и от двамата, за да съм щастлив.

Бъч отива да извади още една ракета и най-подробно ми обяснява как е направена. Тази е горе-долу с размерите на предишната, само че е черна, украсена със сребърни ивици. Заемаме се да я изстреляме и той отново е забавен, очарователен и неблагопристоен. Трудно е да повярваш, че само преди няколко секунди е споделил нещо толкова лично. Приемам, че сме приключили със сериозните разговори за тази нощ, ала след като изстрелваме третата ракета, той се връща на темата за Вишъс... сякаш обляното в светлина издигане на ракетата и плавното й спускане след разтварянето на парашута създават някаква специална атмосфера за споделяне.

Бъч: Между другото, изобщо не става въпрос за някакво гнусно кръвосмешение.

Аж. P.: (с широко отворени очи) Моля?

Бъч: Това, че двамата с Ви сме толкова близки. Искам да кажа, че бяхме толкова близки още преди Омега... е, нали се сещаш, да направи онази гадост с мен. Вярно, Вишъс е син на Скрайб Върджин, а аз съм... онова, което съм, благодарение на нейния брат, ала в това няма нищо извратено.

Дж. P.: Изобщо не съм си го и помислила.

Бъч: Добре тогава. А, и още нещо - страшно харесвам доктор Джейн. Тя е кораво момиче. Човече... (разсмива се високо), когато се налага, тя е в състояние да го навре в миша дупка. Отстрани е страшно забавно... макар че той обикновено се държи прилично, когато тя е наоколо, което е малко разочароващо.

Дж. P.: Ами Мариса? Как се справя тя с това, че трябва да дели къщата с още един съквартирант?

Бъч: Двете с Джейн се разбират страхотно, а и Джейн страшно й помага. Тя пое прегледите в „Убежището". Много по-добре е да го прави лекар жена. Сестрите, които Хавърс изпращаше, бяха свестни... ала с Джейн е по-лесно, пък и тя има по-сериозна медицинска подготовка от тях. Дж. P.: Мариса и Хавърс виждат ли се често?

Бъч: Няма причина да го правят. Той е просто някакъв си лекар (поглежда ме). Семейството се състои от хора, които сам избираш, а не непременно от онези, с които си израснал. (Обръща се към сака.)

Бъч се заема с последната ракета, която ми харесва най-много от всички. Тя е най-голямата и „носи" униформата на Дейвид Ортис и има надпис Big Papi отстрани. Отново броим отзад напред, аз натискам бутона... и с бръмчене и свистене произведението на Бъч се устремява към небето. Докато гледам как светещият й връх се издига, виждам, че тя ще стигне наистина високо. Във връхната точка на своя полет тя се превръща в единствената звезда в облачното нощно небе.

Бъч: (меко) Красиво е, нали?

Дж. P.: Прекрасно е.

Бъч: Знаеш ли защо ги правя?

Дж.Р.: Защо?

Бъч: Обичам да гледам как летят.

Застанали един до друг, гледаме как малкият парашут се разтваря и ракетата бавно се спуска в 'една от розовите лехи. Докато тя се носи към земята, поклащайки се лекичко, проблясващият й връх ни показва къде се намира спрямо къщата... и аз изведнъж осъзнавам защо Бъч обича да ги насочва към имението. С охранителното осветление навсякъде из парка, той с лекота би могъл да ги намери където и да паднат. Ала Бъч обича дома си... и иска да изпрати моделите, над които работи в продължение на часове, обратно към мястото, което обича и където с цялото си същество иска да бъде. След като толкова дълго е живял без семейство и място, което да нарече дом, той най-сетне е открил своя парашут, плавно приземяване след изпепеляващо стремглаво издигане... и този парашут са всички живеещи в имението.

Бъч: (широко ухилен) По дяволите, нямаше да е зле да имаме още една, нали?

Дж. P.: (иска ми се да го прегърна) И още как, Бъч. И още как.

„СПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ"

Персонажи:

Бъч 0'Нийл

Мариса

Вишъс

Скрайб Върджин Омега Господин X.

Ван Дийн

Рот и Бет

Зейдист

Ривендж

Джон Матю

Блейлок

Куин

Хекс

Леш

Айбекс, баща на Леш и лийдайър на глимерата Хавърс

Хосе де ла Крус Майка и дъщеря

Джойс (0'Нийл) и Майк Рафърти Одел 0'Нийл

Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):

Имението на Братството, точният адрес се пази в тайна Гробницата, на територията на имението Клиниката на Хавърс, точният адрес се пази в тайна Тренировъчният център на Братството, на територията на имението

„Зироу Сам" (на ъгъла на Трейд Стрийт и Десета улица)

„Комодор", луксозна сграда с апартаменти

Спалнята на Блейлок

Къщата на Айбекс/Леш

„Убежище", точният адрес се пази в тайна

Резюме

Бъч 0'Нийл открива истинското си предопределение като вампир и член на Братството, след като се влюбва в Мариса, красива аристократка.

Първо изречение: „Искаш ли да чуеш каква еротична фантазия имам?"

Последно изречение: „В крайна сметка, семейството беше хлябът на живота. Ни повече, ни по-малко."

Издадена: март 2007 г.

Обем: 455 стр.

Първа чернова написана: март 2006 г. - септември 2006 г.

Коментари

Бъч 0'Нийл ме спечели от мига, в който го видях за първи път в „Тъмна любов", докато разследваше местопрестъплението, където бе взривена колата на Дариъс. Това описание е направено от гледната точка на Бет и онова, което най-много ми хареса у него, е как дъвче дъвката си.

- Е, Рандъл, какво става? - Бъч пъхна парче дъвка в устата си и смачка станиола на малка твърда топчица. Челюстите му заработиха нервно, той като че не дъвчеше, а смилаше дъвката.

(„Тъмна любов", стр. 34)

Агресията на Бъч е осезаема и според мен това е секси. А възхищението ми към него се засили още повече, когато той арестува Били Ридъл, младежът, който напада Бет на връщане от офиса й. В тази сцена Били, който твърди, че Бет „го е искала", лежи по очи на пода в болничната стая, а Бъч му чете правата, докато му слага белезници:

- Знаеш ли кой е баща ми? - извика Били, който като че вече се беше съвзел. - Ще нареди да ти вземат значката!

- Ако нямаш пари за адвокат, ще ти бъде осигурен служебен. Разбра ли какви са правата ти?

- Мамка ти!

Бъч обхвана с длан тила на момчето и натисна счупения му нос в линолеума.

- Наясно ли си с правата си?

Били изстена и кимна, оставяйки кърваво петно на пода.

- Добре. А сега да приключим и с писмената работа. Обичам да спазвам полицейските процедури.

(„Тъмна любов", стр. 45)

Бъч 0'Нийл определено е точно от мъжете, които харесвам - корав и опасен тип, който, макар че невинаги следва правилата, има свой собствен кодекс на честта.

Освен това и той е фен на „Ред Сокс", така че какво повече да кажа.

Героите в книгите за Братството не са съвършени. Ама ни най-малко. Рот, например, едва не убива Бъч в „Тъмна любов", Рейдж е пристрастен към секса, Зи е женомразец и социопат, а Фюри има проблем с наркотиците. Работата е там, че освен тези недостатъци, те имат и качества на герои и именно това ги прави привлекателни.

Аз пиша за алфа мъжкари. Винаги съм го правила. Ала братята са АЛФА мъжкари, ако разбирате какво имам предвид. Може би донякъде това се дължи на ревностното прилагане на правило номер две {Пишете без страх), толкова ревностно, че всичко в книгите за Братството е доведено до крайност, включително героите и техните действия. Ала основната причина е в правило осем (Вслушвайте се във вътрешния си глас). В главата ми братята са прекалени, суперагресивни и, според мен, напълно неустоими.

Бъч пасва страхотно на останалите герои в поредицата - има ужасяващо минало, превърнало го в мъжа, който е днес и също като братята е сложна смесица от недостатъци и качества. Що се отнася до детството му, част от подробностите излизат наяве в сцената, в която той най-сетне споделя малка част от миналото си с Мариса („Споделена любов", стр. 320-322). От самото начало е ясно, че именно отвличането и убийството на сестра му го е тласнало по пътя към самоунищожението и че е толкова опасно ченге именно заради вината, която смята, че има за това престъпление. Когато разказва на Мариса за употребата на наркотици и насилието в живота си, както и че винаги се е чувствал изолиран от всички край себе си, това разкрива колко важни са братята и техният свят за него като личност - единствено в имението за първи път се чувства на мястото си и определено не иска завинаги да остане в периферията да света на Братството като аутсайдер. (Ако се замислите за Джон и Бет, в това отношение Бъч доста си прилича с тях. И тримата винаги са усещали, че има нещо, което ги отделя от другите около тях, макар и да нямат никаква представа защо е така.)

Когато ставаше дума за мотивацията му като персонаж, бях наясно, че нуждата да принадлежи някъде и да остане верен на вътрешното си „аз", за чиято истинска същност може само да гадае, е от огромно значение за Бъч. А от гледна точка на историята, знаех две неща за него: това, че ще се събере с Мариса, и това, че съдбата му е неразривно свързана с тази на Ви. За мен Мариса бе съвършената героиня за Бъч - изтънчена, невероятно красива, истинска дама... жена, която той може да постави на пиедестал и да боготвори. Що се отнася до Бъч и Ви... ще се върна на това малко по-късно.

Както споменах по-рано, първоначално любовната история между Бъч и Мариса трябваше да бъде важна сюжетна линия във „Вечна любов", ала те изискваха толкова много внимание, че трябваше да изрежа сцените им и да ги сложа настрани. Ко-гато приключих с първата чернова на „Пробудена любов", се чух с редакторката си, за да обсъдим коя ще бъде следващата книга. На мен ми се искаше да пиша за Бъч, ала тя смяташе, че е по-добре да продължа с братята и аз се съгласих, което означаваше, че на ред беше Вишъс (защото по това време Тор го нямаше, Джон Матю все още не бе преминал преобразяването си, а книгата на Фюри не можеше да дойде веднага след като Бела е родила).

Проблемът бе в това, че когато започнах да нахвърлям историята на Ви, си дадох сметка за нещо, което знаех още от „Тъмна любов" - че няма как да напиша книгата на Ви преди тази на Бъч. Връзката на Ви с ченгето и чувствата му към него в крайна сметка са онова, което го кара да се отвори емоционално, така че да може да се влюби. Освен това, за да е в състояние да допусне някой друг до себе си, първо трябваше да приеме чувствата си към Бъч, а не виждах как това ще се случи в една-единствена книга и то по две причини. Първо, аз винаги се стремя да показвам, а не да казвам, така че книгата на Ви щеше да е пълна със сцени между него и Бъч, особено в началото, което би било опасно, тъй като при подобен сюжет съществува сериозна опасност от диспропорционалност (с други думи, твърде много сцени между Бъч и Ви, Ви и Бъч, Вишъс и Бъч... заменени изведнъж от сцени между жена и Вишъс, Вишъс и жена, Ви и жена). Освен това, ако Бъч не е романтично обвързан, Вишъс няма да е в състояние да се откаже от него дотолкова, че да открие любовта с някой друг... За да може Ви наистина да се обвърже със своята героиня, Бъч трябваше да е щастлив и отдаден на Мариса.

Въпреки това се опитах първо да напиша книгата за Ви. Направих всичко по силите си.

Ала планът на книгата му просто не се получаваше.

След около две седмици, в които си блъсках главата, най-сетне последвах правило номер осем (за вътрешния глас) и се обадих на редакторката си, за да й кажа, че имаме проблем. Ко-гато й обясних какво ме притеснява, тя ме разбра и се съгласи. Което е една от милионите причини да я боготворя - тя е наясно с това как стоят нещата между мен и братята.

Така че - на ред беше Бъч. С всичките неочаквани обрати в историята му.

Когато започнах да нахвърлям плана на книгата му, нямах никаква представа за Пророчеството за унищожителя, нито за променящата всичко роля, която ченгето щеше да изиграе във войната с Обществото на лесърите. Мислех, че движещата сила в книгата где бъде семейната регресия и предизвиканото пре-образяване на Бъч.

Да, ама не.

След като взех вече написаните сцени за това как той и Мариса се влюбват един в друг, и нахвърлих останалите неща, които виждах в главата си, стана ясно, че нещо липсва. Книгата просто не беше толкова голяма, колкото чувствах, че е.

Заблъсках си главата. Тревожех се. Пак си блъсках главата... и тогава изведнъж видях как Омега си отрязва пръста и го слага в корема на Бъч.

Всъщност, не само го видях, но и чух хрущенето, когато Омега отряза собствената си плът.

Гадост.

След като се настроих на тази честота, изведнъж ме заля същински порой от сцени. Докато следвах развитието на историята, с огромен интерес видях как вече написаните сцени на книгата се преобразиха. Например, отдавна знаех, че Бъч ще бъде отвлечен от лесърите, бях видяла как се събира с Мариса в клиниката, ала ето че изведнъж той се намираше под карантина, а последиците бяха много по-сериозни. С други думи, промените не бяха толкова в самото съдържание на книгата, колкото в последиците от случващото се с Бъч върху света на вампирите.

Основната тема в книгата е преобразяването на Бъч и страшно ми харесва симетрията в неговата история. Той е преобразен както от добри, така и от зли сили - първо, когато Омега опитва да се разправи с него, а после когато вампирската му природа е извикана на повърхността. Сякаш Обществото на лесърите и Братството на черния кинжал се борят за контрол над съдбата и душата му и в началото не е ясно кой ще надделее. За известно време след като Бъч излиза от карантината, нито той, нито братята са сигурни дали не е бил превърнат в лесър и какво точно прави, когато ги поглъща.

Онова, което най-много ми харесва в ролята на Бъч в света на вампирите, е как той се превръща в един от основните играчи във войната, давайки на расата превъзходство над врага, тъй като уменията му заплашват самото съществуване на Омега. Братята от векове избиват лесъри, ала Бъч накърнява физическата цялост на Омега всеки път, когато се разправи с някой от убийците. Смятам, че това е прекрасен завършек за ченгето, понеже го превръща в пълноправен участник в борбата за спасение на расата, макар кръвта му да не е толкова чиста, колкото тази на останалите братя.

Но Бъч не е единственият, който се променя. Мариса също претърпява преобразяване - от почти отшелническото, строго контролирано съществуване на аристократка, тя се превръща в жена със свой собствен живот.

Мисля, че от всичките ми героини, Мариса е тази, с която най-много се идентифицирам, навярно защото и аз идвам от средите на консервативния елит и трябваше да разчупя не един и два шаблона, както и да разочаровам немалко очаквания, за да остана вярна на себе си. Сцената й в „Споделена любов" (онази, която започва на стр. 17), където тя получава пристъп на паника по време на партито на брат си, ясно показва отпечатъка, оставен върху нея от живота й в глимерата. Тя толкова дълго потиска огромна част от себе си и понася товари, наложени й от някой друг, че е на ръба на силите си.

Често ме питат дали в книгите ми има част от мен и дали в тях описвам хора, които познавам в реалния живот. Отговорът и на двата въпроса е „не". Аз съм много дискретен човек и държа да не смесвам личния си живот с писането си. Освен това никак не ми е приятна мисълта някой от семейството или приятелите ми да се почувства използван. При все това, някои от нещата, които се случват в книгите, определено са ми известни от личен опит. Например, като човек, който е получавал пристъпи на паника, нямаше как да остана безучастна към случилото се с Мариса в онази баня. Сцената не е написана, за да разкрие част от мен, ала изпитах към героинята си същото съпричастие, което изпитвате, когато разговаряте с някой, с когото сте преминали през едно и също изпитание.

