Пътеводител за посветени

БРАТЯТА ИНТЕРВЮИРАТ ДЖ. Р. УОРД

Със съпруга ми се местим в нова къща. Което е страхотно. Всъщност тя е на почти сто години, но е нова за нас и за кучето ни. Майка ми и нейният бизнес партньор, заедно с техния екип, работят върху нея от около два месеца и почти са привършили. Предполагам, че ще се нанесем след някоя и друга седмица... когато ни очаква онзи прекрасен период, в който трябва да решим къде, по дяволите, да денем всичките си вещи.

Около десет и половина вечерта е и аз обикалям от една празна стая в друга, проправяйки си път между машини за боядисване, кутии с боя и някое и друго магаре за рязане на дърва. Мястото ухае на парфюм „Латекс" и трябва да внимавам да не докосна някоя от стените, защото повечето от тях още не са изсъхнали. Дървените подове са застлани с найлон, а стъклата на прозорците са облепени с някакво лепкаво вещество, за да могат да бъдат боядисани рамките им.

Страшничко е да бъда тук сама. Уличното осветление хвърля причудливи сенки в къщата, а тъмните ъгли изглеждат като място, от което всеки момент може да изскочи някой.

Както и става.

Намирам се в трапезарията, когато точно пред мен от нищото изниква Рот. Аз изскимтявам уплашено и изведнъж заприличвам на Чарли Чаплин, размахала ръце като вятърни мелници, докато отскачам назад като танцьор на степ. Рейдж ме улавя точно преди да падна и в същия миг Бъч и Ви се материализират зад краля. Зи се появява последен, излизайки преспокойно от дневната, сякаш през цялото време е бил там.

Рейдж: (към мен) Добре ли си?

Бъч: Трябва да я сложим да легне върху две магарета за ря

зане на дърва.

Аж. Р.: Никога ли не чукате...

Ви: О, моля ти се.

Бъч: Какво ще кажете за кухненския плот?

Дж. P.: Добре съм!

Рейдж: На третия етаж има килими.

Дж. P.: Да не искаш да ми кажеш, че вече сте били там?

Бъч: Не. Ни най-малко. Ние? Да влезем в чужда собственост

без разрешение? Аз гласувам за третия етаж.

Ви: А защо не провесим задника й в някой дрешник?

Дж.Р.: Моля?

Ви: (свива рамене) Целта е да не допуснем да се гътнеш

от вълнение. Хайде де. Не утежнявай нещата допълнително.

Дж. P.: Няма да се...

Бъч: Третия етаж.

Рейдж: Третия етаж.

Дж. P.: (поглеждайки към Рот за помощ) Сериозно, аз...

Pom: Третия етаж.

Отправяме се към третия етаж насред истински хаос, приел формата на плътни мъжки гласове. Доколкото успявам да разбера, темата на спора им е какво се прави, когато някой припадне, и горещо се надявам да не се опитат да приложат методите си на лечение върху мен. Някак си не смятам, че студени душове, миризливи бомбички, стари епизоди на „Барни"* (очевидно дразнещото им въздействие има възстановителен ефект), изпити на екс чаши с „Лагавулин" (които биха могли единствено да ме нокаутират окончателно) или пък голи обиколки из квартала са сред приетите методи за лечение на хора, на които им се вие свят. Макар че идеята за една разходка до „Сакс" ** не звучи зле.

Третият етаж на новата ни къща представлява голямо открито пространство - общо взето, нещо като обзаведено таванско помещение. По размери е почти колкото първия апартамент, в който живяхме със съпруга ми, ала в присъствието на братята мястото изведнъж ми се струва не по-голямо от кучешка колибка. Телата им са огромни и освен ако не са в средата на стаята, която има скосен таван, трябва да се навеждат, за да не си ударят главите.

Рот е първият, който сяда, и си избира място до отсрещната стена. Останалите го наобикалят и в крайна сметка аз се оказвам седнала по турски срещу краля. От дясната ми страна се на* „Барни и приятели” - детска анимационна поредица, в която главният герой е лилав динозавър на име Барни. - Бел. прев.

** „Saks Fifth Avenue" - изключително луксозен магазин в Ню Йорк. -Бел. прев.

мира Зи. Те всички са облечени така, както биха слезли за някое от Храненията в имението: Рот носи впита тениска и кожени панталони; Фюри и Бъч - ушити по мярка спортно-елегантни костюми; Ви и Зейдист - анцузи и тесни тениски, а Рейдж - черна риза и тъмносини дънки.

Pom: Какво, по дяволите, се очаква да те питаме?