Истинската повратна точка за Мариса като личност настъпва, когато тя изгаря всичките си дрехи в задния двор на имението. Мисля, че това е страхотен начин за нея да символизира скъсването си с традициите:

Отне й цели двайсет минути, докато изнесе и последната в задния двор, като не забрави да добави корсетите и шаловете. Когато най-сетне свърши, дрехите й бяха струпани на камара в двора, призрачни под лунната светлина, приглушени отблясъци от един живот, към който тя никога нямаше да се върне, живот на привилегии... ограничения... и позлатени унижения.

дж. i>. УОРД

Тя издърпа един розов шал и се върна в гаража. Вдигна тенекията с бензин от пода, взе кибритената кутийка и без да се колебае, отиде до купчината от коприна и сатен, поля ги с бистрата сладникава течност, застана с лице към вятъра и драсна една клечка.

Запали шала в ръката си. И го хвърли върху дрехите.

Експлозията, която последва, беше по-силна, отколкото Мариса очакваше. Огромно огнено кълбо опърли лицето й и я запрати назад.

Оранжевите пламъци се развихриха, гъст черен пушек се издигна над този огнен ад и Мариса изпищя.

(„Споделена любов”, стр. 266-267)

Толкова ясно виждах всичко - огънят, поглъщащ скъпите й рокли, и нея, тичаща около него. Това е нагледно изобразяване на вътрешната промяна, която преживява, разчистване на миналото в подготовка да продължи напред.

А тя наистина се взема в ръце и продължава напред. Една от любимите ми сцени в цялата поредица е как Мариса зашлевя плесница на брат си и на целия Съвет на принцепсите, когато те гласуват предложението за задължителна изолация на всички необвързани жени от аристокрацията (започва на стр. 419). Мариса се изправя на крака и обявява, че тъй като е по-възрастна от Хавърс, именно тя е глава на техния род; в правото си на първородна, тя гласува за отхвърляне на предложението и по този начин слага край на обсъждането и на самото ограничение. Колко различна е тази Мариса от онази в банята в дома на Хавърс - не само че не е под контрола на глимерата, ами обратното - тя самата упражнява контрол над тях.

Доволна съм и от това къде се озовава тя в крайна сметка. Тя е идеалният избор за ръководител на „Убежището" и по този начин наистина помага на своята раса. Освен това е хубаво, че след всички мъчителни години, двамата с Рот работят заедно - така той най-сетне има възможност да й докаже, че наистина я уважава.

И още нещо. Когато става дума за жените в поредицата, важно е как в края на „Споделена любов", всички шелани се събират в офиса на Мариса и Бет им подарява малките статуетки. Това разкрива за шеланите нещо, което дотогава не бях успяла да включа в книгите - че също като братята, и между тях съществува много специална връзка.

Но да се върнем на Бъч. В края на книгата, когато го въвеждат в Братството, става ясно, че въпреки новата си роля, сякаш не е цялостен:

Рот се прокашля и въпреки това, когато проговори, гласът му беше необичайно дрезгав:

- Ти си първият, когото въвеждаме в Братството от седемдесет и пет години насам. Ти... ти си достоен за кръвта, която споделяме, Бъч.

Бъч наведе глава и се разрида открито, но не от щастие, както сигурно предположиха другите.

Плачеше заради празнотата, която усещаше.

Защото, колкото и прекрасно да беше всичко това, той се чувстваше празен.

Без жена, с която да сподели живота си, той бе като решето, през което изтичаха всички събития. Не беше в състояние да задържи дори въздуха.

Живееше, но всъщност не беше жив.

(„Споделена любов", стр. 436)

Без Мариса той е нищо и това важи за всички братя. Кога-то се обвържат, техните шелани ги допълват и разрушаването на такава връзка води до срив, който е непоправим (в момента мисля за Тор). За щастие на Бъч, в края на книгата двамата с Мариса успяват да се справят с проблемите си и да се съберат.

И като стана дума за обвързване, да поговорим за секс. Бъч ме караше да се червя. Неведнъж.

Може би защото от всички братя той е този, който говори най-много, докато прави любов. Или пък е заради начина, по който се отнасяше с Мариса и нейната девственост. Или пък е защото, ако трябва да съм съвсем откровена, смятам, че той е дяволски секси. Каквато и да е причината, мисля, че от всички написани досега книги от поредицата неговата е най-еротична.

Така че е логично да говоря за секс именно когато обсъждам него.

От време на време ми задават въпроса как се чувствам от това, че пиша „секси" книги и дали го правя заради нарастващото търсене на еротична литература. Вярно е, че през последните пет години любовните романи стават все по-сексуални, а еротичният пазар се разрасна значително. Когато започнах да пиша за братята, много от сега популярните издания тъкмо започваха да набират скорост и не след дълго доста издателства в Ню Йорк също излязоха със свои по-горещи поредици. Пазарът изживяваше преход... което беше добре дошло за мен.

От самото начало знаех, че книгите за братята ще бъдат много по-еротични от предишните ми любовни романи. Наясно бях също така, че те ще отведат читателя до места, където другите ми книги не бяха стигали (с други думи, пристрастеността на Рейдж към секса, сексуалните дисфункции на Зи, предпочитанията на Ви). При все това не мога да кажа, че целта ми бе изключително еротичния пазар. Просто братята са много сексуални, а сцените им с техните жени - чувствени. Оставайки вярна на правило номер осем (да, онова за вътрешния глас), аз пиша това, което виждам в ума си. Дали понякога ми минава през главата: „ О, Господи, не мога да повярвам, че току-що написах това? " Да! Работата е там, че сексуалните сцени са следствие от чувствата на героите, поради което, независимо колко са откровени, никога нямам чувството, че са излишни и че присъстват единствено, за да направят книгата по-пикантна.

Да вземем за пример сцената, в която Рейдж е прикован към леглото си... или когато Зи дава на Бела онова, което,й е необходимо, докато е в периода си на нужда... или пък Бъч и Мариса на задната седалка на кадилака, когато тя най-сетне пие от кръвта му. Всички тези сцени са невероятно еротични, ала след тях динамиката в отношенията между героите се променя, било то за добро или за лошо. Мисля, че това е една от разликите между любовните романи и чистата еротика. При любовните романи сексът влияе на емоционалната връзка между героите и я тласка напред. При еротиката фокусът е върху самия сексуален акт или сексуалното познание.

Дали мисля, че търсенето на „гореща" литература ще остане все така голямо? Изобщо не бих се учудила. Да се предсказва каквото и да било е опасен спорт, ала апетитът към книги с повече страст изглежда доста постоянен. Сигурна съм, че популярността на различните поджанрове в любовната литература ще се увеличава и спада, и че тепърва ще се появяват нови поджанрове, за които не сме и предполагали. Ала смятам, че цялостната тенденция за повишена сексуалност ще се запази.

И като стана дума за сексуалност... трябва да кажем нещо и за Бъч и Ви.

Но откъде да започна...

За първи път усетих, че във връзката им ще има сексуален елемент, в „Тъмна любов", когато двамата прекараха целия ден в стаята за гости на Дариъс. Имаше нещо толкова интимно в това как се бяха изтегнали в леглата, пиеха и си приказваха. А след това се преместиха да живеят в Дупката и станаха неразделни. Ако трябва да съм откровена, от самото начало бях наясно с чувствата на Ви към Бъч, както и че Бъч дори не подозира за тях, ала предпочетох да запазя тази динамика за себе си. Не бях сигурна какво да направя с нея. Нито пък как ще я приемат читателите.

Понякога ми се случва. Имам цели сюжетни линии, които се развиват в света на Братството, ала не стават част от книгите. Не ги включвам поради най-различни причини. Най-често го правя от съображения за главния фокус и дължината на книгата. Новелата за Зи, Бела и Нала, която е включена в този сборник, например, е в главата ми от около осемнайсет месеца, но просто нямаше как да я вместя в която и да било от книгите.

Ала понякога изоставям някоя сюжетна линия, защото не съм сигурна как да се справя с нея. Докато пишех първите три книги, имаше доста сцени между Бъч и Ви (както описани на хартия, така и все още в главата ми) и аз бях запленена от тях. През цялото време си мислех: „Добре, кога най-сетне на Бъч ще му просветне какво става с неговия съквартирант и как ли ще реагира, когато разбере какво изпитва Ви към него? "

Докато удрях по клавишите, в ума ми непрестанно се въртяха едни и същи въпроси: „ Трябва ли тази част от отношенията им да види бял свят? И ако да - кога? " Най-сетне реших да се престраша. В крайна сметка, при написването на първите три книги вече бях нагазила в някои доста опасни води и всичко мина добре... но най-важното бе, че историята заслужаваше тази честност.

Що се отнася до въпроса „кога" - „Споделена любов" беше логичният избор.

Когато Бъч е отвлечен в началото на книгата, безапелационната решителност, с която Ви се заема със спасяването му, напомня за начина, по който Зи се хвърля да търси Бела в „Пробудена любов". Работата е там, че тази обсебеност може да бъде обяснена и с това, че Бъч е най-добрият му приятел. Да, трябваше недвусмислено да покажа, че що се отнася до Ви, чувствата му надхвърлят тези на обикновеното приятелство. Сцената, в която той отива да лекува Бъч, който все още е под карантина, и го залавя с Мариса, е моментът, в който читателят научава за чувствата на Ви и то - през неговите очи.

Бъч се завъртя и положи Мариса на леглото, така че сега той беше отгоре. От движението връзките на болничната му нощница се скъсаха и тя се разтвори, разкривайки мускулестото му тяло. Татуировката в основата на кръста му заподскача, когато бедрата му си запроправяха път през полите на Мариса, опитвайки се да стигнат до целта си. Докато ерекцията му, без съмнение корава като камък, се стремеше към нея, дългите й, елегантни ръце се обвиха около него и пръстите й се впиха в голия му таз.

Тя заби нокти в кожата му и Бъч повдигна глава, несъмнено за да простене от удоволствие. Ви съвсем ясно си представи звука, макар да не го чу... Изпълни го странен копнеж, появил се сякаш от нищото. По дяволите. Какво точно от сцената, която се разиграваше пред него, искаше за себе си?

(„Споделена любов", стр. 111)

От описанието става съвсем ясно кого желае той... и това определено не е Мариса. Трябва да призная, че бях малко притеснена. Вече бях намеквала за „неконвенционалните интереси" на Ви, ала те винаги се свеждаха до БДСМ, а не до това, че е бил с мъже. А ето го сега - един от основните герои в поредицата... изпитващ привличане към друг от основните герои.

Бъч не е бисексуален. Никога не си е падал по мъже. Той е, ако бъда наистина принудена да го определя, Ви-сексуален, така да се каже. В отношенията му с Вишъс има нещо, което прекрачва границата, както от негова страна, така и от страна на Ви. За чест на ченгето, това не му изкарва акъла, нито го кара да побегне. Той е с Мариса и й е изцяло отдаден, а това с Ви не кара никого да се чувства неудобно, защото всеки уважава границите на другия.

Не мога да не отбележа, че сцената с въвеждането на Бъч в Братството, когато Ви го ухапва, е невъобразимо еротична:

Без дори да се замисли, Бъч вирна брадичка, сякаш му се предлагаше... сякаш... о, по дяволите! Той си нареди да не мисли за това, стъписан от чувствата, надигнали се Бог знае откъде.

Като на забавен каданс, Ви сведе чернокосата си глава и Бъч усети копринения допир на козята му брадичка върху гърлото си.

С възхитителна точност зъбите на Ви докоснаха вената, която идваше от сърцето на Бъч, и бавно и неумолимо разкъсаха кожата му. Гърдите им се допряха.

Бъч затвори очи и се остави да бъде завладян от онова, което се случваше - топлината на телата им, така близо едно до друго, начина, по който косата на Ви милваше лицето му, допирът на силната мъжка ръка, която се плъзна около кръста му. Инстинктивно Бъч пусна двете дръжки, сложи ръце върху стегнатите хълбоци на Ви и го привлече към себе си. Спазъм пробяга по едно от плътно притиснатите тела... или пък... по дяволите, май и двамата потръпнаха конвулсивно.

После всичко свърши. За да не се повтори никога повече.

(„Споделена любов", стр. 433)

Както вече споменах, не бях сигурна как ще реагират читателите на това с Бъч и Ви и след излизането на книгата останах наистина изненадана. За мое изумление, читателите искаха още за тях двамата! Невероятната подкрепа от страна на почитателите на поредицата е доказателство за липсата им на предразсъдъци и аз съм им искрено признателна за това. Също така съм благодарна на новатори като Сюзън Брокман - благодарение на нейната Джулс Касиди днес герои като Блей също могат да получат своя хепиенд, а братя като Ви биват приети такива, каквито са.

А сега още няколко мисли за „Споделена любов"...

Бъч не само ме караше да се червя, при него за първи път в кариерата ми на писател получих пристъп на творческо безсилие. И то не защото той беше гол през цялото време.

С напредването на поредицата книгите ставаха все по-дълги и аз започвах да се тревожа. Ами ако тази тенденция се запазеше? Щях да започна да предавам истински тухли. Проблемът като че ли бе в това, че светът на вампирите, който бях създала, бе започнал да развива свой собствен сюжет (нещо, което бе особено вярно за историята на Бъч), така че събитията в книгите вече не се отнасяха единствено за главните герои и героини.

За мен, като автор, фактът, че имам свободата да разкажа повече за Омега и Скрайб Върджин и войната с Обществото на лесърите, е част от нещата, които харесвам в тази поредица. Ала по-голям не означава непременно по-добър. Двете с редакторката ми винаги проверяваме темпото на книгите, за да се уверим, че по страниците няма ненужен баласт. Изпитвам чувство на задоволство, когато не открием такъв... ала определено е стряскащо да гледаш как мъничките номера в горния ъгъл стават все по-големи и по-големи.

Както и да е, когато се заех да напиша първата чернова на „Споделена любов", реших да бъда рационална с оглед сложността на сюжета. Реших да обединя голяма част от сцените, за да намаля броя на страниците.

Дотук добре.

Вярно, на теория това звучеше страхотно, ала на братята изобщо не им хареса. Докато се опитвах да наместя сцените в началото и да ги слея, гласовете в главата ми замлъкнаха. Това бе най-смущаващото усещане. Възцари се мъртвешка тишина и аз се изправих срещу най-големия си страх - тъй като нямам никаква представа откъде идват идеите ми, нито как правя онова, което правя, нито пък каква е причината за нещата, които се случват в света на вампирите, непрекъснато се боя, че един ден братята ще си съберат камите и кожените дрехи и ще ме оставят без нищо.

Четири дни. Тази мъртва зона продължи четири дни. И понеже понякога проявявам забележителна глупост, не можах веднага да разбера на какво се дължи проблемът. Най-сетне, когато вече бях на път да полудея от тишината, ми просветна... „Хм, не мислиш ли, че малко попрекаляваш с разместването на сцените, за да спестиш няколко страници? "

В мига, в който престанах да се тревожа за обема на книгата, братята се завърнаха и всичко тръгна като по вода. Извод? Доброто старо правило номер осем винаги надделява над всички други съображения и притеснения, които бих могла да имам. Всяка история си има своите специфични изисквания що се отнася до темпо, описания, диалог... или обем. Най-доброто, което може да направите, е да останете верни на онова, което виждате. Не казвам, че когато дойде време за поправки в черновата, трябва да сте неотстъпчиви, ни най-малко. Ала в тази първа чернова бъдете брутално честни - по-късно ще се тревожите какво да изхвърлите.

Но да сменим темата... доста хора искат да знаят повече за бащата на Бъч и най-вече дали той ще изиграе някаква роля. по-нататък в поредицата. Отговорът е, че и аз не знам. Виждам път, който би могъл да отведе до някои доста интересни семейни отношения, но това само времето ще покаже. В едно обаче съм сигурна - бащата на Бъч трябва да е бил полувампир. Той или е преминал през преобразяването, но дори и след него е бил в състояние да понася слънчевата светлина (като Бет) или промяната въобще не е настъпила и той е продължил да живее като агресивен човек.

Другият въпрос, който често ми задават за миналото на Бъч, се отнася до семейството му и дали той отново ще се свърже с тях. Отговорът на този въпрос ми е известен - не. Той се сбогува с майка си, а братята и сестрите му го изолират от години. Единственият, който му липсва от предишния му живот, е Хосе де ла Крус... макар нещо да ми подсказва, че нещата между двамата все още не са приключили.

И последно - от всичките книги мъжката част от читателите ми като че ли най-много харесва тази на Бъч и това не ме изненадва особено. Той има немалко добри бойни сцени, а и в нея светът е развит повече, отколкото в някои от другите, където любовната история заема по-централно място. Някои дори казват, че страшно им харесва идеята в тях да е скрита голяма сила, която е в състояние да разтърси света и да им даде неочаквано могъщество - точно както става с Бъч след намесата на Омега. Освен това според тях Мариса е страшно секси.

Е, това имах да кажа за Бъч. А сега идва ред на Ви. (въздиша)

Вишъс, син на Блъдлетър

- Вишъс, ще спреш ли да се хилиш така? Започваш да ме плашиш ' („Освободена любов", стр. 409)

Възраст: 304 години

Присъединява се към Братството: 1739 г.

Ръст: 2,01 м Тегло: 118 КГ ЦВят на косата: Черен

Цвят на очите: Бели, с тъмносин ореол около ирисите

Специфични физически белези: знакът на Братството върху левия гръден мускул; татуировка на дясното слепоочие; татуировки по бедрата и слабините; името ДЖЕЙН, вдълбано на Древния език на гърба му. Частично кастриран. Неизменно носи черна ръкавица на дясната си ръка. Козя брадичка.

Забележка: Син на Скрайб Върджин, носи светлината й в дясната си ръка, което превръща ръката му в източник на могъща енергия, способна да причини огромна разруха. Вижда в бъдещето. Притежава лечителни способности.

Предпочитано оръжие: Дясната му ръка.

Описание: Тя много хареса Ви, след като поговори с него на партито. Той притежаваше онзи вид интелигентност, която при вампирите обикновено изместваше всяко умение за социално общуване. Но при този воин двете неща вървяха в комплект. Той беше привлекателен, силен, знаеше всичко, беше от онези мъже, които те карат да мечтаеш за бебета само за да запазиш тяхната ДНК в генната банка. Чудеше се защо носи онази черна кожена ръкавица. И защо има татуировки отстрани на лицето. Може би щеше да попита за тези неща в някой удобен момент. (,Вечна любов”, стр. 327)

Обвързан с: доктор Джейн Уиткъм

Лични въпроси (отговорите са дадени от Вишъс)

Последният филм, който гледа: „Flicka" с Дакота Фанинг

Последната книга, която прочете: „Тайната на стария часовник" от Каролин Кийн

Любимо телевизионно предаване или сериал: „Златните момичета"

Последният сериал, който гледа: „Тпе Young and the Restless"

Последната игра, която игра: Това малко прасенце...

Най-големият ти страх: Да съм сам в ТЪМНОТО

Най-голямата ти любов: Плетенето

Любим цитат: „Самолетът! Самолетът!"

Боксерки или слипове: БИКИНИ

Часовник: дамски „Сейко"

Кола: Нямам кола... карам скутер „Веспа"

Колко е часът, докато попълваш този въпросник: 1:16 ч. през нощта

Къде си: В банята

С какво си облечен: сапунени мехури, които миришат на кокос и ванилия

Какви дрехи има в гардероба mu: С щамповани цветя и никакви райета (защото си падам малко „хипи"), пантофки 51-ви номер, както и цяло чекмедже с оформящо тялото бельо

Какво бе последното нещо, което яде: палачинки с масло и кленов сироп и чаша кафе. Цяла кутия трюфели от натурален шоколад „Линд". Мисля, че периодът ми на нужда наближава. Тогава винаги ми се отваря страшен апетит.

Разкажи ни последния си сън: Бях насред една поляна с ДИВИ цветя и тичах - не, палувах - с един еднорог, който имаше розова грива и опашка. Имах крила на фея и магическа пръчка и където минех, оставях след себе си облачета от вълшебен прашец.

„Кока-кола" или „Пепси": Оранжада

Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Одри, защото искам да съм точно като нея

Кърк или Пикар: Райкър. Козите брадички са ТОЛКОВА привлекателни

Американски футбол или бейзбол: Не си падам особено по спорта. Единственото, за което си мисля, докато гледам спорт, е какво пране ще падне, когато свърши мачът - всички тези отвратителни петна от трева и пръстта, набита в дрехите. Ужас!

Най-сексапилното у една жена: Чекмеджето й за бельо

Какво най-много харесваш у Джейн: Това как ми лакира ноктите

Най-добър приятел (ако не се брои твоята шелан): Рейд-ж. Определено Рейдж. Той е най-силният и най-умен вампир, КОГОТО някога съм срещал. Направо го боготворя. Всъщност, възнамерявам да създам религия, посветена на него, защо целият свят трябва да узнае колко е съвършен.

Кога плака за последен път: Вчера. Онзи гадняр Бъч ми скри иглите за плетене. Свих се на кълбо в леглото си и ридах ЧАСОВЕ наред.

Кога се смя за последен път: Вчера, когато...

Тук отговорът е задраскан, а отдолу е написано:

Всъщност беше преди десет минути, когато дръпнах един хубав бой на Рейдж, задето отговаря вместо мен! Ама че идиот. Ето ви истинските ми отговори. А, и между другото, Дакота Фанинг не участва във „Flicka"... и го знам, защото прочетох обложката, не защото съм гледал шибания филм.

Последният филм, който гледа: „Нашивки" (страхотен е; Рейдж е пълен идиот, но разбира от филми)

Последната книга, която прочете: „Скромният червей" от Ричард Скари, на Нала

Любимо телевизионно предаване или сериал: „От местопрестъплението" (Jlac Вегас, разбира се) или „Доктор Хаус", ако става въпрос за нещо игрално. Иначе - спортните новини на ESPN.

Последният сериал, който гледа: Някакъв скапан епизод на „Ко-ломбо", заедно с Бъч (всъщност, епизодът си го биваше, ама не му го казвайте)

Последната игра, която игра: Закачи опашката на магарето... познайте кой беше магарето?

Най-големият ти страх: Вече нямам такъв. Преживях най-ужасното нещо, което можеше да ми се случи, така че вече няма защо да се тревожа за него.

Най-голямата ти любов: Защо изобщо питате?

Любим цитат: „Рейдж е шибан идиот."

Боксерки или слипове: Нищо

Часовник: черен „Nike Sport"

Кола: Черен кадилак „Ескалейд", който деля с ченгето

Колко е часът, докато попълваш този въпросник: 9:42 ч. сутринта

Къде си: В Дупката, пред компютъра.

С какво си облечен: Кожена маска, наустник, каиши, латексова униформа, белезници и няколко метални щипки, чието стратегическо разположение ще ви опиша само ако ме помолите учтиво. Майтапя се. Черна тениска и анцуг.

Какви дрехи има в гардероба ти: Кожени панталони, ризи, тежки ботуши и оръжия.

Какво бе последното нещо, което яде: Преди малко отхапах главата на Рейдж, това брои ли се?

Разкажи ни последния си сън: Беше за Ривендж. Така че не ви влиза в работата, прав ли съм?

„Кока-кола" или „Пепси": „Кола".

Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Нито едната, нито другата.

Кърк или Пикар: И двамата.

Американски футбол или бейзбол: Бейзбол.

Най-сексапилното у една жена: Мога да ви кажа кое е най-секса-пилното у Джейн - хватката й.

Какво най-много харесваш у Джейн: Ума Й.

Първото, което тя ти каза: „Ще ме убиете ли?"

И какво й отговори ти: „Не."

Последният подарък, който й направи: Не беше нищо особено.

Най-романтичното нещо, което си направил за нея: Аз не съм по романтиката, блудкава е.

Най-романтичното нещо, което тя е направила за теб: Не знам.

Както ви казах, не съм по романтиката. По дяволите... е, предполагам, че е онова, което тя направи с нещо, което изработих за нея, макар че не беше кой знае какво. Просто една огърлица от златни брънки... виждате ли, по някаква причина тя харесва името ми. Начина, по който се изписва. Така че взех буквите от Древния език и ги превърнах в брънки за огърлица долу в работилницата си. Исках огърлицата да е фина, за да няма Джейн усещането, че носи примка на врата си, но в същото време буквите трябваше да се четат... човече, отне ми сума ти време докато докарам и теглото, и дизайна както трябва. В крайна сметка трябваше да напиша името си два пъти и проклетото нещо пак не беше достатъчно дълго. Затова добавих нейното име - на Древния език - по средата... така тя е заобиколена от мен. Както и да е. Тя никога не я сваля от врата си. Все тая.

Би ли променил нещо у нея: Да, но то е ЛИЧНО.

Най-добър приятел (ако не се брои твоята шелан): Бъч, a след това онзи задник Рейдж. Освен това се разбирам добре и с Рот, когато не искаме да се убием един друг.

Кога плака за последен път: Да бе, все едно ще ви кажа.

Кога се смя за последен път: Не знам, да ступам Рейдж преди малко беше доста забавно... определено ме развесели.

Моето интервю с Вишъс

На поляната до гората двамата с Бъч прибираме всичко в чантата и с помощта на Една се връщаме в имението, където прекарваме около петнайсет минути в събиране на ракетите от градината с розите. След като откриваме и четирите и откачаме парашутите, влизаме в библиотеката и Бъч ме прегръща. Мирише хубаво.

Бъч: Той те очаква в мазето.

Аж. P.: Не бих казала, че изгарям от нетърпение.

Бъч: (подсмихва се) Нито пък той. Но погледни го от друг

ъгъл - би могло да е и по-лошо. Ами ако трябваше да напишеш още една книга за него?

Дж. P.: (разсмивам се) Абсолютно си прав.

Излизам от библиотеката, прекосявам фоайето и влизам в трапезарията, която вече е почистена. В кухнята от другата страна на летящата врата невероятният иконом Фриц и още двама догени лъскат сребърните прибори. Спирам, за да си по-бъбря с тях и много скоро се виждам принудена да отблъсквам настойчиви предложения да хапна и пийна нещо. Без особен успех. Докато слизам към мазето, в ръцете си държа чаша кафе и домашно опечена кифличка със стафиди, увита в платнена салфетка. Кифличката е прекрасна, а кафето е точно каквото го обичам - страшно горещо, с мъничко захар.

Спирам в подножието на стълбището, отвеждащо в мазето, и се оглеждам наоколо. Помещението е огромно - просторно, празно място, в което тук-таме се виждат складови отделения и тръби. Нямам представа къде може да е Ви и се ослушвам с надеждата нещо да ме упъти. В началото единственото, което чувам, е звукът на старовремска пещ с въглища, ала след това долавям някакъв тътен.

Не е рап, а ритмични удари на метал върху метал.

Проследявам звука чак до другия край на мазето. Отнема ми поне пет минути, докато стигна и по пътя довършвам кифлата и кафето. Докато вървя, се опитвам да измисля какво да го питам. Двамата с него не се спогаждаме много добре, затова предполагам, че интервюто ще бъде кратко и не особено приятно.

Свивам зад последния ъгъл и спирам. Облечен с дебели кожени панталони и тясна тениска, Ви се е настанил на солиден, но нисък дървен стол. Върху наковалнята пред него, застопо-рена с помощта на клещи, почива наситеночервен кинжал, а той удря по върха му с тъп чук, който стиска в искрящата си дясна ръка. Между устните му се подава ръчно свита цигара и аз долавям сладкия дъх на турски тютюн, острия мирис на нагорещен метал и тъмни подправки.

Вишъс: (без да вдига поглед) Добре дошла в моята работилница.

Дж. P.: Значи това е мястото, където изработваш кинжалите...

Подобната на пещ стая е с размери шест на шест метра и варосани стени, също като останалата част от мазето. Навсякъде горят черни свещи, а до наковалнята има старовремски пирин-чен съд, пълен с блещукащ пясък. Зад Ви има солидна дъбова маса, върху която са подредени голям брой кинжали в различен стадий на изработка - някои са просто остриета, други вече имат и дръжки.

Ви се обръща и забива нагорещения до червено метал в пясъка и аз не мога да не забележа колко е силен. Плещите му са изтъкани от мускули, също както и ръцете му.

Докато чака, той изпуска струйка дим между устните си и изтръсква цигарата в един черен пепелник.

Чувствам се неловко край него. Както винаги. И това ме на-тъжава.

Ви: (без да ме поглежда) Е, виждам, че си оцеляла при пускането на ракети с ченгето, а?

Дж.Р.: Да.

Взирам се в него, докато той изважда острието от пясъка и го избърсва с дебел парцал. Парчето метал е с неравномерна форма и дебелина - очевидно тепърва ще се превръща в оръжие. Ви го накланя на една страна, за да го огледа и когато се смръщва, татуировките на слепоочието се приближават до окото му. Той оставя чука и стисва острието в сияещата си ръка. Изригват лъчи, които изтръгват сенки от мъждаливата светлина, пръскана от свещите. Съскащ звук изпълва въздуха.

Когато Ви сваля ръка, острието е придобило ярък оранжев цвят. Поставя го върху наковалнята и започва да удря горещия метал с чука, отново и отново. Звън на метал отеква в ушите ми.

Дж. P.: (когато той спира за миг, за да огледа острието) За кого я правиш?

Ви: За Тор. Искам кинжалите му да са готови.

Аж. P.: Значи той отново ще се бие?

Ви: Аха. Все още не го знае, но е така.

Аж. P.: Сигурно се радваш, че се завърна.

Ви: Да.

Вишъс отново стисва раждащото се оръжие в сияещата си ръка, а след това продължава с чука. След известно време пак забива парчето метал в пясъка и довършва цигарата си.

Докато той натиска угарката в пепелника, ме обзема усещането, че се натрапвам, както и че не правя онова, заради което съм тук. Продължаваме да мълчим и аз прехвърлям в ума си всички въпроси, които бих могла да му задам... като например как приема това, че Джейн е призрак. Тревожи ли се, че не може да има деца? Как са нещата между него и майка му? Как се справя с това да е предан някому? Липсва ли му БДСМ? Или все още го практикува с Джейн? Ами Бъч? Променила ли се е тяхната връзка?