Дж. P.: Каквото...

Рейдж: Аз знам! (изважда от джоба си близалка с вкус на череша) Кого харесваш най-много? Мен, нали? Хайде де, знаеш, че е така. (Развива опаковката на близалката и я лапва.) Хайде деееее...

Бъч: Ако си ти, ще си тегля куршума.

Ви: Не, това просто би означавало, че е сляпа.

Бъч: (поклаща глава към мен) Горкичката.

Рейдж: Трябва да съм аз.

Ви: Тя каза, че в началото не те е харесвала.

Рейдж: (размахвайки черешовата близалка, за да подсили думите си) Но аз я спечелих, което определено не може да се каже за теб, хубавецо.

Дж. P.: Никого не харесвам повече от останалите.

Pom: Добър отговор.

Рейдж: Тя просто се опитва да пощади чувствата ви. (Ухилва се, от което става невъзможно красив.) Толкова е любезна. Дж. P.: (умолително) Следващия въпрос?

Рейдж: (повдига вежди многозначително) Защо харесваш най-много мен?

Pom: Стига с бълнуванията, подхранващи егото ти, Холивуд.

Ви: Това му е в природата. А и при него не е временно със

тояние, ами доживотна ваканция в света на мечтите. Бъч: Така че направо не е за вярване, че отказва да носи ха

вайската риза, която Мери му подари.

Рейдж: (под носа си) Бих изгорил проклетото нещо, но е доста забавно да го събличам от нея.

Фюри: Абсолютно!

Бъч: И ти ли имаш хавайска риза? Майтапиш се!

Фюри: Не. Но обичам да свалям дрехите си от тялото на Кормия.

Бъч: Само така. (Двамата с Фюри удрят юмруци.)

Pom: Добре тогава, аз ще задам въпрос. (Останалите братя начаса млъкват.) Защо, по дяволите, все още подскачаш, когато се появя пред теб? Адски е дразнещо. Сякаш ще ти сторя зло или нещо такова!

Рейдж: Страх я е, че не си ме взел със себе си и няма да ме види. Pom: Не ме карай да пробия някоя стена.

Рейдж: (отново се ухилва) Поне работниците все още не са приключили, така че ще могат да я ремонтират. (Пъхва нова черешова близалка в устата си.)

Бъч: Почакай, аз знам отговора. Страх я е да не й съобщиш,

че Ви има брат, за когото ще трябва да пише.

Ви: Говори каквото си щеш, ченге. Аз съм единствен и не

повторим.

Бъч: За нейно щастие, като се има предвид, че едва не я до

върши...

Зи: Аз знам защо.

Всички глави, включително и моята, се обръщат към Зи. Както обикновено, когато присъства на някоя среща, той стои напълно неподвижен, ала погледът на жълтите му очи е проницателен като на хищник, следейки всяко движение на тези, които го заобикалят. На светлината на лампите, окачени по протежение на тавана, белегът му изпъква с особена дълбочина.

Pom: (към Зи) Е, защо се стряска?

Зи: Защото, когато ти си наблизо, не е сигурна къде е дейст

вителността, (поглежда към мен) Не е ли така?

Дж. P.: Така е.

Внезапно си спомням, че Зи неведнъж е имал същия проблем... и това явно си проличава в погледа ми, защото той по-бързва да извърне очи.

Pom: (кима, сякаш за да каже „ами да, звучи логично") Добре,ясно.

Бъч: Аз имам въпрос. (Става сериозен... а след това заприличва на телевизионен водещ.) Ако беше дърво, какво би било то?

Рейдж: (насред смеха на останалите братя) Аз знам! Киселица. Дава плод, но той е кисел.

Bu: Не, не дърво, а уличен стълб. Дърветата са твърде масивни.

Бъч: (хвърля изпепеляващ поглед на своя съквартирант)

Престани, Ви.

Ви: Какво? Да не би да не е така?

Дж. P.: Аз харесвам диви ябълки.

Рейдж: (кимва ми одобрително) Знаех си, че ще се съгласиш с мен, вместо с тези дръвници.

Фюри: Какво ще кажете за холандски бряст? Те са високи и стройни.

Ви: И освен това са измрял вид. Аз поне обидих само фигурата й. Ти й даде заболяване, от което листата й ще станат на петна.

Дж. P.: Благодаря ти, Фюри, това е прелестно.

Pom: Аз гласувам за дъб.

Ви: О, моля ти се! Това е най-обикновено приписване на

собствените дървесни качества другиму. Ти си дъб и затова смяташ, че и с всички останали е така.