Ала прекрасно си давам сметка, че няма да получа отговор и че мълчанието, което ще последва въпросите ми, ще става все по-плътно и по-плътно.

Наблюдавам как работи, като ту нагорещява метала, ту отново го удря с тежкия чук, докато най-сетне очевидно остава доволен и слага кинжала върху дъбовата маса. За момент си помислям, че може би интервюто най-сетне ще започне... но той просто се изправя и отива в един от ъглите, където са струпани парчета метал. Давам си сметка, че се кани да започне ново оръжие.

Аж. P.: Е, аз май най-добре да си вървя.

Ви: Аха.

Дж. P.: (примигвам учестено) Пази се.

Ви: Аха. Ти също.

Тръгвам си от работилницата, съпроводена от силно съска-не, когато десницата му се сключва около метала. Вървя по-бавно, отколкото на идване, навярно защото се надявам, че той ще размисли и ще ме повика обратно и поне... всъщност, какво очаквам да направи? Нищо. На мен може и да ми се иска между нас да съществуват по-топли отношения, но не и на него.

Докато бродя из мазето, стиснала в ръка празната чаша и смачканата салфетка, си давам сметка, че съм ужасно потисната. Вярно, връзките изискват усилие. Но за да можеш да работиш върху една връзка, тя трябва да съществува. Нещата между нас с Ви не потръгнаха от самото начало и започвам да осъзнавам, че това никога няма да се промени. И то не защото не го харесвам. Ни най-малко.

За мен Ви е като диамант. Може да бъдете поразени и запленени от него и да ви се иска да го съзерцавате с часове, ала той никога няма да се отвори за вас и да ви посрещне топло. Също като Ви, диамантът съществува не за да бъде искрящ и красив, нито заради онзи, който ще го купи, за да го сложи на нечий пръст - тези функции са просто страничен резултат от невероятния натиск, оказан върху неговите молекули. Целият този блясък - както на диаманта, така и на Ви - идва от тяхната твърдост.

И също като диаманта, Ви ще го има дълго след като ние сме си отишли от този свят.

„ОСВОБОДЕНА ЛЮБОВ"

Персонажи:

Вишъс

Д-р Джейн Уиткъм Фюри

Джон Матю Рот и Бет Бъч и Мариса Зейдист и Бела Кормия Директрис

Амалия (която става новата Директрис на Избраниците)

Лайла

Куин

Блейлок

Ривендж

Хекс

Д-р Мани Манело Скрайб Върджин Пейн

Блъдлетър

Грод, войник във военния лагер

Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):

Болница „Св. Франсис"

Имението на Братството, точният адрес се пази в тайна Гробницата

„Зироу Сам" (на ъгъла на Трейд Стрийт и Десета улица)

Апартаментът на Джейн

„Комодор"

Другата страна (светилището на Избраниците)

Резюме

Вишъс, син на Скрайб Върджин, се влюбва в д-р Джейн Уиткъм, човешка жена и хирургът, спасил живота му, след като той е прострелян от един лесър.

Първо изречение: „Изобщо не се чувствам добре в това."

Последно изречение: „Без нито дума повече той се демате-риализира обратно в живота, който му беше даден. Животът, воден от него. И за първи път беше благодарен, че се е родил."

Издадена: септември 2007 г.

Обем: 502 страници

Първа чернова написана: юли 2006 г. - април 2007 г.

Коментари на авторката

Господи, откъде да започна!

Вишъс беше, без никакво изключение, най-ужасното писателско преживяване през целия ми живот. Да запиша историята му върху белия лист бе истинско мъчение. За първи (и засега единствен) път през главата ми минаваха мисли като „ Не искам да се залавям за работа. "

Причините са сложни и тук ще споделя три от тях.

На първо място, в главата ми всеки от братята е отделна личност и всеки притежава свой собствен начин да изрази себе си и своята история - Рот е много властен и безцеремонен и с него винаги трябва да препускам, за да не изостана. Рейдж е истински комик - дори когато събитията вземат сериозен обрат, винаги намира по нещо забавно. Зейдист е сдържан и подозрителен, но двамата винаги сме се разбирали добре. Бъч е истинско удоволствие... примесено с голяма доза приказки за секс.

Ви? Вишъс е и винаги е бил (извинете ме за прямотата) гадно копеле. Резервирано, гадно копеле,-което никога не сваля гарда и което не ме харесва.

Написването на историята му беше истински кошмар. Всяка дума излизаше с неимоверно усилие, особено в първата чернова - през по-голямата част от времето имах чувството, че се опитвам да изчегьртам изреченията от някоя скала, използвайки единствено чукче-играчка и вилица за салата.

Виждате ли, за мен написването на първата чернова се състои от две части. Образите, които виждам в главата си, ръководят историята, но освен това докато пиша, трябва да чувам, да долавям и да усещам миризмите на онова, което се случва. Което обикновено означава, че нахлузвам ботушите на братята или елегантните обувки на техните шелани и преглеждам сцените сякаш самата аз ги преживявам, виждайки събитията през погледа на персонажа, от чиято гледна точка са описани. За да го сторя, отново и отново разигравам сцените в главата си, отзад напред и отпред назад, както бихте направили с някое DVD, а след това записвам, записвам, записвам, докато не почувствам, че съм уловила и най-малката подробност.

Ала Вишъс не ми даде почти нищо, с което да работя, защото просто не можех да погледна през неговите очи. Със сцените, описани от нечия друга гледна точка, нямах проблем, ала неговите? Ни-щи-чко. Можех да наблюдавам, но само отдалеч и тъй като голяма част от събитията в книгата са описани от неговата гледна точка, ми идваше да си заблъскам главата в клавиатурата.

Вижте... знам, че е художествена измислица. Знам, че всичко е плод на въображението ми. Само че, ако щете вярвайте, не мога ли наистина да погледна през нечии очи, имам чувството, че си измислям... и усещането изобщо не е приятно. Честна дума, не съм толкова умна - никога няма да се получи както трябва, ако просто гадая. За да станат нещата добре, трябва да съм в състояние да се поставя на мястото на героите си и това, че вратата, отвеждаща към най-съкровената същност на Ви, се захлопна под носа ми, бе причината за голяма част от нещастието ми.

Ала в края на краищата успях да намеря изход. Повече за това - малко по-късно.

Втората причина, поради която написването на „Освободена любов" беше толкова трудно, бе съдържанието й. И по-точно това, че част от него ме изпълваше с тревога - просто не бях сигурна дали пазарът ще го приеме. Тревожех се най-вече за две неща - бисексуалността и БДСМ са теми, от които мнозина се чувстват неловко, дори когато става дума само за второстепенни сюжетни линии, какво остава пък, когато се отнасят до главния герой. Ала това не бе всичко. В допълнение, Ви бе частично кастриран и след първия спечелен двубой в бойния лагер бе обладал насила друг мъж.

Работата е там, че сложната сексуална природа на Ви влияе върху много аспекти на живота му, включително и в отношенията му с Бъч и Джейн. За да го обрисувам реалистично, трябваше да покажа всички негови страни.

В първата чернова на „Освободена любов" действах толкова консервативно, че в резултат се получи нещо плоско и безжизнено. Сцената с доминирането, преди Ви да остави Джейн да си отиде, засегнах много леко, а за него и Бъч не включих абсолютно нищо.

По този начин най-безцеремонно наруших собственото си правило номер две (Пишете без страх). И, каква изненада -резултатът бе нещо толкова привлекателно, колкото разложена риба върху кея през лятото - тягостно и отблъскващо. В продължение на една седмица си блъсках главата и шикалкавех, като само човърках сцените с Джон Матю и Фюри. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да рискувам и да прекрача някои граници, но бях изтощена и изгубила всякакво вдъхновение след безуспешните усилия да изкопча от Ви гледната му точка.

Онова, което ме накара да си размърдам задника и да се върна в играта, беше един разговор с редакторката ми. Двете обсъдихме какво ме тревожи и тя ме посъветва да го направя, да напиша всичко черно на бяло, пък да видим как ще се получи.

Както обикновено, оказа се права. Всъщност, съветът, който ми даде тогава, бе същият, който ми дава още от дните на „Тъмна любов" - „Отиди докрай, стигни толкова далече, кол-кото трябва, а пък крайната преценка ще направим след това."

Когато се върнах към ръкописа, бях твърдо решена да дам пълна газ... и с изненада установих, че всъщност съм променила съществено само три сцени. Две от тях бяха между Бъч и Ви (окончателната, поправена версия започва съответно на стр. 201), а след това добавих и сцената с Ви във военния лагер (онази, която започва на стр. 273).

Останалата част от промените и добавките бяха незначителни, ала въпреки това те изцяло преобразиха отношенията между Бъч и Ви - поредното доказателство, че понякога с малко се стига далеч. Да вземем за пример началните страници на тринайсета глава. Бъч е в леглото с Ви, който го лекува, след като ченгето се е разправило с един лесър по неговия си начин. Ако прочетете втория, третия, четвъртия и петия абзац на първата ми чернова, ще забележите, че Ви признава пред себе си, че се нуждае от утехата на нечие топло тяло до себе си. Никъде не се споменава специално тялото на Бъч, нито пък се загатва за нещо сексуално. Става дума единствено за утеха.

След посещението на майка си и прострелването копнееше за нечия близост, трябваха му ръце, които да отвърнат на прегръдката му. Да почувства туптенето на друго сърце срещу своето.

Прекара твърде дълго време, странейки от всички, за да не ги застрашава с ръката си. Свалянето на гарда пред единствения, на когото имаше пълно доверие, предизвика парене в очите му.

(„Освободена любов”, стр. 134)

Във втората чернова добавих следните два абзаца:

Бъч се изтегна в леглото на Вишъс. Ви се срамуваше да си го признае, но беше прекарал много дни във фантазии какво ли би било. Какво щеше да е усещането. Миризмата. Сега, когато беше реалност, той се радваше, че трябва да се концентрира върху задачата да излекува Бъч. Подозираше, че иначе чувството би било толкова мощно, че щеше да му се наложи да се отдръпне.

(„Освободена любов", стр. 134)

Бъч се размърда и краката му докоснаха тези на Ви през завивките. С чувство на угризение Ви си спомни за всичките пъти, когато си представяше себе си и Бъч, как лежат както сега, как... е, лекуването не беше и половината.

(„Освободена любов", стр. 135)

Далеч по-откровено описание на онова, което наистина се случва. Много по-добре. Можех да отида и по-далеч, ала и това бе достатъчно, дотолкова, че трябваше да добавя следващите няколко изречения, за да поясня за читателите, че сега Джейн е онази, която Ви желае.

Ето как стоят нещата с писането - за мен книгите са като кораби, поели на презокеанско плаване. Малки, едва забележими промени могат да окажат огромен ефект върху тяхната траектория и посока. Единственият начин всичко да се получи точно как-то искате е постоянно препрочитане, за да се уверите, че онова, което е на страницата, ще отведе читателя там, където трябва. След като направих тези промени (имаше още доста места, където коригирах това-онова, като например сцената с кинжала в началото на книгата, в която Бъч повдига брадичката на Вишъс с оръжието, което той току-що е изработил за него), да пиша от гледната точка на Ви изведнъж стана много по-лесно.

Какъв е изводът? За мен цялата тази бъркотия е още един пример за ефективността на правило номер осем - веднага щом послушах вътрешния си глас, писането ми потръгна както преди.

Що се отнася до сцената във военния лагер, където Ви губи девствеността си като обладава друг мъж? Боже, нямах представа какво ще си помислят читателите за Вишъс след нея. Работата е там, че той няма избор, а и това е нещо обичайно за лагера - в подобни ръкопашни двубои загубилият по правило бива сексуално доминиран от победителя. Ключът към проблема, реших аз, бе да осигуря колкото се може повече контекст... както и да покажа решението, което Ви взема веднага след това - никога вече да не прави подобно нещо.

Редакторката ми прочете новия материал и за мое облекчение заяви, че според нея става. Въпреки това притеснението ми относно реакцията на читателите, си оставаше. Като автор не мога да не мисля за читателските отзиви. Тревожа се, защото ако хората не купуват онова, което пиша, ще остана без работа. От друга страна, не мога да пиша, за да угодя на читателите, защото всъщност не упражнявам кой знае каква власт над историите си. Най-доброто, което мога да сторя, е да подхождам с внимание, деликатност и такт към по-щекотливите моменти. Май би могло да се каже, че живея според мотото: „Важното не е какво правиш, а как го правиш."

Ала най-интересното е, че негативната реакция, предизвикана от книгата на Ви, се оказа плод на нещо съвсем различно.

С което стигаме до Джейн.

Третата причина толкова да се измъча с написването на тази книга бе, че в началото не разбрах Джейн правилно. Признавам си, че покрай тревогата ми заради Ви, връзката му с Джейн се получи някак безжизнена, въпреки че в първата чернова имаше доста сцени между тях двамата. Проблемът бе там, че първоначално тя ми се стори студена и напълно отдадена на науката, така че изведнъж се оказах с двама неприветливи, резервирани герои, общуването между които е горе-долу толкова забавно за писане и четене, колкото и съдържанието на консерва със супа.

Ала редакторката ми се справи с това. Джейн беше лекарка, не просто безстрастна бяла престилка. Тя бе грижовна, състрадателна жена, много повече от обикновено хранилище на медицински знания и умения. Когато отново се залових с ръкописа, вече разбирах Джейн много по-добре и връзката между тях с Ви потръгна, отразявайки онова, което виждах в главата си.

Тук ми се иска да спомена, че първата сцена между Вишъс и Джейн ми се яви през 2005 г., докато пишех „Пробудена любов". Тъкмо бях излязла да потичам, когато изведнъж видях Ви да стои пред някаква печка и да разбърква горещ шоколад. Наблюдавах го как излива съдържанието на тенджерката в порцеланова чаша и я подава на жена, която знаеше, че той ще я напусне. След това видях и нея, изправена до прозореца в кухнята си, да се взира във Ви, който стоеше в сенките, хвърляни от една улична лампа.

Това, разбира се, се превърна в сбогуването, което започва на стр. 306 от тяхната книга.

Когато сцените от историите на братята ми се явяват, това не става в хронологически ред. Например, картини от бъдещето на Тор и онова, което в крайна сметка щеше да стане с него, видях още преди смъртта на Уелси да е описана черно на бяло. Така че сцената с топлия шоколад в „Освободена любов" ме остави да се чудя как, по дяволите, Джейн и Ви ще се съберат накрая. Работата е там, че тя бе човек и аз го знаех, но исках двамата да получат онова, което и другите имаха - поне седем-осем века заедно. Само че Джейн не беше вампир, поради което нямах никаква представа как точно ще стане това... още повече, че тя щеше да бъде простреляна, което вече знаех, тъй като бях надникнала във виденията на Ви и за разлика от него бях наясно какво означават.

Докато нахвърлях първоначалния план на „Освободена любов", през цялото време се чудех как двамата ще получат своя хепиенд и наистина се тревожех. Ами ако такъв нямаше? Но после стигнах до края... и видях Джейн да застава на прага на Ви като призрак.

Бях едновременно облекчена и развълнувана. „Страхотно ”, помислих си, „ Значи и те ще получат достатъчно време заедно!”

За съжаление, не всички читатели го приеха така и за част от това виня себе си.

Обикновено когато завърша някоя книга, макар да ми се иска да имам възможност да пооправя това или онова изречение (понеже никога не съм напълно доволна), знам, че самите сцени и развитието на сюжетните линии са железни. Също така съм повече или по-малко сигурна, че съм осигурила достатъчно контекст, за да могат читателите без проблем да видят къде започва всичко, какво се случва и как завършва.

И понеже самата аз изпитвах искрено облекчение за бъдещето на Джейн и Ви, след като проблемът с краткотрайността на живота й беше решен, приех едва ли не за даденост, че и читателите ще го приемат по същия начин. Грешката ми бе, че подцених колко сериозно предизвикателство за установените традиции в любовната литература е превръщането й в призрак и въобще не предположих, че това може да бъде такъв проблем, в какъвто се превърна за някои от читателите. Неведнъж съм премисляла това разминаване и реших, че част от причината са многобройните хорър и фентъзи книги, които самата аз съм прочела... и понеже разрешението на проблема беше напълно приемливо за света на Братството и даваше възможност героят и героинята да бъдат щастливи, аз просто приех за даденост, че е окей.

Ала ето как стоят нещата - дори да си бях дала сметка, че онова, което правя, няма да се хареса на някои хора, пак нямаше да променя края на книгата, защото всичко друго би било лъжа и измъкване по лесния начин. Не пиша, за да угодя на пазара и никога не съм го правила - историите в главата ми се разпореждат и дори самата аз невинаги виждам изпълнено онова, което искам да се случи. Все пак, ако трябваше да напиша книгата отново, бих добавила още десетина страници в края й, показвайки малко от живота и щастието на Ви и Джейн, та читателите веднъж завинаги да разберат, че за тях двамата всичко се е наредило прекрасно.

Какво мисля аз ли? Поредицата неведнъж е нагазвала в опасни води, но винаги много съм внимавала как и защо се е случвало това. Наистина се старая да уважавам жанра, който постави началото на кариерата ми и който открай време е един от любимите ми... така че всички книги за Братството ще си останат преди всичко любовни романи.

И като стана дума за това... Ви и Джейн като двойка. Господи, те наистина бяха страшно секси. Не ме накараха да се изчервявам толкова, колкото Бъч, макар че не съм сигурна дали е защото ченгето ме отведе до ново ниво или просто защото знаех, че от Ви може да очаквам всичко и бях подготвена.

Сцената, в която Ви е в леглото и Джейн го мие с гъбата, е наистина еротична. И я видях толкова ясно. Особено частта, в която тя се погрижва за едно, ъъъ, много специално място:

...тогава той издаде тих гърлен стон и главата му се отметна назад, а синьо-черната му коса се разпиля по черната възглавница. Бедрата му се вдигнаха нагоре, мускулите на корема се стегнаха, а татуировките по слабините му се разпънаха и отново се свиха.

- По-бързо, Джейн. По-бързо, направи го за мен.

(„Освободена любов", стр. 173)

Преди появата на Джейн, Ви никога не е смесвал секса с чувствата. Всъщност, ако не се брои Бъч (и до известна степен останалите братя), в живота му няма място за чувства и това е напълно обяснимо. Престоят във военния лагер сериозно накърнява способността му да се привързва и това личностно разстройство му остава и след преобразяването и възмъжаването му и се отразява на всичките му връзки. Въпросът е какво прави Джейн - а и Бъч - различни?

Смятам, че те доста си приличат - като за начало и двамата имат остър език, който не прощава никому. Вземете например тази кратка словесна схватка, която е една от любимите ми в цялата поредица:

- Не искам да се приближаваш до ръката ми дори когато е с ръкавица.

- Защо е...

- Не ми се говори за това, така че въобще не питай.

Яснооо.

- Това едва не уби една от медицинските ми сестри, знаеш ли?

- Не съм изненадан. - Той се загледа в ръкавицата. - Бих я отрязал, ако можех.

- Не те съветвам.

- Естествено, че не. Ти не знаеш какво означава да живееш с този кошмар...

- Не, исках да кажа, че ако бях на твое място, бих помолила някой друг да го направи. Шансът за успех би бил по-голям.

Последва миг тишина, после пациентът избухна в смях.

- Умница.

(„Освободена любов", стр. 166-167)

Освен това смятам, че Ви си пада по Джейн, защото тя не е някоя слаба жена, която знае само да се суети. Сцената, в която я отвличат от болницата, го доказва по най-категоричен начин, особено когато Рейдж я мята на рамо и Фюри се опитва да я успокои, използвайки силата на ума си:

- Трябва да се справиш с нея, братко - изсумтя Рейдж. - Не ми се ще да я нараня, но Ви каза, че я иска с нас.

- Не бяхме предвидили отвличане.

- Късно е да го обсъждаме. Ще я накараш ли да загуби съзнание? - изсумтя Рейдж отново и прехвърли хватка от устата й към ръката, с която се опитваше да го удари.

Гласът й прозвуча силно и ясно.

- Бог ми е свидител, че...

Фюри я хвана за брадичката и повдигна главата й.

- Отпусни се - нареди той. - Спокойно.

Закова поглед в нейния и се опита да я доведе до състояние на покой... покой... покой...

- Майната ти! - изруга тя. - Няма да ви оставя да убиете пациента ми!

(„Освободена любов", стр. 106)

В този момент Джейн ми напомня на Бъч в „Тъмна любов", след като завежда Бет в къщата на Дариъс и се изправя срещу братята. Макар че те определено имат числено превъзходство, той си остава боец. Също като Джейн.

Освен това вярвам, че и Джейн, и Бъч са тласкани от нуждата да правят добро. Тя е хирург, а той ченге - и двамата са замесени от тестото, от което се правят героите и Ви не може да не ги уважава.

И накрая, подозирам, че са замесени и феромони. Смятам, че това важи за всички братя - те, пък и всички мъже, които съм виждала досега, като че ли реагират мигновено и необратимо, когато се озоват близо до своята партньорка. Което ме навежда на мисълта, че инстинктите им играят съществена роля в процеса на обвързване.

Но да се върнем на Ви и Джейн. Поне за мен, една от най-емоционално въздействащите сцени е когато Ви позволява на Джейн да го доминира в апартамента му в „Комодор", точно преди да се раздели с нея. За него да се остави на нечия милост в сексуално отношение, с оглед на онова, което са му причинили в нощта на преобразяването му, когато е частично кастриран, е най-недвусмисленото доказателство за доверие и привързаност, което може да даде някому. В сцената, която започва на стр. 300, той за първи път в живота си приема да бъде беззащитен. Като претранс в бойния лагер той е уязвим по стечение на обстоятелствата, затова целият му по-нататъшен живот е доминиран от твърдата решимост никога вече да не допусне някой друг да има власт над него. Ала ето че доброволно се оставя в ръцете на Джейн. Това е обяснение в любов, което далеч надхвърля обикновените думи.

И още веднъж - именно това имах предвид, когато говорих за сексуалните сцени по-рано. Да, сцената между тях е невероятно еротична, но също така е от изключително значение за развитието им като персонажи.

А сега няколко думи за Скрайб Върджин и Ви.

На това му се казва семейни проблеми! Когато Ви за първи път се появи на сцената в „Тъмна любов", знаех, че ръката с ръкавицата е важна, ала нямах никаква представа нито колко, нито по каква причина. Всъщност, докато пишех първите две книги, даже аз не подозирах, че Вишъс е син на Скрайб Върджин. Просто когато видя нещо особено ясно, го включвам в книгите, дори и да не знам как точно се вмества в цялата история.

Едва когато се заех с „Пробудена любов", всичко си дойде на мястото - бяла светлина означава Скрайб Върджин. Ви притежава бяла светлина. Следователно Ви е свързан със Скрайб Върджин. Смятам, че това беше страхотен обрат и страшно се гордея със себе си, задето успях да се въздържа да не издам нещо за него в интернет форумите или докато се срещах с почитателите си и подписвах книги. Честно казано, след като веднъж ми просветна за произхода на Ви, останах доста учудена, че никой друг не се бе досетил за връзката между двамата. (Мисля, че май се натъкнах на едно-две предположения из форумите, които донякъде се доближаваха до истината, но успях да ги отклоня от следата с типично адвокатски увъртания.)

В „Освободена любов” на Ви и майка му им е доста трудно да намерят общ език, което е напълно разбираемо с оглед на онова, което тя не му е казала и на бездействието й към всичко, което той е трябвало да изтърпи. Ала в крайна сметка нещата си идват на мястото и любимата сцена на мнозина е онази, в която Вишъс отива да се види с майка си:

- Какво сте донесли? - прошепна тя.

- Малък подарък. Нищо особено. - Той отиде до бялото дърво с белите цветове и отвори ръцете си. От тях излетя папагалче и кацна на един клон, все едно знаеше, че това е новият му дом. Яркожълтата птичка заподскача по белите клони. Малките й крачета се вкопчваха в някой от тях, а после подскачаха на друг. Клъвна едно цветче, изчурулика... вдигна крак и почеса врата си.

Ви сложи ръце на кръста си и запресмята колко място има сред цветовете на дървото. Щеше да се наложи да донесе още доста птички.

Гласът на Избраницата прозвуча, преливащ от емоции.

- Тя се отказа от птичките заради вас.

- Да, и затова й нося нова.

-Но жертвата...

- Вече е направена. Намиращото се на това дърво е подарък. -Той погледна през рамо. - Ще го отрупам с птички, независимо дали й харесва, или не. Сама ще реши какво да прави с тях.

В очите на Избраницата проблесна благодарност.

- Ще ги задържи. И те ще я избавят от самотата й.

Ви пое дълбоко въздух.

-Добре. Защото...

Спря по средата на изречението и Избраницата произнесе нежно:

- Не е нужно да го казвате.

Той прочисти гърло.

- Ще й предадеш ли, че са от мен?

- Не е нужно. Кой друг освен синът й би проявил такава до-брота?

Ви погледна назад към самотната жълта птичка насред бялото дърво. Представи си клоните отново запълнени като преди.

- Истина е - отговори.

Скрайб Върджин не е сред най-харесваните персонажи в поредицата. Лично аз я уважавам и това, че тя се отказа от единствената си радост (своите птици), за да изкупи дара, който дава на сина си (завръщането на Джейн), наистина ме трогна. Неведнъж са ме питали защо тя просто не оправи всичко, като например случилото се с Уелси и Тор (дори Джон Матю задава същия въпрос), но работата е там, че тя не е свободен агент в създадения от нея свят. Провидението все така има последната дума, а то е в ръцете на нейния баща.

В края на „Освободена любов" Ви и майка му донякъде се сдобряват, ала тепърва предстои да видим какво ще се случи, когато се появи Пейн, неговата близначка. Някак не ми се вярва, че Ви ще остане особено възхитен от начина, по който са се отнесли със сестра му... нито пък от факта, че майка му никога не му е споменавала за нея.

Е, толкова за „Освободена любов".

Казват, че в кариерата на всеки писател има по една-две книги, които са истинско мъчение и за мен книгата на Вишъс бе точно това. Историята на всеки от братята е предизвикателство по свой собствен, уникален начин и написването им е истински ТРУД. Аз се мъча пред компютъра всеки ден, но винаги има по нещо мъничко, което да компенсира - като например особено добър диалог, страхотно описание или наистина сполучлив завършек на някоя глава. С Ви тази компенсация определено се забави доста. Едва когато книгата беше готова, можах да се облегна назад и да си кажа: „Добре, получи се. Наистина се получи."

Гордея се с „Освободена любов" и смятам, че е добра книга... ала съм искрено благодарна, че братът, който дойде след нея, се оказа верен на природата си - истински джентълмен.

Защото ако трябваше да пиша за някой друг като Ви... не мисля, че бих се справила с подобно изпитание толкова скоро.

(„Освободена любов”, стр. 459-460)

Фюри, син на Агъни

- Аз съм силата на расата. Аз съм Примейлът. И аз ще отсъдя!

(„Свещена любов”, стр. 433)

Възраст: 230 години

Влиза В Братството: 1932 г.

Ръст: 2,01 м

Тегло: 125-130 кг

ивят на косато: Многоцветна

Цвят на очите: ЖЪЛТИ

Специфични физически белези: Звездовиден знак на Братството върху левия гръден мускул; името КОРМИЛ, вдълбано на Древния език на гърба му.

Предпочитано оръжие: Кинжал.

Описание: Фюри прокара длан по скандално красивата си коса. Тя се спускаше по раменете му, цялата на руси, червени и кафяви вълни. Бе неустоимо привлекателен и без нея, но с тази грива беше... Добре, де, този брат бе красавец. Не че Бъч изпитваше предпочитания към собствения си пол, но този мъжкар изглеждаше доста по-добре от много жени. И бе облечен по-елегантно от повечето дами, когато не бе в бойните си одежди. Бе добре, че се биеше като жестоко копеле, защото иначе щяха да го сметнат за женчо. („Пробудена любов", стр. 50)

Докато чакаше, Фюри отлично осъзнаваше, че е част от безкрайна въртележка. Въртеше се като върха на свредел, окопавайки се все по-дълбоко в земята. Колкото по-надолу достигаше, в толкова по-богата жила от отровата проникваше. Онази, оплитаща живота му като паяк и примамваща го още по-дълбоко. Източникът й беше неговата цел, а консумацията - финална дестинация, и достигането на всяко по-ниско ниво беше неговото злокобно насърчение.

(„Свещена любов", стр. 72)

Обвързан с: Избраницата Кормия

Лични въпроси, отговорени от Фюри

Последният филм, който гледа: „Какво стана с Боб?" с Бил Мъри

Последната книга, която прочете: „Хортън чува Кой" от Доктор Сюс (на Нала)

Любимо телевизионно предаване или сериал: Не мога да се сетя за такова... да си призная, не си падам особено по телевизията

Последното предаване, което гледа: „Разгръщане” по Фуд Ченъл, заедно с Избраниците - те страшно обичат да гледат как се правят най-различни неща. Мисля, че този епизод беше за картофите.

Последната игра, която игра: Джин руми с Лайла и Селена

Най-големият ти страх: Да не разочаровам хората, които обичам

Най-голямата ти любов: Кормия

Любим цитат: „Героите не се раждат, те се създават.”

Боксерки или слипове: Зависи от кройката на панталона ми

Часовник: Златен „Танк” на „Картие”

Кола: сребристо тъмносиво БМВ М5

Колко е часът, докато попълваш този въпросник: Десет часа вечерта

Къде си: В къщата на Ривендж в Адирондак

С какво си облечен: спортно-елегантен кремав панталон на „Канали”, бяла риза на „Пинк” с лимоненожълти копчета за ръкавели (подарък от моята шелан), черен колан на „Ермес”, черни мокасини на „Ермес” (без лого, заради логото на колана), не нося чорапи.

Какви дрехи има В гардероба mu: С колко време разполагате? Като цяло харесвам италианските дизайнери. Често нося „Гучи”. Разбира се, имам и неща на „Прада”, както и класическите „Армани” и „Валентино”. Също така „Дзеня” и „Канали”. Ала освен това имам и „Изая”, марка, която според мен тепърва ще става все по-популярна, макар че поръчването е малко сложно. Както и „Том Форд”, който за щастие отново е в играта. Понякога имам и английски фази и тогава е ред на „Дънхил” и „Акваскутум”. Боя се, че нямам кой знае колко френски неща... не, почакайте... към края на тази седмица ще ми доставят някои неща на „Диор”. Художникът в мен обожава красивите дрехи. Харесва ми как стоят и силуетът, който оформят. Не виждам причина да не бъдем изискани, когато имаме тази възможност. Между другото, направо не е за вярване, че с Бъч имаме еднакви вкусове. Това доста ни сближава.