Pom: Не е вярно. Всички вие, задници, сте недорасли из

дънки.

Рейдж: Лично аз съм полски клен. Но с една малка разлика в името...

Бъч: (разсмива се на думите на Рейдж, а после се обръща към

мен) Аз пък мисля, че е коледно дръвче. Защото си пада по лъскавите дрънкулки. (удря юмрук в моя)

Pom: Зи? Ти какво мислиш?

Зи: Топола.

Рейдж: О, тези ги харесвам. Листата им шумолят много приятно, когато вятърът пуха в тях.

Бъч: Готино. Спомням си ги от детството си.

Фюри: Тополите са дружелюбни дървета. Не са наперени. Харесва ми.

Pom: Да го подложим на гласуване. Който е за топола, да

каже „да", (е всички казват „да") Някой да не е съгласен? (тишина). Приема се. (поглежда ме) Ти си топола.

Иска ми се да отбележа, че нещата между мен и братята винаги се развиват по този начин. Те решават. Аз ги следвам. А,

и между другото, обикновената топола е едно от най-най-люби-

мите ми дървета.

Pom: Следващ въпрос. Любим цвят?

Рейдж: (вдига ръка) Аз знам! Яростно²⁵ червено

Бъч: Яростно... (избухва в смях) Ти си безподобен задник,

знаеш ли го? Безподобен!

Рейдж: (кимва сериозно) Благодаря ти. Старая се да съм най-добрият във всичко, което правя.

Ви: Трябва да го запишем в Анонимни задници.

Рейдж: Не съм много сигурен... не виждам членството в Анонимни плетачи да ти е помогнало особено.

Ви: Това е, защото не плета.

Рейдж: (пресята се и стисва Бъч за рамото) Господи, тъжно е да гледаш как някой отказва да признае очевидното.

Ви: Слушай...

Pom: Моят любим цвят е черното.

Фюри: Не съм сигурен, че черното е цвят, господарю. Технически погледнато, той е сбор от всички цветове, така че...

Pom: Черното е цвят. Точка по въпроса.

Бъч: Фюри, ако задникът те наболява, това е понеже току-що

ти го сритаха по кралски.

Фюри: (прави физиономия) Май си прав.

Ви: Аз харесвам синьото.

Рейдж: Разбира се, че го харесваш. Това е цветът на очите ми.

Ви: Както хубавичката синина, която след малко ще полу

чиш.

Бъч: Аз съм привърженик на златното. Поне когато става

дума за метал.

Ви: А и ти отива.

Рейдж: Аз харесвам синьото, защото е любимият цвят на Ви. Когато порасна, искам да стана точно като него.

Ви: Тогава ще трябва да минеш на диета и да престанеш да

носиш повдигащи обувки.

Рейдж: Бас държа, че казваш същото на всички момичета, с които излизаш, (поклаща глава) Освен това ги караш да се бръснат, нали?

* Игра на думи с името на Рейдж, което на английски означава „ярост". -

Бел. прев.

Bu: По-добре, отколкото да трябва да ги изкарвам от обора,

както правиш ти.

Дж. P.: Аз харесвам черно.

Pom: Точка за мен! Така, следващ въпрос...

Ви: Какво ще кажете да направим нещата малко по-интерес

ни?

Pom: (повдига вежди иззад тъмните си очила) Как по-точно?

Ви: (вперва поглед в мен) Истина или предизвикателство.

Те изведнъж се умълчават и на мен ми става неловко... макар че не е заради тишината. Просто не съм никак убедена, че Ви ще играе честно... а ако се съди по напрежението в стаята, останалите братя очевидно споделят подозрението ми.

Ви: Е, какво избираш?

Ако избера истина, той ще ми зададе въпрос, чийто отговор ще бъде или невъзможен, или твърде личен. А ако се осмеля да опитам с предизвикателство... е, няма да ме убие с онова, което ще ме накара да направя. Почти съм сигурна, че останалите ще се погрижат да го преживея.

Дж. P.: Предизвикателство.

Ви: Добре. Предизвиквам те да отговориш на въпроса ми.

Рейдж: (намръщва се) Не се играе така.

Ви: Истина или предизвикателство, нали така? Дадох и въз

можност да избира. Тя предпочете предизвикателство. Pom: Строго погледнато Ви е прав. Въпреки че той се прави

на задник.

Ви: О, напълно съм сериозен.

Дж. P.: Добре, какъв е въпросът ти?

Ви: Защо излъга?

Въпросът изобщо не ме изненадва. Става въпрос за нещо лично, само между него и мен, и той отлично знае отговора. Прави го само за да създава проблеми. Както и ще стане.