Какво бе последното нещо, което яде: Кифличка с червени боровинки и сметана.

Разкажи ни последния си сън: Пазарувах. И то не дрехи. Бях в някакъв супермаркет и бутах количка, пълна с прах за пране и омекотител. Разхождах се напред-назад между рафтовете, търсейки касата. Беше наистина странно усещане. А най-интересното е, че когато се събудих, Лайла искаше да й покажа как да използва пералнята. (За съжаление, урокът не протече много добре. Обичам Лайла, обаче никак не я бива в дома-кинстването. За сметка на това притежава други забележителни способности, на които всички се възхищаваме.)

„Кока-кола" или „Пепси": Нито едното, нито другото. Не обичам газирани напитки.

Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Одри. Без съмнение.

Кърк или Пикар: Пикар.

Американски футбол или бейзбол: НИТО едното, нито другото. Не си падам по спорта. По-добре ме попитайте .Леонардо или Микеланджело. И отговорът би бил Микеланджело.

Най-сексапилното у една жена: Смятам да се въздържа. Неловко ми е да отговарям на подобни въпроси.

Какво най-много харесваш у Кормия: Начина, по който ме гледа.

Най-романтичното нещо, което си направил за нея: Ще трябва да попитате Кормия. Ала много държа всеки ден да правя по нещичко само за нея. Може да бъде какво ли не - да се уверя, че има достатъчно от любимата си паста за зъби, да я изведа на урок по кормуване, да открия съвършеното ястребово перо в гората и да й го донеса или пък да я изненадам с някое красиво речно камъче, което съм намерил. Дребните жестове имат значение... особено при положение че тя едва сега започва да свиква с идеята да притежава неща, които са нейни и само нейни. И знаете ли какво... моята шелан не си пада по скъпи бижута и дрехи. Харесва й да носи моите ризи и не обича да се гласи, така че май аз съм момичето в двойката. Не мога да не й отдам заслуженото - наистина има слабост към обикновените неща... като това перо. Беше просто очарована. То е от черве-ноопашат ястреб и го намерих, докато се разхождах една нощ. Когато се прибрах вкъщи, дезинфектирах връхчето му и й го подарих. Тя много обича цветните неща.

Haй-романтичното нещо, което тя е направила за теб: Радвам се, че ме попитахте. Ястребовото перо - Кормия го занесе на Фриц и с негова помощ го превърна в перо за писане. За мен. Писецът е изработен от сребро и злато. И в този момент се намира в една поставка на бюрото ми. Използвам го, за да подписвам разни сметки и какво ли не, както и за да я рисувам. Това навярно е най-прекрасното нещо, което някой някога ми е подарявал.

Би ли променил нещо у нея: Не. Нищо.

Най-добър приятел (ако не се брои твоята шелан): Моят близнак, Зи.

Кога плака за последен път: Предпочитам да го запазя в тайна, ако не възразявате.

Кога се смя за последен път: Не много отдавна. С Кормия. Ала беше лично.

Интервю на Дж. P. с Фюри

След пародията на интервю с Ви, аз се качвам в кухнята, за да върна чашата и салфетката на Фриц и неговите помощници и да им благодаря. Научавам, че Фюри е пристигнал и ме очаква в библиотеката, така че се запътвам натам.

Когато прекрачвам величествения праг на помещението, заварвам близнака на Зи с лице към рафтовете с книги. Облечен е в разкошен черен костюм на тънко райе и контрастът между вълнистата му, многоцветна коса и тъмната, съвършено ушита вълна, е поразителен. При звука на стъпките ми той се обръща. Носи бледорозова риза с бяла яка и ръкавели, а вратовръзката му е на „Ферагамо" и е украсена със съвсем ситни червени и розови... птици, мисля, че десенът е на птици.

Фюри: (сбръчвайки вежди) Какво не е наред?

Аж. P.: А, нищо. (Нарочно се оглеждам наоколо, за да избегна жълтите му очи.) Господи, обожавам тази стая. Всички тези книги...

Фюри: Какво се е случило?

Отивам до един от тапицираните с коприна дивани и се настанявам с лице към огъня. Потънала в меката прегръдка на възглавниците и заслушана в пращенето на кедровите цепеници, неволно се замислям за зимни неща, като сипещ се сняг и легла с балдахин, отрупани с топли завивки и пухени възглавници.

Фюри се присъединява към мен, като грижливо повдига панталона си в коленете, преди да седне. Когато кръстосва крака, го прави по европейски маниер - коляно върху коляно, не глезен върху коляно. Скръства ръце в скута си, при което масивният диамантен пръстен на малкия му пръст проблясва... и аз неволно се сещам за Ви.

Фюри: Нека да позная... интервюто с високия, мрачен и леден тип не е минало особено добре.

Аж. P.: Не че се учудвам, (опитвам се да се отърся от преживяното) Е, кажи ми, какво мислят Избраниците за тази страна?

Фюри: (присвивайки очи) Ако не искаш да говорим за него, така да бъде.

Аж. P.: Оценявам загрижеността ти, ала наистина - нищо не може да се направи. Добре съм.

Фюри: (след продължителна пауза) Добре... Избраниците се чувстват учудващо добре. Само пет от тях все още не са идвали на посещение тук. Онова, което правят, зависи от характера и предпочитанията им. Обикновено в къщата има между шест и десет... Слушаш ли ме?

Аж. P.: Между шест и десет избраници. Характер. Предпочитания.

Фюри: (изправяйки се) Ела.

Аж.Р.: Къде?

Фюри: (протяга ръка) Имай ми доверие.

Също като Зи (а и като всички други от Братството), Фюри вдъхва такова доверие, че аз слагам ръка в неговата и той ми помага да се изправя. Надявам се, че не отиваме при Ви и изпитвам истинско облекчение, когато вместо към кухнята, се насочваме към голямото стълбище. Изненадвам се, когато той ме отвежда в някогашната си стая и първата ми мисъл е, че мирише на червен дим и смесица от кафе и шоколад.

Фюри: (спира на прага и се смръщва) Всъщност... май е по-добре да отидем в съседната спалня за гости.

Очевидно той също е усетил миризмата и аз на драго сърце се съгласявам да му помогна да избегне нещо, което несъмнено събужда много спомени у него. Излизаме в коридора и отиваме в стаята, където отсядаше Кормия, докато бе в имението. Стаята е просторна и прекрасна, също като тази на Фюри и на всички останали. Дариъс е имал невероятен вкус, казвам си аз, докато оглеждам пищните копринени завеси, извадените като от музей скринове в стил „Чипъндейл" и прекрасните пейзажи. Леглото е не толкова място за спане, колкото великолепно убежище, в което да се сгушиш - с балдахин и купища червени сатенени завивки, точно като леглото, чийто образ извика в съзнанието ми огънят в библиотеката.

Фюри: (сваля сакото си) Да седнем тук. (посочва пода)

Аж. P.: (настанявам се на пода по турски) Какво ще...

Фюри: (сяда срещу мен и протяга ръце) Дай ми ръцете си и затвори очи.

Аж.Р.: (подчинявам се) Какво ще...

Усещането, което последва, е като потапяне в гореща вана... с тази разлика, че по-скоро сякаш аз съм се превърнала в течност; аз съм водата и се изливам някъде. Обзема ме паника и започвам да...

Фюри: (гласът му идва от много далеч) Не отваряй очи. Още не.

След цяла вечност изпитвам чувството, че отново се вплът-нявам и ставам цяла... а после долавям нова миризма - на цветя и слънчеви лъчи. Иззад затворените си клепачи долавям неочакван източник на светлина и изведнъж усещам, че седя на нещо меко, различно от мъхестия персийски килим, с който е застлан пода.

Фюри: (отдръпвайки ръце) Добре, вече можеш да отвориш очи.

Правя го... и оставам без дъх. Примигвам няколко пъти, ала не защото съм дезориентирана, а от кристалната яснота.

Когато бях малка всяка година прекарвах лятото край едно езеро в Адирондак. Двете с майка ми отивахме там в края на юни и оставахме до началото на септември, а баща ми идваше през уикендите, както и за две седмици в края на юли и началото на август. Тези лета бяха най-щастливото време в живота ми, макар да си давам сметка, че част от ореола, който ги обгръща в спомените ми, се дължи на носталгията и на това колко простичко е всичко, когато си малък. Ала каквато и да е причината, тогава цветовете като че ли бяха по-ярки, динята, изядена в горещ летен ден - по-сочна и по-сладка, сънят бе по-дълбок и идваше по-лесно, никой не умираше и нищо не се променяше.

От това място ме делят много години - дори и едно пътуване в планината вече не оказва същото лечебно влияние върху мен. Само че... в момента съм именно там. Намирам се насред поляна, застлана с килим от висока трева и детелини, пъстри пеперуди прехвърчат от цвят на цвят, сякаш опиянени от сладкия им сок. Червенокрил кос надава своя зов и полита към няколко високи дървета. А недалеч от там има... червена къща с пилон отпред и цяла редица нацъфтели люляци. Тъмнозелено волво от осемдесетте е паркирано встрани от къщата, а на терасата, направена от светъл камък, са подредени ракитени мебели. Сандъчетата за цветя са същите, в които майка ми всяка година насаждаше бели петунии (за да си подхождат с белите ръбове на преустроения в къща хамбар), в саксиите на верандата има червени мушката и синя лобелия.

Виждам и езерото от другата страна на къщата. Насред тъмносините води, които проблясват под лъчите на слънцето, се издига остров Одел, докъдето отивах с лодка, заедно с приятелите и кучето ми, за да поплуваме или просто да си направим пикник. Обръщам глава и виждам планината, която се издига отвъд поляната, същата планина, в която са погребани цели поколения от моето семейство. А когато поглеждам зад себе си, от другата страна на поляната виждам бялата къща на прачичо ми, къщата на най-добрите ми приятели, както и викторианската свещеническа къща на братовчед ми.

Дж. P.: Откъде знаеш за това място?

Фюри: Не знам. Но то е в главата ти.

Дж. P.: (поглеждам към преустроения хамбар) Господи, имам чувството, че майка ми е вътре и приготвя вечерята, а татко ще пристигне съвсем скоро. Искам да кажа, наистина ли... кучето ми живо ли е?

Фюри: Да. Това им е хубавото на спомените. Те не се променят и никога не изчезват. И дори ако не можеш да си припомниш всички подробности, пътеките, които те са прокарали в мозъка ти, завинаги остават с теб. Те са вечността за смъртните.

Дж. P.: (след известна пауза) Предполага се, че трябва да ти задам един куп въпроси.

Фюри: (свива рамене) Така е, но сметнах, че този отговор ще ти се хареса.

Дж. P.: (усмихвам се тъжно) И какъв е той?

Фюри: (слага ръка на рамото ми) Да, всичко това все още е тук. И ти можеш да се завърнеш по всяко време, когато ти се прииска. Винаги.

Зареяла поглед към картината на своето детство, се замислям... „По дяволите. Съвсем в стила на Фюри. " Напълно съм сразена от добротата и вниманието му.

Копеле. Великолепно, великолепно копеле.

Точно това е истинската му природа. Той знае от какво се нуждаете, по-добре и от вас самите. И освен това е преобърнал интервюто надолу с главата, така че сега то е за мен, не за него. Което също е напълно в стила му.

Дж. P.: Бас държа, че правиш страхотни подаръци за рожден ден. Онези, които са така добре избрани, че направо да ти стане страшно.

Фюри: (през смях) Мисля, че се справям някак.

Дж. P.: А сигурно те бива и в опаковането, нали?

Фюри: Всъщност, когато става въпрос за връзване на панделки, никой не може да се мери със Зи.

Дж. P.: Кой от близките ти би направил нещо подобно (махвам с ръка наоколо) за теб?

Фюри: Мнозина. Кормия. Братята. Избраниците. А и... аз самият. Точно както когато се излекувах. (Прави пауза.) Знам, че ще прозвучи адски лигаво, ала това, че се отказах от наркотиците, е подаръкът, който направих сам на себе си. Да вземем теб за пример - радваш се, че си тук, но в същото време ти е страшно трудно, нали? (Аз кимвам.) Е, възстановяването понякога ужасно боли, чувстваш се самотен и нещастен, ала дори и в най-тежките моменти съм благодарен, че го има и че го изживявам. (По устните му пробягва лека усмивка.) Същото важи и за Кормия. Да изостави стриктните традиции на Избраниците бе истинско предизвикателство за нея. Никак не е лесно напълно да промениш целия си живот. Двамата с нея... това наистина ни свързва. Аз променям начина, по който живях през последните двеста години... като наркоман, нали се сещаш, и откривам кой съм в действителност. Тя трябва да се справи с нещо доста подобно. Така че с нея заедно посрещаме спадовете и възходите в този процес.

Аж. P.: Вярно ли е, че Кормия ще поеме дизайна на новия клуб на Ривендж?

Фюри: Аха. Вече е готова. Строителните работи започнаха. А Рот й възложи да проектира нова сграда за „Убежището". Тя е във възторг. Купих й програма за компютърно проектиране и й показах как да я използва... ала тя предпочита да прави всичко на хартия. Има си кабинет в къщата на Рив, с чертожно бюро, но без стол - чертае права. Купих й всички книги за архитектура, които успях да намеря, и тя ги изчете от кора до кора.

Дж. P.: Смяташ ли, че останалите Избраници ще се обвържат?

Фюри: (свъсва чело) Да... макар че ВСИЧКИ мъже, които се навъртат около тях, ще трябва първо да се разправят е мен.

Дж. P.: (през смях) Ти май ще си също толкова суров, колкото и Зи с бъдещите ухажори на Нала, а?

Фюри: Те са моите жени. Всяка една от тях. Кормия е моята ше-лан и аз я обичам по по-дълбок, много различен начин, но все още съм отговорен за бъдещето на останалите.

Дж. P.: Нещо ми подсказва, че ще се справиш невероятно.

Фюри: Ще ВИДИМ. Надявам се да е така. В едно обаче съм сигурен - когато става дума за техните хелрени, ще предпочета характера пред потеклото.

Възцарява се дълго мълчание, ала в него няма нищо неловко. Аз се изтягам по гръб в тревата и се заглеждам в небето. Синевата буквално грее, а белотата на пухкавите облачета е заслепяващо ярка. Незнайно защо това ми напомня на току-що изпрани дрехи - може би защото всичко е така искрящо чисто, слънцето е така топло и всичко ухае толкова прекрасно...

„Да - казвам си, - това са цветовете от моите спомени... ” Цветовете от детството ми, станали още по-ярки от чудото и вълнението на това, че отново им се наслаждавам.

Дж. P.: Благодаря ти, че ме доведе тук.

Фюри: Нищо не съм направил. Ти си таЗи, която искаше да дойде тук. А и пътуването си струваше.

Аж. P.: Напълно съм съгласна.

Въпросите, които бих могла да му задам, отлитат от ума ми и се понасят към ясното небе над нас. По прошумоляването до мен разбирам, че той също се е излегнал по гръб. Двамата се изтягаме в тревата, с ръце под главата и кръстосани глезени.