Pom: (намесвайки се, преди да успея да отговоря) Следващ

въпрос. Любима храна?

Рейдж: Сандвич с Рейдж и Бъч.

Дж. P.: (почервенявайки като домат) Ъъъ, не, аз...

Рейдж: Какво? Да не би да искаш и малко Ви?

Дж. P.: Не, аз не мисля за вас по този...

Рейдж: ВИЖ... (потупва ме по коляното, сякаш иска да каже „всичко е наред, мила") няма нищо лошо да си пофан-тазираш. Полезно е. Точно заради това кожата на Бъч сияе така, а по дясната му ръка има косми - той също ме желае. Нали виждаш - свикнал съм с това.

Дж. P.: Аз не...

Бъч: (през смях) Рейдж, друже, неприятно ми е да разбия

фантазиите ти, обаче въобще не си падам по теб.

Рейдж: (повдига вежди) Кой сега се нуждае от една игра на истина или предизвикателство?

Ви: Знаеш ли, Холивуд, в учебниците по психиатрия гроз

ната ти мутра се мъдри точно до „Нарцистично разстройство на личността".

Рейдж: Знам! Нали позирах за снимката. Много мило от тяхна страна да се обадят.

Ви: (изсмива се) Ама че си идиот!

Pom: Храна, чала?

Дж. P.: Не съм голяма чревоугодница.

Ви: Не думай.

Рейдж: Аз харесвам почти всичко.

Ви: Още веднъж - не думай.

Рейдж: С изключение на маслини. Тях просто... пфу. Пфу за маслините. Но сготвеното със зехтин е вкусно.

Ви: Какво облекчение. Цяла Италия се тревожеше за нацио

налната си икономика.

Бъч: Аз не си падам по морска храна.

Pom: Господи, аз също.

Фюри: Нищо, в което има риба, не ми понася.

Зи: И на мен.

Ви: Дори миризмата не ми харесва.

Рейдж: Сега като се замисля... да, голямо пфу и за всичко, което има перки или черупка. Е, с изключение на ядките, де. Обичам ядки.

Ви: Да не повярваш.

Бъч: Страшно си падам по пържоли.

Pom: Агнешко.

Фюри: Агнешкото е възхитително.

Бъч: 0, да. С розмарин. Печено на скара, (поглажда си коре

ма) Някой да е гладен?

Рейдж: Да, умирам от глад. (Тук всички завъртат очи нагоре.) Е, какво сега, нали раста!

Бъч: Което, като се има предвид колко голяма ти е станала

вече главата...

Ви: Надхвърля пределите на въображението.

Рейдж: Аз обичам всякакво месо.

Ви: (разсмива се) Добре, тук вече ще се въздържа от комен

тар.

Рейдж: Което направо не е за вярване, (ухилва се)

Pom: Може ли да се върнем обратно на въпроса? Чала? Лю

бима храна?

Истината е, че не ми се иска да кажа нищо и съм разочарована, че вниманието отново е насочено към мен. Обожавам да гледам как братята се закачат. Сериозно, точно това е атмосферата, в която преминават дните ми. Аз съм сред тях, ала не със тях, ако в това има някакъв смисъл, и винаги съм запленена, чудейки се какво ли ще бъде следващото нещо, което ще направят.

Аж. P.: Зависи.

Рейдж: Добре, ОПИШИ НИ мелбата на мечтите си. Какво има отгоре й? О... и няма защо да се срамуваш. Знам, че ще си представиш как ти я поднасям, облечен единствено в препаска около кръста.

Ви: И пантофки като на коледно джудже. Защото си страш

но секси с малките им звънчета.

Рейдж: Виждаш ли? Наистина си падаш по мен. (отново се обръща към мен) Чала?

Аж. P.: Аз, ъъъ... не ям сладолед. Искам да кажа, обожавам го, но не мога да го ям.

Рейдж: (изглежда ме така, сякаш насред челото ми е пораснал рог) Защо?

Аж. P.: Проблеми със зъбите. Твърде е студен.

Рейдж: О, господа. Гадна работа... Така де, знаеш ли колко си падам по сладолед с вкус на кафе и залят с карамелов сироп?

Ви: Ето нещо, за което сме на едно мнение. Никаква бита

сметана и черешки за мен.

Рейдж: Да, в това отношение и аз съм пурист.

Фюри: Аз пък страшно обичам малиново сорбе. В някоя гореща лятна нощ.

Pom: „Rocky Road"*, (поклаща глава) Макар че това може да е и защото си мисля за живота като крал.

Бъч: Аз? Ментов с парченца шоколад.

Рейдж: Бива си го. Тези с парченца бисквити също не са за изхвърляне.

Зи: Ние тъкмо дадохме на Нала да опита малко ванилов сладолед, (засмива се тихичко) Страшно й хареса.

Тук всички произнасят едно разнежено „ооооо". След което

се опитват да го прикрият, като се навъсват, сякаш трябва да

докажат мъжествеността си.

Рейдж: (поглежда ме) Сериозно, виждала ли си това хлапе? Тя е... направо жестока.

Ви: Което е неговият начин да каже, „Боже, това дете е на

истина красиво".

Рейдж: Я стига, Ви. Тук си напълно съгласен с мен.

Ви: (със съжаление) Така е. Човече... племенницата ми е

най-съвършеното дете на света, (удря юмрук в този на Рейдж, а после се обръща към Бъч) Не е ли така?

Бъч: Повече от съвършена. Тя е в съвсем друга категория. Тя е...

Pom: Вълшебна.

Фюри: Абсолютно вълшебна.

Аж. P.: Тя май съвсем ви е взела ума, така ли е, момчета?

Рейдж: Тотално...

Фюри: Безусловно.

Бъч: Взела ни е...

Ви: ...и последната капчица ум.

Pom: Напълно.

Зи: (поглежда ме, буквално сияе от гордост) Виждаш ли?

Като за група агресивни, антисоциални перковци, не са толкова зле.

Pom: Хей... Чала отговори ли на въпроса за храната? (Оглушително „не" отеква в стаята.)

Бъч: За сладоледа се въздържа, (поглежда ме) Защо не ни оп

ишеш идеалния си сандвич? Между другото, можеш да ме използваш под каквато форма си поискаш, (ухилва се) Няма проблем.

Фюри: (опитвайки се да замаже репликата на Бъч) Или пък ядене. Кое е любимото ти ядене?

Дж. P.: Ами не знам. Всичко, което майка ми готви. Печено пиле. Лазаня...

Рейдж: Обожавам лазаня.

Фюри: И аз.

Ви: Аз я харесвам с наденица.

Рейдж: Разбира се, че така я харесваш.

Pom: (изсвирва през зъби) Млъквайте, дами. Чала?

Дж. P.: Печено пиле с плънка от царевичен хляб, приготвено от майка ми.

Pom: Отличен избор. И много мъдро от твоя страна. Вече се канех да ги накарам отново да гласуват.

Рейдж: (навежда се заговорнически към мен) Нямаше да ти да-дем риба. Така че няма за какво да се тревожиш.

Дж. P.: Благодаря ти.

Братята продължават да говорят и повече не ми задават кой знае какви въпроси, което е добре. Поразява ме това, колко много държат един на друг. Закачките им никога не прекрачват границата; дори Ви, който е повече от способен да разсече някого на две с острия си език, си мери думите. Докато гласовете им отекват из празната стая, аз затварям очи, мислейки си, че не искам никога да си тръгнат.

Когато отново отварям очи, тях ги няма. Аз съм сама в новата си стара къща, седнала по турски на пода, и се взирам в празната стена, където само допреди миг виждах Рот толкова ясно. Тишината е ярък, тъжен контраст. Изправям се и усещам, че краката ми са се схванали. Отивам до стълбището и слагам ръка на парапета. Нямам представа колко дълго съм прекарала тук. Когато поглеждам към мястото, където седяхме, виждам единствено килим, застлан по целия под, осветяван от лампите на тавана.

Угасям ги и поемам по стълбите. На площадката на втория етаж спирам. Все още не знам къде ще пиша, след като се нанесем... и това ме кара да се чувствам неспокойна. Има една стая с прекрасен изглед, но е малка...

Слизам на първия етаж и загасям още лампи, докато обикалям стая след стая. Преди да си тръгна от потъналата в мрак къща, спирам за миг в кабинета и поглеждам през фоайето и дневната към верандата - другият кандидат за кътчето ми за писане.

Все още гледам натам, когато иззад ъгъла на улицата завива кола. Фаровете й осветяват прозорците над верандата... както и Зи, приседнал на парапета. Той посочва надолу няколко пъти.

Ясно. Ще пиша на верандата. Вдигам ръка и му кимвам, за да знае, че съм го разбрала. Едно проблясване на жълтите му очи и той изчезва... ала аз вече не се чувствам така сама, въпреки че къщата е празна.

Верандата ще бъде страхотно място за работа, казвам си, до-като отивам към колата. Чисто и просто съвършено.