Когато най-сетне се връщаме в имението и в стаята, в която бяхме, разговаряме за разни незначителни неща. Знам, че Фюри ми дава възможност да дойда на себе си и оценявам загрижеността му.

Когато идва време да си вървя, двамата отиваме в кабинета в дъното на коридора. Сбогувам се с Рот и Бет, а Фюри остава, за да поговори с краля и кралицата. Докато слизам по внушителното стълбище, до ушите ми отново достигат гласовете на догените в кухнята. Тъкмо подреждат масата за Последното хранене на братята и техните шелани.

Фриц идва при мен, отваря вратата на вестибюла и ме повежда към мерцедеса. Преди да вляза в луксозната кола, вдигам очи към суровата сива фасада. От почти всички прозорци струи светлина - доказателство, че въпреки мрачния си, неприветлив вид, имението крие живот и радост.

Настанявам се на задната седалка и докато Фриц затваря вратата, забелязвам черна кожена торбичка. Когато икономът сяда зад волана, го питам какво е това и той отговаря, че е подарък за мен. Отварям уста, за да му благодаря, но той поклаща глава и казва, че не е от него.

Преградата между нас се вдига и аз вземам торбичката, развързвам я и изсипвам съдържанието й върху дланта си.

Отвътре изпада малка кама с черно острие, все още топла от огнището. Изработката е зашеметяваща... Всяка подробност, от дръжката до острия като бръснач връх, е изпипана до съвършенство. Миниатюрното оръжие буквално грее... очевидно е, че в него е вложено много старание и че онзи, който го е създал, наистина го е било грижа за крайния резултат.

Стисвам подаръка си в шепа, тъкмо когато мерцедесът потегля и ние поемаме надолу по склона на планината, обратно към „истинския свят".

„СВЕЩЕНА ЛЮБОВ"

Персонажи:

Фюри

Кормия

Магьосникът

Ривендж

Хекс

Ласитър

Тормент

Зейдист и Бела

Джон Матю

Куин

Блейлок

Рот и Бет

Фриц

Бъч 0'Нийл Рейдж

Доктор Джейн Ай Ем Трез

Скрайб Върджин Омега

Лохстронг (бащата на Куин)

Леш

Господин Д.

Хавърс

Амалия, Директрис на Избраниците

Селена

Феония

Принцесата

Пейн

Лоу (гангстерът)

Диего, почивай в мир (гангстер в затвора) Скинхед (един от затворниците)

Наркодилърът с рокерското яке и орела Стефани (управителката в „Абъркромби и Фич

Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):

Имението на Братството, точният адрес се пази в тайна Другата страна (светилището на Избраниците)

Клиниката на Хавърс, точният адрес се пази в тайна „Зироу Сам" (на ъгъла на Трейд Стрийт и Десета улица) „Скриймърс"

Колдуелската „Г алерия"

Планинска хижа в щатския парк „Блак Снейк", планината Ади-рондак

Къщата на Ривендж в Адирондак

Селската къща, в която се е родил Леш, на „Бас Понд Лейн" Къщата на родителите на Леш Къщата на родителите на Блейлок Полицейският участък на Колдуел

Резюме

Фюри открива любовта и побеждава както зависимостта си от наркотиците, така и ограничаващите обществени и духовни норми на своята раса.

Първо изречение: „В действителност времето не се губеше безвъзвратно във вечността."

Последно изречение: ,JIIe те обичам вечно невинаги трябва да се каже гласно, за да се разбере."

Издадена: юни 2008 г.

Обем: 534 страници

Първа чернова написана: декември 2007 г. - март 2008 г.

Коментари на авторката

Обожавам Фюри. Той беше същинска сбъдната мечта за написване. А както вече споменах, определено се нуждаех от някой като него.

И като заговорихме за това - няколко думи за дневния ми режим на работа.

Той е неизменен. Пиша седем дни в седмицата и това не търпи никакви извинения и компромиси: болнични, празници, ваканции - задникът ми е върху стола пред компютъра. Правя го вече от десет години, през които мисля, че съм пропуснала само три дни и то по повече от уважителни причини. Ставала съм в четири и половина сутринта в хотелски стаи в Манхатън, за да пиша. Писала съм след стоматологична операция. Оставала съм си вкъщи, докато навън грее слънце.

Опитвам се да кажа, че писането е приоритет за мен и държа на всички около мен да им е ясно, че времето ми за писане не подлежи на обсъждане. Не че съм някакъв супергерой, просто съм изключително дисциплинирана и освен това имам нужда да пиша. Не го ли правя, усещането е същото като при спортистите, ако не тренират - ставам неспокойна и не ме свърта на едно място.

Дали резултатът всеки път е бил блестяща проза? Ни най-малко. Като всички останали, и аз имам дни, в които написаното от мен изобщо не струва. Но аз не се отказвам и го преработвам, отново и отново, докато не се получи точно както искам. Нерядко това е бавен и досаден процес. Когато пиша първата чернова, резултатът обикновено е между шест и десет страници на ден. При първото редактиране отмятам по не повече от десет страници дневно. След това - по петнайсет. После - по двайсет. След като редакторката ми прочете ръкописа, го преглеждам отново и отново, като на ден се справям с не повече от двайсет и пет страници. Когато дойде време да прегледам стилово редактирания ръкопис мога да стигна и до четирийсет страници. Коректура? Трудно ми е да мина петдесет-седемдесет и пет страници на ден.

Работата е там, че аз не пиша бързо, затова пък пиша по-дълго време. С други думи, работя повече часове на ден.

Обикновено денят ми започва към осем часа, когато сядам пред компютъра на горния етаж. Пиша около два часа, след което правя почивка за чаша кафе (понякога използвам това време, за да си проверя електронната поща на долния етаж), а после се връщам за още два часа пред компютъра. След това отивам да потичам, а когато се върна, се заемам с редактиране и различни други задачи. Всичко това се променя драстично, когато гоня срокове - тогава не ставам от компютъра за друго, освен за да потичам.

Нямам интернет на компютъра, на който пиша, и настойчиво ви съветвам, ако имате възможност, да разграничите двете неща и да държите електронната поща и интернет далеч от машината, на която работите. Виждате ли, когато пиша използвам определена част на мозъка ми и ако прекъсна работа, за да се занимая с нещо друго, може да се окаже адски трудно да се настроя на същата вълна, на която съм била, преди за известно време да се превърна в бизнес дама.

Никой не влиза в кабинета ми с изключение на кучето ми (което винаги е добре дошло) и на съпруга ми (който обикновено е добре дошъл). Никъде не го описвам и никъде няма снимки от него. Ще кажа само, че е изключително изчистено и добре осветено място. Мисля, че държа толкова много на това пространство, защото е далеч по-лесно да се съсредоточа върху онова, което виждам в главата си, когато изключа външния свят. Освен това, както вече споменах, по природа съм наистина дискретна, а писането е нещо лично за мен и събужда защитническите ми инстинкти.

Освен с агента и редакторката ми (както и всички забележителни хора в издателството), работя с цял куп невероятни хора. Личната ми асистентка се грижи всичко да върви гладко и ме държи здраво стъпила на земята, като изобщо не се впечатлява от нищо, свързано с Дж. Р. Уорд и ме харесва заради самата мен (или поне през по-голямата част от времето, понякога на-право я побърквам и тя не напуска само защото обича кучето ми). Помощникът ми в проучванията е ходеща енциклопедия за Братството и е в състояние да открие и най-забутаните факти и похвати с впечатляваща лекота, като освен това е безкрайно търпелив с мен и е сред най-милите хора, които съм срещала някога. Имам също така и един двуметров съветник с фетиш към желязото... понеже всеки, който пише за вампири, се нуждае от такъв... както и жена, която дори бременна в шестия месец, е готова да влачи чанти из хотелски лобита, да ходи по конференции и да се грижи влаковете да се движат по разписание.

С партньорката ми по критика, Джесика Андерсен (която пише невероятни паранормални романи) се запознахме преди осем години и оттогава сме преживели много възходи и спадове (спадовете са онова, което наричаме несретнически период). Тя пише истории, движени от сюжета, докато при мен персонажите определят всичко, така че когато става дума за писане, между нас няма нищо общо... което е една от причините, поради която си пасваме толкова добре. Наричам я моята партньорка по критика, ала тъй като не обичам да споделям написаното от мен, тя е по-скоро нещо като мозъчен тръст. Съветвам се с нея и по доста бизнес въпроси и тя винаги ми е от голяма помощ.

Двамата ми асистенти се грижат за интернет форумите на Дж. Р. Уорд, както и за Yahoo! групата за Братството на черния кинжал, като работят с огромен екип модератори доброволци, повечето от които са с братята от самото начало. Модераторите ни са невероятни и аз съм им страшно благодарна за всичко, което правят, и то само защото харесват книгите.

Всичко е плод на задружен труд и аз никога не бих разполагала с времето и личното пространство, от които се нуждая, за да пиша, без помощта на тези хора.

Обикновено денят ми приключва около девет часа вечерта, когато с мъжа ми най-сетне имаме възможност да прекараме известно време заедно, преди да потънем в сън, само за да се събудим на другата сутрин и всичко да започне отначало. Истината е, че съм малко скучновата. През по-голямата част от времето живея в собствен свят - писането поглъща живота ми и това самотно съществуване ме подхранва така, както нищо друго досега. Най-щастлива съм, когато съм пред компютъра, сама с кучето в краката ми. Винаги е било така.

Лично аз вярвам, че писателите се раждат, а не се .създават, но това не важи само за писането на книги. Смятам, че е вярно и за спортистите и математиците, за музикантите и художниците, както и за милионите други занимания, на които хората се посвещават. Също така смятам, че най-хубавото нещо в живота ми (ако не се брои това, че имам майка като моята) е, че открих своята ниша и имам възможността да се издържам, правейки това, което обичам (съпругът ми изигра огромна роля в издаването на книгите ми, за което съм му страшна благодарна).

А сега, преди съвсем да съм се размекнала от признателност, да поговорим за Фюри.

Винаги съм гледала на Фюри като на герой. Още от самото начало. Знаех също така, че неговата книга ще бъде за зависимостта му от наркотиците... което нямаше да бъде никак лесно. Ако трябва да съм честна, доста се притеснявах заради това с хероина. Спомням си, че когато видях Фюри, изгубил съзнание до тоалетната чиния в онази баня, си помислих: „ О, Господи, не... не мога да го напиша. Как ще го възприемат като герой, след като го видят да взима свръхдоза хероин? " А и проблемът не беше само това, че се друса.

Работата е там, че героите невинаги постъпват правилно. Дори ако се разплачат или преживеят емоционален срив, причините, довели ги до това, обикновено са толкова съкрушителни, че ние им прощаваме временното рухване. Ала пристрасте-ността на Фюри към червения дим и проявата на типичната за всички наркомани нужда да прикрие навика си (с цялото лъгане, което я съпровожда) наистина ме безпокоеше - ако не успеех да го представя както трябва, читателите щяха да го сметнат за слаб, вместо за раздиран от страдание.

Един герой може да бъде раздиран от страдание. Но не и слабохарактерен.

Смятам, че е напълно разбираемо защо на Фюри му е толкова трудно. Като се има предвид всичко, преживяно покрай Зейдист, както и сложната смесица от угризения, тъга и страх, с които той живее толкова отдавна, червеният дим е начин да излекува чувствата си. Първата стъпка към обрисуването му в предизвикваща съчувствие светлина, бе да покажа на читателите Магьосника, за да придобият те представа какво точно се опитва да потисне Фюри с безкрайните цигари с червен дим. И тук, също както случилото се с Ви във военния лагер, всичко се свежда до контекста.

Магьосникът е гласът в главата на Фюри, който го тласка към наркотиците:

В съзнанието му Магьосникът се явяваше в образа на зъл дух, застанал насред обширна сива пустош, осеяна с черепи и кости. С изрядния си британски акцент негодникът не допускаше Фюри да забрави никой от провалите си. Неспирното мърморене го караше да пуши отново и отново само за да не отвори шкафа с оръжията си и да не захапе дулото на някое от тях.

Ти не го спаси. Не спаси и тях. Заради теб над тях надвисна проклятие. Вината е твоя... Вината е твоя...

(„Свещена любов", стр. 16-17)

Следващото, което трябваше да покажа, бе как Фюри започва да осъзнава, че е пристрастен. За да може наистина да бъде герой, той трябва да се пребори със зависимостта си, а първата стъпка към това е да си дадеш сметка, че имаш проблем. Моментът, в който за първи път му просветва, е когато двамата с един лесър си търсят усамотено местенце в центъра на Колдуел, къ-дето да се разправят, и прекъсват сделката на един наркодилър. Когато става ясно, че тя няма да се състои, отчаяният купувач се нахвърля върху продавача и го убива, задигайки всичката му стока, преди да се изниже:

Неприкритата радост върху лицето на наркомана беше смразяваща.

Очевидно се беше качил на бързия влак за големия купон и фактът, че беше безплатно, представляваше само малка част от вълнението. Големият му възторг идеше от неочаквано изобилния запас.

Фюри познаваше този сладостен като оргазъм порив. Изпитваше го всеки път, когато се заключеше в спалнята си с голяма торба, пълна с червен дим и нов пакет цигарени хартийки.

(„Свещена любов", стр. 53)

Да види себе си в непознатия наркоман е началото за Фюри. Ала преди да започнат да се подобряват, нещата се влошават още повече:

- Все още ли съм един от братята?

Кралят се загледа в кинжала и това даде на Фюри отговора от три думи - само по име.

(„Свещена любов", стр. 88)

Изригването на Фюри от Братството не е само заради прис-трастеността му към наркотиците, а и заради другия му начин да се справя с чувствата си - като измъчва лесъри, преди да ги убие.

Първоначално смятах, че Зейдист е онзи, който го прави. Дори намекнах за това във форума. Оказа се обаче, че греша. Фюри бе този, който ги накълцваше на парчета, преди да ги прониже в гърдите... което е адски брутално.

Интересното е, че когато видях тези сцени, си помислих, че някой така добър и грижовен като Фюри не може да е способен на нещо толкова долно и жестоко, като това да изтезава жертвите си. Ала работата е там (и смятам, че до известна степен това е една от основните идеи в книгата на Фюри), че дори когато някой се облича добре, има добро потекло и изглежда съвсем нормален, в действителност може да е напълно неуравновесен.

И като заговорихме за потекло - няколко думи за Кормия. Приликите между нея и Мариса са повече от очевидни. Те не само са жени с високо положение, задъхващи се под товара на онова, което обществото очаква от тях, но и двете успяват да се преобразят, превръщайки се в двигателната сила не само зад собственото си освобождаване, но и зад това на много други (Мариса го прави с гласуването си по време на заседанието на Съвета на принцепсите и с работата си в „Убежището", а Кормия - като помага на Фюри да освободи Избраниците).

Смятам, че Фюри и Кормия са добра двойка по много причини и ми се струва, че тя прекрасно обобщава своята гледна точка в следващия абзац:

Той беше въплъщение на всичко, смятано от нея за стойностно. Винаги се интересуваше от останалите, а не от себе си. Кога-то сядаха на масата за обяд, той единствен проявяваше загриженост към всички, питаше за наранявания и стомашни проблеми, за тревоги - малки и големи. Никога не търсеше внимание за себе си. Не насочваше разговора към нищо, свързано с него самия. Беше безкрайно отзивчив.

Ако имаше трудна задача за изпълнение, винаги бе готов да я поеме. Ако трябваше нещо да се свърши, настояваше той да се захване. Ако Фриц носеше прекалено тежък поднос, Примейлът пръв скачаше от стола си, за да му предложи помощ. От всичко чуто на масата беше разбрала, че е защитник на расата, учител за начинаещите и добър приятел на всички.

С безкористните си добродетели той беше пример за Избраниците, съвършеният Прймейл. И някак сред секундите, часовете, дните и месеците от престоя й тук, тя се беше отклонила от пътеката на задълженията си, за да се озове в гъстите дебри на желанието. Сега искаше да бъде с него. Нямаше никакво трябва, налага се, задължена е.

(„Свещена любов , стр. 27)

Разбира се, това е в пълен разрез с ролята й на Първа избраница, която според традицията, трябва да дели Примейла със своите сестри. Този сблъсък между възпитанието, което е получила, и истинската й същност, както и онова, което иска, е в основата на нейната борба - не само романтична, но и личностна.

Що се отнася до Фюри, смятам, че освен инстинктивното обвързване, любовта му към Кормия се дължи и на непоклатимата й подкрепа. Тя е пълна с разбиране и невероятно предана, а двамата наистина преживяват много заедно. На всичко отгоре тя изиграва ключова роля в борбата му с наркотиците... но повече за това - малко по-късно.

Затъващ все по-дълбоко в черния ад на своята зависимост,

Фюри стига дъното, след като обладава Кормия. Сцената, в която той отнема девствеността й, бе трудна за написване, защото знаех, че трябва много да внимавам с това, което виждам, за да не остане у читателя никакво съмнение - Кормия жадува онова, което се случва, ала Фюри, в своето нетърпение, наистина вярва, че й е причинил болка.

В изнасилването няма нищо еротично. Точка по въпроса. Погрешната представа на Фюри за стореното от него го тласка право в лапите на Магьосника. Веднъж той вече се е разминал на косъм (в „Пробудена любов"), така че с оглед на пристрастеността му и емоционалната му нестабилност, като че ли е неизбежно да не се върне към хероина. А това наистина ме съкруши:

Този боклук определено не беше като червения дим. Нямаше плавно отпускане, нито учтиво почукване по вратата, преди наркотикът да нахлуе в мозъка. Това беше като пушечен залп с мощен откат и докато повръщаше, той си напомни, че получава тъкмо това, което беше пожелал.

Някъде от дълбините на съзнанието си смътно долови смеха на Магьосника. Самодоволният кикот не спря дори когато хероинът превзе останалата част от съзнанието и тялото му.

Взе да губи съзнание още докато повръщаше и осъзна, че е бил измамен. Вместо да убие Магьосника, остана само с пустошта и нейния господар.

Добрея свърши, приятел... Отлично.

(„Свещена любов”, стр. 387)

Оцеляването на Фюри е истинско чудо. Не ми се мисли какво би станало, ако Блей не бе отседнал в имението и ако той, Куин и Джон не бяха влезли в спалнята за гости.

Това е мигът, в който Фюри достига дъното. За своя чест, той не остава там за дълго. Първата значима крачка е изборът, който прави на следващия ден. Той отива да довърши церемонията по встъпването му в ролята на Примейл, ала вместо да легне с Лайла, присяда на стъпалата във вестибюла на храма и взема решение да престане да се друса.

Магьосникът започваше да се ядосва, а тялото на Фюри беше като в шейкър. Той опъна крака, легна на хладния мраморен под в преддверието и се приготви за пътуване в нищото.

- По дяволите - рече, като се остави на течението. - Това ще е гадно. (Свещена любов", стр. 412)

Това, от своя страна, води до най-важната (поне според мен) сцена между Кормия и Фюри като двойка - онази, в която тя му помага да преживее халюцинациите по време на детоксикация-та. Като го развежда из обраслата градина на родителите му и му нарежда да я разчисти (сцената, която започва на стр. 421), Кормия постъпва като истински герой, оставайки силна, когато нейният мъж не е в състояние да го стори, напътствайки го, ко-гато той се нуждае да бъде воден.

Символиката на бръшляна - когато Фюри си спомня как той обгръща статуите в градината на родителите му, и когато самият той го използва, за да заличи една от рисунките си - е очевидна. Миналото го е задушавало през цялото време и страшно ми харесва това, че докато халюцинира, той освобождава не само статуите, но и самия себе си... и дори успява да види родителите си в едно по-щастливо място.

След детоксикацията, Фюри най-сетне притежава трезвата мисъл и предприемчивостта, необходими за да преустрои законите, на които се подчиняват Избраниците... за което е крайно време. Страшно ми харесва частта, в която той е изпълнен с решимост:

След като цял живот бе наблюдавала развитието на историята в купа с вода, Кормия осъзна, докато гледаше сваления медальон, че за пръв път вижда историята да се твори пред очите й, на живо.

Нищо никога вече нямаше да е същото.

С този символ на поста му, люлеещ се под стиснатия му юмрук, Фюри обяви с плътен и суров глас:

- Аз съм силата на расата. Аз съм Примейлът. И аз ще отсъдя!

(„Свещена любов", 433)

Героичната му природа най-сетне се проявява... и то по най-забележителен начин, когато той отива да се срещне със Скрайб Върджин.

Няколко думи за този сблъсък. Мисля, че докато разговаря със Скрайб Върджин, той напипва истинския проблем, що се отнася до расата, която тя е създала и която обича. Отношението й е твърде закрилническо и тя трябва, както изтъква Фюри, да има вяра в собственото си творение. Традициите на вампир-ската раса са толкова пагубни за оцеляването им, колкото и войната с лесърите. Нещата трябва да се променят - Братството трябва да разшири средите, от които набира новите си членове, така че в него да могат да влязат повече воини, а Избраниците трябва и заслужават да бъдат освободени.

Няколко думи за социалните и религиозни ограничения при вампирите. В началото на поредицата имаше хора, които критикуваха книгите, твърдейки, че светът им е доминиран от мъжете и прекалено шовинистичен. Ала точно това бе целта.

Правило номер четири: Сюжетните линии са като акули. Ако не се движат, те умират.

Поредицата трябваше да започне в свят, където много неща се нуждаят от промяна, иначе в него не би имало никаква борба, никакви конфликти, никакво развитие и никакво подобрение. Дори след подобренията, извършени в „Свещена любов", все още много аспекти от света на вампирите се нуждаят от промяна и съществуват много места, където могат да избуят нови конфликти - както ще видим и в „Отмъстена любов", книгата на Ривендж.

Симпат, работещ с братята? Истинско буре с барут! Работата е там, че когато сюжетните линии напредват, на игрището трябва да има само правдоподобни играчи. Винаги. За мен, например, най-въздействащата сцена в книгата на Фюри е, когато той си тръгва от срещата със Скрайб Върджин, след като е освободил Избраниците. Тук той се завръща в Светилището:

Когато отвори вратата, той замръзна.

Тревата беше зелена.

Тревата беше зелена, небето беше синьо... нарцисите бяха жълти, а розите преливаха в дъга от багри. Сградите бяха червени, кремави, тъмносини...

Избраниците излизаха от стаите си, подхванали цветните си роби, и се озъртаха в почуда и вълнение.

Кормия излезе от Храма на Примейла. Прекрасното й лице беше стъписано при гледката насреща й. Като го видя, притисна ръце до устата си и очите й бързо замигаха.

С вик подхвана разкошната си бледолилава роба и изтича към него със сълзи, рукнали по страните й.

Той я хвана, като скочи към него, и задържа топлото й тяло притиснато до своето.

- Обичам те - задавено изрече тя. - Обичам те, обичам те... Обичам те.

В този миг, когато светът му се трансформираше, а неговата шелан беше в обятията му, той почувства нещо, което никога не би си въобразил, че е възможно.

Най-после се усети герой, какъвто винаги бе искал да бъде.

(„Свещена любов”, стр. 440-441)

Ще бъда откровена - на това място се разциврих като малко дете. Това е възможно най-съвършеният момент за Фюри... и той не би бил възможен, ако светът нямаше огромен недостатък, който трябва да бъде поправен.

И като стана въпрос за неща, които трябва да бъдат поправени, няколко думи за Фюри и Зи. Връзката между близнаците нямаше как да не бъде засегната, а между тях определено имаше доста неща за изясняване. Фюри е изпълнен с потиснато разочарование и гняв и в един момент те най-сетне избиват на повърхността (имам предвид сблъсъка между двамата, който започва на стр. 253). Иска ми се да кажа, че липсата на благодарност от страна на Зи се дължи по-скоро на болката му в момента (предизвикана от тревогата му за Бела и нейната бременност), отколкото на някаква дълбоко вкоренена неприязън за това, че е бил спасен. В края на краищата, никак не е лесно да си благодарен за това, че си жив, когато целият ти свят заплашва да рухне.

Ала Фюри се нуждае от признателността на брат си, нуждае се да я чуе изречена на глас. Една от най-покъртителните сцени в поредицата (при написването на която буквално ридаех) е срещата между двамата братя след раждането на Нала. Фюри вече е поел по пътя към пълно възстановяване и е приел променената си роля на Примейл... а Бела и Нала са преживели раждането, така че Зи също е в много по-добро състояние. Въпреки това двамата си остават отчуждени. Поне докато Зейдист не идва в къщата на Рив в планината, пеейки Пучини:

Фюри се изправи и сякаш гласът на близнака му, а не собствените му крака го бяха вдигнали от креслото. Това беше благодарността, останала неизречена. Така изразяваше признателност за спасяването си и уважение към изживения дотук живот. Беше ликуващият химн на горд баща, комуто липсваха думи да изрази своите чувства пред брат си и можеше да се изкаже единствено чрез музиката.

(„Свещена любов", стр. 472)

Ако се вгледате в книгата, ще забележите как на няколко места подхвърлям, че има неща, които могат да бъдат разбрани и без думи. Имам предвид сцени между Джон и Кормия, Фюри и Рот, Фюри и Кормия. Исках те да доведат до този момент, в който чувствата на Зи са твърде сложни и дълбоки за думи, затова той пее, за да ги изрази. И онова, което той се опитва да каже, бива посрещнато по съвсем същия начин, по който е поднесено - величественото „благодаря ти", изречено в песен, е скрепено с прегръдката на онзи, за когото е предназначено. Съвършено.

Идеята за това, че понякога не са нужни думи, се появява и в самия край на книгата. В тази сцена Фюри притиска Кормия до сърцето си, след като подхвърля, че церемонията по обвързването им може да се проведе в имението на Братството:

Нататък думите му потънаха сред ръкопляскане и одобрителни възгласи от страна на Братството. Но Кормия схвана същественото. Никога не беше виждал на лицето на жена по-красива и широка усмивка от нейната, докато бе вперила очи в него. Очевидно беше схванала какво имаше предвид той.

Ще те обичам вечно невинаги трябва да се каже гласно, за да се разбере.

(„Свещена любов", стр. 474)

Това като че ли казва всичко за Фюри и Кормия.

А сега - няколко думи за Джон Матю и Леш.

Едно от нещата, които особено харесвах у Джон Матю (който е прероденият Дариъс) е това, че в по-ранните книги можех да въвеждам някои аспекти от света на вампирите през неговите очи. Тъй като той не знае абсолютно нищо за тях, всичко, което е ново за читателя, е ново и за него. Освен това той придава чудесна свързаност на книгите - гледните точки се променят с всяка история и досега, щом веднъж приключа с една двойка герои, не се връщам на нея, ако не се броят късчетата живот, които обаче не са част от основната история (макар да ми се струва, че това може и да се промени в книгата на Рив - вече виждам, че Рот най-вероятно ще се завърне и то още как). Джон е константата в поредицата, като в същото време непрекъснато се развива.

Докато се подготвям за неговата книга (която като нищо може да последва тази на Ривендж), исках да покажа на читателите как точно действа времето, що се отнася до Омега и Скрайб Върджин, като по този начин изпреваря въпросите, които сигурно ще предизвика прераждането на Дариъс. За постигането на тази цел Леш, като син на Омега (нещо, което знам много отдавна), бе най-подходящият начин. Към края на „Споделена любов" Омега казва на Бъч: „Ти си същинско вдъхновение, синко. Добре ще сториш, ако потърсиш своята плът и кръв. Семействата трябва да бъдат заедно." (стр. 420). Омега има предвид това как Бъч променя динамиката на войната. Тъй като в известен смисъл Омега наистина е „създал" Бъч и сега е оставен на неговата милост, той си дава сметка, че трябва да стори нещо, за да отвърне на заплахата, която ченгето представлява за неговото оцеляване. И ето какво прави той - след събитията в „Споделена любов" Омега се връща назад във времето и създава Леш с една жена вампир. Леш не съществува преди времето между „Споделена любов" и „Свещена любов" (това разстояние от няколко месеца отразява провалилите се опити на Омега да създаде потомство, които не са описани), ала в началото на книгата на Фюри той вече е създаден, когато Омега се връща в осемдесетте години.

От което, разбира се, за мен като автор веднага възникна проблем. Да въведа изключително важен персонаж като Леш, като обясня защо изведнъж всички го познават, просто нямаше да се получи - това би изисквало твърде дълго изложение. С други думи, трябваше да разчупя правилата на абсолютното време, което е различно от заменяемото време, което Скрайб Върджин и Омега могат да променят, когато поискат. Абсолютното време е провидението, което е в сферата на влияние на бащата на Скрайб Върджин и Омега. Тази абсолютна истина и време в света на вампирите отразяват кулминацията от изборите, правени от играчите в тази вселена и книгите трябва да се развиват в него, в противен случай би се получила една голяма каша (или по-точно, един отегчителен низ от обяснения и ретроспекции).

Ето защо Леш присъства от деня, в който Джон Матю го среща за първи път в автобуса. Което, в абсолютното време, е именно това, което се случва.

В същото абсолютно време се разиграва и историята на Джон Матю/Дариъс. Когато Дариъс намира смъртта си в „Тъмна любов" и отива при Скрайб Върджин в Небитието, Джон Матю не съществува. Ала след като Дариъс и Скрайб Върджин сключват сделка, тя се връща назад във времето и оставя бебето

Джон Матю/Дариъс в тоалетната на автогарата. Оттук нататък Джон Матю израства далеч от света на вампирите... докато съдбата не го среща с Бела във „Вечна любов" (когато Дариъс е вече мъртъв). Технически погледнато, за известно време Джон Матю и Дариъс съществуват едновременно, ала между тях няма никакъв контакт.

Сюрреалистично. Ала готино.

Както и да е... бих могла да продължа до безкрай, но май ще е по-добре да спра тук. Заговоря ли за братята и техния свят, придобивам неизчерпаем запас от ентусиазъм, сякаш съм играчка, която някой е навил.

Е, това е що се отнася до „Свещена любов"... и поредицата дотук.

На част от мен й е трудно да повярва, че вече съм написала цели шест книги. Всичко е като в мъгла - странно, невероятно и понякога ужасяващо пътуване, което ме отведе на места (както като писател, така и като личност), за които дори не бях подозирала.

Толкова съм благодарна за това. Дори за наистина трудните моменти (а такива имаше).

На ред е Ривендж.

И ако си мислите, че първите шест братя бяха фантастични... само почакайте да видите него.